Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (25)

Двадесет и пета глава

Тръгнах от Лондон много рано сутринта.

След няколко часа вече бях в кола и шофьорът я караше от Марсилия към Екс ан Прованс.

Известно време не бях ходила в замъка и бях забравила колко е красив Прованс. Сега, докато преминавахме Буш дьо Рон, седях отпусната на облегалката, поглеждах през прозореца и се наслаждавах на гледката.

Беше приятен пролетен ден. Огрените от слънцето поля, лозя и маслинови горички под безоблачното синьо небе ме върнаха към детските ми спомени и за няколко секунди се пренесох в друго време.

За пръв път дойдох в Прованс, когато бях на пет години. Спомням си колко странен ми се струваше френският език и това особено ново място с необичаен пейзаж, населено с бъбриви хора.

Държах се здраво за ръката на Джак и с ококорени очи поемах всичко. Но не се страхувах. Точно обратното. Спомням си, че също като брат ми с вълнение очаквах да видя замъка, който неотдавна бе купил татко. И когато най-после пристигнахме в Шато д'Коз, двамата с Джак застанахме като вкаменени.

Заедно се разхождахме из огромната къща, надничахме в просторните стаи, вървяхме по безкрайните коридори и изследвахме прашния таван.

Следващите няколко години прекарвахме много щастливо времето си в замъка, въпреки че Антоанет Дилейни и Вивиан неизменно ни придружаваха през ваканциите. Баща ми искаше да идват и коя бях аз — някакво си петгодишно дете, за да се противопоставям.

Вивиан, чудех се какво да правя с нея.

Мадж Хичънс ме предупреди, че искала да разговаря с мен по повод очерка за татко, който пише. Несъмнено знаеше, че пристигам в Екс. Джак не би могъл да го опази в тайна. Споделяше всичко с нея. Татко също й доверяваше всичко. Така си беше още от детството ни в Кънектикът.

Без съмнение щеше да ми се натресе, докато съм при Джак. Реших да я изпреваря. Ще й позвъня и ще си определя среща с нея, преди тя да успее да ми се обади. Не бях очарована, че ще я видя, но доколкото я познавах, тя щеше да настоява, докато най-накрая ме накара да се съглася. По-добре да го свършваме колкото се може по-бързо. И то да бъде на моя територия.

За последен път видях Вивиан в църквата „Сейнт Джон“ в Манхатън.

Тя ми се мусеше след спречкването ни на погребението на татко, но тогава й се бях ядосала. Злоупотреби с търпението ми — цялата сутрин се правеше на опечалена вдовица. От няколко години бе разведена със Себастиян и не виждах причина да се вживява в ролята на вдовица на погребението му. Все пак беше само една от бившите му съпруги.

Джак заяви, че не съм права. Изтъкна ми, че Вивиан искрено скърбяла и ми напомни, че Себастиян бе неин настойник след смъртта на майка й. С брат ми също се скарахме онзи ден, после реших, че всъщност всички бяхме нервни. Затова побързах да се сдобря с Джак.

Реших да бъда любезна и да се държа сърдечно с Вивиан, когато я видя в замъка. Защото несъмнено щях да се срещна с нея.

Симон и Флориан, икономката и икономът на Джак, се спуснаха по стъпалата на замъка още преди колата да е спряла.

След секунда, докато слизах, те се приближиха със засмени лица, за да ме поздравят.

— Бонжур, мадам — изрекоха едновременно.

— Бонжур, Симон, Флориан — отвърнах и им се усмихнах.

Шофьорът бе извадил малкия ми куфар от багажника и щом го видя, Симон възкликна:

— Мосю Лок каза, че ще стоите само два дни. Виждам го и по багажа ви. Жалко, мадам Кампър, много жалко.

— Надявам се следващия път да остана по-дълго, Симон — промърморих и я последвах нагоре по стъпалата на замъка. Тя работеше тук от петнайсет години и аз винаги съм й била любимка.

В този миг Джак се приближи по коридора с бързи крачки и започна да се извинява:

— Съжалявам, скъпа. Разговарях по телефона с Париж.

— Здравей, Джак — отвърнах и му се усмихнах.

Той ме прегърна с обич, после се отдръпна от мен.

— Лус, у теб има някаква промяна. — След като ме огледа внимателно, отбеляза: — Отрязала си косата си. Напълняла си. Прекрасно! Изглеждаш страхотно!

— Благодаря ти, Джак, ти също не изглеждаш толкова зле.

Той ми се ухили и ме въведе в малката стая до библиотеката. Беше уютна, огромни фотьойли и удобен диван бяха разположени пред каменната камина. На прозорците имаше завеси от зелено кадифе, в същия цвят бе и килимът на пода.

