Барбара Тейлър Брадфорд
Да спечелиш всичко (13)

Дванадесета глава

В облачната петъчна сутрин излязох от „Кларидж“ и се насочих към Бъркли Скуеър. Вдигнах поглед към небето. Оловносиво и обещаващо дъжд всеки момент.

Вместо да се разходя до магазина на Даяна, както обичах да правя спрях такси и се настаних в него точно навреме. Едва бях затворила вратата, когато закапа. Английско време, вечно вали. Но никой не посещава Англия заради времето. Винаги съм обичала Англия и англичаните, а Лондон е най-любимият ми град в целия свят. Обичам го повече и от родния си Ню Йорк. Просто беше хубаво, че съм тук, и времето не можеше да помрачи удоволствието ми, пък даже да се вихреха и снежни бури.

Антикварният магазин на свекърва ми се намираше в отдалечения край на Кингс Роуд и таксито се понесе натам по Найтс бридж. Мислено си напомних да мина през някои по-големи магазини по-късно през деня, за да напазарувам подаръци за Коледа. При положение, че за празника щяхме да бъдем в Йоркшир, щеше да ми бъде по-лесно да изпратя покупките оттук, отколкото да ги мъкна от Ню Йорк. Освен това тук щяха да ги опаковат подходящо.

Андрю не беше казал на майка си за идването ми в Лондон за уикенда. Аз я уведомих предишната вечер по телефона и тя, каквато си е, веднага възторжено ме покани на обяд.

След като пристигнах и платих на шофьора застанах пред витрината, за да се полюбувам на красивата гледка на:

Антикварен магазин Даяна Хаурд Кесуик

Погледът ми се спря на два елегантни бронзови свещника, френска изработка, най-вероятно от осемнайсети век, поставени върху възхитителна масичка с мраморен плот и майсторски резбована дървена основа, със сигурност произведение от същата епоха и със същия произход.

Взрях се, колкото можах, навътре в магазина и различих фигурите на Даяна, застанала недалеч от бюрото си, и на мъж, очевидно клиент, с когото разговаряше. Тя размахваше възбудено ръце, после посочи фламандски гоблен, окачен на стената зад нея, и двамата се обърнаха към гоблена да го разгледат.

Отворих вратата и влязох вътре.

Даяна бе неотразима тази сутрин — в червен вълнен костюм, шит по поръчка, семпъл и елегантен, и огърлицата с два реда перли. И светлият плат, и млечната бледност на перлите бяха чудесно допълнение към лъскавата кестенява коса и златистия тен на лицето.

Особено се радвах да я видя в червено днес, защото така я бях нарисувала — с червена копринена риза и същата огърлица, която тя носеше толкова често, че се бе превърнала в нещо като нейна запазена марка. Наблюдавайки я, почувствах успокоението на художника от добре свършената работа. Бях успяла да предам същността й върху платното — красотата й, топлотата и вътрешната грация, които излъчваше. Надявах се, и Андрю да хареса портрета.

Даяна се извини и забърза към мен веднага щом ме забеляза. Бе също така радостна и нетърпелива, както и Андрю при първата ни среща след раздяла. Същата спонтанност и любвеобилност.

— Скъпа, ти си тук! — извика Даяна като ме хвана за ръката. — Не мога да повярвам, такава чудесна изненада. Такова щастие е да те видя!

Моята усмивка и радостта ми бяха не по-малко искрени от нейните.

— Здравей, Даяна. Ти си най-хубавото нещо, което Лондон може да предложи, като се изключи синът ти, разбира се.

Тя се разсмя весело и ме прегърна. После ме поведе към клиента си.

— Мал, бих искала да ти представя Робин Макалистър. Робин, това е снаха ми, Малъри Кесуик.

Мъжът — висок, красив и елегантно облечен — наклони глава в учтив поздрав. Стиснахме си ръцете.

— Удоволствие е да се запозная с вас, госпожо Кесуик — каза той.

— На мен също, господин Макалистър — отвърнах.

