Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (24)

Двадесет и трета глава

Индиън Медоуз, януари 1989 година

Бях сама.

Съпругът ми бе мъртъв. Децата ми бяха мъртви.

Малкото ми животинче Трикси бе мъртво. Трябваше и аз да съм мъртва.

Щях да съм мъртва, ако бях отишла с тях до Индиън Медоуз през онази декемврийска седмица. Останах в града заради празненството на Алисия Мънро и съм все още между живите.

Не исках да живея. Няма нищо, което да ме задържа на този свят.

Живот без Андрю нямаше стойност.

Живот без децата ми нямаше смисъл.

Не знаех какво да правя без тях. Ежедневието бе непосилно бреме за мен. Бях като развален робот, не можех да действам нормално.

Движех се като зомби, вършех всичко по навик, без да го осъзнавам. Ставах сутрин, миех се, обличах се, изпивах чаша кафе или чай. Оправях си леглото и шетах заедно с Нора из къщата както винаги.

Понякога посещавах Анна и минавах през конюшнята да видя конете. Говорех по телефона с майка ми и Сара. Няколко пъти седмично се чувах с Даяна, а и баща ми поддържаше непрекъсната връзка с мен, което не се бе случвало никога досега.

През по-голяма част от времето не правех абсолютно нищо. Нямах сили, нямах желание. Бях изпълнена с апатия.

От време на време се отбивах в малкия си кабинет в задната част на къщата, за да се опитам да отговаря поне на част от стотиците получени съболезнователни писма. С всичките не бих могла да се оправя за нищо на света.

По-често седях в дневната, мислейки си за Андрю, Джейми и Лиса, тъгувайки за малкото си кученце, което беше мой неразделен приятел, още преди децата да се появят.

Не можех да разбера защо този ужас се стовари на главите ни. С какво го заслужихме? Защо Бог допусна отвратителното убийство? Оскърбих ли го с нещо? Всички ли съгрешихме, и предизвикахме гнева му?

А имаше ли Бог изобщо?

Само зло ли имаше на тоя свят?

Злото се бе появило и живееше чрез човека, то нямаше нищо общо с Бога. Винаги бе съществувало и щеше да го има, докато цялата планета не избухнеше някой ден, защото разрушението следваше злото, неотлъчно, а човекът носеше и двете в себе си.

Злото и разрушението влязоха в живота ми, живота ни, когато човекоподобното животно натисна спусъка срещу две невинни деца и баща им, който за четиридесет и една години, колкото бе успял да изживее, не бе навредил никому.

Животът на Андрю бе прекъснат в разцвета му, децата ми бяха едва в началото на жизнения си път — не можех да намеря никакво обяснение защо трябваше да спрат дотук. Някои от приятелите ми говореха за волята Божия и че не трябва да поставяме под съмнение непогрешимостта му, че трябва да приемаме волята му, дори за нас да е непоносимо болезнено.

Как можех да приема смъртта на съпруга и децата си? Затова не престанах да питам защо? Исках да си обясня защо се бе случило. Имах нужда да знам защо Бог допуска хората да вършат престъпления. Дали искаше да страдаме? Това ли бе отговорът на всички въпроси? Не знаех. Не можех да си отговоря.

Възможно ли бе да няма и Бог? Майка ми веднъж беше казала, че живеем в свят, в който не съществува нищо свято. Възможно е да е била права.

 

 

От балистичната експертиза научихме, че оръжието, с което семейството ми беше изтребено, е 9-милиметров полуавтоматичен пистолет, със седемнайсет или осемнайсет патрона в пълнителя, така че рядко да се налага да бъде презареждан. Демарко казал на Дейвид, че пистолетът лесно можел да бъде закупен и от улицата, при това бил с отлични качества. Оръжие с отлични качества?!

Докъде бяхме стигнали? Или, по-точно, какво изобщо бяхме научили за два милиона години?

Според Демарко всички намерени куршуми били от едно и също оръжие. Следователно било съвсем сигурно, че е стрелял един човек, без да се изключва подозрението за групово нападение. Възможни извършители обаче все още липсваха. Свидетели също не бяха предложили услугите си.

Следствието никак не напредваше въпреки целия шум, който се вдигна в средствата за информация, и който все още не беше затихнал. Към цирка в американските медии се бяха присъединили в техни британски колеги. Всеки ден спокойствието ни се нарушаваше от всевъзможни репортери.

