Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dangerous to Know, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Икономова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Барбара Тейлър Брадфорд. Опасна тайна
ИК „Бард“ ООД, София, 1997
Редактор: Лилия Анастасова
История
- —Добавяне
Двадесет и четвърта глава
— Джералд, чуй ме. Моля те не заспивай. Моля те — казах. — Искам да си поговорим за нещо много важно.
Като сподави прозявката си и се понадигна, съпругът ми отговори с извинителен тон:
— Съжалявам, скъпа. От часовата разлика е. Говори, слушам те.
Подпрях се на лакът, погледнах го в очите и заявих:
— Престанах да взимам хапчета, така че тази вечер може и да съм забременяла. Нали е вълнуващо?
Джералд седна в леглото и ме загледа.
— Боже мой, скъпа, кога стана тази изключителна промяна в желанията ти?
— От декември ме преследва мисълта да имаме дете, Джералд. Моментът е подходящ, ти какво смяташ?
— Разбира се! Напълно те подкрепям и ти го знаеш. Боже мой! — възкликна. — Бебе! Какво прекрасно хрумване — усмихна ми се момчешки. — Може и да сме го направили, доста се бяхме разгорещили, ако това има някакво значение.
Той се облегна на възглавниците, изгледа ме изпитателно и добави:
— Добре, добре, значи искаш да станеш майка, Лусиана. Какво те накара да се промениш?
— Тревожа се за династията Лок — отвърнах. — Единственият начин да се продължи, е да имаме деца. Наследници, Джералд. Наследници, които ще вървят по нашите стъпки, по моите и твоите. Знам, че искаш деца, че баща ти също иска внуци, които да работят в „Кампър Брадърс“. Все пак вашата е една от най-старите фамилни банки в Англия, както и Лок е една от най-старите династии в Америка. Не можем да оставим семействата Кампър и Лок да се затрият, нали?
— Боже опази! — засмя се той сухо. — Колко деца смяташ да имаме, скъпа?
— Поне четири — отговорих. — Две за мен, искам да кажа две, които един ден ще работят в „Лок Индъстрис“, и две за теб за банката.
— Когато го казваш по този начин, звучи доста грубо, не смяташ ли? — промърмори и ме погледна особено.
— Може да ти звучи така — отвърнах, — но не е, Джералд. Просто съм практична, това е всичко, а всъщност може да имаме само две или три. Обаче е вероятно да имаме и шест, кой знае. Сигурна съм, че зависи от късмета. Но ако питаш мен, колкото повече са, толкова по-весело ще бъде.
— Извинявай, ако ти изглеждам малко изненадан, но промяната в позицията ти е неочаквана. Винаги си била против да имаме деца.
— А ти винаги си искал деца. Само не ми казвай, че си променил решението си. Нали не си?
— Не, съвсем не, Лус. Много се радвам за решението ти. Предполагам, че ще искаш да продължиш да работиш и ще вземем бавачка за бебето?
— Отговорът и на двата въпроса е категорично „да“. Това нали няма значение за теб, Джералд? Винаги си ме разбирал защо желая да работя.
— За мен няма значение.
— Теб също те е отгледала бавачка.
— Да, слава Богу! Бавачката ми беше чудесна и когато бях дете, много я обичах, дори все още я обичам. Жалко, че вече не работи. Би била идеална за Бърти.
— За Бърти ли?
— Да, за бебето Бърти. За нашето бебе. Нали звучи хубаво?
Засмях се.
— Няма да е Бърти, скъпи. Няма да го наречем така. Ще го кръстим Себастиян на баща ми и Хорейшо на твоя. Всъщност пълното му име ще бъде Себастиян Хорейшо Лайън Лок Кампър.
— Боже мой, колко дълго име за едно бебе!
— Но то ще порасне, ще стане магнат и ще управлява „Лок Индъстрис“. Всъщност ще бъде известен като Себастиян Лок Кампър. Не звучи толкова зле, нали?
— Явно, че всичко си обмислила — отбеляза Джералд. — Има нещо, което знам със сигурност, сладурче.
— Какво е то? — попитах и се взрях в живите му сини очи. Много го обичах.
— През следващите няколко години ни чакат доста вълнуващи моменти, докато се опитваме да направим всичките деца, които желаеш.
Засмях се, наведох се към него и го целунах по бузата.
— Сигурна съм, че това не те тревожи.
— Ни най-малко, защото съм луд по теб, Лус.
— Ти си много сексапилен, Джералд.
— Благодаря за комплимента, позволи ми да ти го върна. Ти също.
— Благодаря. Джералд?
— Да, скъпа?
— Има още нещо, за което бих искала да поговорим.
— Вече се разсъних, така че продължавай. Слушам те.
