Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (2)

Първа глава

Кънектикът, юли 1988 година

Подскочих в съня си, сякаш някой ме беше докоснал по рамото и запримигвах в очакване да зърна Андрю, застанал до леглото в полумрака на стаята. Него, разбира се, го нямаше там. И как би могъл, след като беше в Чикаго по работа, а аз бях в Кънектикът.

Повдигнах завивките и се плъзнах по-удобно в леглото, опитвайки се отново да се унеса. Напразно, мозъкът ми бе включил на работни обороти. През седмицата се бяхме сдърпали с Андрю — свада по някакъв нищожен повод, който дори не можех да си спомня, но така и си бе останал между нас.

Трябваше да преглътна гордостта си и да му се обадя предната вечер. Беше ми минало през главата, но само толкова. Той самият никога не се обаждаше по време на отсъствията си от къщи и случаят не правеше изключение. Надвисваше заплахата уикендът, който досега бях очаквала с нетърпение, да бъде провален.

„Ще оправя всичко, когато се върне утре — реших аз. — Ще се извиня, въпреки че, вината не е моя.“ Не можех да понасям търкания с някого, когото обичах, това е в характера ми.

Явно безпокойството бе победило съня, затова се измъкнах от леглото и отидох до прозореца. Загледах се през пролука на щорите, питайки се какъв ли ще бъде денят.

Светлината на утрото напираше на границата на хоризонта. Небесният похлупак все още излъчваше мрак и студенина, но през чернилката му вече се процеждаха тоновете на зората. Потреперих и се протегнах за памучната си роба. Климатичната инсталация си беше свършила работата, откакто снощи я бях нагласила на петнайсет градуса, за да се справи с непоносимата юлска горещина. Изключих я, преди да изляза от спалнята, и поех по стълбата за долния етаж.

Там бе сумрачно и ухаеше на ябълки и канела, на пчелен восък и разцъфнали рози — ухание, което обичах неизменно свързвах с този край.

Запалих няколко лампи, докато се придвижвах през притихналата къща, и се отбих в кухнята само да сложа кафето. После се отправих към дневната.

Отворих френските прозорци и излязох на широката тераса, застлана с каменни плочи, която обикаляше цялата къща. За съвсем краткото време, докато стигна от спалнята дотук, небето се бе преобразило напълно. Дъхът ми пресекна при вида на чудото на утринния светлик, гледка, която може да се види само в северен Кънектикът и никъде другаде. Магическа красота, бликаща от незнаен източник, някъде ниско, ниско под линията на хоризонта.

Никъде другаде не може да се види такова небе, смея да твърдя, освен, разбира се, в Йоркшир, и то, по-специално, над сухите, обрасли с бодливи храсти и цветя бърда.

Светлината винаги ме е очаровала, вероятно защото рисувам за развлечение и естествената ми нагласа е да гледам на природата с очите на артист. Спомням си първия път, когато видях картина на Търнър, един от шедьоврите му, изложен в галерията „Тейт“ в Лондон. Един час стоях закована пред нея, напълно забравила, че има и друг свят, освен окъпания в светлина върху платното. Да влезе в сърцето ти чрез красотата на сътвореното от него, е характерен белег на гения. Опасявам се, че тази дарба не ми е дадена; аз съм само талантлив аматьор, който рисува за удоволствие. И все пак неведнъж ми се е искало да пресъздам небето на Кънектикът в моя картина — само веднъж, но да почувствам, че съм го изразила вярно. Сега също ми се прииска, но дълбоко в себе си знаех, че не съм способна да го направя.

Постоях няколко минути на терасата, преди да се отправя към задната част на къщата. Тревата бе натежала от роса, затова повдигнах краищата на нощницата и робата си, като преминах през поляната.

Светлината продължаваше да се променя. За времето, през което пред погледа ми израснаха далечните възвишения, небето бе изсветляло. Нощта бе окончателно победена.

Отпуснах се удобно върху желязната пейка под ябълковото дърво. Обичам тази част от деня — точно преди светът да се разбуди. Тишината ме кара да си мисля, че може и да съм единственият жив човек на планетата.

