Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (15)

Четиринадесета глава

Йоркшир, ноември 1988 година

Андрю беше зает с работата по документите, които взе със себе си, през целия път до Йоркшир.

Докато автомобилът се носеше на север по магистралата, се люшках в състояние на полусън, унасяна от топлината и равномерното движение. По някое време се разсъних напълно, изправих се на седалката и погледнах часовника си. Показваше почти девет и половина. Обърнах се изненадана към Андрю:

— Пътували сме повече от три часа и половина. Трябва вече да сме в Йоркшир, нали?

— Там сме, писанчо — отговори той, вдигайки поглед от папката в коленете си. — Ти проспа по-голямата част от пътя. Подминахме Харъгит преди известно време.

Извих глава и се загледах навън. Утрото бе слънчево и ясно, небесният похлупак — съвсем бледосин над развълнуваните долини. Явно под въздействие на гледката изведнъж ме обзе вълнение, свързано с очакването. Скоро щяхме да сме заедно с Даяна, в прекрасната и къща, в самия край на Уест Танфийлд.

Откакто се оженихме, всяка година с Андрю отиваме в Англия поне веднъж на почивка и никога не си тръгваме, без да сме се отбили в Йоркшир. Десет години ми бяха достатъчни, за да обикна красивото, безбрежно графство, най-голямото в Англия. Зелени долини, огромни, подобни на степ, области, щръкнали канари, стари катедрали, драматични руини на средновековни манастири, богата, плодородна земя и индустриално развити райони. Хората на Йоркшир са достойни за уважение — сръчни, прагматични, пословично духовити и гостоприемни.

Движехме се през Уенсли Дейл — областта, в която се намираше от векове родовата къща на Кесуик, и по тази причина ми беше най-добре позната. Като казвам от векове, имам предвид, че семейството я е обитавало повече от четиристотин години. Майкъл и Даяна се заселват в Лондон веднага след завършване на университета, но и те са прекарвали, заедно с родителите на Майкъл, почти всеки уикенд в Йоркшир, както и по-големите празници.

Андрю, подобно на предшествениците си от рода Кесуик, е бил роден в бащината си къща в Йоркшир.

— Майка ми искаше да е сигурна, че ще се родя в Йоркшир не само за да се спази родовата традиция, но и заради крикета — каза ми Андрю още при първото ни пътуване до Уест Танфийлд, по време на медения ни месец в Англия.

— Крикетът е най-популярната игра в Йоркшир, Мал. Баща ми и дядо ми настояваха да бъда роден в графството, защото само родените в Йоркшир имаха право да се състезават в неговия отбор. Те хранеха големи надежди за бъдещето ми на професионален играч на крикет. И двамата бяха пристрастени към крикета.

Нямах абсолютно никакво понятие от крикет, тази най-британска от британските игри, и се наложи Андрю да ми разкаже за някои от най-известните национални играчи на крикет, прославили Йоркшир със спечелването на националните титли, превръщайки се всъщност в национални герои. Андрю бил подготвян за техен наследник от мъжката част на семейство Кесуик.

Той споделял любовта им към крикета и участвал в състезанията, организирани в пансиона.

— Бедата беше, че не носех в себе си вдъхновението на таланта. Средно ниво, като безброй други — довери ми той, когато за първи път отидох на мач на крикет.

Следващият обект, привлякъл вниманието ми, беше блестящият връх на Райпънската катедрала, изрязан на синевата на хоризонта. Една от най-забележителните постройки, които изобщо съм виждала. Стара, внушителна, вдъхваща благоговение. В нея Андрю е бил кръстен, а преди това се е извършила сватбената церемония на родителите му. Стигнахме катедралата, значи пътуването ни свършваше след половин час.

— Гладен съм — прекъсна Андрю размишленията ми. — Надявам се, старата Парки да ни е приготвила обилна закуска. Мога да изям цял кон.

— Не се изненадвам — засмях се. — Аз самата съм доста гладна — тръгнахме съвсем рано от Лондон. Надявам се, че са телефонирали на майка ти от хотела, както заръча. Мразя да се появявам там, където не ме очакват. Дори щеше да е по-добре, ако бяхме спрели някъде по пътя, за да я известим.

