Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (18)

Седемнадесета глава

Гледахме се, без да отместваме поглед една от друга и без да проговаряме.

По изражението й се разбираше, че е познала в мен дъщерята на Едуард Джордан. Не че би си го признала или би споменала за познанството си с баща ми пред мен. Усещах я инстинктивно, както и тя — мен.

Заговори първо тя.

Приближавайки се до най-долното стъпало, каза:

— Търся госпожа Кесуик. Невъзпитано е от моя страна да дойда без предупреждение. Опитах се да телефонирам. Линията беше заета дълго време. Тук ли е госпожа Кесуик?

— Боя се, че не, излезе по работа. Всеки момент ще се върне. Бихте ли влезли — да я почакате?

Гуени прехапа устна и по ъгловатото й, изсечено лице премина израз на тревога.

— Не бих желала да се натрапвам.

— Сигурна съм, че Даяна няма да се забави. Знам, че в никакъв случай не би искала да се разминете.

— Ужасно сте мила. Ами… да, благодаря. Ще почакам няколко минутки — изкачи стъпалата към входната врата. Отворих я и поканих гостенката в малкото фоайе.

— Ще ми разрешите ли да взема якето ви? — попитах любезно.

— Само шаловете, благодаря — отвърна тя и ги свали от врата си.

След като ги оставих в дрешника, въведох Гуени в стаята до трапезарията — малко, но доста уютно помещение, нещо като сборен пункт, използвано непрекъснато. Там гледахме телевизия, пиехме следобедния чай и вечерното питие.

Парки беше светнала лампите и запалила камината. Огънят гореше весело и от това стаята придобиваше още по-гостоприемен вид.

— Моля, разположете се удобно — казах. — Ако ме извините, ще отида да се преобуя и да известя Андрю за пристигането ви, за да се присъедини към нас. Ако е приключил с телефонните си разговори.

— Не се притеснявайте, не бързам — тя се протегна за последния брой на „Провинциален живот“, който лежеше на пискюлестия диван, и се разположи в едно кресло, близо до огъня.

Върнах якето и ботушите на Даяна по местата им, сложих обувките си и отидох да търся съпруга си. Андрю беше още на телефона в кабинета на Даяна, но този пъти ми се усмихна, когато отворих вратата, и повдигна въпросително вежда.

— Имаме гост — съобщих му, зазяпана в тавана.

— Минутка, Джак — измърмори той в слушалката и се обърна към мен, леко намръщен. — Кой е?

— Няма да познаеш, затова ще ти кажа — Гуендълин Рийс-Джоунс. Търси майка ти. Опитвала се първо да телефонира, но не могла да се свърже — Причината е очевидна — засмях се.

— Гуени! — възкликна той. — Проклет да съм! Предложи й чай, понеже мама я няма, а аз ще дойда при вас след мъничко. Свършвам с Джак.

— Поздрави го от мен.

— Дадено.

— Мал, е, изпраща ти поздрави — чух го да казва, преди да изляза от стаята. — Ами, това е, друже. Исках просто да те държа в течение.

Парки подреждаше чаши и чинийки върху голяма табла в кухнята и вдигна поглед при влизането ми. Аз застанах до масата, на която беше поставена таблата.

— Здрасти, Парки. Ще трябва да добавиш още един прибор за чая. Току-що пристигна приятелка на госпожа Кесуик, госпожица Гуендълин Рийс-Джоунс. Сигурна съм, че я познаваш. Тя ще ни прави компания за чай.

— О! — Парки стисна устни. — Не е възможно госпожица Рийс-Джоунс да е била очаквана днес, иначе госпожа Кесуик щеше да ме извести, преди да излезе. Тя е много стриктна в това отношение.

— Не сме очаквали гостенка.

— Малко невъзпитано от нейна страна, ако питате мен — изсумтя Парки. Походката, с която отиде до кухненския килер за още една чашка и чинийка, издаваше раздразнението й. — Повечето хора първо телефонират.

— Опитала е да се свърже — обясних, прикривайки усмивката си. Парки държеше на добрите маниери, с това съм я запомнила, — господин Андрю не се е отделял от телефона повече от един час, затова опитите на госпожица Рийс-Джоунс са били неуспешни.

— Хм — беше целият коментар на Парки, докато се суетеше около чайника и приборите за следобедния чай. Само след няколко секунди обаче бурята се размина и тя ми прошепна, навеждайки се по-близо:

— Направила съм чудесен кейк с кимион, любимия на господин Андрю. И сандвичи със зеленчуци от разсадника — много ги харесваше като малък. За днес има четири вида — с домат, с краставица, с кресон и с яйчена салата. Също и домашно печени кифлички с домашно приготвено сладко и корнуолски крем.

