Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (17)

Шестнадесета глава

Намерих книгите в съботния следобед. Истинско откритие.

След като обядвахме, Даяна замина за Уест Танфийлд по работа и ме покани да отида с нея, но аз отклоних поканата, защото предпочитах да остана в Килгръм Чеиз в компанията на Андрю. Впоследствие открих, че той възнамерява да се занимава с документите, донесени в куфарчето.

— Трябва да приключа с тия книжа. Съжалявам, Мал.

— Няма нищо — казах, въпреки че бях разочарована, задето предпочете да се рови цял следобед в кабинета на Даяна, а не да се разходи с мен.

— Няма да ми отнеме много, час и половина два, в най-лошия случай — добави той, спирайки се на прага на кабинета. — Има много объркани неща, например по финансовата част, както ти споменах в Лондон. С тях е необходимо да се заеме сивото вещество на Джак. Ползата от него е несравнено по-голяма, отколкото когато работата опре де цифри.

— Бих могла да ти помогна — предложих аз.

— Боя се, че няма как, скъпа. Виж, нека сега поработя известно време. Ще се разходим по-късно, преди чая.

— Чудесно, работи си спокойно — казах и го плеснах лекичко по бузата.

Отправих се към библиотеката, която винаги ме е привличала. Обичах да ровя в нея, в търсене на литературни съкровища и родови летописи, но досега нямах късмета да попадна на нещо забележително.

Подобно на кухнята, в библиотеката също не бяха настъпвали значителни промени през последните четиристотин години, с изключение на увеличаването на книжния фонд от представителите на рода Кесуик, а те проявяваха изключителна грижливост към вещите, станали тяхна собственост. Помещението беше най-голямо в цялата къща. Намираше се в една от квадратните кули — североизточната — от която се откриваше гледка към съседните на имението хълмове.

Касетираният таван се извисяваше на повече от дванадесет метра. Огромен прозорец в стената срещу входа на библиотеката крепеше тавана да не се сгромоляса и изпълваше помещението със светлина по всяко време на деня. Пространството от пода до тавана се запълваше от дъбови лавици с хиляди томове, голяма част от тях много стари. В стената, срещу прозореца, беше издълбана камина, около която бяха наредени масичка за кафе, диван и столове. Точно зад дивана се намираше масата за четене, също от дъб. Върху нея бяха натрупани последните броеве на списания, част от тях свързани с антикварни предмети и антикварен бизнес, броят на „Таймс“ за деня, както и различни национални и местни вестници и няколко наскоро издадени романа.

Прегледах набързо предлаганото върху масата четиво, но нищо не задържа интереса ми и затова тръгнах из стаята, разучавайки с поглед най-ниските лавици, чиито книги можеха лесно да бъдат достигнати. Разбира се, точно тях бях преглеждала безброй пъти, така че те не ме заинтригуваха.

Изведнъж почувствах, че в библиотеката е студено и че дори потрепервам леко, затова отидох до камината и запалих хартиите и треските, пъхнати под големите цепеници. Огънят се разгоря само за минути.

Най-напред вниманието ми бе привлечено от поредица от книги, подвързани с тъмнозелена кожа, които дотогава не бях виждала, без съмнение, защото бяха поставени нависоко. За мое разочарование почти всичките се оказаха стари атласи на Йоркшир и някои други графства.

Наведох глава назад и погледът ми мина през по-високо разположена лавица, на която забелязах впечатляващ с размерите си том с пурпурна подвързия. Привлече ме цветът и аз се заизкачвах по стълбата, докато стъпих най-отгоре. Протегнах ръка, докъдето можеше да стигне. Нямах представа за какво би могло да става дума в книгата, но естествената ми реакция беше да я измъкна от мястото й тъкмо, защото трудно щеше да ми се удаде да я достигна.

При втория си опит загубих равновесие и едва не паднах, вкопчих се отчаяно в най-близката етажерка и успях да се задържа на мястото си. Поех си дълбоко въздух. Сърцето ми биеше лудо. Минах на косъм от смъртта, дето има една приказка. Почаках малко да се поуспокоя и слязох от стълбата съвсем бавно и внимателно. Нямах никакво желание да се пребивам. Изпитах огромно облекчение, когато краката ми докоснаха пода, и веднага отидох да намеря Джо.