Престанах да чета вестници и да гледам новини. Не исках да се изненадам неприятно от някоя сензация. Светът никак не ме интересуваше от всевъзможни репортери.

Преместих се в Индиън Медоуз.

Избягах от апартамента в Ню Йорк, който ненавиждах. Самият град предизвикваше у мен отвращение и страх.

Дейвид ме бе посъветвал да не се държа студено с медиите, които отразяваха семейната трагедия.

— Те притискат полицията и това трябва да те радва, Мал. Нюйоркското полицейско управление не изгаря от желание да бъде превърнато в изкупителна жертва. Журналистите им помагат да си вършат работата по-добре и по-ефикасно. А Демарко и Джонсън са заложили главите си за разнищване на случая.

Оценявах усилията на двамата детективи, но пак не успявах да се преборя със съмнението, че чудовището, хладнокръвно лишило от живот цялото ми семейство, ще бъде открито и заловено.

И човекът, и смъртоносното оръжие бяха изчезнали.

Убиецът беше свободен.

Свободен да убива, ако отново му скимнеше.

За мен оставаше мъката — за съпруга и децата ми, за живота, който нямаше да изживеят, за отнетото им бъдеще, за всичко, което иначе щяхме да преживеем заедно.

 

 

Исках да умра.

Щях да умра.

Скоро. Много скоро.

Не бях успяла да се самоубия досега, защото не ме оставяха сама и за момент. Непрекъснато имаше някой с мен.

Дали подозираха намеренията ми?

В деня на погребението отпътувах с кола за Шарън, заедно с Даяна и баща ми. Сара, майка ми и Дейвид ни следваха в друга кола и всички останаха с мен в продължение на дни.

От тях получавах непрекъснато любов. Правеха всичко по силите си да ми помогнат да се отпусна, както и аз — за тях. Но напразно. Загубата бе прекалено голяма. Болката бе непоносима и не намаляваше, само бавно потъваше навътре в душите ни.

Сара и Дейвид имаха своите професионални задължения, разбира се. Но те никога не се отделяха от мен за повече от два-три дни, а Нора и Анна винаги си намираха работа близко до мен. Дори Ерик, съпругът на Нора, се мотаеше наоколо през цялото време, когато не беше на работа.

Даяна взе решение да се върне в Лондон към края на декември, след като изтъкнах, че всеки един от тях — Даяна, майка ми, Сара, баща ми, трябва да опитат да сложат живота си в ред, доколкото им стигат силите, и да продължат по-нататък по собствения си път. Освен това майка ми, Дейвид и Сара щяха да дойдат за Коледа в Индиън Медоуз.

— Може би си права, Мал — каза ми тогава Даяна. — Ще ни бъде по-тежко, ако остана.

Със сигурност раздялата не беше по-малко болезнена. В последния момент, точно преди да тръгнат с баща ми към летището, тя ме помоли набързо да си приготвя най-необходимото и да тръгна с нея за Лондон, а след това за Йоркшир.

Баща ми също се опита да ме убеди, да ги придружа, за да прекарам Коледа с него, Даяна и Гуени в Килгръм Чеиз или, ако сметнах предложението му за абсолютно неприемливо, беше готов да ни отведе другаде, във Франция например.

Нямаше кътче на земята обаче, което би могло да ме привлече — нито Лондон, нито Йоркшир, нито Франция, нито където и да било. Престоят ми на този свят бе изтекъл. Жадувах за място, много по-далечно от Франция. Затова целунах и двамата и им пожелах лек път. Исках да остана тук със спомените си. И да се подготвя за смъртта.

Имаше още една причина, поради която бях свършила доброто дело. Очаквах доставка, която не беше пристигнала. Веднага след пристигането й щях да се самоубия и да отида при съпруга и дечицата си. Щяхме да бъдем заедно и болката щеше да свърши.

Погледнах датата в бележника си. Вторник, седемнайсети януари. Пратката трябваше да пристигне на следващия ден, осемнайсети.

Без съмнение щях да го извърша на деветнайсети.

Така да бъде.

 

 

Станах и излязох от кабинета. Тръгнах по коридора към помещението, в което държах палта и обувки. Рано сутринта Анна ме бе помолила да намина към конюшнята. Беше ми все едно кога ще отида дотам, защо не сега? Първо обаче налетях на Нора, вечното присъствие, моята сянка. В ръцете си държеше поднос.

— Мал! Тъкмо ти носех малко супа.

— Не съм гладна, Нора. Благодаря ти. Пък и излизам.

