Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (14)

Тринадесета глава

Апартаментът в „Кларидж“ не беше голям, но имаше многобройни удобства, а дневната бе направо очарователна.

За необичайния й вид допринасяха камината, която функционираше, и пианото, разположено царствено под високите прозорци. Прозорците пък бяха украсени с тъмновиолетови завеси, подходящо съчетани с облечените в гълъбовосив брокат стени. Под краката ми се разстилаше килим с богати ориенталски шарки.

Голям мек диван, тапициран с тъмновиолетова коприна, и съответстващи на него фотьойли, бяха подредени около старомодна масичка за кафе и заемаха пространството пред мраморната камина. Над полицата на камината привличаше окото огледало в метална рамка, в чието стъкло се отразяваше часовник с махало, декориран с два купидона от всяка страна на циферблата. Като добавим към това и сполучливо подбраните декоративни елементи от началото на века, не е чудно, че се почувствах така, сякаш бях попаднала в друга епоха.

Вази с цветя, купа с плодове, масичка с напитки, вестници и списания създаваха допълнително уют и под въздействието им човек неволно се отпускаше. Дваж по-приятно бе усещането в ноемврийската вечер — с разпалената камина и меката светлина на лампите с розови абажури.

Включих телевизора и седнах на дивана да гледам вечерните новини. Познатите събития, в обичаен ред, последвани от спортната рубрика. Скоро се отегчих, загасих го и се преместих в спалнята.

Питах се кога ли Андрю ще успее да се откъсне от работата в офиса. Говорихме по телефона късно следобед, тъкмо се бях прибрала от посещение в галерия „Тейт“. Той ми каза, че е запазил маса за вечеря, но не бе споменал нито за колко часа е резервацията, нито по кое време ще се върне в хотела.

Прочетох няколко глави от романа, който носех със себе си, за да минава по-леко времето. Когато наближи осем, се съблякох, пъхнах се в домашната роба и влязох в банята. Почистих грима си и тъкмо привършвах с връзването на косата, когато чух превъртането на ключ в бравата. Втурнах се нетърпеливо в дневната.

Андрю окачваше шлифера си в антрето. В следващия момент се обърна, видя ме и ми каза:

— Здрасти — после вдигна куфарчето си от пода и направи крачка напред.

Веднага забелязах, че е напълно изтощен. Тъмните сенки под очите бяха по-изразени от всякога, а лицето му бе много по-бледо и изпито от обикновено.

Изтичах до него и силно го прегърнах, после го хванах за ръка и го поведох към стаята. Той се спря до огъня и протегна ръцете си към него, за да ги стопли. Изправи се и се подпря на полицата.

Попитах го с поглед, втренчен в него:

— Не ти ли е добре?

— Уморен съм. До смърт.

— Не е задължително да ходим на вечеря — предложих. — Можем да я поръчаме в стаята.

Очите му, когато ме погледна, бяха студени, дори недружелюбни.

— Хич не ме интересува дали ще излизаме за вечеря, или не. Ще се постарая да оцелея до ваканцията в Йоркшир, която не смятам да прекарам у майка си — тонът му беше злобен, нетипично за него. — Току-що водих много оживен телефонен разговор с нея за това, че се претоварвам с работа. Настоя да заминем при нея утре. За да съм си починел добре. Тоя заговор ли успяхте да скроите двете днес на обяд?

— Почти не сме говорили за работата ти! — възкликнах, засегната от думите му — Даяна само мимоходом спомена за възможността да заминем утре.

— Само че на мен ми изнесе цяла лекция — изръмжа Андрю и злоба проблесна в погледа му. — От нея научих, че ти си искала да заминеш, а аз съм те задържал в града за уикенда, което не било честно…

— Андрю — прекъснах го остро, — не ме интересува дали ще заминем утре, или не! — притесняваше ме усещането, че ядът му, който се наслагваше към умората, е насочен към мен и майка му.

— Радвам се да го чуя, защото е невъзможно да отидем. Напълно изключено. Ще ми се наложи утре да работя, а най-вероятно и в неделя.

— Защо тогава ме накара да прелетя цялото това разстояние? За да стоя и да те чакам в хотелската стая? Със същия успех можех да го правя и в Ню Йорк, с близнаците, или да ти заведа в Индиън Медоуз.

Вместо да ми отговори, той прокара разсеяно ръка през косата си, после разтърка очи.

— Отвратителен ден — гласът му продължаваше да звучи войнствено. — Малкълм Стенли се държи като идиот, какъвто всъщност си е. Егоизмът създава повече неприятности, отколкото човек е в състояние да си представи.

Замълчах.

Андрю се поизправи и погледна към мен.

— Днес се натъкнах на поредната каша, забъркана от Стенли, и ще ми е нужно време да я разчистя. Съществува вероятност да остана в Лондон една седмица допълнително.

— Мислех, че Джак Ъндъруд идва в сряда, за да поеме нещата от теб.

— Може да му е необходима помощ. Моята помощ.

Отворих уста да възразя, но преглътнах възражението. Отпуснах се тежко на дивана и казах:

— Да се обадя ли и да отменя резервацията? Очевидно не си в настроение за вечеря навън.