— Мал, скъпа, ще ме извиниш ли за малко? — каза Даяна. — Искам да покажа една картина на долния етаж на господин Макалистър. Няма да се бавя, а после можем да отидем да обядваме.

— Не се притеснявай за мен — успокоих я. — Ще се помотая из магазина. Има какво да се види, както винаги.

С тези думи се отдалечих към другия край на магазина и заразглеждах с любопитство.

Обичам антикварните произведения на изкуството, а Даяна непрекъснато поддържа репутацията на магазина си на един от най-добрите в Лондон. Голяма част от времето й отиваше в пътувания из цяла Европа, най-вече в търсене на френски мебели от осемнайсети и деветнайсети век, декоративни предмети, порцелан и картини, въпреки че предлагаше и английски произведения от същото време. Беше се специализирала най-вече в областта на мебелите, изработени във Франция, но като експерт по антики, имаше задълбочени познания и в други области и периоди.

Най-новите й експонати бяха мебели в стил „Бидермаер“ от началото на века. Загледах се в една овална маса за хранене, изработена от различни видове светло дърво, с рамка от абанос. Невероятно майсторство. Какво не бих дала, да я притежавам. Но като оставим настрана главозамайващата й цена, нямаше и къде да я поставя. Не беше възможно да я комбинирам с останалото обзавеждане нито в Индиън Медоуз, нито в апартамента ни в Манхатън. Жалко все пак.

След това минах покрай стенно огледало, френска изработка, от осемнайсети век. Красиво изрязана дървена рамка, увенчана с чудесно нарисувана декоративна сцена на върха. На кой ли аристократ е принадлежало? Сигурно е висяло в някой замък по Лоара. Използвах случая да се огледам в потъмнялото от времето стъкло.

Отражението ми ме смая. Бях бледа и имах уморен вид. Лицето ми изглеждаше изпито под внушителната маса червена коса.

„И как няма да съм уморена след такава нощ“ — Андрю и аз се позабравихме в нашите игри. Не можехме да се наситим един на друг. Цялата умора на съпруга ми се стопи в прилив на енергия още в мига, в който леглото ни събра. Ако и тази нощ не бяхме направили бебе, не мога да си представя кога би могло да се случи.

— Здравей, Малъри, как си? — стресна ме нечий глас зад мен. Извърнах се и видях усмихнатото лице на Джейн Патерсън, помощничката на Даяна.

— Как си, Джейн?

— Не бих могла да бъда по-добре. А ти направо цъфтиш.

Кимнах и казах, че точно така се чувствам.

Тя се поинтересува за близнаците, аз я разпитвах за дъщеря й Серена. Говорехме си най-приятелски, когато забелязах, че господин Макалистър се насочва към вратата на магазина, сбогувайки се с нас с рязко кимане. Иззад гърба му се появи Даяна, загърната с червено вълнено наметало, ситнейки бързо на високите си токчета.

— Тръгваме ли, Мал? — прозвуча по-скоро като команда. Тя се обърна към помощницата си и добави: — Пърси няма нищо против да удържа фронта, за да отидеш да обядваш, Джейни. Аз ще се върна около три.

— Няма проблем, Даяна — отзова се веднага Джейн.

Сбогувахме се с нея и Даяна се втурна навън. Разтвори чадъра си и започна ентусиазирано да маха на едно такси.

 

 

Обядвахме в хотел „Савой“ в Странд.

Въпреки че хотелът се намираше далеч от магазина й, тя ме бе довела тук, защото знаеше, че е от любимите ми места и искаше да ми достави удоволствие. Опитах се да протестирам и да я убедя да седнем някъде по-наблизо, но тя не искаше и да чуе. Същата упоритост проявяваше и синът й.

Седяхме до прозореца в главния ресторант с изглед към Темза. Тук беше по-тихо, човек се отпускаше много по-добре, а и гледката бе несравнима.

Погледнах навън. Въздухът бе пропит от влага, небето имаше странен металически цвят, но шибащият порой най-сетне бе престанал. Дори зимното слънце се бе осмелило да пробие плътните облаци. „Светлина по движеща се вода, Търнърова светлина“, казах си аз, мислейки за любимия си художник, както често ми се случваше.