Затворих очи и се заслушах.

Ни звук, ни трепване. Листата и тревичките бяха застинали, птиците спяха и всичко това ми действаше като мехлем. Не мислех за нищо определено, носех се на вълните на покоя и притесненията ми, свързани с Андрю, започнаха бавно да отзвучават. Винаги се намираше начин разногласията помежду ни да се разрешават; нямаше причина този път да се случи нещо различно. Една от най-хубавите черти на Андрю бе да поставя минало, настояще и бъдеще на местата им. Не беше в природата му да носи обида в себе си. Бързо забравяше глупавите ни караници и различията в мненията. По това много си приличаме. За щастие и двамата бяхме оптимисти за бъдещето.

Омъжена съм за Андрю Кесуик от десет години. По-точно казано, следващата седмица, на 12 юли, е годишнината ни.

Срещнахме се през 1978-а, когато аз бях на двадесет и три, а той — на тридесет и една. Любовният ни роман беше от пословично бурните. Различаваше се от повечето от тях по щастливия си завършек — с времето връзката ни укрепваше все повече и повече. Няма да е достатъчно изразително, ако кажа, че Андрю ме помете като стихия. Влюбих се в него сляпо, диво и невъзвратимо. С времето открих, че това се отнася не само за мен.

Преди срещата ни, Андрю, който е англичанин, беше живял в Ню Йорк в продължение на седем години. Смятаха го за едно от чудесата в рекламния бизнес, роден талант, способен да направи от една агенция не само невероятно печелившо, но и световноизвестно предприятие, за чиито услуги да се надпреварват тълпи от многонационални клиенти. Работехме все в една и съща агенция — „Блау, Еймс, Брадък и Съскинд“, където аз се занимавах с размножаването на материалите. Опитвах се да си се представям като съавтор въпреки незначителната ми длъжност.

Андрю Кесуик, изглежда, нямаше нищо против.

Бях изцяло под въздействието му — комплиментите му за моята работа замъгляваха мозъка ми, а останалото печелеше направо сърцето ми. Разбира се, тогава бях много млада и доброто ми образование не бе в състояние да се пребори с наивитета на младостта. Във всеки случай, не му бях равностойна.

Андрю напълно ме завладя. Скоро разбрах, че независимо от доброто си положение, той е напълно лишен от егоизъм. За човек с неговите изключителни способности, държането му бе скромно. Чувството му за хумор беше забележително и нерядко насочено към самия него. Покоряващо изтънчен, дори само с това, което британският произход му бе дал. Среден на ръст, с приятни черти на лицето, тъмнокестенява коса и раздалечени очи, излъчващи искреност. Очите бяха най-забележителното у него — в най-светлия оттенък на синьото, с гъсти ресници. Никога дотогава синият цвят на нечии очи не беше ме впечатлявал толкова. Само Клариса и Джейми — шестгодишните ни близначета — имат същите очи.

Нямаше млада жена в рекламната агенция, която да не намираше Андрю за изключително привлекателен, но аз бях тази, на която той отдели специално внимание. Започнахме да излизаме заедно и от самото начало открих, че се чувствам напълно свободна в компанията му. Можех да се държа толкова естествено, сякаш се познавахме от деца. А имаше и толкова много да науча за живота му и за самия него, преди да се срещнем.

Изминаха само два месеца и Андрю ме замъкна в Лондон, за да се запозная с майка му. С Даяна Кесуик станахме приятелки още в първия час, след като се видяхме. Може да се каже, че оттогава сме влюбени една в друга. За някои хора думата свекърва неизменно се свързва с образа на враг — жена, която смята сина си за своя собственост, която се състезава със съпругата за вниманието и любовта му. Това не важеше за Даяна. От първата ни среща тя се превърна за мен в Андрю в женски образ. Даже, по-скоро бих казала, че Андрю е мъжко копие на майка си. Тя ми засвидетелства всеотдайността си по най-различни начини. Наистина я обичам, уважавам я и й се възхищавам. Не бих могла да изброя качествата, които я правят единствена за мен, но не на последно място е доброто й, разбиращо сърце.