— Затова пък ти си. И ще отидем.

— Андрю, моля те. Не съм заслужила с нищо упреците ти — прехапах устни и усетих сълзи да напират в очите ми. — Искам само желанията ни да съвпадат и ти да бъдеш доволен.

— Трябва да пийна нещо — измънка той и се отправи към масичката между двата високи прозореца.

Наблюдавах го, докато си сипваше неразредено уиски. Скованата му стойка излъчваше напрежение. Той погълна съдържанието на чашата на две глътки и напълни втора, този път разреждайки напитката с лед и малко вода от каната. След което, без дума да каже, прекоси стаята с чашата в ръце и влезе в спалнята.

Гледах го като гръмната.

Много отдавна не се беше случвало да е толкова груб и заядлив. Задушавах се от бяс, защото чувствата ми бяха наранени съвсем несправедливо. Изтичах след него.

Бе застанал до леглото, върху което бе хвърлил сакото си и разхлабваше вратовръзката. Чул стъпките ми, той се извърна и застана с лице срещу мен.

— Съзнавам, че си имал тежък ден, за което съжалявам — започнах. — Бог знае, че от всички ти най-малко го заслужаваш. Но недей да си го изкарваш на мен! Няма да ти позволя! Аз не съм ти сторила нищо лошо.

— Не е просто лош ден, а две ужасни седмици — отсече в отговор Андрю. — Смятам да се изкъпя — добави той и започна да разкопчава ризата си.

— И натопи главата си под водата и я задръж така няколко часа! — извиках, неспособна повече да сдържам възмущението си. Врътнах се на пети и изхвърчах от спалнята, затръшвайки вратата след себе си. Кристалният полилей в дневната се залюля с подрънкване, но и да се строшеше, нямаше да ме е грижа. Чудесният ми ден бе съсипан само за няколко минути. Трепереше ми отвътре. Не си спомням откога не бях се ядосвала толкова.

Секунда по-късно вратата, която бях затръшнала, се отвори толкова рязко, че едва не излезе от пантите си. Андрю се приближи с широки крачки до мен. Сграбчи ме за раменете и се вгледа съвсем отблизо в очите ми.

— Съжалявам, толкова много съжалявам, Мал. Изкарах си лошото настроение на теб съвсем несправедливо. Наистина няма извинение за поведението ми. Майка ми вдигна кръвното с нейните оплаквания, че не ме е видяла, откакто съм в Лондон, и със заръките й да прекараме уикенда при нея. Тя ги говори всички тези неща за добро и има право, но… Сигурно нервите ми са поопънати тази вечер.

Не реагирах по никакъв начин.

— Ще ми простиш ли, писанчо?

Цялата му умора прозвуча във въпроса и ядът ми се изпари така, както бе избухнал.

— Няма нищо за прощаване, глупчо.

Любовта отново се бе възцарила между нас. Той ме целуна по върха на носа.

— Какво щях да правя без теб, писанчо?

— Ами аз без теб? — вдигнах ръка и докоснах леко бузата му. — Чуй ме сега, грубиянино. Хайде да откажем резервацията, да поръчаме бутилка хубаво вино и каквото ти душа иска за ядене и да се разположим за вечеря пред огъня. Само ние двамата. Ще се къпем в топлина, уют, любов. Какво ще кажеш?

— Аз съм „за“.

— Добре. Хайде сега да те натопим във вана с гореща вода. Ще сложа в нея и малко от маслата ми за отпускане на мускулите.

— А ти ще ми правиш ли компания?

— Не!

За пръв път, откакто се беше върнал, той се засмя. Засмях се и аз.

— Тая нощ ще си кротуваш, Андрю Кесуик. Прекалено си уморен за подобни игрички.

— Да, боя се, че и с теб нямам сили да си поиграя, писанчо.

 

 

Вечерята мина безупречно. Както и цялата вечер.

Докато Андрю отпускаше морно тяло във ваната, препълнена с гореща вода, гарнирана с обилна порция от моя шампоан, аз се заех с менюто за вечеря.

Реших да го поглезя и поръчах най-любимите му ястия: задушени скариди, агнешки пържолки в ментов сос с картофено пюре, зелен фасул и моркови. Основното ястие комбинирах с превъзходно червено вино „Шато Лафит-Ротшилд“, без изобщо да се интересувам от цената. За десерт избрах грис-пудинг. Лично аз не бях привърженичка на това ястие, но знаех, че Андрю го обожава от времето в пансиона, така че удоволствието от вечерята щеше да е пълно.

Освежен, отпочинал и натъпкан с хубава храна и великолепно вино, съпругът ми се намираше в много по-добро разположение на духа към единайсет часа. Въпреки това доста се изненадах, когато чух:

— Решено! Утре заминаваме за Йоркшир, писанчо.

Съобщението му ме извади от полусъненото ми състояние.

— Но аз мислех, че утре трябва да отидеш в офиса! Доколкото разбрах, имаш нова каша за оправяне…

— Вярно е. Но не мисля, че ще мога да се справя сам. Нужно е силно подкрепление в лицето на Джак. Въпросът е финансов, а това са негови води. А аз мога да взема със себе си част от документацията и да се занимавам с нея, докато пътуваме.