Той беше в кухнята и разговаряше с Парки. Обясних му от какво се нуждая и се върнах в библиотеката.

Няколко минути по-късно пристигна и Джо, мъкнейки една от доста масивните стълби, съхранявани в неговата работилница.

— Това наричам аз висока стълба, Джо — казах аз.

— Така си е, госпожо Андрю. Използвам я, когато почиствам полилеите или някой по-висок прозорец. Имам четка с разгъваща се дръжка, разбира се, но тя невинаги ми върши работа. Прозорците, кулите, както и тук, в библиотеката, са доста височки и трудни за достигане, да си кажа правичката. Къде точно ще желаете да поставя стълбата, госпожо Андрю?

— Ето тук, Джо, ако обичаш. Бих искала да погледна книгата на онази лавица, там горе — посочих с пръст желаната цел.

Джо проследи с поглед указаната посока.

— К'во й е заглавието?

— Не знам заглавието. Тази с моравата кожена подвързия. До нея има една изпокъсана и прашасала книга.

Разбрах, че гледа не там, накъдето се опитвах да го насоча, затова казах:

— Не се тревожи, Джо, аз ще са покача да си я взема. Ти само прикрепяй стълбата, за да не се клати.

— В никакъв случай, госпожо Андрю, не мога да ви оставя да се катерите! Ами ако паднете? Господин Андрю така ще се ядоса, а и госпожа Кесуик също. Ще стане лудница в къщата, може да сте сигурна — той заклати глава енергично. — Не, не, не, не може да се катерите дотам. Аз ще ви сваля книгата, вие само ще ми казвате как да стигна до нея.

— Добре.

Нямаше смисъл да се спори с Джо. Всичките ми досегашни опити бяха безуспешни. Наумеше ли си нещо, нямаше начин да бъде разубеден, нито с добро, нито с лошо. Явно бе решил, че не е по силите ми да се катеря по стълби. Нямах намерение да го правя на въпрос, и без това падането едва ми се бе разминало.

Показах му къде да постави стълбата и още веднъж му посочих книгата.

— Виждам я! — възкликна Джо и се втурна нагоре с учудваща бързина и сигурност. Изобщо не му представляваше трудност да я достигне, защото бе много по-висок от мен и ръцете му бяха много по-дълги от моите.

— Каква е книгата, Джо? — попитах, когато той я отвори.

— Прилича на счетоводна. Книга за сметки, дърводелски сметки. Записано е например „пирони, половин пени“ и разни други неща. Не са интересни — отговори Джо, прелиствайки счетоводното помагало. — Има и дата: 1892 г. Брей, има почти сто години оттогава.

— Интересно. А следващата книга до нея?

— Прилича ми на още една книга за сметки — той я разгърна. — Точно така. Вписана е само една сметка: „прясна риба, две пени“. Нищичко друго, няма и дата.

— Ами окъсаната, дето подвързията й е хванала плесен? Тя каква е, Джо?

Той я измъкна от мястото й и я заразглежда мълчаливо минута-две.

— Ами, изглежда, да е дневник. Да, нещо такова.

— Дневник! Писано е на ръка?

— Да, госпожо Андрю.

До прозореца се намираше дълга като за трапезария маса с два стола с високи облегалки от двата й края. Придърпах единия по-близо пред мен.

— Благодаря, Джо — казах аз.

— По-добре ще бъде да оставя стълбата на мястото й, какво ще кажете, госпожо Андрю?

— Да, по-добре ще е. Ще можеш да върнеш книгите на лавицата, след като ги прегледам. Ще те потърся, когато приключа с тях.

Той кимна и се отправи към вратата. На прага спря рязко и се завъртя към мен.

— Да не ви хрумне да се катерите по тая стълба! Ако искате още нещо, някоя друга книга, елате да ме извикате, госпожо Андрю.

— Така ще направя, Джо. Обещавам.

 

 

Хвърлих по едно око на счетоводните книги, но бързо ги отделих настрана. Нямаше нищо интересно в тях. Дневникът предизвикваше любопитството ми с жълто-кафявите си корици, разкъсани и избелели отзад. Заглавната и последната страница бяха богато декорирани с рисунки, придобили с времето най-различни оттенъци — от кафяво до най-бледо синьо. Следваха няколко празни страници, за да се стигне до нещо като въведение.

