Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (21)

Двадесета глава

Дойдох в съзнание върху едно от канапетата в дневната.

Отворих очи и видях лицето на Сара. Беше седнала на стол до мен.

— Мал — прошепна тя и стисна ръката ми в своята. — О, Мал, мила моя — гласът й пресекна и в очите й проблеснаха сълзи. Видях болката, изписана на лицето й.

Вкопчих се здраво в ръката й и я пронизах с поглед.

— Кажи ми, че не е истина, Саш — замолих я, сподавяйки надигащото се ридание. — Кажи ми, че не е истина. Всичко е наред, нали. Станала е ужасна грешка нали?

— О, Мал — беше всичко, което тя успя да каже. Сълзите започнаха да се стичат по изопнатото й, пребледняло лице.

Тогава го видях. Детектив Демарко.

Стоеше до прозореца на дневната, загледан в мен. Съвсем за кратко, преди да успее да го потисне, прочетох състрадание в изражението му. Напълно достатъчно доказателство.

Беше се случило.

Не се събуждах от лош сън.

Кошмарът бе истински, а не от света на сънищата.

Преместих поглед. Успях през сълзи да различа партньора му, Джонсън. По-възрастният детектив говореше по телефона, поставен на бюрото до прозореца. Чух го да казва:

— Да, точно така.

Започнах да викам пискливо:

— Искам да отида при съпруга и децата си. Искам си семейството. Искам си кучето. Искам да бъда с тях.

Опитах се да стана от канапето, но Сара обви ръцете си около мен, опитвайки се да ме успокои. Поведох борба да се отскубна от прегръдката й, но тя ме държеше здраво.

— Искам си децата — риданията вече накъсваха речта ми. — Искам си семейството. Аз ще отида при тях.

— Ще отидеш, Мал, потърпи няколко минутки — гласът на Сара бе едва доловим. — Детективите ще ни закарат до мор… До „Белевю“. Дадох на детектив Джонсън телефонния номер на майка ти и той току-що говори с нея и Дейвид. Очакваме го всеки момент.

Прегърнах Сара и се разридах на рамото й. Исках Андрю. Исках близнаците. Какво се бе случило следобед? Не разбирах. Кой бе застрелял семейството ми? И защо? Защо на нас се бе случило? Защо, който и да е, би стрелял по почтен човек като Андрю? По невинни деца? Защо?

Входната врата се отвори и се чуха възклицанията на майка ми:

— Къде е дъщеря ми? Къде е госпожа Кесуик? Аз съм госпожа Нелсън, майка й.

Изтръгнах се от Сара. Майка ми тичаше насреща ми през дневната. Лицето й беше покрусено и бледо, очите — пълни с ужас.

— О, мамо! — изплаках. — О, мамичко! Андрю и близнаците са били застреляни. И Трикси. Защо, мамо? Не разбирам.

Майка ми се отпусна тежко на канапето, прегърна ме и ме притегли към себе си.

— Няма никаква причина — прошепна тя и продължи да го повтаря, докато плачът не я задави. Седяхме двете, притиснати една до друга, за да се борим с мъката. Най-сетне майка ми проговори, хлипайки:

— Не знам как да ти помогна, Мал, но ща бъда до теб, скъпа. Кой и как би могъл да ти помогне? Твърде много е за един човек да го понесе — тя ме залюля в ръцете си. — Не мога да повярвам. Лиса и Джейми ги няма. Андрю го няма. Не мога да го възприема. Накъде отива този свят? Към потоп ли?

Няколко минути по-късно Дейвид се отдели от детективите и се приближи до канапето. Коленичи на пода и прегърна и двете ни. Гласът му прозвуча нежно, загрижено:

— Съжалявам, много съжалявам, Мал. Тук съм, за да направя каквото е по силите ми за теб и майка ти. Ти само кажи, Мал. Всичко, каквото ти хрумне.

Някак си успях да седна. Внимателно се освободих от ръцете на майка си. Тя се отпусна измъчена в канапето. Дейвид седна на стол до мен.

— Не се напрягай, Мал, не бързаме за никъде.

Погледнах го, опитах се да заговоря, но от устата ми не излезе звук. Риданията ме обхванаха отново. Започнах да се клатя напред-назад, обвила ръце около тялото си, а от устата ми излизаха ниски, протяжни звуци, сякаш бях оплаквачка. Тялото ми, умът, душата — всяка моя частица агонизираше. По някое време престанах да се люлея и затворих очи, но стиснатите ми клепачи не бяха в състояние да спрат потока на сълзите.

Отворих очи и се взрях в Дейвид. Той ми подаде носната си кърпичка.

— Искам да видя семейството си — произнесох с усилие, след като изтрих сълзите си.

— Разбира се, че ще го видиш — каза Дейвид. — Детективите са готови да те отведат в „Белевю“, Мал. Всички ще дойдем. Майка ти, Сара и аз. Ще бъдем с теб.

Можах само да кимна, че съм го разбрала.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Дейвид. — Нещо за пиене, да речем, бренди?

— Само вода, моля те.

Майка ми се изправи със залитане.

