Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dangerous to Know, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Икономова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Барбара Тейлър Брадфорд. Опасна тайна
ИК „Бард“ ООД, София, 1997
Редактор: Лилия Анастасова
История
- —Добавяне
Осма глава
Вратата на кабинета на Себастиян беше открехната. Бутнах я да се отвори по-широко и влязох. Бях доволна, че избягах от тълпата долу, тъй като желаех да се съвзема след сцената с Лусиана.
Колко е злобна. Не се е променила. Когато бяхме деца, тя непрекъснато ме тормозеше и правеше всичко възможно да ме направи нещастна.
Отидох до прозореца, разтворих дантелените пердета и се загледах към градината и конюшнята. Изведнъж си спомних как тримата — Джак, Лусиана и аз, сме в двора на конюшнята.
Бяхме се качили на конете и чакахме Себастиян да яхне своята кобила. Най-неочаквано моят кон Файърбренд хукна и едва не ме изхвърли. Щеше да го направи, ако не бях успяла да се задържа върху него. Себастиян ме настигна и ми помогна да овладея коня.
Същия ден по-късно Джак ми довери, че Лусиана — тогава осемгодишна била виновна. Той видял как тя няколко пъти смушкала Файърбренд с пръчка. За малко не ме уби.
Макар и двамата да бяхме потресени от това, че тя е способна да извърши подобно подло и опасно деяние, и да смятаме, че би трябвало да бъде наказана, не казахме на Себастиян. Не посмяхме. Той щеше да избухне и щеше да я накаже много лошо. Това си остана наша тайна, една от многото, които имахме като деца. Двамата с Джак бяхме много близки приятели. Той винаги се е застъпвал за мен и е взимал моята страна. Той също страдаше от постъпките на сестра си и затова винаги бе нащрек.
Отдавна установих, че що се отнася до баща й, тя винаги го ревнуваше и искаше да го държи само за себе си. Дори в смъртта. Това бе съвсем очевидно. Обяснението бе много просто — не е искала да присъствам на погребението му. Истината е, че не би желала и Джак да е там. Нито пък съпругът й.
Докато продължавах да се взирам през прозореца, си помислих колко тъжна и пуста изглежда конюшнята. Едно време беше пълна с коне, кучета, коняри, прислужници и деца. От години вече е празна.
След смъртта на майка ми през 1976 година страстта на Себастиян към конете се охлади. На следващата година започна да ги продава един по един, а той имаше доста. Когато се оженихме, чистокръвните му коне бяха сведени до минимум и онези, които бяха останали, той държеше за нас да ги яздим, когато през уикендите ходехме във фермата.
По това време и благотворителната му дейност се бе разширила и заемаше почти цялото му време. Той беше зает с „Лок Индъстрис“ и фондацията „Лок“, пътувахме много, правехме добри дела, помагахме на хора и това се бе превърнало в главна негова страст.
Алфред — домоуправителят му в продължение на много години, почина през 1981. След това всичко се промени във фермата. Когато се разведохме, конете бяха разпродадени. Известната и процъфтяваща ферма за коне от едно време се превърна в хубава стара ферма, разположена сред великолепни стотици акри земя.
През последните няколко години той нае госпожа Крейн. Когато Себастиян се връщаше във фермата, му служеше като икономка, а когато отсъстваше, тя беше портиерка. При постъпването й всички други служители бяха напуснали, с изключение на Хари Блейкли, който се грижеше за дърветата. Работници от близка детска градина идваха на ненормиран работен ден, за да поддържат градината.
Обърнах се с гръб към прозореца и си помислих: „Никога нищо не остава едно и също, всичко се променя.“ Но в този миг огледах кабинета и се наложи до известна степен да се поправя.
Стаята изглеждаше съвсем същата както в деня, когато единайсет години по-рано свърших ремонта й. Тук нищо не бе променено. Винени стени, тъмнозелен килим, английски стари вещи, които събрах от различни стаи във фермата. Стана точно такава, каквато я виждах във въображението си. Сигурно Себастиян е мислил същото, след като бе оставил всичко в същия вид.
Минах в съседната стая, която едно време беше моя, и открих, че малката всекидневна изглежда по същия начин както по мое време. Няколко тона синьо на фона на жълти стени и черните лакирани китайски мебели бяха останали на местата, където преди години ги бях поставила.
Обзета от любопитство, влязох в спалнята. Не се изненадах, когато забелязах, че и тук нищо не бе променено. „Сенки от Ребека“, прошепнах на себе си и си спомних за този стар филм. Зачудих се какво ли е казала последната съпруга на Себастиян за умението ми да декорирам.
Ако си спомнях точно, Бетси Бетюн не е прекарала много време в Лоръл Крийк Фарм. Тя беше известна пианистка и обикновено изнасяше концерти в столицата на някоя чужда държава, докато Себастиян беше на хиляди километри разстояние в страна от Третия свят.
