Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (25)

Двадесет и четвърта глава

— Мал, някакъв камион е пристигнал, камион за доставки — Нора се бе навела над мен и ме докосваше по рамото.

Изправих се рязко и запримигвах.

— Съжалявам, че те събудих. Знам, че напоследък почти не спиш, но човекът иска да знае къде да постави сейфа, а има и документи за подписване.

— Тук горе. Искам го тук горе, в килера с дрехите ми.

— За какво ни е сейф, Мал? — хвърли ми тя озадачен поглед.

— Имам неща, които искам да сложа в него — отвърнах. — Частни документи, бижута, книжа. — Излъгах, но се налагаше да предложа някакво обяснение.

— Най-добре да слезеш и да говориш с него — измърмори Нора и ми връчи книжата, които държеше. Последвах я в коридора и надолу по стълбите, изпълнена с облекчение, че фирмата за сейфове изпълни поръчката ми навреме. Бях я направила преди няколко седмици, като веднага изпратих чек.

Камионът беше спрял при задната врата, а шофьорът ни очакваше в кухнята.

Нора изчезна в кухненския килер, а аз се обърнах към него:

— Здравейте, аз съм госпожа Кесуик. Искам сейфът да бъде качен на горния етаж. Но не знам дали това няма да ви затрудни, защото стълбището е тясно.

— Помощникът ми е в камиона — отвърна човекът дрезгаво. — Ще може ли да ми покажете точното място?

— Елате с мен.

Заведох го в помещението, където държах дрехите си и посочих стената срещу вратата му.

— О'кей — каза той и отиде да извика помощника си.

Следвах го по петите. В кухнята седнах на масата, прегледах надве-натри документите и ги подписах.

Нора подаде глава през вратата на кухненския килер и попита:

— Сара ще идва ли утре или в петък?

— Тази седмица няма да идва.

— О — смути се тя. След секунда добави: — Значи майка ти ще дойде.

Поклащах отрицателно глава.

— Не, ще бъда сама.

— За първи път ще останеш сама.

Нора стоеше несигурно, загледана притеснено в мен.

— Ще се оправя — уверих я. — Има неща, които трябва да свърша.

Тя застина неподвижно и на лицето й се появи безпомощно изражение. Миг по-късно се появиха доставчикът и неговият помощник, тикащи количка, върху която беше поставен сейфът. Вратата към стълбището беше откачена от пантите и положена на пода, за да може поръчката ми да бъде придвижена по коридора дотам. Петнайсет минути по-късно сейфът се намираше там, където бях посочила, а вратата — върната на мястото й.

Когато останах сама, се поупражнявах в отваряне и затваряне на новата си придобивка, следвайки инструкциите на доставчика. След като хванах цаката на кодиращото устройство, смених фабричния код с мой собствен, използвайки датата на сватбата ни.

Струваше ми се, че този ден Нора прекалено се разтакава с работата си.

Няколко пъти поглеждах часовника в кабинета си, без да намирам обяснение защо е още в къщата.

Четири часът. Вероятно Ерик щеше да намине да ме види, както често правеше през тази седмица, и тя искаше да го изчака.

При положение, че сейфът ми беше вече доставен, можех да оправя окончателно сметките си и да изчистя всичките си задължения. Написах необходимите чекове, събрах сумите, изчистих баланса и накрая прибрах чековата си книжка в чекмедже в бюрото.

Без месечната заплата на Андрю не разполагах с никакви приходи, а финансовите ми резерви бяха незначителни. Още не се бяха получили парите от застраховката му; Спестяванията ни бяха минимални и съвсем неподходящи за охолен живот. Двамата с Андрю често се бяхме разпростирали не според чергата си.

Какво значение имаха парите сега? На оня свят нямаше да се нуждая от тях.

Майка ми щеше да продаде апартамента ни в Ню Йорк и тази къща, да плати неизплатените им части и с останалата сума да погаси всякакви други дългове. Пито-платено до последната стотинка — така исках.

Бях направила последното си завещание преди няколко дни при местен адвокат. Не желаех да прибягвам до услугите на адвокатската фирма, занимаващи се с делата на майка ми. Щеше са изпадне в паника, ако научеше, че съм направила завещание.

Майка ми и Сара щяха да бъдат изпълнители на завещанието. Цялата ми недвижима собственост щеше да премине към майка ми, а скъпоценностите си, с изключение на венчалния пръстен, завещах на Сара. Даяна получаваше пръстена, който и без друго беше фамилна скъпоценност на рода Кесуик и бе принадлежал на нея, преди да стане мой. Малки дарения — бижута и някоя от картините ми — бяха направени на Нора, Ерик и Анна. С останалите картини майка ми можеше да се разпорежда по свое усмотрение.

Обичах Сара. Тя бе най-близкият и най-скъпият ми приятел, сестрата, която никога не можах да имам. Смъртта ми щеше да бъде съкрушителен удар за нея и тя никога нямаше да превъзмогне загубата ми. Но дори заради нея, животът не ми ставаше по-мил, не и без семейството ми.

Вратата на кабинета внезапно се отвори и се показа Ерик.

— Здрасти, Мал, как си?

— Добре — отвърнах, като се опитах да се усмихна, но не стана особено сполучливо. — А ти?

Той направи физиономия и поклати глава.

— Положението в работилницата се запича. Шефът е решил да се отърве от двама души тази седмица. Но аз лично не съм особено притеснен. Моята работа върви добре.

— Радвам се за теб, Ерик. Нора е горе, преди малко чух стъпките й.

— Ще се видя и с нея. Първо ще сляза до зимника за цепеници за камината, а после ще хвърля едно око на третия нагревател в конюшнята. Анна казала на Нора, че от няколко дни не вършел почти никаква работа. А на конете трябва да им е топло.

