Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (36)

Тридесет и шеста глава

Къщата на графиня Зое на улица „Фобур Сен Жермен“ бе особено тиха, когато Юбер ме пусна да вляза. Беше по-тиха от обичайно, помислих си, следвайки го в широкото мраморно фоайе.

— Как е графиня Дьо Гренай? — попитах го, докато се изкачвахме по широкото извито стълбище.

— Днес е малко по-добре — отговори ми той. — Пак се съвзе. Забележителна жена е, мадам Трент. Очаква ви с нетърпение.

— Аз също, Юбер.

Поведе ме по коридора, отвори двойните врати на спалнята й, въведе ме, извини се и изчезна като съвършен иконом.

Хвърлих поглед към старото легло и за моя изненада открих, че бе покрито с копринена кувертюра.

— Тук съм, Вивиан, седнах близо до огъня — обади се графиня Зое с по-силен глас, отколкото очаквах. Сутринта, докато говорихме по телефона, ми се стори много слаб. Тогава се изплаших.

Обърнах се към нея и й се усмихнах, прекосих стаята до камината. Направи ми впечатление колко добре изглеждаше. Юбер беше прав, наистина беше изключителна жена. Кестенявата й коса беше сресана, имаше и грижливо положен грим. Привлекателният вид на тази седемдесет и три годишна жена отново ме порази.

Беше облечена с наситеносиня копринена пижама, беше си сложила обици със сапфири. Цветът на дрехата и на сапфирите подхождаше на прекрасните й очи. Още първия миг, когато я видях, осъзнах голямата й красота, в някои моменти дори ми напомняше нещо много познато. Тогава това ме объркваше, защото не можех да си го обясня. Сега вече знаех. Напомняше ми на Себастиян. Очите му бяха нейните, разбира се. Като късчета небе, помислих си, каквито бяха и неговите, устните им също бяха еднакви. Чувствителни, раними.

Щом спрях до нея, тя каза:

— Радвам се, че пак сте в Париж, Вивиан. Искаше ми се да ви видя. Благодаря ви, че дойдохте, мила моя.

— Днес така и така имах намерение да намина — отговорих, наведох се и я целунах по двете бузи. — Тъкмо се канех да ви позвъня и да се самопоканя на чай, когато вие ми се обадихте.

Тя ми се усмихна и ме потупа по ръката.

— Много се привързах към вас, Вивиан.

— И аз към вас, графиньо Зое — носех чанта с книги, оставих я на пода до стола й и продължих: — За вас са, надявам се да ви харесат.

— Сигурна съм, че ще ми харесат, вие вече познавате вкуса ми. Много сте добра. Благодаря ви.

Седнах на стола срещу нея и я погледнах с очакване.

— Поисках да ви видя, защото имам нещо за вас — докато говореше, тя се обърна към масичката стил Луи XV до стола й и взе малко пакетче. Наведе се леко напред, подаде ми го и додаде: — За вас е, Вивиан.

Изненадах се и докато го поемах, казах:

— Графиньо Зое, не е необходимо да ми правите подаръци!

Тя се засмя слабо.

— Знам, че няма… да ме бъде още дълго, отворете го.

Отвързах панделката и разгъна златистата хартия.

Малката кадифена кутийка в ръцете ми изглеждаше стара и щом вдигнах капачето, ахнах от изненада. Върху тъмночервеното кадифе лежеше брошка във формата на сърце, покрита с малки диамантчета, а в средата бе разположен малко по-голям диамант.

— Графиньо Зое, много е красива! Но не мога, да я приема, твърде ценна е!

— Искам вие да я носите. Хари Робсън ми я подари, когато се оженихме през 1944, и винаги съм я харесвала. Може да се носи като медальон или като брошка.

— Но това е бижу, което трябва да дадете на Ариел или на снаха си.

— Не ви ли е минавало през ума, че вие сте моя снаха? Или сте били, тъй като сте били омъжена за Себастиян.

Само се взрях в нея и не можах да й отговоря. Разбира се, че беше права. Но брошката беше изключително ценна и не ми беше удобно да я приема.