— Божичко, та ние няма да имаме нужда от вечеря! — не можах да се сдържа. — Толкова много храна, Парки.

— Но аз го поднасям от тридесет години насам, госпожо Андрю — заяви тя, леко докачена.

За да избегна неволното засягане на чувствата й, бързо добавих:

— Звучи превъзходно всичко, което изреди. Знам колко ще се радва господин Андрю. Както и аз, устата ми вече се пълни със слюнка.

Успях да я умилостивя и лицето й отново засия.

— Във всеки случай за вечеря ще ви предложа лека храна, госпожо Андрю. Стриди, пай и зелена салата.

— Ами десерт? — подразних я аз.

— О, да! — извика тя, вземайки въпроса ми сериозно. — Аз винаги приготвям десерт за господин Андрю. Знаете колко много обича. Още не съм решила кой да бъде за днес — плодова салата с бишкоти и крем или плодова пита с яйчен крем.

— Каквото и да е, знам, че ще бъде вкусно — измънках и забързах към вратата. — Отивам да правя компания на госпожица Рийс-Джоунс. Между другото, спомена ли госпожа Кесуик кога ще се върне?

— Тя никога не се прибира по-късно от пет без четвърт за чая. Никога.

— В такъв случай, предполагам, че ще можеш да го поднесеш веднага след като тя се прибере.

— Така и ще направя. Смятам, че господин Андрю ще иска да се подкрепи. Бедничкият, работи цял следобед, при това в събота.

— Да, да — съгласих се и се изнизах.

Гуени Рийс-Джоунс прелистваше списанието, когато се върнах в стаята.

— Андрю ще се появи след минута — казах, затваряйки вратата след себе си. — А и Даяна се очаква в най-скоро време и затова се надявам, че ще се присъедините към нас за чая, госпожице Рийс-Джоунс.

— Много мило. С удоволствие.

— Добре.

Сякаш подтиквана от желанието да обясни неочакваното си появяване, тя се изкашля и каза:

— Работя в Лийдс. Правя „Сън в лятна нощ“ в Кралския театър. Декори. Проекти за декори.

— Даяна е споменавала, че сте театрален дизайнер.

— О! — възкликна тя и придоби за момент объркан вид. — Днес ходих до Килбърн. Знаете къде е, нали?

— Мисля, че да. Там ли се намира гигантският кон, изсечен върху склона на хълм?

— Правилно. Хълмът се нарича Рулстън Скар. Ходих до работилницата на Робърт Томпсън да поръчам холна маса. Той бе най-добрият майстор на мебели в Йоркшир, вече е покойник. Внуците му са наследили неговия занаят. Реших, че няма да е лошо да се видя с Даяна на връщане към Лийдс.

— Радвам се, че сте го направили. Всъщност Даяна ми говореше за вас онзи ден.

— Така ли?

— Каза ми, че познавате баща ми — изтърсих без предупреждение — и че сте негова приятелка. Много добра приятелка.

Гуени се втренчи стреснато в мен. Червенина плъзна по врата и постепенно заля лицето й.

— Добри приятели, да.

Прозвуча като признание. Погледът й бързо се отклони към огъня. Бях я накарала да се почувства неудобно, без изобщо да съм го целяла. Просто исках картите да бъдат сложени на масата, затова добавих.

— Много е хубаво, че с татко сте приятели. Тревожа се за него, че живее самотно. Успокоение е да знам, че има човек, с когото да бъде в Лондон, госпожице Рийс-Джоунс.

— Наричай ме Гуени — каза тя и гарнира предложението си с широка усмивка. Долових облекчението й.

В този момент вратата се отвори рязко и се появи Андрю.

— Здравейте, госпожице Рийс-Джоунс, помните ли ме? — заговори веднага той, ухилен до уши. — Подхвърляхте ме на коленете си като мъничко момченце — с тези думи Андрю стигна до гостенката и стисна ръката й.

— Никога не бих могла да забравя — засмя се тя и изражението й се смекчи. — Палавник — погледът й се премести върху мен. — Палаво момче.

Преди да успея да направя какъвто и да е коментар, вратата се отвори отново и влезе Даяна, без да проявява никакви признаци на изненада от присъствието на Гуендълин Рийс-Джоунс в къщата си. Паркираната кола явно я е предупредила.

— Здравей, Гуени, скъпа — каза Даяна, пресичайки стаята.

Гуени скочи от мястото си и двете жени се прегърнаха, след което думата взе Гуени:

— Твърде невъзпитано. Да се изтърся по такъв начин. Исках само да те видя.

