Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (21)

Двадесет и първа глава

Веднъж чух как брат ми Джак казва на Вивиан, че съм била крехка, и се изумих от думите му. Колко грешеше в преценката си за мен.

Не съм чак толкова деликатна.

Точно обратното. Умствено и физически аз съм силна. Сигурна съм, че баща ми винаги го е разбирал, затова ме наричаше „истинска Лок по рождение и по възпитание“.

У мен той виждаше олицетворение на характера на Лайън Лок, казваше, че напомням дори Малкълм Лайън Лок — великия шотландец — основател на династията ни.

Вярно е, че съм наследила много черти, помогнали на семейството ни да стане прочуто. Притежавам желязна воля, решителност, устременост, дисциплина, много голяма сила и трудолюбие.

Непреклонна и безжалостна съм в бизнеса, съпругът ми Джералд дори твърди, че съм родена за търговец, и когато се налага да правя разни машинации, проличава си, че във вените ми тече ледена вода.

Баща ми ме наричаше „завършена лицемерка“ и „една от най-изобретателните лъжкини, които някога е срещал“. Той смяташе, че по увъртанията съм много по-добра от баща му Сайръс. Себастиян се смееше, докато го говореше, и смятам, че ми го е казвал като комплимент. Макар че когато е доверил на Вивиан, че съм лъжкиня, вероятно думите му са прозвучали унизително, а аз въобще не се съмнявам, че й го е съобщил. Той винаги й доверяваше всичко още откакто тя влезе в живота ни. Тогава беше на дванайсет, а аз — на четири години.

Въпреки всичко той се гордееше с мен, с таланта и способностите ми, особено с умението ми да преговарям. Още от ранна възраст разбрах, че би предпочел да се бях родила момче. Би желал да има двама сина, които да вървят по стъпките му.

Но в крайна сметка това, че съм момиче, нямаше никакво значение за него, когато се отнасяше до фамилния бизнес. Щом пораснах достатъчно, той ме насочи към „Лок Индъстрис“ в Ню Йорк.

Вече няколко години управлявам британския й клон и последният път, когато разговарях с татко — беше малко преди да умре. Той ми каза, че се справям добре с работата. Много се гордееше с мен.

— Ти си къс от старата скала, Лус. Много добре, скъпа!

В хода на този разговор, докато вечеряхме в апартамента му в Манхатън, той каза, че може би ще ми е приятно да се върна в нюйоркския офис. След като се дипломирах в Йейл, тъкмо там започнах кариерата си в бизнеса. Съобщи ми, че е измислил специално място за мен — изпълнителен вицепрезидент на всички женски отдели в компанията.

Оттогава тази идея не ме напуска. Наистина беше много примамливо. Само трябваше да кажа на Джак и той щеше да го уреди. Той също присъстваше на вечерята, забеляза колко сме ентусиазирани със Себастиян и дори коментира този въпрос. Съпругът ми не възразява, всъщност Джералд много хареса идеята да се преместим в Ню Йорк, където ще има възможност да работи в американския клон на семейната им инвестиционна банка.

Ако има справедливост, би трябвало аз да оглавя компанията, а не Джак. Брат ми наблюдава бизнеса отдалеч, както баща ми правеше дълги години. По мое мнение това не е много подходящо, макар и главният изпълнителен секретар да е достатъчно компетентен и да е избран лично от Себастиян десетина години по-рано.

Бях мениджър, който участва дейно в работата, и по тази причина смятах, че от мен компанията би имала по-голяма полза. Мечтаех да ръководя „Лок Индъстрис“ вместо Джак и въобще не се съмнявах, че той би приветствал подобна промяна.

Брат ми обича замъка и лозята повече от всичко на света. Действително добре ръководи имението. Гордея се, че постигна такъв огромен успех на винарната и че неговата марка сега се цени високо. Постигна го сам с помощта на Оливие Маркан, който му е наставник.

Никой не би могъл да ме убеди, че Джак действително се интересува от „Лок Индъстрис“. Беше председател на компанията и на този пост направи каквото успя само защото в продължение на години му беше повтаряно, че това е главната роля в живота му. „Имаш Задължение, Задължение“ вечно му натякваха Себастиян и Сайръс. Смятам, че дълбоко в себе си вероятно мрази „Лок Индъстрис“, докато аз я обичам и живея заради нея.

Преди един час Джак ми позвъни от Екс ан Прованс, че няма да дойде за уикенда в Лондон. Това малко ме разочарова. Надявах да си поговорим за „Лок Индъстрис“ и за бизнеса изобщо.