Всъщност тъкмо по тази причина се разведоха. Те почти не се виждаха и той ми довери, че нямало никакъв смисъл бракът им да продължава.
Забелязах моя фотография в сребърна рамка, поставена върху стар френски бюфет между два прозореца. Приближих се, взех я и се загледах.
Беше увеличение от една снимка, която ми бе направил по време на медения ни месец в Африка. Ето ме на нея в облеклото ми за сафари и шапката с широка периферия, усмихваща се към камерата. Най-отдолу Себастиян беше написал: „Моята скъпа Виви в подножието на Килиманджаро“.
Продължих да се взирам в нея, после я оставих изненадана, но и трогната, че я бе запазил през всичките тези години.
— Можеш да я вземеш, ако желаеш — чух гласа на Джак, който ме накара да подскоча.
Извърнах се.
— Боже мой, не се промъквай така! Стресна ме.
Той влезе в спалнята и се приближи до мен. Взе фотографията, загледа я за момент, после пак ми я върна.
— Вземи я. Твоя е.
— Благодаря. Много мило от твоя страна, но сигурен ли си?
Той кимна.
— Самият аз бих я запазил, но имам по-хубави твои снимки. Лусиана не би я искала — докато говореше устните му се изкривиха и се опита да сподави смеха си. Не успя и се разкикоти.
Засмях се заедно с него.
— Преди няколко минути се нахвърли върху мен като тигрица.
— Забелязах, че е ядосана. За какво беше всичко?
— Обвини ме, че се преструвам на опечалена вдовица.
Джак поклати глава, явно развеселен.
— Тя е луда, не й обръщай внимание.
— Опитвам се, но много ме ядоса. Едва се сдържах да не я ударя. Затова се качих горе, за да се поуспокоя.
— И аз така си помислих, и тръгнах след теб — изгледа ме загрижено, както преди години. Прокашля се и добави: — Добре ли си, мила?
— Добре съм. Както ти е известно, по-издръжлива съм, отколкото Лусиана ме смята. Но може би съм малко раздразнителна. Най-много ме ядоса начинът, по който се опита да направи сцена, и то точно днес. Може да ме подлуди, но всъщност нищо ново.
— В това отношение си права — Джак отвори едно чекмедже на шкафа. — Последвах те по друга причина. Исках да ти дам някои негови неща. Тук са. Избери си каквото поискаш.
От изненадана не успях да кажа нищо. Върнах снимката на мястото й и погледнах в чекмеджето.
— Всичко това е мое, остави ги на мен — Джак извади малка кадифена кутийка и ми показа рубинени копчета за маншети. — Искаш ли ги?
Поклатих глава.
— Все пак ти благодаря. Но има нещо, което бих желала да притежавам…
— Каквото и да е, Вив.
— Сапфирените му копчета… ако не ти трябват… — извърнах се към него и го погледнах. — Няма да ти се разсърдя, ако кажеш, че не искаш да се разделяш с тях.
— Не ги искам — той започна да отваря други кадифени кутийки, най-после ги намери и ми ги подаде. — Твои са. Към тях има и копчета за маншети. Тук някъде са. Комплект са. А, ето ги.
— Красиви са, благодаря ти, Джак. Толкова мило от твоя страна да ми дадеш някакъв спомен от него.
— Казах ти да си вземеш каквото желаеш. Отнася се и за фермата. Сега тя е моя. Искаш ли бюрото му? Някакви мебели? Или когато се омъжиш?
— Не, благодаря много. Много мило от твоя страна, че ми ги предлагаш, но това, което ми даде, е достатъчно. За мен тези неща имат голямо значение.
— Ако промениш мнението си, обади ми се.
Излязохме от спалнята през главната врата, откъдето се отиваше направо към горната площадка. Щом тръгнахме по коридора към стълбата, спрях и хванах ръката на Джак.
— Предполагам, че още не са ти се обадили от полицията, нали? Искам да кажа за аутопсията.
— На теб първа ще съобщя.
— Не мога да разбера, Джак, защо им трябва толкова време, за да напишат заключението?
— Главният патолог, на когото е поверена аутопсията, иска да направи всички възможни изследвания и да бъде абсолютно сигурен. Затова се бави. Няма нищо странно в това. Не забравяй, че дори седмица не е минала от тогава.
— Повярвай ми, Джак, не съм забравила.
Следващата сряда сутрин се проведе заупокойната служба за Себастиян в църквата „Сейнт Джон“ в Манхатън. Присъстваха държавници, сенатори, представители на чужди правителства, хора, които лично го познаваха, обичаха го или му се възхищаваха отдалеч.
Лусиана добре си беше свършила работата. Църквата беше пълна с цветя, речите бяха вълнуващи и дълбоко ме трогнаха. Красиви думи бяха изречени за този човек, който бе направил толкова много за света. Седях до Джак, Лусиана и съпруга й Джералд, пристигнал от Лондон.
Щом свърши службата, взех такси до летище „Кенеди“ и хванах нощния полет за Франция.