Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (26)

Двадесет и шеста глава

Брат ми се държа мило и любезно с мен.

След приятния обяд в замъка отидохме до винарната, където поприказвахме с Оливие Маркан и двамата ме разведоха из старинната пещера.

Оттам с Джак се разходихме до Домашната ферма и посетихме мадам Клотилд, която настоя да ни сервира кафе и сладкиш.

По-късно брат ми ме поведе към лозята. Спуснахме се до езерото, дълго обикаляхме горите и най-после се върнахме обратно в замъка.

В малката гостна изпихме по чаша чай — традиция, чието начало бе положено от Антоанет Дилейни, и ние я продължихме през годините.

Джак отиде да поработи час-два, а аз се оттеглих в стаята да си почина.

Бях говорила с Вивиан. Тя се съгласи да дойде от Лурмарен и да поговорим за очерка за татко. Прие поканата на Джак да остане за вечеря, гласът й звучеше толкова приятелски и сърдечно, че реших и аз да се държа любезно с нея. Обикновено се отнасях зле с Вивиан и й отправях злобни забележки, но сега реших да се контролирам.

Винаги когато идвах на гости на Джак в замъка, той ме настаняваше в моята стая. Беше голяма, светлината нахлуваше през широките прозорци. Обичах изгледа към поляните и Домашната ферма.

Сега застанах до прозореца и вперих поглед навън, гледката ми беше до болка позната още от дете.

Двамата с Джак бяхме тичали по тези поля, където растяха диви цветя, катерехме се по дебелите дървета в гората, плувахме в езерото, беряхме плодове от градината, устройвахме си пикници в покритата с лози беседка при Домашната ферма. В тези безгрижни дни на детството ни майката на Клотилд — мадам Полет, се грижеше за нас. Приготвяше ни вкусни неща, суетеше се около нас, караше ни се, когато бяхме непослушни, и обикновено трепереше над нас като квачка. Тя ни беше като любима леля. Дълбоко скърбяхме, когато почина.

Когато бяхме малки, Джак винаги се грижеше за мен и ме влачеше със себе си. За щастие това никога не му тежеше, той винаги беше големият брат, който ме защитаваше за мое добро, винаги беше мил и добър с мен, дори и когато правех бели.

Замислих се за разговора ни относно „Лок Индъстрис“. Джак не скочи разгневено, както Джералд предсказа, че ще направи. Обаче съпругът ми беше прав в едно — Джак нямаше намерение да се откаже от онова, което му се падаше по право.

Рядко грешах в преценката си относно бизнеса или брат си, но в случая стана така. Все пак Джак го прие спокойно и от това отношенията ни не пострадаха. Той знаеше, че обичам да взимам нещата в свои ръце. Освен това сега, след като спря да пие, той вече не избухваше.

Свалих костюма и облякох нощницата си. Отнесох лаптопа до леглото и следващия час поработих.

 

 

Вивиан пристигна няколко минути преди шест и Флориан я въведе в малката гостна, където я очаквах.

Между нас винаги е съществувала известна враждебност и тъй като не сме лицемерки, не се прегърнахме и целунахме. Поздравихме се доста официално и си стиснахме ръцете.

Седнах до огъня на стола, който обикновено заемах.

Вивиан се настани срещу мене и отбеляза:

— Изглеждаш много добре, Лусиана.

— Благодаря, ти също — отвърнах, опитвайки се да бъда любезна.

После, по моя обичаен начин, поех нещата в свои ръце, като минах направо на въпроса, преди да е имала възможност да изрече още нещо.

— С какво мога да ти помогна? Какво искаш да знаеш за Себастиян, което не ти е известно?

Тя се поколеба за миг, после се прокашля и каза:

— Надявах се, че би могла да ми разкажеш как се чувстваше през последната година от живота си. Виждала си го по-често от Джак и мен, нали?

