Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (20)

Деветнадесета глава

Валеше сняг, както и вчера. Снежинките се разтапяха в момента, когато докосваха земята. Значи не метеорологичните условия забавяха Андрю.

Оставих чашата си с вино на масичката за кафе и преминах от работната си стая в кухнята.

Сара се завъртя с лице към мен, когато ме чу да влизам.

— Свалих водата за спагетите от котлона. Няма смисъл да я оставям да завира отсега. Ще приготвя всичко след пристигането на Андрю и близнаците.

Аз кимнах и очите ми автоматично са насочиха към часовника. Осем и десет.

— Не мога да си обясня защо още не си е вкъщи, Саш, и къде би могъл да се намира.

— Най-различни причини биха могли да го забавят — каза Сара и захлупи тенджерата с гореща вода. — Трафикът. Снегът.

— Не е възможно да е снегът. Току-що погледнах от прозореца в кабинета. Той се стопява, преди да е стигнал до земята.

— Ти виждаш какво е положението на източна 72-ра улица, но Андрю пътува от Кънектикът, и то в неделя вечер. Сигурно опашката от коли е километрична.

— Вярно е — залових се за думите й, за да потисна тревогата си. Истински ме притесняваше факта, че Андрю почти никога, да не кажа изобщо, не закъсняваше. Сара го знаеше не по-зле от мен, но никоя от двете не смееше да изрази гласно какво мисли.

— Ще звънна пак на Анна, може би се е прибрала — предложих аз.

— Добре, звънни й — съгласи се Сара.

Вдигнах слушалката на закачения на стената в кухнята телефон и избрах номера на градинарката ни в Индиън Медоуз. Сигналът за свободна линия прозвуча няколко пъти, както и при предишните ми опити да се свържа. Канех се да затворя, когато от другата страна се обадиха.

— Ало — каза Анна.

— Аз съм, Мал. Трябва да си била навън досега, Анна. Звъня цял ден.

— Бях в Шарън. Отидох на гости на сестра ми и…

— Виждала ли си Андрю, преди да си тръгне днес? — прекъснах я, за да говорим по същество.

— Да, видях го. Защо?

— По кое време?

— Някъде около два.

— Два. Но това значи преди шест часа! — Вълнението и загрижеността ми се предадоха и на Сара, която застана до мен.

— Искаш да кажеш, че още не се е прибрал? — попита Анна.

— Не, и започвам да се притеснявам. Пътят дотам не е повече от три часа, а Андрю го изминава и за по-малко.

— Тук здравата вали, Мал, и по пътя към града може доста да е натрупало. О, и още нещо — той спомена, че се налага да направи покупки за Коледа. Това го е забавило.

— Така е, сигурно е спрял на няколко места, сега всичко е отворено до късно. Явно така е станало. Благодаря ти, Анна.

— Не се тревожи, Мал, скоро ще се приберат. Ще ми се обадиш, преди да заминете за Англия, нали?

— Да, през седмицата. Дочуване, Анна.

— Дочуване, Мал.

— Андрю казал на Ана, че ще пазарува за Коледа — обърнах се към Сара, след като оставих слушалката. — Това е единственото обяснение за забавянето му, не мислиш ли?

Сара кимна и ми се усмихна окуражително.

— Той обича да се отбива в антикварните магазинчета в околността. На децата може да им се е приискало да хапнат или да отидат до тоалетната, така че да се е налагало да спира неколкократно. И на нас ни се е случвало, ако се замислиш.

— Но защо не се обади? Не му е присъщо да не ме информира какво става с него — отвърнах и прехапах замислено устна.

На вратата се звънна няколко пъти.

Със Сара се спогледахме и на лицата ни разцъфнаха щастливи усмивки.

— Ето го! И, естествено, забравил си е ключа! — възкликнах облекчено и забързах през антрето.

Отворих входната врата и извиках:

— И къде, моля ти се, се гу…

Останалата част от въпроса преглътнах. Пред мен стояха двама мъже с подгизнали шлифери, а не мъжът ми и децата.

— Да?

Стоях и ги гледах неразбиращо, защото още преди да ми се представят, знаех, че са ченгета. Родена бях и живяла цял живот в Ню Йрок и не можех да сбъркам. Цивилни служители на Нюйоркското полицейско управление. Усетих стягане в гърдите.

— Вие ли сте госпожа Андрю Кесуик? — попита ме по-възрастният от двамата.

— Да, аз съм. Има ли…

— Аз съм детектив Джонсън, а това е детектив Демарко — продължи полицаят. — Работим в двадесет и втори участък. Трябва да говорим с вас, госпожо Кесуик.

И двамата показаха значките си. Преглътнах мъчително няколко пъти.

