Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (30)

Тридесета глава

Глупаво е стара жена да попадне под очарованието на по-млада. Това може да се отрази зле и на двете.

В края на краищата на по-младата жена ще й досади, ще възнегодува срещу мъдростта на по-възрастната и възрастта й ще й дотежи. Старата пък ще се засегне и ще се почувства пренебрегната, когато най-накрая бъде изоставена.

Смятам, че е съвсем естествено младите да тичат, да правят нещо, да трупат опит, докато при старите всичко върви бавно.

Това ми беше известно отдавна и въпреки всичко се поддадох на чара на Вивиан Трент. Но тъй като не ми оставаше да живея дълго, нямаше време да си причиним болка.

Преди няколко месеца докторите ми бяха казали, че не са в състояние да ми помогнат. Позволиха ми да изляза от болницата, за да прекарам последните си дни в собствения си дом.

Не бях споделила нито с Шарл, нито с Ариел, нито с когото и да е колко близо съм до края. Нямаше смисъл. Никой не би могъл да ми помогне. В известен смисъл това бе проява на егоизъм. Отдавна бях установила, че не бих могла да се справя с мъката на децата. Нямах толкова сила.

Копнеех за спокойствие и тишина, изпитвах необходимост да прекарам оставащите ми дни, като водя колкото мога по-нормален живот. За мен бе важно да върша работата си, когато ми е възможно, и то без достойнството и гордостта ми да бъдат накърнени.

Въпреки че не се бях доверила на децата си, казах истината на Вивиан Трент. Днес се навършва една седмица, откакто го направих. Това стана, докато пиехме чай. Изрекох думите, без да се замисля. Направих го отчасти, защото бе непозната. От друга страна обаче, видях в очите й искрена загриженост към мен.

Всъщност повярвах на тази млада жена.

Стори ми се изискана и много почтена. През последната седмица тя доказа, че впечатлението ми от нея е било правилно.

Ден не минаваше, без да телефонира и да попита как се чувствам. Изпращаше ми цветя и книги, които смяташе, че може да ми харесат. Две от книгите бяха нейни, тя ги беше написала.

Едната бе за Наполеон, Жозефин и ранните години на брака им, другата беше биография на Екатерина Велика. Чрез тях успях да опозная и авторката им.

През последните няколко дни Вивиан идва редовно на чай в четири часа само за да поседи при мен и да ми прави компания. Разказа ми много неща за себе си, за живота си, за къщите си в Лурмарен и Кънектикът, занимаваше ме по толкова мил начин, че успяваше да отвлече мислите ми от болестта.

За щастие от двайсет и четири часа се чувствам много по-добре. Болката най-накрая утихна. Вече почти не ме боли.

През тази седмица Вивиан не ми зададе нито един въпрос за Ариел и за отношенията й със Себастиян Лок. Нито пък спомена очерка, който пише за него.

Възможно е човек да познава някого цял живот и да не знае нищо за него. Още в деня, когато се запознах с Вивиан Трент, ми се стори, че я познавам, сякаш в продължение на много години сме били близки приятелки.

Тя е мила млада жена, с нея времето минава почти неусетно. От онзи тип хора е, които влизат под кожата ти. Разбирах защо мъж като Себастиян Лок я е обичал.

Вивиан е интелигентна, искрена, сърдечна, любяща. У нея няма и следа от цинизъм. Донякъде ми напомня на дъщеря ми.

Те много си приличат по характер — отговорни, грижовни, предани и дисциплинирани млади жени, с цел в живота.

Вивиан е по-светска, по-изтънчена и във всеки случай по-весела от Ариел.

Дъщеря ми винаги е имала някакво необикновено излъчване, много хора грешаха, като казваха, че е надменна. Всъщност тя е затворена в себе си, което често се случва при истински надарените; те са различни от останалите. Изглеждат по-отнесени и не толкова земни.

Струва ти се сякаш живеят на друга планета.

За Ариел работата винаги е била на първо място. Докато Себастиян не влезе в живота й. Сега след неговата смърт съм благодарна, че тя има работата си като вирусолог. Макар да е опасна в много отношения. Ариел я обича. Ще й помогне да премине този труден период.

Копнея да видя, преди да умра моето красиво любимо дете. Страхувам се обаче, че това няма да стане. Освен ако не завърши опитите си по-рано от очакваното и се върне в Париж.

Не мога да й кажа колко съм болна. Ако го направя, ще остави всичко в Африка и веднага ще се върне при мен. Но това би било твърде егоистично от моя страна.

Тя беше моя в продължение на трийсет и три години и ме дари с толкова радост и щастие, изпълни много от мечтите и надеждите, които хранех за нея. Беше добра дъщеря.