Този уикенд в Лондон — първото ми пътуване до Англия, е запечатан ярко в паметта ми до ден-днешен. Двадесет и четири часа след пристигането ни там, Андрю ме помоли да се омъжа за него. Прегърна ме, притисна ме към себе си и ми каза с хубавия си глас:

— Обичам те, много. Не мога да си представя живота си без теб, Мал. Кажи ми, че ще се омъжиш за мен, че ще прекараш остатъка от живота си с мен.

Естествено, съгласих се. Казах му, че любовта ми към него е не по-малка.

Годежът си отпразнувахме, като заведохме майка му на вечеря в „Кларидж“, в неделя, преди да отлетим обратно за Ню Йорк на следващата сутрин. По време на полета непрекъснато поглеждах тайничко към безименния пръст на лявата си ръка, за да се радвам на проблясващия върху него пръстен със сапфир, принадлежал, по думите на Андрю, на баба му, преди да премине от Даяна към мен.

— Желанието на майка ми съвпада с моето — каза ми той. — Искаме ти да носиш пръстена сега. Третата съпруга в семейство Кесуик, която ще го носи.

След което го постави на пръста ми с любящата си усмивка. Всеки път през следващите няколко дни, когато погледът ми попаднеше върху пръстена, в главата ми веднага изскачаше една старомодна фраза: „С този пръстен ти се вричам навеки.“ Ние наистина се бяхме врекли във вечна любов един към друг.

 

 

Дванайсет седмици след първото ни излизане заедно Андрю Кесуик и аз се венчахме в църквата „Св. Вартоломей“ на Парк авеню. Само един човек не преливаше от щастие в деня на свързването ни. Въпреки че напълно одобряваше и много харесваше Андрю, майка ми бе разочарована от бързането ни да се извърши церемонията.

— Всеки ще си помисли, че претупваме сватбата — непрестанно мърмореше тя и ми хвърляше пронизващи погледи, преди да хукне да поръчва поканите или да организира надве-натри сватбения прием в хотел „Пиер“ на Пето авеню. Упорито стиснатите ми устни вероятно са я накарали да се въздържи да попита дали съм бременна, а аз не бях. Майка ми обаче винаги смяташе, че съм лишена от практичност и от години ме характеризираше като артистична мечтателка, любителка на поезия, книги, музика и картини. Накратко — човек, чиято глава витае в облаците.

Вярна характеристика, отчасти. Но каквото и да си мисли тя, аз съм много по-прагматична, отколкото е в състояние да си представи; винаги съм здраво стъпила на земята. Оженихме се толкова скоро просто защото искахме да сме заедно и не виждахме причина да чакаме и да проточваме периода на годежа.

Не всички булки се наслаждават на сватбите си. Аз намирам моята за чудесна. Бях обзета от еуфория през цялата церемония и последвалото тържество. Наистина смятах този ден за най-забележителния в живота ми, и не само това: бях успяла да наложа волята си на майка ми във всяко отношение. Следва да добавя, че, що се отнася до социалния живот, всеки е в правото си да постъпи така, без това да се счита за проява на лошо възпитание.

По мое желание и с одобрението на Андрю, в събитието се включиха скромен брой участници. Двете майки присъстваха, разбира се, както и няколко роднини и приятели. Бащата на Андрю беше починал. Моят беше жив, но за майка ми той не съществуваше, тъй като я бе изоставил години по-рано и бе заминал да живее в Средния Изток.

За мен обаче той съществуваше. Ние редовно си пишехме и прекарвахме колкото е възможно заедно при идванията му в Щатите. Баща ми долетя в Ню Йорк, за да изпълни родителското си задължение към единствената си дъщеря, и за моя голяма изненада майка ми остана доволна от жеста му. Колкото до мен, не бих се задоволила с по-малко. Мисълта да се омъжа, без да мина стъпките до олтара подръка с него, беше ужасяваща и недопустима. Бях му се обадила в Саудитска Арабия непосредствено след годежа. Исках да го зарадвам с новината и успях.