— Хайде да си поприказваме и да пийнем преди обяд. Имам ново вино. Специално. Трябва да го опиташ, Лус.

— С най-голямо удоволствие, скъпи, как си? Надявам се, че не си се разстроил много след раздялата с Катрин Смайт?

— Съвсем не. Хубаво, че се отървах от нея — отправи се към масичката до стената, където беше подносът с напитките и чашите, и започна да отваря бутилка вино. — Не си подхождахме, нещо не вървеше, когато бяхме заедно. Радвам се, че си тръгна — мърмореше.

Настаних се близо до огъня и го наблюдавах известно време.

Направи ми впечатление колко много приличаше на Себастиян тази сутрин. Беше облечен с яркосин пуловер с висока яка, който подчертаваше цвета на очите му. С тъмната си коса и фини черти той изумително напомняше баща ни.

Не му го казах, защото знаех, че ще се обиди. Мразеше да го сравняваме със Себастиян и винаги се обличаше коренно различно от него.

Докато баща ни беше много елегантен, облечен модерно, с безупречно ушити дрехи, Джак беше точно обратното, носеше стари пуловери, изтъркани ризи, широки кадифени панталони, оръфани якета, на които Флориан непрекъснато пришиваше кръпки и ги поправяше. Срамувам се от облеклото му. Ето защо за рождения му ден и за Коледа винаги му подарявам пуловери и ризи, вратовръзки и якета. Той като че ли никога не купува нищо за себе си.

Не би го признал, но аз знаех, че се облича нарочно така, много искаше да изглежда зле. Отдавна бях открила, че сравненията със Себастиян винаги го вбесяват, и въпреки това те бяха почти неизбежни. Нямаше съмнение чий син е, толкова си приличаха.

Джак ме изгледа от другия край на стаята и започна да ми обяснява подробности за новото си вино, как е сложено преди девет лета, как се оказало превъзходно червено, вероятно най-доброто, произвеждано в замъка.

Докато го слушах какво ми обясняваше за виното и как Оливие го създал, осъзнах, че бе започнал да говори по-гладко и с по-дълги изречения. Изведнъж ми хрумна, че той приказва по този начин, понеже е спокоен и говори за нещо, което действително обича. Обикновено брат ми говореше с кратки отсечени фрази — това започна, когато беше осем — или деветгодишен. По онова време заекваше, нещо, което тревожеше и нас, не само него. Смятам, че затова се научи да говори с такива кратки изречения — за да избегне заекването. Поне това бе моята теория.

Джак предпазливо донесе моята чаша и ми я подаде, после отиде да вземе своята. След секунда, застанал с лице към огъня, той вдигна тост с думите:

— За великия човек, чието име е Лусиана.

Аз го зяпнах и вдигнах вежди.

— Така казва Волтер на Катерина Велика. Комплимент е.

— Разбирам — отвърнах. — Благодаря ти — опитах виното и кимнах. — Прекрасно е, Джак, и е леко. Поздравления.

Лицето му светна, той седна на дивана и попита:

— За какво искаш да си говорим, Лус?

— За „Лок Индъстрис“.

— Какво за „Лок“?

— По-специално за ръководството на компанията, Джак.

— Джонас е много способен човек. Там нямаме проблеми. Себастиян сам го избра. Джонас пък откри Питър Сампсън. Печалбите ни са големи. Никога не сме били по-добре. Какъв е проблемът ти?

— Аз нямам проблем, съгласна съм с теб. Смятам, че и двамата са чудесни и „Лок“ е в добра форма. Опитвам се да ти кажа само, че бих искала да участвам в управлението.

Брат ми ме загледа.

— Искаш да се преместиш ли, Лус? Да поемеш женските отдели в Ню Йорк? Както ти предложи Себастиян, така ли?

— Бих могла да се преместя в централата в Ню Йорк и да поема предложението, което Себастиян ми направи, преди да умре, това да. Но в момента ти говоря, че бих искала да участвам в управлението на по-високо ниво — на корпоративно.

— Не те разбирам, момичето ми — той се втренчи в мен.

— Просто желая да участвам в управлението на цялата „Лок Индъстрис“, а не само в женските раздели.

— Не върви! Не е подходящо, Лус. Нито за Джонас, нито за Питър. Ще сметнат, че им се месиш в работата. Не бих ги обвинил — енергично поклати глава. — Не, няма да върви.

— Защото съм жена, затова ли, Джак? — попитах тихо и се взрях внимателно в него.

— Много добре знаеш защо. Нужен ти е по-голям опит. Още си много млада, за да ръководиш компания като нашата. Твърде е голяма.