Знам, че Ариел ме обича, че ще продължа да живея в сърцето и спомените й дълго след като умра. Също както стана и с Едуард. Като повечето дъщери тя бе близка с баща си и той я боготвореше. Ариел щеше да остане с много спомени. Двамата с брат си също бяха близки. Такива и ще си останат.

Що се отнася до Шарл, когато най-накрая му кажа истината, той ще пристигне веднага. Двамата с Маргьорит ще бъдат с мен до края.

Обаче бледият ездач на белия кон още не е пристигнал да ме прибере. Струваше ми се, че ми остават няколко седмици на тази земя. Днес се чувствам много по-добре. Лекарството най-после облекчи силната болка, която така безжалостно ме сви миналата седмица. Вече отново съм на крака и мога да се справям с най-неотложното.

Реших днес двете с Вивиан да пием чай отвън в градината. Казах и на Юбер. Той се съгласи, че е достатъчно топло, и сега го виждам през прозореца на спалнята си. Подрежда възглавници върху градински стол, а Жози, прислужничката, покрива малка маса с бяла ленена покривка.

Часовникът ми показва три и четирийсет и пет следобед. Вивиан ще дойде точно в четири. Тя никога не закъснява.

 

 

— Мога ли да ви задам един личен въпрос, графиньо Зое? — попита Вивиан предпазливо, навела глава настрани, а в това време очите й се смееха.

— Свободна сте да ме попитате всичко, Вивиан — отвърнах. — Ако мога, непременно ще ви отговоря.

— Французойка ли сте?

— Да. Защо?

— Защото говорите перфектно английски, но въпреки всичко долавям лек акцент. Не мога да си го обясня. Не говорите английски като французите, затова си помислих дали не сте родена някъде другаде?

— Забелязали сте го. Много сте наблюдателна.

— Значи не сте французойка?

— По националност съм французойка, Вивиан. Станах френска гражданка преди много, много години. Но съм родена в Америка. Всъщност родителите ми бяха ирландци. Баща ми и майка ми емигрирали в Америка, в Ню Йорк. Там се срещнали и се оженили.

— Забележително! Значи сте ирландска американка.

— Да, по рождение. Защо се изненадвате толкова?

— Защото приличате на истинска французойка. Притежавате такъв шик, изискан стил, който бих нарекла типично френски, и все пак видът ви и начинът, по който се обличате, не са съвсем френски… — тя поклати глава. — Не биваше да го казвам! Разбира се, че сте французойка. След като сте живели години тук, възприели сте културата, нравите и обичаите на французите, били сте омъжена за французин.

— Колкото и да е странно, Вивиан, чувствам се като истинска французойка. А това, което долавяте в интонацията ми, вероятно е мелодията. Ирландската мелодия, която съм наследила от майка си. Знаете ли, дори не си давах сметка, че си личи, когато говоря английски.

— Едва доловима е, но съществува — отговори тя.

— Нека да ви обясня. Когато за пръв път дойдох в Париж, аз се влюбих в този град. Това беше много преди да срещна Едуард. Щом видях Париж, разбрах, че искам да живея тук и никъде другаде. Затова веднага започнах да взимам уроци по френски, давайки си сметка, че ако ще остана тук, трябва да говоря езика. Доволна съм, че останах. Във Франция ми провървя. Никога не съм съжалила, че се преместих тук.

— От Америка ли дойдохте във Франция?

— Не, от Лондон. Там преживях войната — взех чайника, напълних чашата й, а после моята.

— Благодаря — каза тя, облегна се на стола от ковано желязо и се загледа в градината.

Замисли се. Наблюдавах я. Стори ми се, че нещо я тревожи, затова след малко попитах:

— Добре ли сте? Всичко наред ли е при вас, Вивиан?

— Да, разбира се, защо питате?

— Изглеждате замислена, дори малко разтревожена.

— Графиньо Зое… има нещо, което смятам, че трябва да споделя с вас. Готвех се да го спомена вчера, но ставаше късно и не желаех да ви уморявам. Дори сега се колебая дали да ви го кажа.

— Можете да го направите. Добре съм — уверих я. — По-рано ви казах, че през последните двайсет и четири часа лекарството произведе чудотворно въздействие върху мен. Защо не споделите какво ви тежи?

— Ами то е… — тя изведнъж се спря, въздъхна и погледна настрани, но малко по-късно пак ме погледна в очите.

Ясните й зелени очи излъчваха такава интелигентност, прямота и честност, че дъхът ми почти спря.

— Искам да ви кажа нещо, да ви обясня — изрече тихо и сериозно.

Кимнах.

— Миналият вторник, когато ви видях за пръв път, нещо много ме привлече към вас. По време на часа, който прекарах тук, имах усещането, че не сте ми чужда, че винаги съм ви познавала. Когато ви прилоша, поисках да ви помогна. Не можех да издържа да ви гледам как страдате. Оттогава идвам да ви виждам, защото се безпокоя за вас. През тези няколко дни се опознахме и ми се струва, че нещо ни свързва. Трудно е за обяснение, защото се познаваме само от седмица. Но това, което ви казвам, е истина. Чувствам ви близка, графиньо Зое.