— Да. Горе-долу по това време на годината беше в Лондон и прекарах няколко дни с него в офиса. После дойде отново през май. Беше уикенд и в съботата отидохме с кола до Кент. Обядвахме в къщата ни в Голдънбрук. По време на тези си две посещения той си беше съвсем същия, искам да кажа въздържан, малко замислен, дори някак си меланхоличен. Все пак това можеше да се очаква от него, нали? Беше човек на настроенията, Вивиан, добре ти е известно. Били сме свидетелки на променливите му настроения.

— Имаше дни, когато беше мрачен — съгласи се с мен тя. — Често беше нервен. Имаше усещането, че на плещите си носи тежестите на света — изгледа ме твърдо и попита: — Доверявал ли ти е нещо за бъдещето?

Поклатих глава.

— Не, не е.

— Мога ли да вляза? — попита Джак от прага. — Или ще ви преча?

— Здравей, Джак — поздрави го радостно Вивиан. — Няма да ни пречиш. Ела при нас.

Той влезе, целуна я по бузата, после отиде и отвори бутилка вино, която стоеше в сребърна кофичка върху масичката до стената.

— Обръщам се и към двете, какво ще кажете за чаша шампанско? Или предпочитате нещо друго?

— Шампанско е добре — казах.

— Благодаря, Джак, аз също ще изпия една чаша.

Вивиан се обърна към мен и продължи:

— Значи до самия край Себастиян си е бил Себастиян?

— В този твой очерк няма да се спираш на самоубийството му, нали, Вивиан? — запитах и отведнъж тонът ми стана остър.

— Посвещавам му точно само един ред, Лусиана, не повече. В очерка искам да го представя такъв, какъвто е бил. Значи според теб на хоризонта не е имало нови авантюри, а? Нито свързани с „Лок Индъстрис“, нито с фондацията?

— Не ми е известно за такива — отговорих и хвърлих поглед към брат си. — Себастиян говорил ли ти е нещо за бъдещето?

— Не. Обикновено с него разговаряхме за бизнес. В плановете му нямаше нищо ново. Вече го казах на Вив.

Обърнах очи към нея и изрекох бързо:

— Тъкмо преди Джак да влезе, се готвех да ти кажа, че когато с Джак бяхме при него миналия октомври, Себастиян беше в добро настроение. Това съм го запомнила, защото не съм го виждала често щастлив.

— Аз също го забелязах — изрече тихо Вивиан.

— Не съм бил свидетел на това негово щастие — промърмори Джак, докато ни носеше чашите с шампанско. — Щом вие двете сте го забелязали, кой съм аз, че да споря с вас? Сигурно е имало причина.

Вдигнахме чаши.

— Мисля, че се интересуваш не само заради очерка — отбелязах. — Би могла да го напишеш, без да говориш с нас или пък с други хора, нали?

Вивиан се облегна, кръстоса крака и кимна.

— Права си. Казах ти, че бих искала да добия пълна представа за него. Себастиян, видян през очите на много хора.

— Вивиан, не съм глупава. Мадж ми спомена за тъй наречената му приятелка. Губиш си времето обаче, защото не знам нищо. Никой не е чувал за нея. Доверил го е само на теб.

— Ако тя въобще съществува — промърмори Джак, когато дойде да се присъедини към нас. Крачеше край камината и отпиваше от виното си.

— Съществува — гласът на Вивиан звучеше толкова уверено, че задържах погледа си върху нея.

— Може и да си права, Вив — съгласи се Джак. — Но никога няма да я откриеш. Как ще го направиш? Дори не знаеш името й.

— Знам го. Всъщност неотдавна го открих. Знам коя е, Джак. Смятам скоро да разговарям с нея. Вероятно тя би могла да хвърли някаква светлина върху самоубийството на Себастиян.

— Какво искаш да кажеш! — попитах я.

— Би могла да има представа защо го е извършил.

— За Бога! Остави тия глупости, Вив! — възкликна брат ми. — Искам да знам коя, по дяволите, е тя. И как успя да я откриеш? За Бога! Да откриеш игла в купа сено!