— Моля те, не се извинявай. Чудесно е, че си тук — прозвуча топло гласът й. — Ще останеш за чай. Аз само се отскоча до кухнята, за да кажа на Парки да го поднесе. Извинете ме за момент.

— Ще дойда с теб — намесих се аз и е отправих към вратата. — Да помогна.

Даяна ме изгледа с любопитство, но си замълча и двете заедно излязохме от стаята.

По-късно вечерта темата за гостенката, след като си замина за Лийдс, беше неизбежна тема за разговор. При дадените обстоятелства.

— Тя говори толкова странно — казах на Даяна. — Насечено и бързо.

— Да, знам за склонността й да си служи с къси изречения, но иначе е много добър човек, дяволски мила и състрадателна. Лоша дума не е казвала за никого, защото в нея няма грам лошотия.

— Много я харесах.

— И тя теб — отвърна Даяна. — Освен това беше голямо облекчение за нея, че знаеш за отношенията й с баща ти.

— Надявам се, да не съм я поставила в неудобно положение, исках само да съм откровена с нея, като й покажа, че съм наясно. Имаше ли коментар от нейна страна, когато я изпрати до колата?

— Само че е била силно изненадана при споменаването на Едуард и че ти си прекрасна. Възхищава се на красивата ти червена коса.

— Аз също я намирам за много привлекателна. Представям си ги като двойка с татко и одобрявам връзката им.

— Но е невероятно ексцентрична! — намеси се Андрю… — Скица. Винаги при името Гуендълин в съзнанието ми изникват шалове — тя вечно е с купища шалове, независимо дали вали, или грее слънце. Гуен е истинска Айседора Дънкан, ако питате мен — той стана. — Мамо, искаш ли още една чаша вино?

— Не сега, скъпи. Чашата ми е наполовина пълна.

— Ще си налея — каза той и отиде до масата в ъгъла, върху която Парки бе поставила поднос с бутилка бяло вино в кофичка с лед и сифон със сода. — За теб, Мал?

— Не, благодаря, Андрю. Преди да сме вечеряли, искам да покажа на двама ви находките си.

— Находки? Какво ще рече това? — обърна се към мен Андрю и ми се усмихна мило.

— Рових се в библиотеката следобед и намерих дневника на ваша предшественичка, Летис Кесуик, писан пред седемнадесети век. Всъщност първоначално попаднах на препис от оригинала, направен с най-красивия почерк, който някога съм виждала. Преписът е от 1893 година и е направен от Клариса Кесуик, с цел да съхрани съдържанието на дневника.

— Ето значи какво си правила цял следобед, ровила си се в ония плесенясали книги. Е, добре, че се е намерил кой да го стори — Андрю се наведе към мен и ме целуна по косата. — И точно ти да откриеш нещо необикновено!

— Но ти спомена за находка, Мал — прекъсна го Даяна. — Какво друго успя да изровиш? — в погледа й, отправен към мен, се четеше недоумение.

— Намерих и истинския дневник малко по-късно — отговорих и се впуснах да описвам заниманията си в по-ранните часове на деня. — Нека отида и ви ги донеса, те са в библиотеката. За да разберете за какво говоря, най-добре е да ги видите — добавих аз.

 

 

Пламъците на огъня танцуваха по стените и тавана и изпълваха спалнята ни с червено сияние. Лампите бяха загасени и аз се чувствах приятно отпусната и сънлива, обвита в топлина и любов, свита на кълбо в прегръдките на Андрю.

Потреперих леко, въпреки затопленото легло, и се сгуших по-близо в съпруга ми. Навън бе задухал остър вятър и фученето му се чуваше над хълмовете отвъд имението. Светкавици проблясваха, последвани от звука на гръмотевиците някъде надалеч, и за секунда-две сиянието им се вливаше в това на огъня.

— Колко хубаво, че не сме навън. Доста неприятна буря се разрази.

— Да, така е, а ние сме си избрали най-доброто място за скривалище. На сигурно място — като в дядовата ръкавичка. Знаеш ли какво? Като малък, винаги ми се искаше да съм навън — на дъжда и вятъра, не ме питай защо. Обичах бурите. Нещо в мен е реагирало на драматизма на развихрилата се стихия. Веднъж, бях на около седем години, когато баща ми ми разказа, че там горе, в небесата, призраците на далечните ни предци са навлекли броните и са яхнали колесниците си, за да смачкат враговете си, както са го правели векове по-рано. Сигурен съм, че това е разпалвало въображението ми, когато съм бил дете.