Отпуснах се удобно на стола. Чувствах се щастлива и доволна от живота. На късмета ми можеше да се завижда — бях със съпруга си в Лондон, обядвах в „Савой“ с Даяна, имах красивите си деца. Вероятно дори отново бях бременна. Бях случила с добри орисници при раждането си.

Отпих от виното си и се усмихнах на Даяна. Тя се протегна и стисна с любов ръката ми.

— И Андрю, и аз извадихме голям късмет, че те срещнахме, Мал. Ти си дъщерята, която винаги съм искала.

— Тъкмо си мислех колко голям е моят късмет.

— Значи и двете няма от какво да сме недоволни. Съжалявам, че не можах да дойда на сватбата на майка ти, но поканата й съвпадна с възможно най-натоварения ми график. Отдавна бях запланувала да отида до Франция и Италия на разпродажби по същото време. Не можах да се отърва от ангажиментите си.

— Няма нищо, Даяна, мама влезе в положението ти. Ако питаш мен, искаше скромна церемония, колкото и да е необичайно за нея. Присъствахме ние с Андрю, синът на Дейвид и жена му с детето. А също и Сара и майка й, разбира се. Дори не покани майка си, баба ми Аделия. Но не вярвам, че вече би могла да се възползва от някаква покана. Старческо оглупяване. Горката, беше толкова жизнена.

— Толкова ли е стара?

— На деветдесет и една.

— Божичко, тя наистина е стара.

— Нямам нищо против да доживея до възрастта й — казах. — Стига да съм заобиколена от мраморните си колекции.

И двете се разсмяхме.

— Дейвид Нелсън е добър човек — продължих аз. — Естествен. През последните месеци го поопознах и мога да кажа, че наистина държи на мама.

— Радвам се за Джесика. Доста дълго продължи самотата й. Сватбата с Дейвид е най-мъдрият възможен изход за нея.

Не съумях да потисна реакцията си при последните й думи.

— Ти сигурно също си самотна, Даяна. Живееш сама все пак.

— Мисля, че повечето жени, и по-точно, повечето хора, които живеят сами, неизбежно страдат от пристъпи на самота в различни моменти от ежедневието си. Самотата е един вид смърт…

Не знаех какво да й отговоря. Думите й бяха пропити с чувство на загуба и съжаление и болката в тях се предаде и на мен.

Между нас се спусна мълчание. Отпивахме от чашите си, гледахме навън през прозореца и за известно време всяка се затвори в мислите си, забравяйки за присъствието на другата.

Съвсем неочаквано ужасно ми се прииска да я разпитам за баща ми, да й разкажа версията ни с Андрю за тях двамата. Всичката ми решителност обаче се изпари, когато отново обърнах лице към нея. Не защото ме респектираше, а защото знаех колко държи на неприкосновеността на частния живот. Не можех да се набърквам в него без разрешението й. Тя срещна погледа ми и на устните й се появи усмивка, а гласът й прозвуча по-уверено:

— Но самотата никога не трае дълго, Мал. Час-два, от време на време. Сполучих с избора си на работа — заета съм денонощно. Пътувания в чужбина, посещения на продажби и търгове по целия континент, обеди и вечери с клиенти и вероятни клиенти срещи с чуждестранни търговци, без да броим наглеждането на магазина. Напоследък нямам свободна минутка. Непрекъснато съм на път или за Франция, или за Италия, или за Испания. Или за някъде другаде.

— И нищо ли не те изкуши по време на пътуванията ти? Някой любезен и изискан французин? Или романтичен италианец? Или може би напорист, страстен испанец? — разпитвах предизвикателно.

Захилена като ученичка, тя клатеше отрицателно глава.

— Опасявам се, че не, Мал — отговори Даяна и поднесе чашата си към устните. Пиехме много добро „Монтраше“. Френските вина бяха част от познанията й.

