Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (16)

Петнадесета глава

Минахме през портата и се заизкачвахме бавно по алеята, за да не връхлетим върху някоя овца или плешив лопатар, разхождащ се свободно из имението.

Далеч напред едва се забелязваше къщата, с високите си забити в небето комини.

Имението се наричаше Килгръм Чеиз — още от самото си построяване през 1563-та, пет години след възкачването на Елизабет I на трона. Беше в типичен стил „Тюдор“. Солидна, но не груба, каменна сграда с квадратна форма и много прозорци, високи комини, фронтони и четири квадратни кули на всеки един от ъглите. Кулите завършваха със зъбери и всяка от тях имаше по два двукрили прозореца, разположени един над друг. Прозорците бяха с дотолкова впечатляващи размери, че от светлината, нахлуваща през тях, в кулите не оставаше тъмно кътче.

Зелената площ, сред която се разполагаше Килгръм Чеиз, изглеждаше едва ли не необятна, обграждаща имението от всички страни. От три страни, в полукръг, се простираше гъста гора, зад тях имаше хълмове и още по-нататък — скалисти масиви. По такъв начин къщата, с парка и горите към нея, се оказваха като затворени в низина, предпазени от зимния студ, а в миналото — и от политическите врагове и разбойници, чийто възможен достъп е бил само през портата, откъдето минахме.

Още първия път, когато дойдох тук, родният дом на Андрю ме заинтригува истински. Тогава Даяна влезе в ролята на екскурзовод. От нея научих всичко, което исках да знам за имението и семейството. Тя се гордее с Килгръм Чеиз и е експерт по историята му.

Името на фамилната собственост произхождаше от човека, построил къщата замък — сър Джон Килгръм, Йоркширски рицар. Близък приятел на Робърт Дъдли, граф Лестър, той бил от благородническа фракция, безусловно предана на Елизабет I, един от така наречените „нови лица“ в дворцовата политика. Килгръм, заедно с парковете и горите, бил даден с декрет на кралицата за вярна служба на короната. Още преди управлението на Елизабет, по времето на династията Плантагенет, територията на Килгръм Чеиз представлявала ловен участък, използван от местните благородници. Оттам дошла и втората думичка в названието. По-късно земята станала собственост на монасите от манастира Фаунтинс, преди да им бъде конфискувана от Хенри VIII, бащата на Елизабет, заедно с всички имоти на английската църква. По негово време всички църковни земи били собственост на короната.

Къщата и паркът станали собственост на фамилията Кесуик в резултат на един брак, сключен през лятото на 1589 година. Сър Джон имал едно дете — дъщеря, на име Джейн. Тя се омъжила за Даниел Кесуик, син на местен земевладелец, и му донесла Килгръм Чеиз като част от зестрата. Оттогава, поколение след поколение, имението се предавало от баща на син от рода Кесуик. Някой ден то щеше да принадлежи на Джейми и след това на неговия син, ако се сдобиеше с такъв.

За Даяна Килгръм Чеиз бе само голяма провинциална къща, а не историческа забележителност. Сравнена с някой от замъците в Йоркшир, Килгръм Чеиз бе великолепно планирана и някак по-компактна за стила „Тюдор“. Малка за замък, но все пак достатъчно просторна къща. Даяна отдавна имаше трудности с поддържането й, не на последно място разходите на време и пари. Затова обитаеми бяха две от крилата, а другите две стояха затворени през по-голямата част от годината.

За имението се грижеха Джо и Едит Паркинсън, които живееха и работеха в Килгръм Чеиз повече от тридесет години. Заедно с дъщеря си, Хилъри Броудбент, те поддържаха в изрядност целия замък — и отворените и затворените крила. В техни ръце бяха прането и готвенето, а съпругът на Хилъри, Бен, и брат му Уилф, се занимаваха със земите на имението — косяха тревата, отглеждаха цветя, подрязваха плодните дръвчета, веднъж годишно почистваха езерото и се грижеха закритата розова градина да продължи да бъде остров на красота; какъвто е бил от столетия. За двата коня на Даяна, почистването на конюшните, както и за всякаква работа, за която се изискваха силни ръце, грижата имаше Джо Паркинсън.

Розите са любимите ми цветя, затова винаги ме е привличала розовата градина. Този път обаче нямаше смисъл да я посещавам — щеше да бъде безжизнена и унила, както е през същия период в Индиън Медоуз. Студени, нерадостни месеци за градинар като мен — земя, твърда като желязо, режещ от зимния мраз въздух. Всичко, що цъфти, е заспало. Ноември. Зима.