— Знам какво изпитвате, Вивиан, защото и с мен е същото. Между нас се създаде връзка. Сякаш нещо ни привлича една към друга — потупах ръката й. — Да бяхме се срещнали преди години. Вие сте прекрасна млада жена, Вивиан, и през последните няколко дни ми станахте много скъпа. Искам да знаете, че много ми помогнахте да преодолея тази малка криза.

— Много се радвам! — възкликна тя, хвана ръката ми и за миг я стисна здраво.

— Толкова много ми напомняте на Ариел — казах и й се усмихнах. — Иска ми се да се познавахте. Смятам, че бихте се сприятелили. Бихте били добри приятелки.

— Точно това искаше и Себастиян, графиньо Зое. През октомври, когато ми съобщи, че ще се жени за нея, ми го каза. Надяваше се аз да прекарам Коледа в Кънектикът. Искаше да ме запознае с Ариел и много се разочарова, когато му отговорих, че ще бъда във Франция. Обеща ми да я доведе за Нова година в Лурмарен. Знаел, че ще си допаднем и че ще се обикнем. Искаше да присъствам на сватбата им през пролетта. Всъщност ми се стори, че иска да я направи във „Вийо Мулен“.

— Ако го беше предложил, вие как щяхте да се почувствате? — попитах и я изгледах замислено.

— Щеше да ми бъде приятно. За мен щяха да бъдат добре дошли, щях да им подготвя прекрасно сватбено тържество. Аз наистина го обичах. Той беше единственият ми близък човек. Но на вас това вече ви е известно.

— Да — отвърнах тихо. — Знам.

— Графиньо Зое?

— Да, Вивиан? — веднага обърнах очи към нея, тъй като долових нещо особено в тона й.

— Не искам да ви тревожа, вие вече го разбирате. Надявам се не смятате, че през последната седмица идвах да ви видя, защото съм имала някаква користна цел. Повярвайте, че във всичките си действия съм съвсем искрена към вас. Но се налага да ви помоля за нещо.

— Тогава ме помолете, мила моя.

— Все пак бих искала да се срещна с Ариел. Моля ви, графиньо, бихте ли ми го уредили?

— Вивиан, не съм в състояние.

— Моля за час-два най-много, няма да ми е необходимо повече време за нея. Мога да взема самолета до Заир. Да поговорим малко и след това да си тръгна. Ще замина веднага, обещавам ви. Моля ви — настоя тя.

— Не, Вивиан. Не мога да го уредя.

— Какво лошо може да се случи?

— Повече отколкото бихте могли да си представите! — почти извиках и в същия миг се намразих, защото гласът ми прозвуча остро. Продължих бързо, но по-меко: — Когато Ариел чу вестта за смъртта на Себастиян Лок, направо бе съсипана. Боледува няколко седмици. След това дори излезе от изследователския екип заради собствената си безопасност. След смъртта му се възстановяваше бавно и се боеше, че може да направи грешка при опитите си с вируса, а това би могло да коства човешки живот. Смъртта му й нанесе неизличима рана. И да отидете при нея сега, само седем месеца от тогава, да я разпитвате за отношенията им, за неговото държане и душевно състояние през последните няколко седмици от живота му, би отворило старите рани, които едва сега започнаха да заздравяват. Работата на Ариел е толкова напрегната и опасна, че не бих желала тя да се разстройва. Спрях за малко и внимателно погледнах Вивиан. — Поставете се на мое място. Искам Ариел да бъде напълно съсредоточена в работата си, за да не направи някоя фатална грешка. Не позволявам да я безпокоите. Няма нещо, което тя би ви казала и което вие да не знаете. Може да напишете очерка си, без да се срещате с нея. Моля ви, повярвайте ми, ако можете!

— Разбирам чувствата ви, графиньо Зое, приемам всичко, което ми казвате. Настоявам да се видя с нея, защото смятах, че Ариел би могла да ми даде ключ към проблема.

— Ключ ли?

— Да, би могла да разреши загадката защо той се самоуби.

— Много се съмнявам, че тя би могла да ви обясни смъртта му, Вивиан.

— Тя го е обичала, той я обичаше, той беше толкова щастлив през последната седмица от живота си — изрече тихо Вивиан. — Беше истински щастлив, графиньо Зое — изгледа ме и поклати глава. На лицето й беше изписана тъга. — Познавах го добре, и то от много години. Не би могъл да ме заблуди. Той беше толкова въодушевен. След като е на седмото небе и смята да се ожени за дъщеря ви, защо ще иска да се самоубие?