В този момент се появи келнерът с първото ястие. Даяна беше поръчала супа от картофи и лук, „за да се преборим със студа“, както коментира тя избора си. Аз се спрях на стриди и дузина от тях се блещеха насреща ми от чинията. Много изкусителна гледка за мен. Устата ми се напълни със слюнка.

— При всяко идване в Лондон се тъпча безобразно с риба. Обожавам я. Скоро пак ще се превърна в мис Пити.

— Тук сервират най-вкусната риба в света, или поне аз така смятам. Не забравяй, че от риба не се дебелее.

— Като че ли ти има от какво да се притесняваш — промърморих.

Винаги съм се възхищавала от стройната фигура на Даяна. Не че аз самата бях дебела, но за възрастта си тя изглеждаше възхитително.

Набодох една сочна скарида на малката си остра виличка и я погълнах. Мигновено устата ми се изпълни с аромат на море и водорасли. Освежаващо и вкусно. Първата скарида веднага бе последвана от втора и трета, без да можа да овладея лакомията си. Както бях започнала да се тъпча, като гръм от ясно небе дойде въпросът на Даяна:

— Чудя се дали баща ти няма да се възползва от новопридобитата си свобода, за да се ожени?

Само нещо такова в момента можеше да ме откъсне от скаридите. Оставих виличката и се облегнах на стола. Започнах бавно, когато си възвърнах способността да говоря:

— Би трябвало да си има… някого… някого, за когото да може да се ожени, нали?

Не успях да продължа, чувствах се напрегната и очаквах Даяна да разбули тайната на отношенията си с татко. Езикът ми се оплете до такава степен, че не смеех и да опипам почвата.

— О, но той си има някого — каза Даяна, усмихната лъчезарно.

— Така ли?

— Ами, разбира се. Какво те кара да мислиш, че мъж като баща ти би могъл да живее сам? Прекалено зависим е, не е научен да се оправя сам.

Тя замълча, най-вероятно забелязвайки глупавото изражение на лицето ми, и се намръщи.

— Мислех, че знаеш… Мислех, че майка ти ти е казвала преди години… — и пак млъкна.

— Да ми е казвала какво? — гласът ми издаваше обзелото ме напрежение.

— Божичко, какво направих — каза Даяна едва чуто, като на себе си. — Пъхам си носа в чужди работи.

— Не е така, Даяна, грешиш — възразих, нетърпелива да науча още. — Какво си мислеше, че ми е казала майка ми?

Тя си пое дъх дълбоко.

— Че е имало други жени в живота му. Искам да кажа, след като с майка ти са постигнали съгласие да се разделят. Джес веднъж ми разказа за неговите истории, връзки, както щеш ги наречи. Предположих, че й на теб се е доверила, след като си поотраснала достатъчно. Особено след женитбата ти.

— Не ми е доверявала нищо. Напоследък обаче си мислех за него… и връзките му с други жени. Сега си има някого, нали? Някой, който има особено значение за него.

Даяна само кимна мълчаливо, сякаш не се осмеляваше да се довери на гласа си, както преди минута. Напълно разбирах нерешителността й. Събрах сили и попитах:

— Това си ти, Даяна, нали? С Андрю стигнахме до този извод преди месеци.

Свекърва ми доби вид, сякаш бе ударена с мокър парцал, загледа ме невярващо, после избухна в смях, от който в очите й се появиха сълзи, и с голямо усилие успя да се овладее. Тя извади кърпичка от чантата си и попи сълзите.

— Извини ме, Мал, скъпа — каза тя, все още не съвсем успокоена, — но това е най-голямата смешка, която съм чувала. Баща ти и аз? Всемогъщи Боже, не. Прекалено практична и разсъдителна съм за Едуард. Той се нуждае от далеч по-безпомощна и сладка женичка от мен. Романтичка, идеалистка. Някой като Гуени.

— Гуени! Коя е Гуени?

— Гуендълин Рийс-Джоунс. Много близка моя приятелка, театрален художник. Когато не е в Лондон, заета с работата си, тя обитава уелското си имение от шестнайсети век. Човек с въображение, очарователна и забавна.

— И тя е приятелката на татко?