Сега разговорът ни ще трябва да изчака до другия месец, когато той обеща да дойде на тържеството по случай рождения ми ден, което планираме с Джералд.

В момента съпругът ми е в Хонконг по работа и ще се върне в края на седмицата. Мисълта за него ме накара да стана от бюрото си и да отида до огледалото, което виси на стената над мястото, където са разположени диванът, столовете и масичката за кафе.

Постоях пред него известно време и се изучавах, зачудих се какво ли ще каже Джералд за новия ми вид.

В началото много ще се разсърди, че съм отрязала русата си коса. Той обичаше дългите ми златисти къдрици. Но постепенно ще свикне с новата ми прическа, която е по-модерна. С нея изглеждам по-делова, главата ми — по-малка и следователно повече отива на слабото ми тяло.

През трите седмици, докато Джералд отсъстваше, дори фигурата ми се е променила. Понапълняла съм. Не много — само два килограма, но достатъчно, за да не изглеждам толкова изпита. Това ми докара истински грижи, тъй като повечето ми дрехи се оказаха тесни. Поръчах си няколко нови костюма за работа, които ще са готови другата седмица.

Доволна съм, че успях да напълнея. Не само че изглеждам по-добре, но и се чувствам прекрасно. Започнах да напълнявам през декември, тъй като от тогава се храня нормално.

Не че досега съм се подлагала на диета, напротив, никога не съм го правила. Просто нямах апетит. Бях около двайсетгодишна, когато изгубих вкус към храната. Тогава Себастиян ме закачаше за килограмите ми и ми казваше, че съм пълна.

— Като истинска маслена топчица си — заяви малко подигравателно и още на следващия ден престанах да се храня като хората.

Джералд отдавна иска да си имаме дете. Аз също желая. Смятам, че времето е дошло. Все пак съм двайсет и осем годишна, а Джералд е на трийсет и три — идеалната възраст да създадем истинско семейство.

Желая да имам наследници. Синове и дъщери, които да подмладят замиращата династия, в каквато се е превърнало семейство Лок. Искам децата ми да изведат фамилията в двайсет и първия век, да увеличат състоянието ни и да продължат традицията, започната преди поколения.

Извърнах се от огледалото, постоях нерешително, излязох от кабинета си и бързо се отправих към заседателната зала.

Влязох вътре, затворих вратата зад себе си и запалих лампите. По стените висяха портретите на мъжете, които бяха направили фамилията известна.

Да си кажа право, няма нужда нещо да ми напомня за тези забележителни мои предци. Разказите за тях са се запечатали в съзнанието ми още от детството. Винаги съм се гордеела, че съм член на семейство Лок и наследничка на редица ярки личности.

Баща ми ги наричаше „барони обирджии“, и то много презрително, но аз никога не съм ги смятала за такива. Те бяха моите идоли независимо дали са били барони обирджии или не.

Понякога ми доставяше удоволствие да изучавам портретите им. Бяха копия на оригиналите, които бяха окачени в заседателната зала в Ню Йорк. Поръчах на известен художник да нарисува тези копия за лондонската централа. По мое мнение той ги направи много по-добре от оригиналите. Тези портрети винаги ме вдъхновяват да се стремя към по-големи върхове.

Бях превърнала в нещо като ритуал разглеждането на портретите на моите предци. Всеки един от тези мъже ме очарова, иска ми се да ги бях познавала.

Започвам винаги от основателя — Малкълм Тревър Лайън Лок. Докато стоя и се взирам в лицето му, се чудя, както често пъти ми се случва, какъв ли човек е бил този мой прапрапрадядо.

Физически той изглежда като копие на Себастиян от деветнайсети век. Или по-точно баща ми приличаше на него, не беше трудно да се отгатне откъде идваше хубостта на Себастиян, както и тази на Джак. Малкълм е имал същата тъмна коса, приятен тен и яркосини очи като типичен шотландец.

Знаем всичко за него. Той е легендата на семейството. Роден в Арброут — малко рибарско селище на източния бряг на Шотландия близо до Дънди, той отплавал за Америка през 1830. Бил е деветнайсетгодишен, когато тръгнал да си търси късмета.

Малкълм скоро открил, че улиците в Ню Йорк не са покрити със злато, както преди това вярвал. Затова се преместил във Филаделфия.