Погледнах навън през прозореца на колата. Ноември. Зимата вече се бе възцарила. Листата на гигантските дъбове, които стояха като стражи край алеята, бяха почти изпаднали. Всичко умираше в градините и навсякъде в селските области. Завладя ме меланхолия, почувствах се изпълнена с тъга. Потръпнах и се загърнах по-плътно с палтото. Опитах се да се преборя със студа, сковал мислите ми, напомняйки си, че зимната смърт предшества пролетното раждане, или по-точно — прераждане. Отново потреперих. Страховете ни винаги ни издебват в момент на слабост.

И изведнъж всичко изчезна, като да не е било. Тъгата просто я нямаше. Пред нас се извисяваше къщата, с цялото си величие. Сякаш непроменена от векове. Вечна. Радостта ми от живота се върна при вида й. Избелелите камъни на стените блестяха, прозорците блестяха, комините пушеха кротко и безгрижно изхвърляха сиво-синкави панделки с блестящото небе. Да, ноемврийският ден бе даже и слънчев.

Гостоприемство и очарование.

Колата току-що бе спряла пред къщата, когато голямата й дъбова врата се отвори и се появи Даяна. Втурна се надолу по стълбите. Лицето й грееше от щастие.

— Здрасти, мамо — извика Андрю и й махна. Аз се затичах срещу нея и силно я прегърнах.

— Даяна!

— Как да не каже човек, че си най-доброто момиче с целия свят — отговори ми тя вместо поздрав. — Успяла си да се пребориш с ината на сина ми и да го доведеш тук.

— Не е моя заслугата, Даяна, не съм го убеждавала. Той сам стигна до новото решение, но това стана късно снощи и не бе удобно да те безпокоим. А сутринта потеглихме прекалено рано, в шест, за да ти се обадим. Помолихме служителя на рецепцията в хотела да те предупреди. Той позвъни ли?

— Да, скъпа — тя се обърна, прегърна сина си и продължи: — Важното е, че и двамата сте тук. Ще прекараме уикенда заедно в домашен уют, а Парки ще ви глези.

— От нея приемаме само глезене — ухили се Андрю. — Преди да му кажа, че може да тръгва, да помоля ли шофьора да ни вземе оттук утре вечер? Или може да използваме теб, мамо?

— Естествено, че ще ме използвате. Не си струва пътя, който сте били дотук, ако не останете и за неделя вечер. Много ще ми е приятна компанията ви с Мал на връщане в Лондон. Ако желаеш, мога да ти отстъпя шофирането за част от пътя, Андрю.

— И още как — каза Андрю. — Благодаря ти, мамо. Само ще се наложи да тръгнем доста рано в понеделник сутринта, около шест и половина. Какво ще кажеш?

— Обикновено и аз потеглям по това време — отговори Даяна.

Андрю кимна и отиде да говори с шофьора.

Даяна ме хвана за ръка и ме затегли по каменните стъпала към входната врата, където Джо Паркинсън пристъпваше от крак на крак.

— Добро утро госпожо Андрю — каза ми той с широка усмивка. Много е хубаво, че отново идвате при нас.

— Благодаря ти, Джо. Наистина се радвам, че имаме възможност да дойдем.

— Аз само ще ида да помогна на господин Андрю с куфарите — каза той и заслиза надолу, провиквайки се: — А, не, господин Андрю, аз ще ги оправя. Оставете на мен тия куфари.

Хвърлих поглед през рамо и видях Андрю и Джо да си стискат ръцете и да се поздравяват радостно. Андрю е бил на осем години, когато семейство Паркинсън са започнали да се грижат за Килгръм Чеиз. Приятелството им датира оттогава, а Джо е бил за Андрю и учител — по природознание, ако може така да се каже. Стопроцентов йоркширец — работлив, сръчен, мъдър и верен — това е Джо.

— Какъв неприятен студ — каза Даяна и потрепери в дебелата си жилетка. — Хайде, по-скоро да влезем и да пием по чаша чай.

В малкото фоайе ни очакваха Едит Паркинсън, която Андрю наричаше Парки от детските си години, и Хилъри, дъщеря й. И двете жени топло ме приветстваха с добре дошла и аз им отвърнах с не по-малко симпатия.

— Само мъничетата да бяха с вас, госпожо Андрю, щеше да е най-приятната гледка за старите ми очи — каза Парки.

— Не забравяй, че следващия месец ще бъдат тук. Всъщност имаме намерение да посрещнем Новата година в Йоркшир. Господин Андрю обеща — отвърнах усмихната.

— Чудесно! — възкликна Парки. — Нямам търпение да ги видя рожбиците. Тази Коледа трябва да си направим голяма празненство, госпожо Кесуик — добави тя, обръщайки се към Даяна. — Може би Джо ще бъде Дядо Коледа — ще си облече червения костюм и ще си сложи перука, както прави за неделното училище.