— Няма да излезеш — застана на пътя ми тя. — Не и преди да си хапнала, което не ти се е случило с дни. Може ли да се живее само с кафе, чай и някоя и друга филийка? Ще изядеш супата — погледът й ме пронизваше.

— Добре — отстъпих. Нямах желание да споря, а нямаше и да изляза на глава с нея. Стори ми се, че е готова да приложи насилие, ако е необходимо, за да направя каквото ми казва.

— Къде ще я изядеш?

— В кухнята.

По начина й на държане разбрах, че съм я раздразнила, може би дори засегнала, и това ме разтревожи. За нищо на света не бих допуснала да обидя Нора. Беше добра жена; мъката бе попарила жестоко и нея, защото обожаваше близнаците и беше силно привързана към Андрю. Тя, Ерик и Анна дойдоха в Ню Йорк за погребението и оттогава не бяха на себе си.

— Съжалявам, Нора. Извинявай за грубостта ми — казах, като седнах. Исках да загладя предишната си рязкост.

Тя остави подноса пред мен на кухненската маса и отпусна ръка на рамото ми. Направи опит да заговори, но от гърлото й не можа да излезе и думичка, после се отдалечи, преди да съм реагирала, по какъвто и да е начин.

 

 

Беше средата на януари, но времето не беше студено, а снегът едва скриваше земята около къщата. Малко повече бе натрупало по хълма, пасищата и езерото.

Ерик бе проправил пътека през по-трудно проходимите места и я бе посипал с пясък и сол. По нея минах на път за къщичката на Анна. Бях почти стигнала, когато тя се появи от конюшнята, видя ме и ми махна. Аз й махнах в отговор и ускорих крачка.

Поздравихме се сърдечно и тя каза:

— За понитата, Мал. Ти се съгласи, когато говорихме за тях и аз… им намерих купувач.

— Купувач? — попитах аз и се намръщих. — Какво искаш да кажеш, Анна? Не мога да ги продам! Никога.

Думите ми трябва да са прозвучали рязко, защото тя порозовя и заекна:

— Сигурно погрешно съм разбрала.

Протегнах ръка и я докоснах успокояващо.

— Не, не, не си ме разбрала погрешно, Анна. Аз не съм се изразила ясно. Съжалявам, ако тонът ми е бил груб преди малко. Когато ти казах да правиш каквото искаш с понитата, имах предвид да ги подариш, а не да ги продаваш.

Лицето й се озари от усмивка.

— Имам приятелка, която наистина ще се грижи добре за тях, а и децата й ще й помагат. Прекрасен подарък, Мал, благодаря ти.

— Има ли нещо друго, за което искаше да говорим?

— Не, това е всичко — отвърна Анна.

— Тогава ще отида да видя за последен път понитата и да им кажа довиждане — изрекох почти на себе си, отправяйки се към конюшнята.

Анна прояви достатъчно деликатност да не ме последва.

Отидох до тяхното отделение и извадих от джоба си по едни морков за всяко от кончетата. Потупах ги по главиците и им прошепнах, потърквайки нос в меката им кожа:

— Новият ви дом ви очаква. Гледайте да радвате и другите дечица, както радвахте моите.

 

 

Изкачих бавно склона към къщата.

Седнах под ябълковото дърво, едно от любимите ми места в Индиън Медоуз. По това време на годината голотата му навяваше печал, но пролетта щеше да го окичи с нежни бели цветчета и изобилна зеленина. Красиво дърво.

Андрю го наричаше „мястото на мамчето“, защото част от свободното си време задължително прекарвах там — в четене, понякога в рисуване, а нерядко и просто в мечтаене. Понякога се отпусках в компанията на децата и Андрю. Те знаеха, че това е мястото, където най-сигурно могат да ме открият, и споделяха удоволствието ми.

Под това дърво бях разказвала на близнаците приказки, бях им чела, а на тревата си бяхме правили пикници. Сянката му пазеше хлад и в най-горещите летни дни. Едно от най-приятните кътчета, които някога съм виждала.

Пак тук бяхме оставили само, двамата с Андрю. През топлите нощи, с мастилено небе и безброй ярки звезди. Прегърнати, разговаряхме за бъдещето или не отронвахме и дума, ако такова беше настроението ни. В мир между нас и с околния свят.

Колко много бяхме обичали всички да седим под старото ябълково дърво.

Затворих очи и светлото синьо небе с бледото януарско слънце изчезнаха. Останаха напиращите сълзи под клепачите.