Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (11)

Единадесета глава

След половин час седях с приятелката си Мари-Лор на терасата в дома й — Шато дьо Бове, и й съобщих за резултата от аутопсията.

Тя ме изслуша търпеливо, винаги се е отнасяла внимателно към онова, което й разказвам, а когато завърших, не отбеляза нищо — просто седеше и премисляше. Най-накрая изрече тихо:

— Боже мой, колко тъжно! Каква загуба.

— Да, така е. Не мога да проумея защо Себастиян се е самоубил, когато се е готвел да се ожени за голямата си любов.

Тя ме изгледа изненадано.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Той ми довери — повторих разговора ни със Себастиян.

— Твърдиш, че онзи понеделник настроението му е било твърде еуфорично — замислено изрече. — А пет дни по-късно — в събота вечер, се е самоубил. Вивиан, очевидно нещо трябва да се е случило през тази седмица и каквото и да е, то го е подтикнало да извърши това ужасно нещо.

— Или е бил убит — подхвърлих.

— Не го вярваш, нали? — тя ме изгледа изкосо.

— Все пак е възможно, нали? Според заключението на аутопсията бил е натъпкан с успокоителни и алкохол. Но дали някой не е заменил лекарствата му с „Мики Фин“.

— Какво е това „Мики Фин“? — попита тя озадачена.

— Комбинация от алкохол и хлоров хидрат, обикновено хората изпадат в безсъзнание. Може и да ги отрови.

— И ти мислиш, че някой е дал това… „Мики Фин“ на Себастиян?

— Не, не ме разбирай погрешно, Мари-Лор — добавих веднага и обясних: — „Мики Фин“ невинаги е смъртоносно, само го дадох като пример. Опитвам се да ти кажа, че може би е пил алкохол, в който е имало успокоителни, нали разбираш?

— Чак сега проумях какво намекваш. Но кой би имал желание да го направи? Кой е искал смъртта на Себастиян?

— Там е проблемът, и аз наистина не знам — отговорих навъсено. — Въпреки че през годините е настройвал много хора срещу себе си, даже съвсем до скоро. Самият той ми го каза последния път, когато се видяхме.

— Кого е настройвал срещу себе си?

— Много чужди правителства или по-скоро членове на чужди правителства, хора, които той подозираше, че са големи бюрократи и правеха всичко възможно да забавят програмата му за помощ. Или пък такива, които смяташе за корумпирани. Той просто ги отстраняваше с една ръка и продължаваше да върви напред, и да прави онова, което е решил. Така, разбира се, постигна безброй чудеса. Може да не се е съобразявал особено с обществените норми, да е бил упорит, независим, своенравен, налагащ се, но вършеше, каквото е решил. Постигна неща, които никой преди него не бе успял.

— Разбирам какво искаш да ми кажеш, мила. Но нали не мислиш сериозно, че чуждо правителство ще изпрати някого да убие Себастиян?

— Не знам… Може би. Всеки ден стават какви ли не странни неща. Нали четем за тях във вестниците и слушаме какво ли не по новините.

— Все пак е доста рисковано според мен — отвърна Мари-Лор и поклати глава. — Все пак той беше най-големият филантроп на света. Много изявена личност. Целият свят би заклеймил убиеца или убийците му.

— Терористите са заклеймявани, но това не спира тероризма — изтъкнах. — Освен това първо убийците трябва да бъдат заловени, а после да ги заклеймят.

— Права си — съгласи се тя и се изправи. Разходи се по терасата на замъка, дълбоко замислена.

Седях и я наблюдавах, мислейки си каква истинска приятелка ми е била винаги. Когато й позвъних по-рано и й съобщих, че бих искала да обсъдим един проблем, тя остави всичко друго, което правеше, за да ме приеме и да ме изслуша.

Беше дребна жена, всъщност миньонче и макар да беше четирийсетгодишна, приличаше на младо момиче с тънката си фигурка тъмна, къса коса с бретон и изключително хубаво лице. Бе един от най-способните хора, които познавах — управляваше замъка и имението, наследени от баща й, подкрепяше съпруга си Александър и бе предана майка на двете си деца Франсоаз и Кло.

Запознахме се преди тринайсет години, когато двамата със Себастиян работехме по реставрацията на старата мелница, и веднага си допаднахме. През всичките тези години имаше моменти, когато недоумявах какво ли бих правила, ако не беше нейното приятелство.