Започнах да чета с все по-нарастващо вълнение:

„Аз, Клариса Кесуик, съпруга на Робин Кесуик и господарка на Килгръм Чеиз, открих на този ден дневника и книгата за водене на домакинството на предшественичката на скъпия ми съпруг, на име Летис, родена през 1640-та, умряла през 1683 година. Съвсем случайно се натъкнах на личните й записки в библиотеката на Килгръм Чеиз, когато скъпият ми съпруг ме помоли да му занеса екземпляра от великата трагедия на Уилям Шекспир Хамлет. Написаното от Летис Кесуик ми се стори интересно и се заех да го препиша, с цел да бъде запазено за моето и бъдещите поколения на това семейство.

Започнах труда си в десетия ден на август, в годината 1893-та, през славното и щастливо царуване на великата ни кралица и императрица на Индия, Виктория Регина. Бог да благослови милостивата ни господарка и дълго да бъде царуването й.

Клариса е име, типично за рода Кесуик. Ние същото бяхме избрали за дъщеря си, а преди нашата е имало неколцина Клариси. Значи красиво изписаните редове пред очите ми бяха от ръката на викторианската Клариса.“

Откритието приповдигна духа ми още повече. Прелиствах първата изписана страница, за да се окажа пред един фронтопис, чиито думи бяха разположени в средата на белия лист.

Летис Кесуик

Килгръм Чеиз

Йоркшир

Прелистих отново и вече се зачетох в разказа на Летис, грижливо преписан от викторианската Клариса почти сто години, преди да го открия.

„Аз, Летис Кесуик, започвам този дневник на двадесет и петия ден от май, в годината 1660 от рождението на Христа. Този ден е ден на радост за цяла Англия. Нашият единствен и истински владетел, Чарлс Стюърт се завърна от изгнание и кракът му стъпи отново на английска земя при Дувър.

Монархията ще бъде възстановена. Той ще бъде коронясан като Чарлс II и престъпното убийство на баща му ще бъде отчасти отмъстено.

На днешния ден, в Йоркшир и по цялата английска земя, църковните камбани бият в чест на милостивия ни владетел, върнат ни сякаш с помощта на Божие чудо. Огромни огньове бяха запалени и вестоносци кръстосват кралството надлъж и нашир, за да разнесат прекрасната новина.

Моят скъп съпруг и повелител Франсис събра всички ни на молитва, семейството, заедно със слугите, в синята кула, за да отправим смирената си благодарност към Всевишния за милостта и щедростта му. Кралят ни е жив и е в безопасност. Всички сякаш се родихме за втори път.

В момента, когато пиша, отдавна е минало полунощ и единствената ми светлина идва от лоена свещ. През тази нощ обичният ми съпруг Франсис дойде при мен и облада тялото ми и ние се любихме с жар. Ако е Божията воля, може би съм заченала през тази толкова приятна нощ и от нашата любов ще се сдобием с нова рожба. За това се молим с моя съпруг и повелител и, ако Бог е милостив, ще бъдем надарени най-сетне със син и наследник, който да съхрани и продължи гордия род Кесуик. Моля се затова. Моля се.

Става късно. Свещта ми припуква. Съпругът ми спи. Отвън луната се носи по тъмното небе. Много е късно. Чувам съпругът ми да се размърдва в леглото. Трябва да престана с писането и да угася свещта. Ще си легна и аз, за да споделя леглото и сънищата на съпруга си. Така ще направя сега, а утре ще продължа.“

Продължих жадно да чета, очите ми препускаха по страниците. Исках да науча колкото се може повече, очарована бях от описанието на Летис Кесуик за живота на една жена от Йоркшир през седемнадесети век. Имаше няколко къси бележки, правени през различни дни на юни, както и други, отнасящи се до юли и август. Ежедневни случки. Жена на провинциален земевладелец с две малки дъщери, Рейчъл и Виола. Господарката на замъка. Последната бележка, отнасяща се до август, съдържаше веселото известие, че най-сетне е бременна и се надява на син.

Спрях за малко да чета и се загледах през прозореца. Същите мечти, надежди и желания. Ето, аз сега четях за желанието на Летис да се сдобие с дете, през 1660-та, а заедно с Андрю мечтаехме за същото през 1988-ма. „Колко малко от истинските стойности в живота се променят“ — помислих си усмихната и отново наведох поглед към четивото.