— Мила Вивиан, послушайте ме. Никой никога не знае защо хората вършат тези ужасни и трагични неща със себе си.

— За мен самоубийството му няма никакво обяснение — изрече тя почти на себе си. — Исках да се срещна с Ариел, защото се надявах, че тя би ми помогнала да го проумея.

— Как би могла да го направи?

— Винаги съм имала някакво необяснимо усещане, че това кой знае защо е свързано с нея. Не ме разбирайте погрешно, графиньо Зое. Искам да кажа, че има някаква косвена връзка. Известно ми е, че тя е била в Африка, когато той посегна на живота си.

— Защо смятате, че тя би могла да знае нещо?

— Защото отношенията му с нея бяха единственото ново и различно нещо в живота му.

— Как така?

— Пътуваше от Манхатън до фермата в Кънектикът, а после до Африка или до някоя друга част на света, където смяташе, че има нужда от него. Свършваше си работата там, връщаше се в Щатите, стоеше известно време, гледаше си работата във фондацията и в „Лок Индъстрис“ и отново тръгваше. При едно такова пътуване се е запознал с Ариел в Заир. Влюбил се е, решил да се ожени за нея и най-неочаквано се самоуби. Според мен тук има нещо много странно. Струва ми се, че през седмицата, докато е бил в Ню Йорк, се е случило нещо. Между понеделника, когато обядвахме заедно, и съботата, когато се самоуби. Истинска загадка. Просто не мога да си представя какво е било.

— Може просто животът да му е омръзнал — предположих.

— Какво искате да кажете, графиньо Зое?

— Нали затова се самоубиват хората, Вивиан? Понеже животът им е станал непоносим. Просто не искат да живеят повече.

Вивиан мълчеше. Забелязах, че темата е болезнена за нея.

След малко тя се наведе напред, изгледа ме изпитателно и започна:

— Искам да ви обясня нещо, графиньо Зое. Обичах Себастиян от дванайсетгодишна. Винаги ще го обичам и част от мен — винаги ще му принадлежи. В края на краищата написването на очерка не е от толкова голямо значение за мен. В известен смисъл то бе извинение. Смятах, че ще ми помогне да стигна до обяснение защо се е самоубил, дори и да ми стане неприятно. Да, разбира се, би било чудесно да се пишат само хубави неща за него. Но има нещо, което много повече ме интересува, отколкото да го боготворя — тя направи пауза, пое дъх и продължи: — Необходимо ми е да знам защо Себастиян Лок посегна на живота си. Лично за себе си. Това беше действие, което съвсем не му подхождаше, беше чуждо на характера му. Няма да се успокоя, докато не разбера причината. Сигурно тази мисъл ще ме преследва до края на живота ми. Още от самото начало, когато ми хрумна идеята да напиша очерка, изпитвах нужда да разреша тази ужасна загадка. Смятах, че докато разговарям с различни хора, истината ще излезе наяве. Всъщност точно затова държах да се срещна с дъщеря ви. Не за да пиша за отношенията им, а съвсем егоистично, за моето лично спокойствие.

— Благодаря ви за искреността, Вивиан. Ариел също като вас беше объркана, и за нея самоубийството му бе необяснимо. Вероятно някой ден, когато раните й заздравеят напълно, ще се срещнете с нея.

Вивиан кимна, въздъхна дълбоко, а после изрече тихо:

— Просто бих искала да приключа с това, графиньо Зое, и да продължа по-нататък, да оправя живота си.

— Разбирам подбудите ви. Дори и за миг да не ви минава през ума, че се сърдя. Но ви уверявам, че дъщеря ми не би могла да хвърли повече светлина по този въпрос.

— Изглеждате много уверена.

— Наистина съм сигурна.

— Вие бяхте единствената ми надежда — отчаяно изрече тя. — Смятах, че ще ми помогнете да стигна до истината чрез Ариел. Струваше ми се, че у нея е ключът към загадката.

За миг не бях в състояние да мисля. Просто седях в красивата си градина, треперех леко от ветреца, който беше излязъл, и се взирах в тези немигащи честни зелени очи, втренчени в моите.

Докато гледах прекрасното лице на тази искрена млада жена, взех решение.

Знаех, че тя е почтена и честността е в основата на характера й, затова бях дълбоко убедена, че мога да й се доверя.

Изправих се и казах:

— Хайде да влезем вътре, мила Вивиан. Става студено.

Тя кимна, стана, хвана ме внимателно за ръката и ми помогна да влезем в къщата.

Щом се настанихме в малкия салон, аз се облегнах на меките възглавници на дивана и я изгледах продължително. Най-накрая поех дълбоко дъх и казах:

— Ще ви разкажа нещо, позната история, стара като света, за един мъж, една жена и още един мъж…