По занаят ковач, той бил предприемчив и нещо като изобретател, непрекъснато се занимавал с машинарии и селскостопански сечива. Отворил магазин за сечива. До него имало ковачница и в свободното си време той работел там.

През 1837 година било направено първото стоманено рало със самонасочваща се от метателна дъска. Една година по-късно — през 1838, Малкълм, който също експериментирал с рала, направил свое изобретение.

Малкълм Лок създал от метателна дъска на ралото от охладено желязо, така земята се оре най-добре при най-малко триене. Това променило живота му и му донесло богатство. Всъщност така били положени основите на фамилното състояние и „Лок Индъстрис“, макар че по онова време Малкълм я бил нарекъл „Компания за инструменти Лок“.

Продължих по-нататък и се изправих пред образа на Йън. Той бил най-големият син на Малкълм и на съпругата му Ейми Макдоналд. Бил роден в тази благоприятна за семейството 1838 година.

Когато пораснал, Йън се захванал с бизнеса заедно с баща си, който по онова време не само произвеждал от метателни дъски за плугове, но и всякакви селскостопански сечива. Компанията се разраснала и просперирала под вещото ръководство на Йън, макар и да не му била по душа.

Първият син на Йън и жена му Джорджина Ансън се родил през 1866. Взрях се в лицето му. Колин не приличаше на Йън и Малкълм, но бил наследил гения на дядо си за изобретения, както и пионерския му дух.

Двайсет и неколкогодишен, заминал за Тексас да търси петрол. Не му провървяло, затова се върнал във Филаделфия и към семейния бизнес.

Обаче опитът му в нефтените находища му подсказал да се опита да изработи части за сонди. Освен това в магазина за инструменти направил и други изобретения. Но когато имал време, се опитвал да подобри видовете сондажни цеви. От опит му било известно, че непрекъснато се чупели.

По-късно, когато станал на четирийсет години, създал цев, която могла да пробива скала и плаващи пясъци. Състояла се от нещо подобно на две борови шишарки една в друга, при, което едната се движела по посока на часовниковата стрелка, а другата — в обратна. Тези въртящи се шишарки, движещи се в различни посоки, имали 170 режещи остриета.

Годината била 1907, а сондажната цев на Колин Лок оказала революционно влияние. Той бил с една година по-напред от Би Хюз, който през 1908 изобретил подобна цев и създал компания за инструменти „Хюз Шарп“.

Погледнах внимателно портрета на Колин.

Не е бил толкова хубав като другите мъже от фамилията. Имал руса коса и тъмнокафяви очи и сега ми стана ясно от кого съм ги наследила. На картината Колин изглежда доста печален. Себастиян много го мразеше, почти колкото баща си.

Тъкмо изобретението на Колин Лайън Лок донесло още по-голямото състояние на семейството и на „Компанията за инструменти Лок“.

Неговата известна сондажна цев се продавала по целия свят, дори и през годините, когато я усъвършенствал. Днешните сондажни машини използват същата цев и тя продължава да ни носи милиони всяка година.

Портретът на дядо ми висеше до този на баща му. Сайръс, роден през 1904, бил първото дете на Колин и жена му Силвия Вейл.

Сега дядо ми е на деветдесет и една години. Щом си помисля за него, пред очите ми се появява образът на беловлас старец. Тук, на портрета, е млад — на трийсет. Бил е доста привлекателен, макар и строг. Косата му била светлокестенява, имал черни очи. Мястото му като че ли не беше сред предците му. Според мен той изобщо не прилича на фамилията Лок.

Отново си спомних за човека, когото видях на погребението на Себастиян, и неволно ме побиха тръпки. Колко е страшна старостта. Някога Сайръс е бил деспотичен, упорит, твърд и безскрупулен. Управлявал „Лок Индъстрис“ с желязна ръка.

Сега е едно нищо. Няма нито власт, нито влияние в компанията, където едно време е бил всевластен господар. Сега е просто един немощен дребен старец.

Обърнах гръб на дядо си. Следващият и последен портрет бе на Себастиян Лайън Лок.

Баща ми.

Беше толкова красив. Сините му очи искряха, а косата му бе гарвановочерна. Лицето му беше интелигентно, изразително. Жените го обожаваха. Разбирах ги. Той беше прекрасен.

Имал е пет съпруги, но само две деца от две от тях. Замислих се, както често съм се чудила напоследък защо не е имал повече деца.

Първата му съпруга Джоузефин Алисън беше от висшето филаделфийско общество и единствена наследница. Джак е неин син. Починала, когато той бил на две години. Тя му оставила всичките си пари — милиони, които се пазеха под попечителство, докато навърши двайсет и една година.