За мое разочарование, да не кажа раздразнение, дотолкова ме бе увлякъл разказът на Летис Кесуик, дневникът с така живото описание прекъсваше напълно неочаквано.

Но следваха страници с полезни съвети за домакинството, на които почти не обърнах внимание, и най-разнообразни рецепти — за изсушаване на цветя, муски против зараза или болести, билки и някои плодове и подправки. Имаше напътствия как да се правят свещи от пчелен восък и сапун. Най-подробно се бе спирала на билките — със сладка миризма за стаи и килери, за мехлеми против разни болести, за ароматизиране на ястия.

Следващият раздел бе посветен на начините на консервиране. Рецепти за мармалад от ревен и цариградско грозде, желе от дюли, боровинково желе, лимонов кисел, пюре от смляно месо и сладки ябълки. Преминах съвсем набързо през гастрономическите подробности.

Накрая дневникът се връщаше пак към събитията от живота й, този път в периода от октомври до декември. Напълно ме погълна описанието на зимното ежедневие в Килгръм Чеиз — заниманията на семейството, нейното шиене и бродиране, ходенето на лов на съпруга й, познанията му за конете.

Пишеше и за времето, и за трудната си бременност.

1661-а година се предхождаше от поредното домакинско отклонение — безкрайни страници, посветени на приготвянето на пай, пудинг, различни тестени изделия, на вино от бъз и коприва, и дори на бира.

В много отношения дневникът представляваше истинска съкровищница, но за жалост нямах възможност да го изчета ред по ред. Така че, продължих да карам по диагоналната система, без да преставам да се възхищавам от удивителния краснопис на Клариса. Почеркът й беше безпогрешен, истинско произведение на изкуството.

Забелязах, докато бързо отгръщах страниците, че дневникът на Клариса Кесуик отразява събитията през първите месеци на 1661 година, включително пролетните. Последният лист носеше датата 29 май. Преди това, през април, се бе родил синът й, Майлс, а през май се споменаваше за рождения ден на съпруга й.

Отново почувствах разочарование, но веднага ми хрумна, че дневникът може да е продължен в друга книга. Летис притежаваше таланта на писател. Повествованието се развиваше леко, последователно, почти под формата на разговорен монолог, без да се пропускат детайлите. Трябваше да има и друг том някъде из библиотеката, който Клариса сигурно също бе открила и преписала — нейното любопитство едва ли е отстъпвало на моето.

Скочих и се спуснах към стълбата, пренебрегвайки във вълнението си предупреждението на Джо. Изкачих се до предпоследното стъпало и чак там страхът от евентуално падане ме възпря.

Изглежда, вече се бях изкачила достатъчно високо, защото стоях точно под лавицата, от която Джо бе измъкнал трите томчета, и ми беше лесно да разчета заглавията на останалите книги. Имаше два романа на Харди, три на сестрите Бронте и шест на Дикенс, редом със сонетите на Шекспир. И празно място, откъдето Джо бе извадил книгите.

Реших да продължа със сонетите, чието томче имаше много красиво оформени корици — в червено и златно. Измъкнах го и тогава забелязах това, което търсех.

Малко, дебело томче, подвързано с черна кожа бе мушнато точно между романите на сестрите Бронте и задната стена на етажерката. Първоначално го взех за Библията, но после се вгледах в него и видях, че предната му корица е гладка. Никакви букви, никакво заглавие.

Балансирайки внимателно на върха на стълбата, отворих черната книга и за мое неизразимо удоволствие веднага познах оригинала на дневника на Летис, така старателно преписан от Клариса през 1893 година. Огледах пространството зад останалите романи, но не открих нищо.

С дневника в едната ръка слязох бавно по стълбата и отидох до масата при прозореца. Седнах и отворих първата страница на собственоръчно написания дневник на Летис Кесуик. Изпълваше ме благоговение, докато разгръщах съвсем предпазливо листовете, стараейки се да не ги повредя.

