Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (10)

Десета глава

— Госпожо Трент, търсят ви — каза Фил, като слезе по стълбите, които водеха от библиотеката към басейна.

— Стига вече — изохках и седнах на шезлонга. — Не знаех, че съм толкова известна в Лурмарен.

— Господин Лок е — поясни и спря до мен. — Спомена, че се обажда от Ню Йорк.

Погледнах часовника си. Беше три и трийсет петък следобед, значи девет и половина в Щатите. Взех клетъчния телефон от ръката й и натиснах първа линия.

— Здравей, Джак. Смятах, че вече си в Париж.

— Здрасти, Вив. Ще, дойда, само че по-късно. Ще взема френския „Конкорд“. Летя в един и половина. Как е там? Топло и слънчево, а?

— Точно така. Излегнала съм се край басейна.

— Вив, обадиха ми се от полицията. Преди десет минути ми позвъни детектив Кенъли. Заключението от аутопсията е готово.

Стиснах слушалката.

— Какво каза? Какъв е резултатът?

— Самоубийство. Себастиян се е самоубил. Взел е успокоителни и е изпил доста голямо количество алкохол.

За миг останах като зашеметена. После ахнах.

— Не мога да го повярвам! Невъзможно! Себастиян никога не би се самоубил. Трябва да има някаква грешка.

— Боя се, че не. Такова е заключението на главния съдебен лекар — самоубил се е.

— А не би ли могло да бъде случайност? — предположих, улавяйки се за сламка.

— Не, Вив, не е било случайност. В организма му има твърде много от двете. Лекарят е направил няколко проби. Така е изключил абсолютно всичко останало.

— А раната на главата му?

— Не е умрял от нея. Казах ти — причина за смъртта са успокоителните и алкохолът. Това е заключението на Кенъли.

— Как може лекарят да бъде толкова сигурен, че не е било случайност? — запитах. От вълнение говорех високо.

— Казах ти. В кръвта, в мозъка, в тъканите и органите му е имало твърде много от тези неща. Трябва да ги е взел нарочно. Не можеш да противоречиш на доклада на токсиколога. Фактите са си факти.

— Но той никога не би се самоубил. Себастиян не беше такъв човек — упорствах аз. Все още не можех да повярвам.

— Как можеш да говориш така? — нетърпеливо ме сряза Джак. — Разведени сте от години, Вивиан. Напоследък не ти се е случвало да бъдеш с него. Откъде знаеш за какво си е мислил?

— Той беше щастлив — изтърсих. — Онзи ден беше много щастлив…

— Себастиян щастлив! — заекна той. — Стига, моля ти се! Той никога не е бил щастлив. Никога през целия си живот. Винаги беше мрачен и трезв. Настръхнал. Винаги ни е развалял радостта и хубавите моменти. Много добре ми е известно. Бил съм свидетел на настроенията му.

Усетих как гневът ме обзема, прииска ми се да му се скарам, да му кажа, че греши, че е жесток, необективен и нечестен. Но се въздържах и изрекох сдържано и твърдо:

— Джак, опитвам се да ти кажа само, че в деня, когато обядвахме в „Льо Рефюж“, ми се стори щастлив.

— Това е било в понеделник. Самоубил се е в събота.

— Значи това е времето на смъртта, определено от лекаря?

— Да, станало е в събота вечер. Никога няма да разберем защо го е направил. Единственото, което знам, е, че патологът не греши.

— Просто не мога да го приема — настоях.

— Време е да повярваш. Точно това е станало. Извършил е самоубийство.

— Така пропада теорията ти за намеса на външен човек — отбелязах.

— И твоята за удар или инфаркт — отвърна ми той.

— Джак, как обяснява полицията бъркотията в библиотеката? Обърнатата лампа и стола, пръснатите документи?

— Въобще не дават никакво обяснение, защото нямат такова. Не са присъствали.

— Но може би имат някаква теория? Свикнали са с подобни разследвания.

— Те не правят догадки. Боравят само с факти, Вивиан.

— Сигурно се е олюлявал — разсъждавах на глас. — Преди да излезе навън. Чудя се защо Себастиян е излязъл навън и е тръгнал към езерото, а, Джак?

— Нямам представа. Това са непредвидими неща. Никога няма да разберем повече по този въпрос. Слушай, трябва да свършваме искам да се обадя и на Лусиана, а след това тръгвам за летището. Дочуване, мила.