— Сигурен ли си, скъпи?

— Напълно.

— Не го правиш заради мен, нали? Заради приказките ми, че си губя времето в хотела, докато те чакам?

— Правя го и заради двама ни, Мал. А и заради майка ми. Ще ми е от полза да се откъсна оттук за четиридесет и осем часа. Така ще добия по-ясна представа за положението. Трябва да го сторя и в интерес на работата.

— С влак ли ще пътуваме?

Андрю поклати глава отрицателно.

— Не мисля. Искам да тръгнем рано, около шест и половина, за да избегнем задръстванията по пътя. Ако потеглим навреме, там ще сме за обяд. Ще имам възможност дори да работя събота следобед. Ще си починем цялата неделя и ще се върнем в понеделник рано сутринта с майка ми.

— Но как ще се придвижим дотам? Не разполагаме с кола, а майка ти замина рано тази вечер. Каза ми, че възнамерява да тръгне най-късно в осем.

— Да, знам. Но какъв е проблемът, след като се намираме в един от най-добрите хотели в света? — той стана и отиде до бюрото. — Ще се обадя на портиера още сега и ще поръчам кола и шофьор за утре в шест и половина.

— Чудесно. Майка ти ще бъде във възторг, че ще прекараме заедно уикенда.

— Няма да се разстроиш, ако баща ти се ожени за Гуени Рийс-Джоунс, нали, Мали? — попита Андрю, загасвайки лампата върху нощното шкафче.

Замълчах за момент, преди да отговоря.

— Не особено. По-важно за мен е той да е щастлив.

— Тя е много добър човек.

— Мислех, че не си в състояние да си я спомниш.

— Отначало не можех. Но откакто започнах да мисля за нея, картината ми се избистри. С майка се познават от сто години. Гладис, по-голямата сестра на Гуени, е била в Оксфорд заедно с майка ми и това е връзката. Когато бях малък, често гостувахме на семейството им. Смътно си спомням стара къща, много хубава; в уелската пустош.

— Майка ти ми спомена за нея. Но да се върнем на спомените ти за Гуени. Как изглежда тя?

— Висока, стройна. Тъмна, като повечето уелсци. Красиво, нежно лице, с кафяви очи, големи и изразителни. Такъв образ ми се върти в главата. Но се обличаше странно.

— Тоест как?

— Носеше дълги, свободни поли и ботуши, селски ризи, дълги шалове, дрънкащи обици и свободно веещи се пелерини — чух смеха му в тъмнината. — Като си помисля сега, трябва да е приличала на нещо средно между циганка, руска селянка и хипи, а ексцентричността в поведението й бе типично британска. Не ме разбирай криво, ужасна сладурана беше. Сигурен съм, че все още е.

— Да, и талантлива, по думите на майка ти.

— Мал?

— Да, скъпи?

— Не се сърди, задето баща ти не ти се е доверил. Направил го е само за да не те притеснява. По този въпрос майка ми е напълно права.

— Не възразявам и не се сърдя. Радвам се за татко, че си има Гуени. Надявам се, скоро да мога да я видя. Догодина татко ще бъде в Мексико за шест месеца и без съмнение ще има възможност да отскоча до Ню Йорк.

— Смята ли да приеме поканата на Калифорнийския университет в Лос Анжелис да участва в разкопките край Яксуна?

— Възможно е. Знаеш за отдавнашния му интерес към цивилизацията на майте. Освен това той ще се радва да се измъкне от Средния изток. В последното си писмо споменава, че се е наседял там.

— Разбирам го.

— Надявам се, да отиде в Мексико. Надявам се, да се ожени за Гуени и двамата да прекарват много време с нас. Ще е хубаво за близнаците да опознаят дядо си, а и с Гуени ще им е забавно. Андрю, възможно е татко да пристигне в Йоркшир за коледната ваканция. Даяна ми каза, че ще се обади на Гуени да ги покани. Чудесна идея, нали?

Андрю не отговори и по дълбокото му и равно дишане разбрах, че е заспал. Не се изненадах, в неговото състояние по-учудващото беше, че не заспа още по време на вечерята.

Лежах до него в тъмнината и си мислех за татко и Гуени, надявайки се, че са щастливи. Бях сигурна, че майка ми е щастлива с Дейвид Нелсън. Бях си създала погрешно впечатление за него в началото, подведена от положението му на утвърдил се адвокат по наказателни дела, знаменитост в юридическите среди. Струваше ми се, че е всезнайко, надут и мазен. Колко измамни понякога могат да бъдат първоначалните впечатления. Оказа се, че очарователността му не се дължеше на мазни усмивки и ласкателства. Интелектуалният му блясък бе лишен от помпозност, не си поставяше за цел непременно да бъде забелязан. Имаше чувство за хумор, но най-важното — с интуиция и разбиране за околните. Обожаваше майка ми и тя го обожаваше. Нищо по-добро не можех да желая.

На устните ми имаше усмивка, когато заспивах. На шестдесет и една години майка ми бе започнала нов живот.