— Прекрасна идея — съгласи се Даяна. — А сега, към кухнята, Мал. Досега Парки се вихреше там. Заета с приготвянето на любимите яденета на Андрю, без съмнение.

 

 

Кухнята на Килгръм Чеиз почти не бе променяна от времето на построяването на къщата. Беше продълговата, сега боядисана в бяло, с нисък таван от тъмни, пресичащи се греди. Запазена беше оригиналната каменна настилка на пода, върху която стъпките, извървени векове наред, от огнището до прозореца и от него до вратата, бяха протрили пътечки в камъните.

Огнището, направено от тухла и камък, беше широко и стигаше до тавана, а рамката му образуваха дървени греди в същия цвят като таванските. В стената, до внушителната част на огнището, бяха поставени старомодни готварски печки, неизползвани от дълги години — отдавна Даяна бе монтирала готварска печка, която, освен основното си предназначение, поддържаше твърде просторното помещение непрекъснато затоплено. Дебелите стени и каменният под не позволяваха да се усети топлината на летните месеци.

От кухнята започваше друго помещение, използвано по-рано за килер, чиято функция Даяна бе осъвременила, поставяйки го напълно в услуга на Парки. В него бяха складирани хладилник и фризер, две миялни машини и няколко плота за приготвяне на ястията. В шкафове над плотовете имаше порцеланови съдове, както и всичко необходимо за една съвременна кухня.

Редица двукрили прозорци се отваряха към гледката на поляните зад къщата, езерото и уелските пустеещи земи, стигащи до хоризонта, където се докосваха с небето. На отсрещната стена се мъдреше стар уелски кухненски бюфет, препълнен с фини порцеланови изделия. Средата на помещението заемаше старомодна селска маса от елово дърво с ниски крачета, върху която бе поставена съвсем на място зелена фаянсова ваза, напълнена с клонки от кучешко грозде. Картина с безупречно съчетани елементи.

Върху лавицата над огнището се редяха най-различни дървени и месингови свещници със свещи от бял восък. Нямаше кътче в кухнята, откъдето да не проблясват от пламъците на огъня в огнището всевъзможни медни и месингови готварски прибори или предмети за украса.

Винаги съм обичала тази кухня — една от най-гостоприемните и уютни, в които съм влизала, въздействаща не само освежаващо с вида си, но и успокояващо с удобствата си. Средоточие на цялата къща, както смяташе Даяна, стая, в която човек би могъл да живее, без да му се налага да излиза от нея.

Даяна бе застанала до печката и се занимаваше с приготвянето на чая. Малко по-късно донесе чайника на масата, но ни посъветва да не бързаме да си сипваме, а да почиваме, докато добре се запари.

Над всички миризми в кухнята инквизиторски се налагаха ароматите на цвъртящия върху печката бекон и на току-що извадения от фурната хляб. Парки бе оставила хлебчетата и сладките за чая да изстинат върху един от плотовете и откакто бях влязла в кухнята, устата ми се пълнеше със слюнка.

— Ще ви направя от любимите ви сандвичи с бекон, господин Андрю — обърна се Парки към съпруга ми и му се усмихна с любов. В много отношения тя го чувстваше като свое дете, защото от идването си в Килгръм Чеиз се бе грижила като майка за него.

— Ще стане истинско пиршество, Парки — възкликна Андрю и, обръщайки се към мен, добави: — И ти трябва да ми ги приготвиш, Мал, когато сме си у дома, в Индиън Медоуз.

Даяна се присъедини към нас на масата и разля димящия чай по чашите, след което Парки поднесе допълнението към него — дебели филии прясно опечен хляб, намазан с масло, с тънки резени бекон между тях — накратко, топли сандвичи с бекон.

— Холестеринът ми отиде по дяволите! — изпъшка престорено Андрю. — Божествено е — добави той, отхапвайки от сандвича.

— Знам, че това са изкушенията на дявола — засмя се Даяна, — но недей да преяждаш с тях. Парки ти е приготвила рибени кубчета в магданозен сос за обяд.

— И пържени картофи — намеси се Парки. — А за десерт, разбира се, пудинг.

— Божичко, Парки, като те слушам, си мисля дали не съм попаднал в рая — извика Андрю, радвайки се на цялата шетня само в негова чест. Парки винаги му е била слабост.

— Но, скъпи, тук наистина е раят — каза Даяна, усмихвайки се с любов на сина си. — Или си го забравил?

Андрю поклати глава и я целуна нежно по бузата.

— Не, мамо, не съм забравил. И не само съм в рая, но заедно с мен са три от четирите ми най-любими жени.

— А коя е четвъртата? — попитах бързо.

— Ами дъщеря ми, разбира се — отвърна той и ми намигна.