— Обаче не затова ви я давам — продължи тя. — Държа да имате нещо, което да ви напомня за мен…

— Графиньо Зое, никога няма да ви забравя, как бих могла! Вие сте най-изключителната личност, която съм срещала.

— Моля, приемете брошката, Вивиан, ще ме направите много щастлива. Всеки път, когато я носите, тя ще ви напомня за една стара жена, която много се привърза към вас.

— Говорите така, сякаш няма да се видим повече. Ще се срещаме всеки път, когато идвам в Париж! — възкликнах.

— Искрено се надявам да е така. Но да бъдем реалисти, мила моя. Аз съм възрастна и много болна. Знаете го, Вивиан. Скоро ще си отида от този свят. Хайде, стига вече! Да не сантименталничим. Моля ви, приемете брошката. Направете го заради мен.

— Разбира се, че ще я приема, графиньо Зое, много ви благодаря. Красива е и много щедро от ваша страна…

Изправих се и отидох при нея да я целуна. После се взрях в обърнатото й нагоре към мен лице и казах:

— Не бива да смятате, че единствено брошката ще ми напомня за вас.

— Да, знам — отвърна тя. Ясносините й очи заблестяха.

Сигурна съм, че в този миг беше щастлива, и от това ми стана много приятно. Извадих сърчицето с диамантчета и го забодох на сакото на костюма си.

— Ето, виждате ли как ми стои?

— Идеално — отсъди тя, обърна очи към бюрото близо до прозореца и добави: — Бихте ли ми подали кутията с писма от бюрото, Вивиан?

Кимнах и изпълних молбата й. После отидох и пак седнах на стола. Облегнах се на възглавниците със стара дамаска, наблюдавах я как отваря кутията и търси нещо вътре.

Тази жена ме очарова още в мига, в който влязох в къщата й, и между нас почти веднага се създаде приятелство. Попаднах напълно под очарованието й, тя притежаваше нещо действително уникално. Имаше душа, способна да разбира, беше интелигентна, умна и смела. Много смела. Когато се замислех за мъчителните неща, които се бяха случвали в живота й, се питах как е издържала, как е оцеляла. Беше истинско чудо, че трагедиите не са я сломили. Зое дьо Гренай действително беше несломима жена. Възхищавах й се и дори я обикнах.

— Вивиан?

— Да, графиньо Зое?

— Това е актът за раждане на Себастиян. Моля ви, изгорете го — подаде ми документа и продължи: — Можете да го прочетете, ако желаете…

Кимнах и сведох очи към листа, който вече бе в ръцете ми. Всичко беше точно така, както тя ми разказа. Имената заплуваха пред очите ми:

„Сайръс Лайън Лок. Мери Елън Рафърти Лок. Себастиян Лайън Лок. Ферма Редингтън, област Съмърсет, щат Ню Джърси. Датата на раждане на Себастиян, трети юни 1938 година.“

Колко пъти сме празнували рождения му ден на тази дата.

— Това е началото… на една голяма трагедия — прошепнах.

— Изгорете го, Вивиан, моля ви.

— Веднага — отидох до огъня, коленичих пред него и видях как пламъците погълнаха акта за раждане на Себастиян.

— Сега това. Удостоверението ми за брак.

Поех листа хартия, който узаконяваше съюза между Мери Елън Рафърти и Сайръс Лайън Лок, и ме обзе гняв. Сайръс Лок бе в основата на всичко. Колко покварен е бил. Скъсах удостоверението на две и пуснах парчетата в огъня.

— Това е снимката, направена в „Ла Чунга“ през 1960 — продължи да говори графиня Зое и ми я подаде. — Нея също хвърлете в огъня.

Загледах се във фотографията. Не можеше да не го направя. От нея Себастиян се взираше в мен. Веднага го познах. Но колко различен беше от този, когото аз познавах. По-възрастният. Тук беше толкова млад, толкова невинен. А Зое до него беше прекрасна. Красотата й бе ослепителна. Нищо чудно, че мъжете са я преследвали.

Усетих погледа й върху себе си, пуснах снимката и видях как се огъна и изгоря. От нея не остана и следа. После обърнах глава към възрастната жена.