— Отнася се за „Лок Индъстрис“ — започнах, а после се поколебах. — Сигурен ли си, че не си много уморен?
— Добре съм, кажи ми какво те безпокои.
— Всъщност не точно ме безпокои — отвърнах бързо. — Просто съм загрижена за „Лок Индъстрис“.
— В какъв смисъл?
— Джак всъщност не се интересува от бизнеса. Прави всичко само защото така трябва, а той е възпитан да изпълнява задълженията си. Бог е свидетел, че цял живот са му го втълпявали. Но той не обича „Лок Индъстрис“ като мен. Смятам, че аз би трябвало да ръководя компанията, а не той. Би могъл да си запази титлата председател.
— Ти май се опитваш да ми кажеш, че искаш да ръководиш компанията и в същото време да си президент? — попита Джералд.
— Ами… — започнах, после спрях и забелязах, че ме гледа съсредоточено. — Не вярваш ли, че бих вършила работата?
— Не бъди глупава, Лус, разбира се, че би могла да я вършиш. Но постът е много отговорен и ще отнема всичкото ти време. Честно казано, мисля, че Джонас Уинстън е чудесен бизнесмен и прекрасно ръководи компанията, прави го безупречно вече десет години. Не забравяй, че самият Себастиян го е избрал. А Питър Сампсън много добре се справя като негов заместник. Аз…
— Смяташ, че не мога да ръководя „Лок“, понеже съм жена ли?
— Това няма никаква връзка!
— Тогава защо ме гледаш така загрижено?
— Ти си моя съпруга. Искам да прекарвам времето си с теб, Лусиана. Нямам нищо против да работиш, всъщност се гордея с постиженията ти. Знаеш го. Но не съм сигурен дали бих желал да прекарваш по осемнайсет часа на денонощие в главната квартира на „Лок“ в Ню Йорк.
— Няма да е така.
— Разбира се, че ще го правиш. Ти си човек, който сам си върши работата. Съмнявам се, че ще се промениш.
— Джак може да се зарадва, ако стана председател вместо него — изрекох, мислейки на глас. — Постът не е чак толкова отговорен. За компанията би било много по-добре, отколкото той да взима решенията от Франция. Ти не би имал нищо против, ако стана председател, нали, скъпи Джералд?
— Аз не, но вероятно Джак би имал — хвърли ми многозначителен поглед.
Свих рамене.
— Колко решения мислиш, че Джак наистина взема? — попита меко той. — Повечето пъти одобрява онова, което Джонас Уинстън смята, че трябва да се направи, тоест онези, които той вече е взел. Двамата ги обсъждат, разбира се, но Джак се вслушва в думите му, сигурен съм в това. Би бил глупак да не го слуша, след като Джонас седи там и ръководи цялата компания. Вярвам, че е точно така, както ти казвам. Повярвай ми, Лус, моля те.
— Не съм сигурна дали си прав — започнах, после спрях. Знаех, че има право във всичко, което казва.
— Виж какво — рече Джералд, — ще ти дам един съвет. Същото казвам и на приятели и колеги, които идват да обсъдят някой свой проблем с мен, проблем, с който е свързан и някой друг. Винаги им заявявам, че са сбъркали при кого да отидат. Убеждавам ги, че трябва да се разберат с онзи, с когото имат някакви взаимоотношения, а не с мен, защото само така ще могат да разрешат проблемите си.
— Значи ми казваш, че трябва да отида да разговарям с Джак?
— Точно така, скъпа, ако държиш да уредиш този въпрос.
— Какво ще стане, ако брат ми си отдъхне и се зарадва, че искам да го отърва от тази работа? Ти как би се почувствал? Освен това, Джералд, би ли се съгласил да се преместим в Ню Йорк?
— Веднага! Разбира се. Да се преместим в Ню Йорк, искам да кажа. С удоволствие бих живял там, бих могъл да ръководя нашия клон на Уолстрийт, бихме могли да живеем в прекрасната къща на баща ти, която сега е твоя и стои празна. А уикендите бихме могли да прекарваме в Лоръл Крийк Фарм. Сигурен съм, че брат ти ще е щастлив, ако ги ползваме в негово отсъствие. А за това, дали ще поемеш председателството от Джак, аз съм абсолютно съгласен, стига да не се преуморяваш в „Лок Индъстрис“.
— Няма да се преуморявам! — извиках възторжено.
— Да, сигурно. Имаш достатъчно разум в главата — ухили ми се по своя момчешки начин и добави: — Абсолютно необходимо е двамата да имаме свободно време, за да успеем да направим всички бебета, които каза, че желаеш.
— Искам ги, не се съмнявай, Джералд.
— Не се съмнявам. В случай, че Джак не е склонен да ти отстъпи председателството, което е доста вероятно, би могла да му предложиш нещо друго. Предложи му да станеш съпредседател и да делиш отговорностите с него.