— Хайде, Джак, не ми ги разправяй такива. Много добре знаеш, че Себастиян ценеше високо способностите, практичността и експедитивността ми. Той имаше големи планове за мен в „Лок“.

— Имаше. Не отричам. Но нямаш достатъчно опит. Аз също, Лус. Самият аз не бих знаял откъде да започна. Нито пък ти. По-нататък може би. Но не сега, скъпа.

Въздъхнах.

— Не искам да си помислиш, че нямам доверие на Джонас, защото не е така. Двамата с Джералд смятаме, че е гений.

— Доказал го е. Само погледни баланса — каза Джак с тон, който ми се стори рязък.

— Искал ли си някога да управляваш „Лок Индъстрис“, Джак?

Той поклати глава.

— Не и това ти е известно. Току-що ти казах какво мисля по въпроса. Не бих знаял как да го правя. Себастиян също не искаше да поема управлението. Не на пълен работен ден и изцяло. Но той помогна да я направи това, което е. Трудна работа, Лус, действително не е лесна.

— На теб не ти харесва да бъдеш председател, нали? — изгледах го изпитателно. — Не ти ли тежи да ходиш в Ню Йорк на всеки два месеца? И всеки ден да разговаряш с Джонас?

— Не разговарям с него всеки ден — сряза ме брат ми и се намръщи. — За какво намекваш?

— Ако поискаш да се откажеш, не бих имала нищо против да стана председател, Джак. Наистина. Ти никога не си се интересувал от компанията, предпочиташ да се занимаваш с лозята си.

Той избухна в смях, който огласи малката стая.

— Винаги съм знаел, че си амбициозна. Но за Бога, Лус! Да искаш да станеш председател на компанията вместо мен? Това вече надминава всичко.

— Бих поела поста само ако ти не го желаеш. Или пък бихме могли да бъдем съпредседатели. Нали разбираш, така ще ти олекне.

Джак отново се развесели и поклати глава.

— Не мога да го отрека, момичето ми, това е истинска наглост.

— Просто съм реалистка. Обичам бизнеса. Теб не те влече. Бих била чудесна председателка.

— Не отричам. Но това е мое задължение. Да бъда председател. Израсъл съм с мисълта, че ще върша тази работа. И ще продължа да го правя. Не помниш ли как Сайръс и Себастиян ми го втълпяваха? Денем и нощем. Задължение. Задължение. Само за това ми говореха. Не бива да оставиш семейството да загине. Нужно е да продължиш бизнеса. Да се грижиш за сестра си. Трябва да бъдеш син, който изпълнява задълженията си. Достоен наследник. Достоен Лок.

— Да, помня — смънках. — Доста трудно ти беше, скъпи Джак. Известно ми е.

— Затова остави нещата така, както са. Освен това не забравяй нещо друго. В завещанието си Себастиян е посочил всичко. За разделението на отговорностите.

— Знам, че го е направил. Хайде да оставим тази тема, Джак. Просто забрави, че съм повдигнала въпроса. Обаче в случай, че искаш да се откажеш от председателството, аз съм готова да го поема.

— Така и би трябвало, Лус. Това също е написано в завещанието. Себастиян е пожелал същото. Няма кой друг. Но ако желаеш да отидеш в Ню Йорк и да ръководиш женските раздели, можеш да го направиш.

Кимнах и продължих:

— Джак, има нещо, което искам да ти кажа. Обещах на Мадж да поговоря с теб. Тя иска да я придружиш до Африка за даренията.

— Няма начин! — извика той. — Казвал съм го на Маджи. Ще отделям същите средства, толкова, колкото даваше и Себастиян. Дори имам желание да давам повече пари за благотворителност. За новите случаи, които ми представи. Но никакво пътуване. Не съм за тази работа. Никакви пътешествия в Заир, Замбия, Сомалия, Ангола, Руанда, Индия или Босна. Или на някои от местата, където Себастиян обичаше да ходи. За него болестите, бомбите, куршумите нямаха значение. Не го смущаваха хаосът, убийствата, революциите или каквото и да е. Аз не желая да пътувам. Не съм луд като него.

— Добре, добре, не се горещи толкова. Беше само предложение от страна на Мадж, е, по-скоро молба. Предупредих я, че няма да се съгласиш.

— Точно така.

— Джак, каза ли на Вивиан, че пристигам?

— Да. Защо? Какво значение има?

— Никакво, разбира се. От Мадж разбрах, че искала… нещо да говори с мен за очерка, който пише за Себастиян.

— Да, така е.

— Тогава по-късно ще й позвъня и ще я поканя в замъка. Какво ще кажеш да дойде довечера? Ще имаш ли нещо против?

— Не, разбира се. Покани я на вечеря, ако желаеш.

— Ще го направя — казах.