— Разбира се. Благодаря ти, Ерик, за усилията.

— Няма за какво, Мал. Само ми кажи, ако има нещо за оправяне. Някакви проблеми с печката?

— Върши си чудесно работата.

— Пак ще се отбия да те видя, преди да си тръгна.

Той ми се усмихна и изчезна.

Беше много мил човек. Все гледаше да свърши някоя от дейностите на Андрю, изискващи мъжка сила или прекалено тежки за Нора и мен. Скръбта от загубата бе оставила, следи върху неговото лице, въпреки че се опитваше да ме ободрява.

Нора и Ерик най-сетне си тръгнаха — тя с очукания си шевролет ветеран, той — с раздрънкания си пикап. Въздъхнах с облекчение.

Най-сетне бях сама.

Заключих всички врати и изтичах в спалнята на горния етаж. Отворих най-долното чекмедже на шкафа, в който държах тениски и пуловери, и измъкнах четирите картонени кутии. Пренесох ги внимателно в дневната и ги положих върху дивана.

Най-напред отворих тази с етикета на ветеринарната лечебница и извадих от нея една по-малка метална кутийка. После отворих и другите три с обозначенията на крематориума. Поставих четирите метални кутии една до друга на масичката за кафе, седнах на дивана и ги загледах. В същия ден, когато Дейвид ми ги донесе, бях надписала всяка една от тях — датите на раждането и смъртта на Андрю, Лиса, Джейми и Трикси.

Пред мен стоеше всичко, останало от семейството ми. Четири урни с прах.

Усетих, че не е далеч мигът, в който ще ревна, затова направих усилие да се овладея и взех двете урни с праха на Лиса и Джейми. Отнесох ги в стаята със сейфа и ги сложих на полицата в него, после повторих операцията с другите две урни. Подредих ги една до друга, затворих вратичката на сейфа, заключих и сложих ключа в джоба си.

— Сега сте на сигурно място. В пълна безопасност. Никой, никога няма да ви нарани повече — разговарях на глас със семейството си, както често ми се случваше напоследък. — Скоро и аз ще дойда при вас. Ще бъдем навеки заедно.

Следващата сутрин премина в телефонни разговори.

Говорих с Даяна в Лондон, с майка ми и Сара, които бяха в Ню Йорк, и накрая с баща ми в Калифорния. Той участваше в някакви мероприятия в Лосанджелиския университет.

Стараех се да говоря безгрижно и не пропуснах да кажа на всеки от тях, че се чувствам много добре.

Мисля, че ми повярваха. Можех да бъда много убедителна, когато го пожелаех.

Следобед написах прощалните си писма до четиримата. Имаше и пето — за Дейвид Нелсън, с благодарностите ми за всичко, което стори за мен, и молба да се грижи за майка с цялата си любов, която бе способен да й даде. Оставих му и инструкции какво да прави с прахта ни. Залепих пликовете, надписах ги и ги прибрах в чекмеджето до чековата книжка.

Вечерта щях да се самоубия. На следващата сутрин щяха да намерят тялото ми. Малко по-късно — писмата.

 

 

Лежах на дивана в дневната на горния етаж, пийвах си водка и слушах изпълнението на Мария Калас в „Тоска“. Една от любимите опери на Андрю.

Зимното слънце отдавна бе изчезнало от безцветното небе и светлината на деня бързо се стопяваше. Мракът бе започнал да се спуска и скоро щеше да се сгъсти.

От гърдите ми се откъсна продължителна въздишка.

Скоро с живота ми щеше да е приключено.

Щях да се освободя от тленната си обвивка. Щях да бъда свободна. Щях да се преселя в полетата, където те ме очакваха. Щеше да дойде краят на страданието ми. Аз и те — заедно, в мир и радост.

През полумрака на стаята виждах лицето на Андрю да ме гледа от портрета, който бях нарисувала. Усмихнах се, любовта ми към него ме преизпълваше. После очите ми се насочиха към другия портрет. Джейми и Лиса. Колко красиви бяха, мъничките ми ангелчета. Небето ми ги бе изпратило, то си ги и прибра.

Протегнах се за чашата и отпих от водката. Затворих очи и се оставих на течението на музиката да ме носи.

Щом свършеше дискът, щях да свърша и с живота си.

 

 

— Мал! Мал! Къде си?

Подскочих стреснато и изпуснах чашата с водка, която стисках в ръцете си.

Преди да успея да дойда на себе си, в малката стая нахлу Сара, пребледняла и превъзбудена.

— Нищо чудно, че не ме чуваш как тропам по входната врата! — възкликна тя. — Както си пуснала музиката, човек може да оглушее — отиде до уредбата и намали звука. — От един час вися отвън. Тропам ли, тропам по вратата, ще я продъня.

Присъствието й в този момент ми беше необяснимо.

— Как успя да влезеш? — едва събрах сили да попитам.

— През кухненската врата.

— Но тя е заключена!

— Не е, Мал.

— Заключена е! — извисих глас пискливо. — Лично я заключих — докато говорех, се опитах да си припомня събитията от следобеда. Изпратих Нора през кухнята, сбогувахме се и я изчаках да се качи в колата си. Затворих кухненската врата и пуснах резето. Може и да не се намирах в най-блестящо умствено състояние, но за кухненската врата споменът ми бе съвсем ясен. Кой я беше отключил?

Сара стоеше в другия край на стаята и ме наблюдаваше.

— Все едно, какво смяташ да правиш? — попитах. Бях бясна, че проваляше плана ми.

Тя хвърли палтото си на един стол, седна до мен и взе ръката ми в своята.

— Защо съм тук ли, Мал? Защото се притеснявах за теб, разбира се. Много се притеснявах.

Стоях и я гледах безмълвно.