— Първо ще ти кажа как я открих — отвърна тя. — Миналия уикенд преглеждах стар бележник и той се отвори на страница, на която съм записала: „Понеделник, единайсети юли, 1994 г.“ Отбелязала съм си, че същата сутрин съм разговаряла със Себастиян. Той ми се обади от Париж. Докато се взирах в страницата, си спомних разговора ни. Каза ми, че е отседнал в „Плаза Атене“ и че се намира в Париж за специална вечеря с негови приятели — медици. Попитах го дали не иска да дойде за няколко дни в Лурмарен, но той отвърна, че трябва да замине за Заир по линия на фондацията „Лок“. Както и да е, щом си спомних този разговор, установих, че най-после вече разполагам с нещо. С истинска следа. Медици. За мен това представляваше ключът. Тъй като Себастиян е много известна личност, бях съвсем сигурна, че пресата ще е отразила участието му сред важните гости, присъствали на вечерята.

В понеделник сутрин взех самолета за Париж и заминах за един ден. Отидох направо в редакцията на „Фигаро“ и помолих един мой познат редактор там да ми осигури достъп до архива им, за да прегледам изданията от юли 1994. Той ми помогна. За съжаление във вестника нямаше нищо за тази вечеря, затова взех такси и се отбих в редакцията на „Пари Мач“. Имам приятел в списанието — Патрик Бризар — фотограф, с когото съм работила в миналото. Той ми помогна да се добера до броевете от юли миналата година и най-после открих онова, което търсех — в колонката за известни личности имаше кратко съобщение за вечеря. От страницата в едър план ме гледаше Себастиян. Имаше и няколко френски лекари. Мъже. Също и една французойка, която се занимава с научна работа. Жена. Приятелката му, за която ми беше споменал.

— Не непременно — намеси се Джак. — Би могла да бъде, която и да е.

— От начина, по който двамата се гледат, съм сигурна, че е тя! — Вивиан остави чашата си и се изправи. — Извинете ме, оставих чантата си в коридора.

Щом останахме насаме с брат ми, отбелязах:

— Възможно е Вивиан наистина да е открила нещо.

Джак сви рамене.

— Не е изключено.

Тя се върна с чантата си. От нея извади брой на „Пари Мач“ и черно-бяла снимка.

— Чрез Патрик успях да взема този брой, той ми даде и копие от снимката. Ако между двамата няма нищо, тогава значи нищо не разбирам от човешки изживявания — заяви тя, подаде ми ги и седна.

Първо погледнах фотографията. Там беше баща ми, изглеждаше невероятно красив в смокинга. От лявата му страна имаше няколко мъже, а отдясно до него стоеше жена. Тя беше вдигнала очи към Себастиян, той също я гледаше. Двамата не забелязваха нищо друго наоколо, съвсем ясно бе какво изпитват един към друг. С нежелание трябваше да призная, че Вивиан е права относно чувствата им. Гледаха се като влюбени.

Джак, който се наведе над рамото ми, каза:

— Хубава жена е. Напомня ми на някого. Не знам на кого. Разкажи ни, Вив, коя е тя?

Преди тя да успее да отговори, хвърлих поглед към текста под снимката и прочетох:

— Доктор Ариел дьо Гренай от института „Пастьор“.

— Вчера позвъних в института — продължи Вивиан. — Действително работи там. Обаче в момента не е в Париж. В Африка е, за да извършва изследвания. Опитвам се да си уредя среща с нея чрез института. Но оттам ми отговориха, че не могат да я открият. Тя прави някакъв експеримент със силно заразни вируси. Няма да ми разрешат да я посетя. Дори не ми съобщават къде се намира. През последните двайсет и четири часа се опитвам да се свържа със семейството й.

— Винаги съм казвал, че си като куче с кокал в устата. Захапеш ли го, не го пускаш — отбеляза Джак. — Или е било просто щастлива случайност, че си успяла да я намериш?

— Не е късмет. Много добра журналистка съм, Джак, и това ми помогна да я открия — отвърна му тя.

— Съгласна съм — казах и погледнах Вивиан. Макар че не я харесвам, трябва да призная, че е истинска професионалистка. Едва сега осъзнах колко много е обичала баща ми. Стремежът й да открие истината за смъртта му ме убеди.