— Нещо случило и се е? — успях да попитам, местейки нервно поглед от единия към другия. Възможните отговори ме плашеха. Сърцето ми заби учестено.

— Може ли да влезем? Мисля, че ще е по-добре да разговаряме вътре — каза детектив Джонсън.

Отворих вратата по-широко и им направих място да влязат. Демарко затвори вратата. Появи се Сара и се представи.

— Аз съм Сара Томас, приятелка на госпожа Кесуик. Приятел на семейството, всъщност.

Детектив Джонсън кимна, а Демарко измърмори вежливо:

— Госпожице Томас.

Въведох ги в дневната.

— Някакъв проблем ли има? Съпругът ми закъснява тази вечер. Аз, т.е. ние, Сара и аз, сме разтревожени. Не се е случило произшествие, нали?

— Да седнем, госпожо Кесуик — каза Демарко.

Поклатих глава.

— Кажете ми какво се е случило, моля ви.

— Случилото се не е никак приятно. Мисля, че е по-добре да седнем — обади се отново Демарко.

— Кажете ми.

Гласът ми изневери, а през тялото ми пробяга тръпка на панически страх, който ме накара да се подпра на най-близкия до мен стол, за да не залитна.

— Намерихме мерцедеса на съпруга ви на Парк авеню и Сто и деветнайсета улица.

— Съпругът ви е ранен…

— Господи! Тежко ли е ранен? Къде е той сега? Божичко, ами децата ми! Те добре ли са? Къде са те? Къде е съпругът ми?

Сърцето ми бясно биеше. Паниката ме беше завладяла. Пристъпих напред и сграбчих ръката на Демарко, без да преставам да го заливам с настоятелни въпроси:

— Защо не доведохте децата ми вкъщи? В коя болница е съпругът ми? Близнаците сигурно са много уплашени. Заведете ме при тях, моля ви.

Задъхана, борейки се със сълзите си, се обърнах към Сара и извиках:

— Хайде, Саш, да тръгваме! Трябва да отидем при близнаците и Андрю. Хайде! Те имат нужда от мен.

— Почакайте, госпожо Андрю, госпожице Томас — намеси се Демарко.

Замълчах и погледнах към него. От гласа му стомахът ми се превърна в стегната топка. Щях да чуя нещо ужасно, нещо, което не бих искала да чуя.

— Много съжалявам, госпожо Кесуик, но някой е стрелял по съпруга ви. Той е…

Очите ми щяха да изскочат.

— Кой е стрелял по него? Защо?

Кръвта се оттегляше от лицето ми, краката ми се подкосиха.

Видът на Сара не се различаваше от моя. Гласът й прозвуча необичайно високо, когато попита:

— Но не става ли въпрос за произшествие с колата?

Думите й изразяваха впечатлението, с което бях останала и аз.

— Не, госпожице Томас — каза Демарко.

— Не е зле ранен, нали? — опита се да възвърне нормалния си глас Сара.

— Къде са децата ми? — намесих се настоятелно, преди някой от детективите да отговори на предишния въпрос. — Искам да отида при децата и съпруга си.

— Всички те са в клиниката „Белевю“, включително и кучето — каза Демарко. — Много съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но вашите…

— Децата ми… са… наред… нали?

Видът на детектив Джонсън говореше за обратното. Продължи да говори Демарко.

— Госпожо Кесуик, съпругът, децата и кучето ви са били застреляни днес следобед. Много съжаляваме.

— Не! Не! Не Андрю! Не близнаците! Не Джейми и Лиса! Не е възможно! Не е вярно!

Вкопчих се в Демарко, изгубила представа какво правя. Започнах да се треса. Чух Сара да повтаря непрекъсната:

— Боже мой, Боже мой!

Отблъснах Демарко, отблъснах се от стола и се отправих със залитане през стаята към антрето. Главата ми се люшкаше в отрицание. Протегнах ръка в празното пространство, сграбчвайки въздуха. Трябваше да изляза. Да стигна до „Белевю“?

Там са те.

Съпругът ми.

Да отида при Андрю.

При Лиса и Джейми.

Да бъда при децата си.

Децата ми имаха нужда от мен.

Съпругът ми имаше нужда от мен.

Той каза, че били мъртви.

Всичките.

И четиримата.

НЕ!

Стаята се изпълни с ярка светлина; започна да се накланя, после да се върти. Тогава го чух. Звука.

Ужасен, пронизителен писък раздра тялото и смрази кръвта ми. Сякаш измъчваха някого. Като рев на измъчвано животно.

Писъкът се усилваше, докато в главата ми не остана нищо друго, освен него. Оглуши ме.

Подът се надигна, за да ме удари в лицето. Пищях.