— А излизал ли си по време на буря като момче?

— Понякога се измъквах от къщи, но не и в случаите, когато мама успяваше да ми попречи. Винаги е била малко по-грижлива от необходимото.

— Коя майка не е? Пък и бурите са опасни — хора са били поразявани от светкавици…

— Като мен, когато те срещнах за първи път! — прекъсна ме той и обърна лицето ми към своето. Целуна ме нежно по устата и продължи: — Любов от пръв поглед — щракна с палец и показалец. — Като да те удари светкавица.

Усмихнах се, притисната до гърдите му.

— Разбирам какво имаш предвид.

Известно време мълчахме. Стигаше ни да лежим един до друг, в пълна хармония. Първа се обадих аз:

— Уикендът минава толкова приятно, Андрю. Радвам се, че дойдохме в Йоркшир, а ти?

— И аз. Предстои ни още и неделя. Можем да пояздим утре сутринта, ако имаш желание. А после да мързелуваме цял ден. Ще се наобядваме хубаво, ще четем вестници, ще гледаме телевизия.

— И няма изобщо да се занимаваш с работата си? — извисих леко глас от изненада.

— Никак. Свърших това, за което имах сили. Остава ми да чакам пристигането на Джак от Ню Йорк следващата седмица.

— Имам усещането, че си разкрил нещо ужасно, свързано с Малкълм Стенли — Андрю замълча, но аз настоях: — Нещо… неприятно, отблъскващо.

Вместо отговор чух продължителна въздишка.

— Какво? Какво е направил? — не престанах да питам, гонена от любопитство. На светлината на огъня лицето му не издаваше нищо.

— Не искам да си припомням, скъпа, наистина не искам — той въздъхна отново. — Само помни: Пази се от хора, разтапящи се от ласкателства.

— Той мошеник ли е, Андрю?

Изправяйки се на лакът, Андрю се надвеси над мен, отмахна косата от лицето ми и ме целуна дълго и страстно. После се вгледа съвсем отблизо в очите ми.

— Не ми се говори за Малкълм. Точно сега ме занимават по-важни неща.

— Например?

— Знаеш за какво говоря, Малъри Кесуик — промърмори той с играеща по устните му полуусмивка.

Погледнах лицето, толкова скъпо за мен. Изражението му бе напрегнато, сините ириси бяха потъмнели. Усетих как нещо се отприщи в мен.

— Само за теб мога да мисля сега — каза Андрю най-сетне. — Обичам те, Мал. Ти ме караш да обичам живота.

— Аз също те обичам — погалих лицето му. — Люби ме.

Той се приближи и ме целуна по устата. Целувката му, нежна отначало, ставаше постепенно все по-страстна и необуздана.

— О, Мал, мила моя — простена Андрю между горещите си целувки. После махна завивките, разтвори нощницата ми и започна да гали гърдите ми. — Толкова си красива, красивата ми жена. — Устните му се спуснаха върху зърната на гърдите ми, а ръката — надолу по бедрото, докато стигна долния край на нощницата. Повдигна я до кръста ми и започна да ме целува по корема, после по вътрешната страна на бедрата. Ръцете му не спираха да галят цялото ми тяло и ме караха да треперя от възбуда.

Неусетно устата му се спря между краката ми и ме връхлетя такъв пристъп на чувствена наслада, че щях да се задуша. Потъвах, давех се; давех се в любовта си към него. Тялото ми се изпъна в плен на оргазма и тогава той влезе в мен, внезапно и лесно, изпълни ме. Телата ни се долепиха и станахме, както всеки друг път, едно цяло.

 

 

Огънят гаснеше и сенките по стените на спалнята се издължаваха. Отвън вятърът бучеше и водните струи на дъжда плющяха по стъклата на прозореца. Природата ни показваше първичната си ярост, която с напредването на ноемврийската нощ ставаше все по-необуздана.

Андрю се размърда до мен и прошепна:

— Да сложа ли някоя цепеница в огъня?

— Само ако на теб ти е студено. Добре ми е. А пък и все някога трябва да го оставим да изгасне.

Станах от леглото и изтопурках до прозореца, за да пусна завесите — още една преграда между бурята и нас.

— Майка ти постъпи много мило — казах, когато се върнах на мястото си.

— Имаш предвид, че покани Гуени за Коледа ли?

— Да — придърпах нагоре завивките и се сгуших в Андрю. — Надявам се да дойде и да доведе и татко. Ще стане истинско семейно празненство.

— Не мисля, че баща ти би устоял на изкушението. И близнаците ще са във възторг. Чудесна Коледа ще си направим. Най-чудесната.