— Чак толкова притеснения са ненужни, сладката ми — промърмори Андрю. — Няма да е фатално, ако пристигнем без предизвестие. Отиваме на гости на майка ми, а не у английската кралица.

Само кимнах и извадих от ръчната си чанта комплекта си за гримиране, за да напудря носа си и да си сложа малко червило. После се обърнах и се загледах в пейзажа. Минавахме през пазара на Райпън. Тук всяка вечер в девет часа тръбач изсвирваше старинен сигнал, заставайки последователно на всеки един от ъглите на площада, облечен в съответен на историческия период костюм. Вековна традиция — една от многото, съхранени от англичаните, които не преставаха да удивяват и малко да озадачават обикновените американци като мен.

Скоро центърът на градчето остана зад нас и шофьорът насочи колата по посока на Мидлъм, следвайки подробните инструкции на Андрю. Отново навлязохме в откритите уелски простори. Уест Танфийлд се намира между Райпън и Мидлъм, по-близо до Мидлъм и се слави с отглеждането и обучаването на състезателни коне. Освен това е историческо място, известно като „Уиндзор на Севера“, от епохата на двама крале от династията Плантагенет, Едуард IV и Ричард III.

Продължавахме да се носим по пътищата в царството на ветровете, тесни и беззащитни в прегръдката на пустошта. Имаше нещо неумолимо в тази прегръдка, която изглежда съвсем различно през септември и октомври. Пурпурно море от пирен, люлян от неспирния вятър. Главозамайваща гледка.

— Почти стигнахме — изрекох сякаш на себе си, когато преминахме по стария каменен мост под река Ър, водещ към главната улица на Уест Танфийлд. Типично селище за уелските долини — очарователно, живописно и много, много старо.

Отляво се точеше позната редица хубави каменни къщички с червени керемидени покриви. Поляните пред тях се спускаха до самата река, а зад къщите се очертаваха църквата, строена по норманско време, и кулата Мирмион — и двете обградени от прастари дъбове и ясен, с безредно разпръснати между тях вечнозелени дървета.

Стиснах ръката на Андрю в своята. Знаех какво означава това място за него.

Той се усмихна и започна да събира пръснатите в коленете му документи, за да ги прибере в куфарчето си.

— Успя ли да свършиш достатъчно работа? — попитах.

— Да, вероятно повече, отколкото би ми се удало да свърша в проклетия офис. В крайна сметка, добре стана, че мама ми се скара вчера и ме подтикна да взема решение за уикенда. Ще е от полза и за двама ни.

— Бихме могли да пояздим утре.

— Добра идея, Мал. Ще отскочим до Мидлъм, когато момчетата от конюшните извеждат състезателните коне за упражнение. Ако ти се става още веднъж много рано.

— Че има ли ден, в който да не съм ставала рано? — засмях се аз. — Само че не смеси взели екипи за езда.

— Хич да не се притесняваш. Сигурен съм, че имам някакви праисторически дрехи за езда, които съм оставил у майка ми преди години. Ще свършат работа, а майка ми ще ти заеме чифт ботуши от своите и стари джинси или бричове. А при нея се намират купища топли връхни дрехи. Ще се оправим някак си.

— И аз така мисля — вгледах се внимателно в него и попитах: — Хубаво ли е да си у дома?

Малка бръчка се появи между веждите му.

— Моят дом е там, където си ти, Мал. Ти и близнаците — той се наведе към мен, целуна ме по бузата и добави: — Но и в Йоркшир си е хубаво, в родното място. Предполагам, че усещането е естествено за всеки човек. Непреодолим атавизъм, не мислиш ли?

— Да — съгласих се и насочих поглед напред над рамото на шофьора през предното стъкло на колата. Бяхме излезли преди десет минути от селото и се носехме по пътя към хълмовете на Ковърдейл. Навлязохме в завой, иззад който се появиха високата каменна стена и железните врати пред дългата алея към къщата на Даяна.