Дневникът беше на повече от триста години, но за мое удивление е напълно запазен. Имах усещането, че някои страници може да се разпаднат, но те не бяха много. На места хартията бе проядена от червеи, но като цяло откритието ми беше в отлично състояние. Истинско чудо беше как не се бе повредил с времето, но пък никой не бе имал представа за съществуването му и не се бе докосвал до него. С изключение на Клариса, разбира се, която го беше намерила, преписала и вероятно върнала на старото му безопасно място. Явно година след година, векове наред, температурата в библиотеката бе оставала непроменена. Винаги е било сухо и прохладно, а огънят от камината не би могъл да причини каквато и да е вреда на книгите. Той едва стопляше помещението. В крайна сметка дневникът от седемнайсети век се бе съхранявал при най-подходящи условия.

Почеркът, с който беше написан оригиналът, се отличаваше с повече плетеници и завъртулки — може би типично за столетието, в което Летис бе живяла. Но тя бе писала чисто и четливо. Още по-приятно впечатление ми направиха рисунките на цветя, на плодове и билки, оформени във винетки, за които Летис най-вероятно е била вдъхновена от градините на Килгръм Чеиз. Целият дневник беше илюстриран с тях. Скъпоценно произведение за рода Кесуик. Изгарях от нетърпение да го покажа на Даяна и Андрю.

Погледнах часовника си и едва тогава осъзнах, че час и половина е преминал неусетно. Беше почти четири часът.

Излязох от библиотеката и се запътих към кабинета на Даяна в дъното на коридора. Надникнах вътре. От цялата обстановка най-силно впечатление правеше сериозната физиономия на Андрю, който говореше по телефона. Без съмнение с Джак Ъндъруд в Ню Йорк. Долових, че е ядосан, въпреки че говореше тихо и външно се владееше. Дори не усети, че съм открехнала вратата. Счетох за по-умно да го оставя да се занимава на спокойствие с работата си и притворих безшумно.

Наистина се нуждаех от глътка чист въздух, след като от пристигането си сутринта не бях излизала от къщата, а преди това и от колата! В близката стаичка за преобуване смених обувките си с чифт високи ботуши на Даяна и взех едно дебело яке от закачалката — то щеше да ме предпазва от всякакви изненади на времето. Във всеки от джобовете му намерих по една вълнена ръкавица. Навлякох якето и ръкавиците, метнах през врата си червен вълнен шал, който стоеше върху полицата над закачалката, и излязох през страничната врата.

 

 

Навън беше мразовито. Утринното слънце отдавна се бе скрило в дълбините на небето, почти безцветно.

Обгърна ме мирисът на отиващата си есен — типична за това време парлива смесица от влага, гниещи листа и пушек от горящо дърво. Някъде наблизо градинарите бяха стъкмили клада от градинския есенен боклук. Аз самата бях изчистила по същия начин градината на Индиън Медоуз.

Завивайки покрай един от ъглите на къщата, налетях на Уилф, градинаря, зает със събирането на купчина мъртви листа и корени, явно предназначени да подсилят огъня. Той вдигна очи, когато чу уплашеното ми възклицание.

— А, това сте вие, госпожо Андрю — каза той, докосна кепето си за поздрав и ми се усмихна. — Как сте? — той подпря мръсните си ръце на дръжката на лопатата и се втренчи в мен с отворена уста.

— Добре съм, благодаря. А ти как се чувстваш, Уилф.

— Не мога да са оплача. Ревматизмът малко ме мъчи, ама от нищо друго ни мога да са оплача. Ни ми са вярва скоро да гушна букета — смехът му прозвуча като кудкудякане.

— Радвам се да го чуя — кимнах му и забързах към езерото. Имах странно усещане в компанията на Уилф Броудбент — струваше ми се, че когато разговаря с мен, очите му гледат лошо. Мисля, че той не е съвсем наред. Андрю казваше, че е незлоблив, използвайки йоркширската дума за глупав. Даяна се развеселяваше, когато обсъждахме Уилф. Впрочем, тя имаше много високо мнение за него.

Четири кафяви патици отплуваха навътре в езерото, когато се приближих. Загледах ги как бързат към отсрещния бряг, мислейки разсеяно дали водата ще замръзне до Коледа. Близнаците изгаряха от желание да се пързалят по него, както баща им бе правил като малко момче. Не ми се вярваше да стане достатъчно студено.