Прекъсна както обикновено, преди да съм успяла да му отговоря. Отново легнах на шезлонга и затворих очи.

Бях бясна на Джак. Отношението му към баща му ме ужасяваше. От смъртта на Себастиян не бе в състояние да говори за него другояче, освен грубо или да го критикува. Според мен това бе липса на уважение и бе обидно за паметта на Себастиян, но нямаше смисъл да говоря на Джак за всичко това.

Само преди няколко минути той ми говореше за смъртта на баща си, като че ли става дума за някакъв непознат, към когото не изпитва никакви чувства, нито пък го е грижа какво изпитвам аз. Беше студен и безсърдечен и това ме тревожеше.

Още докато бях в Кънектикът, си задавах въпроса, дали Джак не е убил баща си. Ала отхвърлих идеята. Сега отново се запитах дали въпреки всичко не го е извършил. Дали вместо лекарства не е дал на баща си алкохол и успокоителни? Дали наистина предписани от доктора лекарства не са прикритие за съвършено убийство?

Надигнах се и седнах, недоволна от себе си. Отхвърлих тази ужасна мисъл. Съмнявах се Джак да е убил баща си. Трудно бе да се разбере човек с него, понякога събуждаше неприязън, но въпреки всичко не беше злонамерен.

Съмнявах се обаче, че Себастиян се е самоубил. Нямаше причина да го направи, притежаваше всичко, за което си струва да се живее. Знаех го със сигурност. Самият той ми го каза, сподели с мен, че никога не е бил толкова щастлив, че се готвел да започне нов живот, да започне всичко отначало.

Облегнах се на шезлонга, затворих очи и си представих обяда ни в „Льо Рефюж“, възстанових си всичко от последната ми среща с живия Себастиян Лок.

 

 

Пристигнах по-рано. Беше едва дванайсет и двайсет. Въпреки всичко ускорих крачки по Лексингтън Авеню по посока на „Льо Рефюж“ на Осемдесет и втора улица. Имах среща със Себастиян в дванайсет и половина и ми се искаше да стигна преди него.

Успях да го изпреваря само с няколко минути.

Едва бях седнала, когато той влезе точен както винаги.

Щом тръгна към мен, няколко глави се извърнаха, за да го изгледат дискретно. Беше висок, представителен и правеше много силно впечатление.

На петдесет и шест години беше както винаги слаб, с атлетична фигура и си помислих, че сега с тена си, с леко прошарената си тъмна коса е още по-красив. Носеше сив раиран костюм, бялата му риза изпъкваше под бледосивата копринена вратовръзка и както винаги бе безупречен.

Лицето му беше сериозно, но яркосините му очи се усмихваха, докато се приближаваше към масата. Наведе се над мен, стисна ме за рамото, целуна ме по двете бузи и тогава седна.

— Виви, мое любимо момиче. Толкова се радвам да те видя.

— Аз също — отвърнах и му се усмихнах.

После започнахме едновременно да говорим, спряхме и избухнахме в смях.

— Виви, от месеци изпитвам необходимост да ти разкажа толкова много неща — изрече, пресегна се, хвана ръката ми и я задържа здраво в своята.

— Почти година не сме се виждали — отбелязах.

— Толкова дълго? — повдигна вежди. — Значи много време, скъпа. Трябва веднага да го поправим и да не позволяваме да се случва и в бъдеще. Слава Богу, че има телефони.

— Наистина, но ти не ги използваш толкова често както преди или както би трябвало — изрекох тихо и веднага добавих: — Това обаче не е обвинение.

— Знам, че не е. Права си. Знам, че ще го сметнеш за недостатъчно извинение, но известно време бях на места, откъснати от цивилизацията. Да не говорим, че там стават и безредици и е трудно да се телефонира. Ти самата добре го знаеш, след като много пъти си била с мен.

— Ти вършиш чудесна работа, Себастиян, преодоляваш бюрокрацията в тези страни и така постигаш много. Напоследък правиш чудеса — похвалих го.

— Получих доста добра подкрепа. Успяхме да отнесем помощ директно на хората и действително направихме пробив. Раздадохме пари, лекарства и материали на нуждаещи се и се чувствам удовлетворен. Успяхме да отведем и квалифицирани лекари и медицински сестри. Трябва да знаеш, че където и да ходя, вдигам малко повече шум. Настроих срещу себе си доста хора, Виви, понеже отказах да контактувам с разпадащи се правителства и бюрократични нищожества, които много често са корумпирани.