— Точно така. Много добре се отнася с него. А ако е грях запознаването им, той ще тежи на мен.

— Сериозно ли е?

— Гуени е сериозна, знам го със сигурност. Лудо влюбена е в него — Даяна се облегна и се замисли. — Мисля, че и Едуард проявява сериозни намерения, но не съм сигурна. Затова се питах гласно дали ще се ожени. Трудно е да се каже.

— Отдавна ли я познава?

— От около четири години.

— Ясно.

— Кажи ми какво ви накара с Андрю да мислите, че аз имам връзка с баща ти? — попита Даяна след кратко мълчание. — Мисля, че идеята е абсурдна.

Разказах й за намереното през лятото писмо от Андрю. Преразказах и анализа ни на поведението им, когато са заедно, и съществените различия с естественото им поведение.

Даяна възприе разказа ми откъм веселата му страна.

— Съвсем права си да мислиш, че се държа различно от нормалното в присъствието на Едуард. У мен по-силно говори жената, отколкото майката и бабата. Аз си имам и особености. Повече приличам на себе си, когато съм сама, когато ви няма вас с Андрю и близнаците. С него се държа по много естествен начин, защото у баща ти има нещо, което кара всяка жена да се чувства… добре и…

— Всяка, освен майка ми — прекъснах я.

— Имаш право, скъпа. И, както казвах, той притежава дарбата да накара всяка жена да се чувства най-привлекателна, женствена, желана. Даже и когато интересът му към нея не е специален. А той флиртува непрекъснато, сипе комплименти. Трудно е да се обясни. Но очевидно баща ти обожава жените, уважава ги и в това се корени въздействието им върху тях. Въпрос на отношение, Мал. Неговото отношение.

— Ще се ожени ли за Гуени? Какво е твоето мнение, Даяна?

— Казах ти, не знам. Ако е умен, ще го стори. Мога да гарантирам, че тя ще го направи щастлив.

— Интересно дали ще се появи с нея сега, когато е разведен.

Даяна ме погледна учудено.

— Той не е пазил връзката им в тайна особено старателно и досега. Всъщност изобщо не я е крил. Не и тук, в Лондон. Вероятно не ти е споменавал за нея, за да не наранява чувствата ти.

— Вероятно.

— Сигурна съм, че това е причината — заяви Даяна така категорично, сякаш искаше да защити баща ми. Подобна защита не му бе необходима. Отдавна бях пораснала и бях убедена, че родителите ми трябваше да се разведат още преди години.

— Той водил ли я е в Щатите? — попитах аз. — В Ню Йорк?

— В Ню Йорк не, доколкото ми е известно. Мисля, че са били заедно, докато изнасяше лекции по археология в Калифорнийския университет в Лос Анжелис миналата година.

— На колко години е тя?

— На петдесет и три или петдесет и четири, не повече.

— Била ли е някога омъжена? Разкажи ми за нея, Даяна.

— Няма много за разказване. Беше омъжена за Лорънс Уилтън, актьора. Може би знаеш, че той умря преди дванайсет години, без да има деца от брака им. Много фина жена, със сериозен интерес към археология, антропология, изкуство и литература. Имат много общи черти и интереси с баща ти. Мисля, че ще я одобриш.

— Ще ми се да ми имаше достатъчно доверие да ми разкаже за нея — измърморих и мълчаливо изядох останалите скариди.

Известно време свекърва ми ме гледаше внимателно.

— Знаеш ли, баща ти, доколкото го познавам, винаги е бил дискретен човек. Не си е позволявал да парадира с… приятелките си. А навиците са втора природа. Едуард е джентълмен, затова държи на дискретността. Друго поведение е недопустимо за него. Убеден е бил, че постъпва правилно, като не ти казва за Гуени. Не е искал да те тревожи.

— Така е, предполагам — съгласих се, но не можах напълно да се преборя с обидата. Бях на тридесет и три години, женена и майка — зрял човек, а той бе решил, че няма да го разбера, че няма да съумея да се справя със ситуацията. Сякаш все още бях малко момиченце.