— Вие май искахте да я запазите, Вивиан — изрече тя бавно. — За малко да ви позволя. Ала е по-добре да унищожим всичко. Не че не мога да ви поверя снимката, но… — гласът й заглъхна и тя отмести очи.

— Знам, че имате доверие в мен — казах. — Права сте, така е по-добре. Ще ви олекне на душата.

Тя въздъхна и изрече тихо:

— Да видим какво друго има тук. О, да, брачното ми свидетелство от Какстън Хол в Уестминстър, когато се омъжих за Хари Робсън. Него няма нужда да унищожаваме. Ето тук е и кръщелното ми. Моля ви, изгорете го — подаде ми го и се настани по-удобно на стола.

— Сигурна ли сте? — попитах я. — Има ли някаква действителна причина да го унищожаваме?

Тя се замисли. Най-накрая каза много тихо:

— Ариел и Шарл знаят, че като млада съм била актриса и че името ми е било Зое Лайл. Известно им е и че съм била вдовица на Хари Робсън, а после съм се омъжила за Едуард. Но те никога не са чували името Мери Елън Рафърти и бих искала да изгорим всичко, което би издало някаква връзка със семейство Лок. Хвърлете го в огъня. Моля ви.

Направих го и тогава се изправих.

— По-разумно е да се отърва от уличаващи свидетелства. Не бих желала Ариел или Шарл някога да ги открият. Но съм доволна, че ви разказах всичко, Вивиан. Струва ми се, че като споделих тайната си с вас, свалих голям товар от плещите си. Това ми тежеше от двайсет години и ми олекна, когато го споделих с вас.

Станах, приближих се и клекнах до стола й. Взрях се в изумителните й сини очи и казах:

— Ще оправдая доверието ви. Докато съм жива, няма да го споделя с никого.

Графиня Зое се наведе към мен, целуна ме по челото и леко ме погали по бузата.

— Сигурна съм, че няма да разкриете нищо от това, което узнахте. Вие сте толкова честна, предана и добра. Почтена. Не бихте могли да извършите нещо долно, също както и Ариел — тя спря, изгледа ме продължително и додаде: — Вече ви чувствам като своя дъщеря. Обикнах ви, Вивиан.

— Благодаря ви за хубавите думи, графиньо Зое. Искам да знаете, че и аз ви обичам.

На устните й се появи усмивка, но изчезна след миг. Натъжи се, очите й се напълниха със сълзи. Хвана ме за ръцете и изхлипа:

— Все едно че взех нож и го прободох с него. Аз съм отговорна за смъртта на Себастиян, Вивиан. Тази ужасна мисъл ме измъчва вече седем месеца. Скръбта ми е непоносима.

— Моля ви, не обвинявайте себе си — рекох. — Трябвало е да кажете истината на Себастиян. Това е бил единственият изход. Не можехте да го оставите да се ожени за Ариел.

Тя потърси кърпичка в джоба си и рече:

— Смъртта му тежи на душата ми.

Продължих да я успокоявам. След известно време тя се съвзе.

Юбер внесе подноса с чая, наля в чашите ни и излезе.

Започнахме мълчаливо да пием чая си. Графиня Зое заговори първа:

— Любовта е единственото нещо, което има стойност в този ужасен и неразбираем свят, в който живеем. Тя е единственото, което има смисъл. Последвайте съвета на една стара жена, която е видяла почти всичко и е изживяла много… не правете компромиси, когато се отнася до брак. Да, вие ще се омъжите отново, Вивиан, абсолютно сигурна съм. Но трябва да го направите единствено ако обичате човека.

— Знам, според мен също няма други причини.

— Когато се появи истинският мъж, вие ще го познаете. Ще ви се стори, че летите, и не се съмнявам, ще бъдете съвсем уверена за чувствата си.

— Сигурно ще стане така, графиньо Зое.

На лицето й се появи слаба усмивка, но забелязах и сълзите, които блестяха в очите й, когато тя изрече тихо:

— Относно вас нямам никакви съмнения, Вивиан. Абсолютно никакви — направи малка пауза и продължи: — Животът ви е пред вас.