— Нищо не се е променило — отбелязах и поклатих глава. — Продължаваш да си революционер по душа.

— Така ли? — хвърли ми кос поглед и леко се засмя. — Обичам да мисля за себе си, че съм просто практичен и върша полезни дела. Добър бизнесмен съм, Виви, дори и когато изпълнявам благотворителна дейност. Искам да върша всичко по най-лесния начин, но това ти е известно.

Келнерът дойде и Себастиян поръча бутилка вов клико — виното, което обикновено пие, а после продължи:

— Достатъчно сме говорили за мен. Какво правиш откакто си се върнала? За последен път говорихме през юли, докато все още беше във „Вийо Мулен“.

— Всъщност не кой знае какво. Работя. Току-що завърших една статия за лондонския „Сънди Таймс“ на тема завоя на американската политика надясно, почти съм завършила и книгата за сестрите Бронте. В началото на август бях в Йоркшир на гости на Хауърт, а после дойдох тук за лятото както винаги. Да избягам от…

— Туристите в Прованс и да се върнеш отново към корените си — завърши той вместо мен, ъгълчетата на очите му се присвиха.

— Добре ме познаваш — измърморих, мислейки си колко точно ме цитира. От друга страна пък, самата аз толкова пъти съм му ги повтаряла.

— Не съм ли прав, скъпа. Ти не променяш навиците си.

— Нито пък ти твоите.

— Права си.

Шампанското бе донесено на масата, келнерът му показа бутилката, отвори я и наля в чашите. Чукнахме се и Себастиян попита:

— Къде ще прекараш Коледа?

— Сигурно в Прованс.

— Жалко.

— Защо?

— Хубаво би било, ако дойдеш тук за празниците. Смятам да си бъда във фермата в Кънектикът.

— Това е нещо ново, обикновено пътуваш по света, правиш нещо добро някъде, а не празнуваш — отбелязах аз, изненадана от намеренията му.

— Иска ми се да прекарам една истинска Коледа — каза той усмихнат. — Както празнувахме едно време, когато ти, Джак и Лусиана бяхте още деца — леко сви рамене и продължи: — Не мога да ти отговоря защо.

— Вероятно от носталгия — предположих и го изгледах замислено. — От време на време всички ни наляга.

— Вярно е. Хайде да поръчаме, какво ще кажеш? Преди да сме забравили. Едно време много често го правехме.

Засмях се, спомних си примери, когато се разприказвахме и въобще забравяхме да се храним. Разгледахме менюто и двамата решихме да си вземем морски език на скара, след като поръчахме, Себастиян започна надълго и нашироко да ми говори за Индия. Преди много години бях ходила заедно с него да видим майка Тереза, но тогава се задържахме за кратко само в Калкута.

Докато го слушах, както винаги заинтригувана от всичко, което ми разказва, установих, че този ден забелязвам някаква промяна у него. Внезапно осъзнах каква е тя. Държеше се много приповдигнато. През последните години, тоест след развода ни, винаги, когато се срещнехме, той ми изглеждаше мрачен и потиснат. Често съм си мислила, че има твърде много грижи — за състоянието на света, за благотворителната си дейност, за фондацията „Лок“, за „Лок Индъстрис“, за децата му, които му създават проблеми. Изглеждаше така сякаш нещо му тежи на сърцето. Този ден беше съвсем различен.

Без много да се замислям, му казах направо:

— Ти си щастлив! Точно така, Себастиян. От много години не съм те виждала толкова щастлив.

Той се облегна на стола си и ми хвърли поглед, изпълнен с възхищение.

— Винаги си била много проницателна, Вивиан. Да, наистина, щастлив съм, много щастлив. Както никога…

Замълча и отмести поглед встрани.

— Каква е причината? — попитах.

Той мълча известно време, после бавно обърна глава и ме изгледа изпитателно. Тогава ми разказа.

— Смятам, че мога да ти обясня, без да те нараня или да те разстроя, Виви — изрече бавно. — Току-що казах, че си проницателна, интелигентна си, разбираш нещата, състрадателна си. Да… бих могъл да ти го кажа, без да ти причиня болка.

— Винаги сме споделяли всичко — напомних му. — Колко често ми го повтаряше, докато бях малка. По-късно също.

— Виви, знаеш ли, когато беше дете, ти трогваше сърцето ми. А когато стана на двайсет и една година, ме плени… Бях омаян от теб. Затова се ожених за теб.

