Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (26)

Двадесет и пета глава

Сара очевидно се канеше да прекара уикенда в Индиън Медоуз. Видях куфара й, който бе захвърлила на пода, близо до задната врата. Първата ми работа беше да проверя тази врата. Завъртях топката на бравата и тя се отвори.

— Не си я заключила, преди да се качиш при мен — казах аз.

— Както я намерих, така я и оставих, Мал.

— Не разбирам. Бях заключила и нея. Пълна мистерия.

Сара не каза нищо. Извади чаша и си наля водка. После ме погледна и попита:

— Да ти сипя ли, Мал?

— Защо не?

Ако не можех да се самоубия, имах възможността поне да се напия. За няколко часа щях да забравя всичките си нещастия.

Извадих от фризера лед, после надникнах в хладилника.

— Има гювеч — уведомих Сара. — Нора го приготви сутринта. А мога да ти направя и омлет.

— Яйца — не, благодаря — Сара сложи кубчета лед в чашите и добави лимонов сок за вкус. — Ще опитам гювеча. Ти какво ще ядеш?

— Същото — отвърнах с половин уста, защото изобщо не бях гладна. Апетитът ми никакъв го нямаше през тези дни. Прехвърлих яденето в тиган и го сложих да се стопли на печката.

Двете заедно се отправихме към хола. Там беше достатъчно топло, във всеки случай не по-малко, отколкото, в което и да е друго помещение, въпреки че стените му бяха почти целите в прозорци. Светнах лампите и тогава забелязах, че вали сняг. Моравата се криеше под бяло покривало, а дърветата сякаш току-що бяха разцъфнали.

Седнах на стол, с гръб към стъклената врата на хола. Сара си придърпа кресло, подпря краката си на масичката за кафе и надигна чашата си. Последвах примера й.

Никой от нас не проговори: така седяхме известно време.

Най-сетне Сара се изправи и се извърна към мен.

— Братовчедка ми Вера се връща в Ню Йорк — каза тя.

— Не й ли е харесало Западното крайбрежие?

— Харесало й е, но съпругът й я изоставил. Отишъл да живее с друга жена. Очевидно иска развод, затова е решила да си събере нещата и да се прибере у дома.

— Съжалявам — измърморих в желанието си да бъда учтива.

— Вера пристига след около три седмици — продължи Сара. — Ще си търси апартамент. Докато пътувах насам, изведнъж ми хрумна, че твоят би я устроил идеално. Тя има дъщеря, Линда, ако си спомняш, и домашна прислужница, която работи за нея от години. Твоят апартамент е напълно подходящ като големина.

Замълчах и отпих от водката си.

— Какво ще кажеш? — настоя Сара.

Вдигнах рамене с безразличие.

— Възнамеряваш ли да го продаваш, Мал?

— Да, предполагам.

— Не си много убедена. Но ти ми каза преди седмици, че никога вече не искаш да видиш Ню Йорк, че го мразиш. Защо ще държиш апартамент в омразния ти град?

— Имаш право, Саш. Ако Вера има желание да купи апартамента, нека го купи. Покажи й го, когато искаш. Или по-скоро, когато майка ми е свободна. Тя също има ключове от него.

— Благодаря, Мал — Сара ми се усмихна. — Ще бъде добро дело, ако помогна и на двете ви.

— За какво става дума?

— Вера се нужда от хубаво място за живеене, а аз съм сигурна, че ти трябват пари.

Кимнах.

— Застраховката на Андрю не е голяма.

— Апартаментът не е напълно изплатен, нали?

— Да — казах аз, — както и тази къща.

— Как ще се справиш? — в гласа й прозвуча загриженост. — Откъде ще си намериш източник на доходи?

На мъртвите пари не им трябват — помислих си, но казах гласно:

— От рекламната агенция идва по нещо. Джак Ъндъруд ми спомена, че положението им е сериозно. Загубили са сериозни клиенти, а лондонската кантора им създава всевъзможни финансови главоболия. Андрю ти е разказвал, когато се върна през ноември.

— Кога говори с Джак?