— Аз ще донеса вода. Аз самата имам нужда да пийна.

— Ще дойда с теб, лельо Джес — каза Сара.

В желанието си да ми помогне да се успокоя, Дейвид взе ръката ми. Светлосивите му очи преливаха от съчувствие. Бях му благодарна, че е дошъл. Мил и състрадателен човек. Действаше бързо и ефикасно, а като адвокат по наказателни дела знаеше как да се сработи с полицията.

— Трябва да поговоря с детективите, Мал — обади се той. — Не можах да науча много от тях по телефона. Не им дадох възможност за по-подробни обяснения, защото с майка ти се втурнахме насам, веднага след обаждането им.

— Можеш ли да ги доведеш при мен? Искам да чуя какво знаят.

Той кимна, стана и отиде при двамата детективи. Няколко минути разговаря с тях, после всичките дойдоха и насядаха около мен.

— Не знаем какво се е случило, госпожо Кесуик — започна Джонсън и хвърли бърз поглед към Дейвид. — Възможно е да е свързано с грабеж, но не сме сигурни. Не сме в състояние да ви предоставим достоверни данни, преди да сме извършили разследване.

— Казахте ми, че сте намерили колата на Парк авеню и Сто и деветнайсета улица, пряка на светофара — намеси се Дейвид.

— Точно така — каза Джонсън.

— Семейството в колата ли беше?

— Да. Господин Кесуик беше на седалката на шофьора. Тялото му се бе килнало върху съседната седалка, а вратата откъм неговата страна бе отворена и краката му се подаваха навън, сякаш е възнамерявал да излезе. Една от задните врати също беше отворена, а децата седяха заедно с кучето отзад.

Скочих и залитайки, успях да стигна до тоалетната. Влязох и заключих вратата, после коленичих и започнах да повръщам, докато изкарах абсолютно всичко от стомаха си. Отпуснах се безсилно на една страна и се свих на кълбо, тресейки се от плач. Бях в шок. Не можеше да е истина, че всичко това се случва, не можеше. Сутринта разговарях и се смеех с Андрю по телефона, а сега…

— Мал, Мал, добре ли си? — извика Сара и затропа по вратата на банята. — Тревожим се за теб.

— Минутка само.

Станах някак си и пръснах студена вода на лицето си. Погледнах в огледалото и видях отражение, което не можеше да бъде мое. Изострени черти, рязко очертани кости, кожа, бяла като тебешир под луничките. Очи като стъклени топчета.

Не бях аз. И никога вече нямаше да бъда.

 

 

Двама медицински експерти ни очакваха в болницата „Белевю“, където се намираше градската морга на Ню Йорк. Последвах ги вътре, съпроводена от детективите Джонсън и Демарко и Дейвид Нелсън.

Бях се опитала да измоля да идентифицирам телата в присъствието само на докторите, но Джонсън ми обясни законното положение: полицейските служители, пристигнали първи на местопрестъплението, са длъжни да присъстват на идентифицирането на тялото или телата.

Дейвид бе настоял да дойде, а аз нямах сили да споря. Във всеки случай, експертите считаха присъствието му за важно.

Не можах да сдържа вика си и затиснах с ръка устата си, когато измъкнаха тялото на Андрю от камерата и ми го показаха. Щях да се строполя, ако Дейвид, застанал зад мен, не ме беше подхванал за кръста.

„О, Андрю, любими мой“ — изплака сърцето ми.

Сълзите ме заслепяваха и едва различавах лицата на Джейми и Лиса, когато ми показаха и тях. Децата ми, моите бебчета. Толкова неподвижни и студени, така притихнали. А какво друго може да иска една майка за децата си, освен да ги предпазва от опасности и да се грижи да не им липсва топлина. Бедните ми дечица.

— Не са страдали, нали? — въпросът ми към експертите прозвуча като стенание.

— Не, госпожо Кесуик — поклати глава единият от тях. — Никой не е страдал. Смъртта е настъпила моментално.

Детектив Джонсън ни побутваше с Дейвид към изхода.

— Искам да остана с тях — прошепнах. — Моля ви, нека да остана.

— Не можем да ви разрешим, госпожо Кесуик. Можете да стоите утре с тях в погребалното бюро, след като освободим телата от разследването. Кучето ви е тук. Обикновено ги изпращаме във ветеринарна болница, но се нуждаехме от него като доказателство. Можем да го изпратим на ветеринарния ви лекар утре, ако ни оставите име и адрес.

Не успях нищо да отговоря. Разридах се, без да мога да се контролирам.

Един от лекарите ми показа тялото на Трикси. Наведох се и я докоснах по рошавата главица. Сълзите закапаха по ръцете ми.

Трикси. Мъничката ми Триксола.

Продължих да плача, когато Дейвид ме изведе в коридора и оттам — до чакалнята. Краката почти не ми се подчиняваха. Непрекъснато ме заливаха вълните на шока.

Влязохме в чакалнята. Майка ми и Сара станаха и забързаха насреща ни.

— О, мамо, о, мамичко — изплаках аз, — те са. Мъртви са. Какво ще правя на този свят без тях?