— Да… сигурно бих могла…
— Да приемем, че Джак се съгласи с предложението ти. Как смяташ, че би го приел Джонас?
— Смятам, че не би имал нищо против. Той винаги ме е харесвал, дори ми се е възхищавал, разбирахме се добре с него, докато работехме заедно в нюйоркския филиал на „Лок“. Не смятам, че греша, когато казвам, че той и Питър Сампсън се отнасяте уважение към мен.
— Освен това ти нямаш акционери, на които да даваш сметка, тъй като „Лок“ е частна компания и всички акции са в ръцете на семейство Лок.
— Освен Вивиан Трент. Тя има някакви акции. Преди години Себастиян й ги подари, когато се ожениха — напомних му.
— За Бога, Лус, това не е никакъв проблем! Вивиан никога не би ти се противопоставила.
— Искаш ли да се обзаложим?
— Не. Разбира се, че няма нужда. Във всеки случай облогът няма да е честен, тъй като тя не притежава достатъчно акции, за да може да се наложи по един или друг начин.
— Вярно.
Джералд се прозя и се протегна.
— Ужасно съжалявам, миличка, но мисля вече да заспивам. Имам чувството, че не съм спал четири-пет дни, толкова съм уморен. Часовата разлика направо ме убива — наведе се и леко ме целуна по устните. — Поне преди имах достатъчно сила, за да се любим.
— А може би и да направим бебе — прошепнах.
Той ми се усмихна.
— Надявам се, дано. Лека нощ, сладка.
— Лека нощ, скъпи — отвърнах и изгасих лампата.
След малко той вече спеше дълбоко и дишаше равномерно. Бедният, наистина бе изтощен след дългия полет от Хонконг. Пристигна предната нощ, изглеждаше уморен и въпреки всичко настоя да отиде сутринта в банката.
Съвсем естествено умората от полета с реактивен самолет му се отрази по-късно през деня. Следобед се предаде, заспа в колата, която аз шофирах, докато идвахме към малката ни селска къща в Олдингтън, графство Кент.
Лежах до Джералд в тъмнината и размишлявах. Обичах Джак и знаех, че и той ме обича, грижеше се за мен докато бяхме малки, той винаги е бил моят герой. Въпреки нелепото му увлечение по Вивиан знаех, че винаги ще е на моя страна. Може да сме имали различни майки, но баща ни се погрижи да си останем близки и да се обичаме.
Много неща бяхме преживели, бяхме видели какво ли не. Мъчно ми бе, когато Джак изпитваше болка, той също споделяше моите грижи, аз страдах заедно с него, когато Себастиян и Сайръс непрекъснато промиваха мозъка му винаги да изпълнява задълженията си.
През последните няколко години ми бе жал за него. Брат ми има ужасен късмет с жените. Нищо чудно, че по едно време прекаляваше с пиенето. Първата му съпруга се увлече по баща ни, втората беше нимфоманка. Беше готова да легне с всеки мъж. А сега се бе скарал с приятелката си Катрин Смайт. Виждала съм я два пъти и не ми хареса особено.
Когато преди две седмици Джак ми съобщи, че е скъсал с нея и я е изпратил обратно в Лондон, никак не се изненадах. Двамата въобще не си подхождаха и пред Джералд бях изразила мнението, че рано или късно ще се разделят. Тя беше твърде интелигентна за практичния Джак.
Поне брат ми имаше лозята, които запълваха времето му. Работата по тях му доставяше огромно удоволствие и той се радваше на успехите, които вината му имаха през последните години. В началото на седмицата ми каза по телефона, че никога повече няма да се жени, и аз му повярвах. Освен това дори и да промени решението си и някой ден отново се задоми, той никога няма да има деца. Въобще не ги понася.
Следователно само от мен зависеше да осигуря ново поколение Лок, мои наследници, които ще отведат семейството в двайсет и първия век. Заспах с тези мисли.
На другата сутрин след закуска слязох в кабинета и телефонирах на Джак в Шато д'Коз. Той се зарадва и се изненада приятно, когато му съобщих, че искам да го посетя.
— Джералд ще дойде ли с теб, Лус? — попита.
— Не, боя се, че няма да може. Нали знаеш, че три седмици беше в Хонконг и има много работа.
— Колко ще останеш?
— Не повече от два дни. Искам да поговорим за бизнеса, а и ми се ще да те видя, Джак. Много се разочаровах, когато се отказа да дойдеш в Лондон за уикенда.
Без да обръща внимание на забележката ми, той запита:
— Кога пристигаш?
— В сряда сутрин. Удобно ли ти е?
— Чудесно.
Казахме си „довиждане“ и затворихме.