— Смятах, че се ожени за мен, защото ме обичаше — изрекох едва чуто.

— Обичах те, продължавам да те обичам, Виви, и винаги ще те обичам. Към теб имам много специално отношение. Когато се оженихме обаче, струва ми се, че просто бях пленен от детето, което бе разтопило сърцето ми, после порасна и се превърна в прекрасна млада жена, която ме обожаваше. Сигурно това е една от причините, че толкова често се карахме по време на брака ни… всъщност ти беше много млада, без никакъв опит, твърде ранима. Аз бях твърде възрастен за теб. Но исках бракът ни да бъде добър, Бог ми е свидетел за това.

— Аз също. Въпреки че завърши неуспешно, бракът ни беше много страстен, не можеш да го отречеш, нали? — предизвиках го.

— В никакъв случай! Боже мой, много добре знаеш, че никога не бих могъл да го отрека.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Себастиян? Да не си се влюбил отново?

Той се облегна на масата. Лицето му изведнъж светна, оживи се, стана толкова младежко, че това веднага ме извади от равновесие.

— Да, влюбих се, Виви — отвърна. — В една жена, която ме изумява, направо ме поразява. Обичам я така, както не съм обичал някоя друга и още по-точно никого — леко се поколеба, но после продължи меко: — Теб те обичах по различен начин. Любовта, която изпитвам към тази жена, е… като от друг свят, нещо, което не мога да ти обясня. Изключително преживяване в моя живот. Никога не съм се чувствал така и знам, че никога повече няма да го изпитам.

— Тя те превъзхожда сексуално — смънках, като вярвах, че това трябва да е истината. Той беше много сексуален мъж.

— Вярно е, и то доста. Но има нещо повече от това. Много повече. Когато съм с нея, се чувствам завършен. Сякаш, някаква част от мен е липсвала в живота ми, докато се появи тя — поспря, взря се в мен и се пресегна към ръката ми. — Съжалявам, Виви, не исках да те засегна.

— Не си ме засегнал — уверих го и беше самата истина. — Знам, че ме обичаше, да, обичаш ме в известен смисъл, разбирам го. Нея просто я обичаш по различен начин, това е то. Никога нищо не е едно и също. Ясно ми е. Когато бях омъжена за Майкъл, бракът ни беше съвсем различен от нашия. Давам си сметка, че по много причини нашият брак не беше успешен. Но поне имахме тези пет години. От друга страна, бракът ти с Бетси Бетюн веднага се разпадна. Отношенията между хората винаги са несъпоставими.

— То не беше брак! Не беше като нашия! — възкликна той. — Бетси не ми бе никаква съпруга.

— Разбирам.

— Разстроих ли те?

Поклатих глава и попитах:

— Коя е тя?

Той се усмихна толкова щастливо, че аз отново се стреснах, този ден поведението му беше съвсем необичайно. Тогава си помислих, че която и да е, трябва да е наистина необикновена.

— Ще те запозная с нея — осмели се да каже. — Ще я харесаш, дори ще я обикнеш. Тя също ще те обикне. Сигурен съм. Ще станете големи приятелки.

— Но коя е? — настоях.

— Лекарка е. Всъщност занимава се с научна работа. Много е способна.

— Колко е годишна?

— Около твоята възраст. Не, няколко години е по-млада от теб.

— Американка?

— Не… запознах се с нея в Африка.

— Африканка ли е?

— Не, европейка. Съвсем скоро отново ще се срещна с нея в Африка, тя работи върху един проект там. Заедно ще заминем за Индия, после ще се върнем тук за Коледа. Затова разчитах, че ще си тук, за да ти я представя. Надявам се, че за Нова година ще успеем да дойдем във Франция. Мога ли да я доведа във „Вийо Мулен“ и да ви запозная?

— Разбира се.

— Не желая кой знае какво, освен това вярвам, че ще дойдеш на сватбата ни. Имаме намерение да се оженим през пролетта. Ще присъстваш, скъпа, нали? Искам да бъдеш там.

Все още изумена, се съгласих.

— Разбира се, Себастиян. Знаеш, че щом желаеш, ще дойда.

— Знам, Виви, знам.

Отново седнах, премигнах на слънчевата светлина и отместих косата от очите си. Тогава си зададох най-важния въпрос: Защо Себастиян ще се самоубива, когато щеше да се ожени за най-голямата любов в живота си?