Тръгнах по брега на езерото, съсредоточавайки се върху новите си познати — Летис и Клариса — две жени от рода Кесуик, прекарали целия си живот на това място. Ако камъкът можеше да говори, кой знае какви чудни тайни би разкрил.

От друга страна, беше проговорил дневникът — само за кратък период наистина, но чрез него се бях запознала с част от фамилната сага.

Клариса не беше оставила много за себе си — една заглавна страница и едно грижливо преписване на оригинала, но мисля, че и така можех да си съставя добра представа за нея. Трябва да е била добър човек, с чувство за отговорност, богобоязлив, накратко — типична викторианка, интелигентна и чувствителна. Дала си е сметка какво значение има дневникът за семейната история — счела е за достатъчно важно запазването му за поколенията. Вероятно не е притежавала артистичен талант и затова не се е осмелила да копира и рисунките от оригинала, но в крайна сметка това беше дреболия.

А какво ми казваше дневникът за своя автор?

Преди всичко Летис е била роден писател, умеела, е да се изразява с усещане за езика и красотата му. Не само е знаела, че има какво да каже, но и как да го представи в подходяща форма. Илюстрациите сочеха артистичните й наклонности, а рецептите и съпътстващите ги бележки можеха да бъдат само от ръката на отлична домакиня и готвачка, при това разбираща и от билки и вина. Многобройните отклонения, посветени на съпруга и децата й, я разкриваха като любеща съпруга и майка. Струва ми се също, че е имала и политически пристрастия, съдейки по язвителните й промонархически настроения, свързани с личността на тогавашния крал, Чарлс II.

Отново ме загриза мисълта, че трябва да съществува продължение на дневника й някъде из библиотеката. Човек с писателските заложби на Летис Кесуик не би могъл така рязко да прекъсне творението си. Но как да го открия сред хилядите книги, наредени на стотици лавици?

Два дни не бяха достатъчни за търсене. Можех да си опитам силите около коледните празници, когато престоят ни щеше да бъде по-продължителен. Заслужаваше си усилието. Знаех, че ще заинтригувам Даяна, а и Андрю, стига да успеех да го откъсна от ужасното куфарче с книжа. Не намирах обяснение какво би могъл да стори Малкълм Стенли с документацията на фирмата, освен, не дай Боже, да я е фалшифицирал. При това положение, Андрю щеше да предприеме хирургически мерки, а и Джак щеше да измъкне сабята от ножницата, образно казано.

Продължих по широката пътека, прокарана сред просторната морава на имението, когато забелязаха приближаваща кола. Движеше се със скоростта на охлюв по алеята, между грамадните дъбове и със сигурност не принадлежеше на Даяна. Бледосин ягуар, както установих малко по-късно.

Очакваше ли Даяна гостенин? Ако беше така, стори ми се странно, че не ни бе споменала. Винаги ни предупреждаваше за предстоящи посещения, в случай че решим да избегнем компанията на гостите й. Вариант, който Андрю обикновено предпочиташе, за да не вземе участие в този типичен за англичаните ритуал с управителката на църковния институт, викария и неговата съпруга, председателя на клуба на градинарите и други местни хора от по първа ръка.

Колата съвсем забави ход и накрая спря пред каменните стъпала. Пресякох терасата и се спрях на най-горното стъпало в очакване.

Вратата на ягуара се отвори и от нея се появи жена.

Висока и стройна фигура. Впечатляваща с размерите си тъмна чуплива коса, обрамчваща доста тясно, но иначе привлекателно лица. Тъмни, чувствени очи и устни, от чиито материал природата никак не е икономисвала, щедро и ярко начервени.

На пръв поглед облеклото й би стреснало и циганка, но впоследствие се установяваше някаква система в него. Поне що се отнася до цветовете. Тя носеше дълга и широка пола от зелен вълнен плат, чиято горна част се покриваше от дебело шушляково яке от червени, зелени, морави и жълти парчета. Дрехата на Скитника евреин, както аз си го представях. Дълги шалове в жълто, мораво и червено бяха увити около врата й и се спускаха свободно по гърба. Картинката се завършваше от червени ботуши и жълта ръчна чанта.

Представяне не ми бе необходимо. Знаех точно кой стои срещу мен.

Гуендълин Рийс-Джоунс.

Любовницата на баща ми.