— Дойде да ме види преди два дни. Току-що се е върнал от Лондон. Всичко му се струпва на главата — мъката по Андрю, те бяха много близки, тревогите в агенцията. Той и Харви напускат. Ще започнат бизнес самостоятелно. Идеята им била внушена от Андрю… И сега те ще осъществят замисленото от тримата, въпреки удара от загубата на Андрю.

Сара замълча, загледана навън. Изражението й беше нещастно. Станах и намалих светлините. Бяха прекалено силни за мен тази вечер. После пак седнах.

— Тревожа се за теб, Мал — изтърси направо Сара.

— Имаш предвид, че нямам никакви пари?

— Изобщо не говоря за пари. Леля Джес и Дейвид ще ти помогнат, както и аз. Знаеш, че всичко мое е и твое. А и баща ти и Даяна ще те подкрепят, докато си стъпиш на краката.

— Така е.

Нямаше да се наложи. Никога нямаше да стъпя на краката си: просто нямаше да ме има.

— Тревожа се за здравето, за физическото ти състояние — каза меко Сара. — Но най-силно ме притеснява как ще издържи психиката ти. Знам, че страданията ти са непоносими. Искам да ти помогна, но не знам как.

— Никой не може да ми помогне, Саш. Затова по-добре е да съм сама. Никой не може да ми помогне.

— Имаш нужда от хора, които да се стараят да облекчат болката ти по всякакъв начин. Имаш нужда да разговаряш, да бъдеш с някого. Не трябва да оставаш сама.

Не й отговорих.

— Знам, че съм права — не спря да ме притиска тя. — Знам, че аз съм подходяща за целта, аз трябва да бъда с теб. Знаем се от малки. Трябва да бъда с теб сега, когато се нуждаеш от някого. Аз съм човекът, от когото се нуждаеш, Мал.

— Да. Ти си най-подходящата. Човекът, който най-добре знае как да се оправя с мен.

— Разреши ми да идвам всеки уикенд и обещай, че няма да се опитваш да ме прогониш, както напоследък се е случвало.

— Обещавам.

Тя се усмихна облекчено.

— Обичам те, Мал.

— И аз те обичам, Саш.

Отново кратко мълчание.

— Виновно е нищото — казах накрая.

— Нищото?

— Това, с което се сблъсквам всеки ден. Празнота. Празно пространство, бяло поле. В продължение на десет години целият ми живот се съсредоточаваше около Андрю и кариерата му, а по-късно и около близнаците. Сега тях ги няма, няма върху какво да се опра. Нищо не ми остана.

Не обвинявах Сара. Много кухи, фалшиво съчувствени фрази бях изслушала напоследък. За нея поне можех да съм сигурна, че не говори, за да отбие номера.

Станах.

— Да не говорим повече за това.

 

 

Вечеряхме в кухнята. Всъщност моето участие беше символично — от време на време поглъщах по някоя хапка. Нямах апетит, но пък си пийнах порядъчно от бутилката червено вино, която отворих.

— Може би след шест месеца, да речем, би имала желание да работиш — погледна ме Сара над ръба на чашата си.

Какво можех да й отговоря — да й кажа, че след шест месеца няма да ме има? Обичах я и не исках да й създавам притеснения.

— Можеш да работиш тук, в провинцията, Мал. Да превърнеш любимото си занимание в работа, в източник на доходи.

Загледах я мълчаливо, изчаквайки да се доизкаже.

— С рисуване. Ти си много талантлива и мисля, че лесно ще се намери кой да ти възложи да илюстрираш книги. Имам приятели в издателския бизнес и те ще помогнат. Сигурна съм. Можеш също да продадеш някои от картините си.

— Не ставай глупава. Картините ми не са толкова добри, че някой да пожелае да ги купи.

— Грешиш.

— Ти си пристрастна.

— Вярно е. Но също имам и усет за хората, надарени с необикновени способности, особено свързаните с изкуството. Ти имаш талант, Малъри Кесуик.

— Щом казваш — промърморих и си налях нова чаша от най-доброто френско вино на Андрю.