Втората съпруга на баща ми е моята майка Кристабел Уилсън. Когато се оженил за нея, той бил опечален вдовец, или поне така ми бяха втълпявали.

Резултатът на краткия им съюз бях аз.

Когато съм била малка, изпратили майка ми на лечение в клиника в Ню Хейвън. Тя повече не се върна при нас. От време на време Себастиян ме водеше при нея.

След като се разведе с майка ми, той се залови с Антоанет Дилейни — майката на Вивиан. Тя си остана само негова любовница, тъй като бе омъжена за Лиам Дилейни, който скиташе из Южните морета.

Отношенията между Себастиян и Антоанет приключиха, когато тя падна по стълбите към нашето мазе и счупи врата си. Ако беше останала жива, тя вероятно щеше да се разведе с Лиам и да се омъжи за баща ми. Знам, че той желаеше да узакони любовната им връзка. Веднъж ми го довери. След смъртта й бе съсипан.

Третата съпруга на баща ми беше Стефани Джоунс, която престоя много кратко при нас. Беше работила заедно със Себастиян като негова помощничка във фондацията „Лок“. Ние с Джак я харесвахме. Беше интелектуалка, изключително тиха, красива. Беше сдържана фина блондинка, която ми напомняше на Грейс Кели. Стефани се отнасяше добре към Джак и към мен и ние скърбяхме за нея, когато тя загина при самолетна катастрофа.

После дойде ред на великата Вивиан.

Най-дългият брак на баща ми бе с нея. Пет години. На мен ми се сториха цяла вечност. Тя забременя, но не можа да задържи бебето. Самият Себастиян ми го довери. Беше много разстроен за загубата.

Според мен неизбежно бе той да се ожени за Вивиан. Когато бяхме деца, тя му беше любимката, а след смъртта на майка й той й стана настойник. Плащаше таксите за училището й и я издържаше финансово, училищните ваканции и празниците тя винаги прекарваше с нас.

Не харесвах Вивиан. Всъщност не можех да я понасям и бях доволна, когато се разделиха. Винаги съм смятала, че баща ми заслужава по-добра жена.

Петата му и последна съпруга бе Бетси Бетюн — жена с кариера. Според мен тя бе най-неподходящата от всички. Известна пианистка, тя бе прекалено заета, за да бъде добра съпруга на баща ми, и затова никак не се изненадах, когато се разведоха. Така и не разбрах защо въобще се ожени за нея.

Загледах се по-внимателно в портрета на баща ми, като напрегнато изучавах лицето му.

Отново си зададох въпроса защо се самоуби. Не можех да го проумея. Когато бяхме заедно с него в Ню Йорк, той ми изглеждаше съвсем добре. По-точно не беше мрачен, както често биваше. През седмицата, преди да посегне на живота си, беше доста по-спокоен, бих казала даже щастлив. Ще ми се да не го беше направил. Много ми липсва.

Винаги съм обичала татко, макар че в много отношения той предпочиташе Джак. Посвещаваше голяма част от времето и вниманието си на брат ми. Вероятно това бе естествено, тъй като той бе единственият му син и бъдещ наследник.

Вивиан застана между мен и баща ми още щом се появи с непоносимата си майка. Когато бях дете, тя открадна баща ми от мен, но когато пораснах, успях да си възвърна част от него.

Все пак аз бях истинското, биологичното му дете, в жилите ми тече кръв на семейство Лок. В мое лице той виждаше втори син, какъвто винаги бе желал. Това бе една от причините, заради които по-късно ми даде толкова голяма власт в „Лок Индъстрис“. Естествено, знаеше, че разбирам от бизнес, че съм практична и решителна като него, известно му бе, че няма да го подведа, както и че компанията означава много за мен.

Да, баща ми ме обичаше. Показа го съвсем ясно в завещанието си.

„На единствената ми скъпа и любима дъщеря Лусиана завещавам…“

Така започваше завещанието, което ми бе направил.

Моят баща ми остави половината от личното си имущество, както и много ценни предмети. Най-много от всичко обичам безценната му колекция от творби на импресионистите, особено тези на Ван Гог. Самият жест да ми ги завещае бе още една проява на любовта му.

Въздъхнах леко, докато хвърлях последен, изпълнен с копнеж поглед към портрета на Себастиян. После загасих лампите, излязох от заседателната зала и затворих вратата след себе си.