Най-накрая Мари-Лор престана да крачи, дойде и седна на пейката до мен. Взря се в лицето ми, хвана ме за ръката и изрече деликатно:

— Не вярвам Себастиян да е бил убит. Смятам, че трябва да приемеш фактите и заключението от аутопсията, че е посегнал на живота си.

— Обаче той нямаше причина да го направи — настоях тихо.

— Вероятно е имал. Ние не бихме могли да знаем? Нима някой познава друг човек толкова добре, Вивиан? Как можем да си представим какво става в главата му? — поклати глава и продължи: — Нямаме обяснение. Но има нещо, Вивиан…

— Какво?

— Да не би да е свързано с жената, в която е бил влюбен?

— Какво имаш предвид?

— Може да е прекъснала връзката си с него — предположи Мари-Лор, тъмнокафявите й очи ме гледаха напрегнато.

— Възможно е, всичко става между двама души, но не мисля, че го е направила. Не, в никакъв случай — отвърнах.

— Не бъди толкова сигурна, мила. Жените променят решенията си. Непрекъснато го правят.

— Никоя свястна жена не би се отказала от Себастиян Лок! — извиках.

— Ти го направи, Вивиан — отвърна и ми хвърли многозначителен поглед.

— Не, не съм го направила. Разделихме се по взаимно споразумение… обичахме се, но не можехме да живеем заедно. Характерите ни не си подхождаха.

— Размисли върху това — започна тя. — Жената, която е по-млада от теб, явно все повече се замисля върху разликата във възрастта помежду им. Дострашава я и прекъсва връзката.

— Добре, може да се случи, съгласна съм. Но дори и да е скъсала с него, той нямаше да се самоубие за това. Себастиян не би го направил. Сигурна съм. Честно казано, за мен това не е достатъчно основателна причина, Мари-Лор. Себастиян беше издръжлив човек. Имаше силен характер и съществуваха много неща, които бяха жизненоважни за него. Работата му в „Лок Индъстрис“, във фондацията „Лок“, както и благотворителната дейност, с която се занимаваше. Непрекъснато пътуваше по света и раздаваше помощи. Хиляди хора зависеха от него и той го знаеше.

— Разбирам, че е приемал сериозно отговорностите си. Това е едно от нещата, на които винаги съм му се възхищавала — каза тя.

Прехапах устна, замислих се, после се опитах да й обясня по-подробно:

— Слушай, Себастиян никога не би се самоубил заради жена, независимо колко е влюбен в нея. Беше твърде изискан и силен, за да го направи. Не забравяй, никога не е имал пречки да спечели някоя жена. Имал е общо пет съпруги, включително мен. Майка ми му беше любовница и един Бог знае още колко любовници е имал през годините. Такъв мъж беше. Жените не можеха да му устоят. Трудно ми е да ти опиша колко фантастично изглеждаше в началото на месеца, когато обядвахме заедно — по-хубав от когато и да било. Беше много жизнен и още бе запазил фаталния си чар. Беше неустоим.

Мари-Лор кимна.

— Това, което казваш за него, е вярно. Помня колко очарователен и сексапилен беше, а ти го знаеш повече от всички други. Не мога да споря, доводите ти са основателни. Затова трябва да е имало нещо друго, което го е накарало да предприеме тази фатална стъпка.

— Права си. Но какво би могло да е то?

— Дори не бих се опитала да отгатна — отвърна тя. — Просто не знам. Обаче онова, което е ясно и на двете ни, е, че не е имал проблем със здравето, защото аутопсията би разкрила и смъртоносна болест. Полицията е направила подробно изследване, за да стигне до извода, че не е имало чужда намеса, така вече знаем, че не е убийство. Освен това, мила, идеята е твърде пресилена дори когато човек се замисли върху нея.

— Искаш да кажеш, вярваш, че се е самоубил. Права ли съм, Мари-Лор?

— Да. Какво друго заключение ни остава? Само не знаем защо го е направил, това е всичко.

Двете с недоумение се втренчихме една в друга.

— Хайде да приемем, мила, че никога няма да узнаем причината — заключи тя най-накрая. — Единственият човек, който би могъл да ни каже, вече е мъртъв.