При все че двамата с майка ми почти не си размениха дума по време на престоя му в Манхатън, нормите на приличието бяха спазени за пред хората. В рамките на необходимия минимум — неизненадващо. Баща ми си замина, когато тържеството наближаваше края си. Като археолог, миналото го привличаше повече от настоящето, така че побърза да се върне при разкопките си.

Той напусна окончателно майка ми, когато навърших осемнайсет години и постъпих в колежа „Радклиф“ в Кеймбридж, щата Масачузетс. Вече нямаше сериозна причина, да поддържа отношения с нея — нещо, което и бездруго го затрудняваше неимоверно. Винаги съм намирала за странен факта, че не се разведоха. Предвид обстоятелствата, това си остана загадка за мен.

Тръгнахме си заедно от сватбеното тържество — бащата, булката и младоженецът — и в една от огромните лимузини, наети от майка ми, се отправихме към летище „Кенеди“. Малко преди да тръгнем към самолетите, които щяха да ни отнесат в различни части на света, той ме прегърна силно и докато си разменяхме думи за довиждане, прошепна в ухото ми:

— Радвам се, че направи всичко, както ти искаше, Мал, а не претруфената дандания, която майка ти би предпочела. Ти държиш на свободата си, като мен, и това изобщо не е лошо, нали? Винаги бъди вярна на себе си, Мал.

Стана ми приятно, че баща ми ме смята за свободолюбива личност наравно със себе си. Подозирам, че емоционалната ни близост, съществуваща от детските ми години, е била източник на раздразнение за майка ми. Едва ли някога, през целия им съвместен живот, тя го е разбирала. Не проумявам как изобщо са могли да се оженят въпреки правилото, че противоположностите се привличат — баща ми, е израснал в академична среда, а семейството на майка ми е от заможни търговци на недвижимо имущество. Пълна липса на общи интереси. И все пак те са се оженили през 1953 година, а две години по-късно — през май 1955 — съм се появила на белия свят и аз. Животът ни заедно продължи до 1973, разделян неравно между периоди на непрестанни спречквания и свади и месеци на ледено мълчание. Плюс дългите отсъствия на баща ми, в търсене на останките от древни цивилизации в Средния Изток или Южна Америка.

Баща ми бе далече, но майка ми нямаше ни най-малка представа що за човек съм аз. Такава си беше — сладка и очарователна, ако пожелае, но с не особена проникновеност по отношение на околните.

Обичам майка си, а знам, че и тя ме обича. Откакто обаче навлязох в съзнателна възраст, компанията й се превърна в голямо изпитание за нервите. Външният вид и положението й в обществото са нещата, които я занимават. Минава при шивача, фризьора и маникюристката, в обеди, вечери и коктейли, на които е поканена. Абсолютно празен, безсмислен живот според мен. Човек би трябвало да проявява по-голям интерес към проблемите на планетата, на която живее, и към хората, с които живее на тази планета. Аз приличам повече на баща си, малко съм затворена, задълбочена съм. Това ме доближава по характер и до мъжа, с когото сключих брак. Подобно на татко, Андрю е силна личност, честен и с чувство за собствено достойнство, човек, на когото може да се разчита. „Надежден“ е етикетът, който поставям и на двамата.

Андрю е първата ми и единствена любов. Друг мъж няма да заема същото място в живота ми, пък и този живот ние двамата ще го изживеем заедно, той и аз. Положение константа, мисълта, за която ме крепи. Децата ни ще пораснат, ще създадат собствени семейства и ще напуснат дома ни. Андрю ще е единственият човек до мен, когато навляза в зоната на здрача. Не бих могла да желая по-добро.

Внезапно почувствах върху лицето си топлината от слънчевите лъчи, проникващи през клоните на ябълковото дърво. Време беше денят ми да започне. Станах и се запътих обратно към къщата.

Петък, първи юли. Нямах време за губене. Плановете ми за уикенда не търпяха бавене. Понеделник, Четвърти юли, щеше да бъде големият ни летен празник — за мен, Андрю, Джейми, Лиса и Даяна, която всяка година ни гостуваше.