Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (7)

Седма глава

Погребението на Себастиян беше голямо изпитание за мен. Бях покрусена от скръб, докато седях на първия ред на малката църквичка в Корнуол.

Джак и Лусиана бяха от едната ми страна, Сайръс Лок и Мадлен Конърс — от другата. Чувствах се обградена от неприятели, макар че по родствена връзка ми бяха най-близките, които имах.

Не че някой от тях беше ми казал нещо неприятно или пък се бе държал лошо. По-скоро се разстроих заради отношението им към Себастиян. Открих, че никой от тях не скърби, и това ме ядоса. Но аз потиснах гнева си и запазих спокойствие.

Седях съвършено неподвижна на пейката със скръстени на скута ръце, желаейки този ден да не бе идвал. Всички все някога ще умрем, но Себастиян си отиде много млад, твърде рано. Как ли е умрял? Точно това ме безпокоеше.

Крадешком хвърлих поглед на Джак, който седеше до мен. Беше блед, под очите му забелязах тъмни кръгове, а лицето му беше непроницаемо като моето. Само ръцете издаваха колко е нервен.

Затворих очи, опитах се да се съсредоточа в службата, след малко установих, че слушам само с едно ухо думите на настоящия президент на „Лок Индъстрис“, изричащ надгробното си слово. Замислих се за бащата на Себастиян, седнал от другата ми страна.

Очаквах, че Сайръс ще е съсипан от мъка. Все пак бе на деветдесет години, но ми се стори, че изглежда изненадващо добре. Бялата му коса бе вчесана така, че да прикрива плешивината. Кожата на лицето му беше почти прозрачна, под нея костите силно изпъкваха. Но очите му гледаха живо, не сълзяха. Докато вървеше пред мен по пътеката, забелязах, че походката му е енергична. Слаб висок мъж с ум като бръснач — така го помня, а и днес не ми се видя по-различен. Остарял да, станал бе по-крехък, но не толкова колкото Джак остана с впечатлението от разговора си с Мадлен. Когато по-рано ме заговори пред църквата, гласът му звучеше живо и остро. Няма да се изненадам, ако Сайръс Лок доживее до стогодишна възраст.

Лусиана ме изненада най-много. Не бях я виждала няколко години и видът й беше ужасен. Беше болезнено слаба, но бях сигурна, че не е болна. Изключителната й слабост бе резултат от диети, в това бях убедена.

Ако някога забременее, сигурно ще й бъде трудно да износи детето. Но това не бе вероятно, бременността не бе нейна цел, защото досега непрекъснато заявяваше, че не желае деца.

Тъжното бе, че бе загубила привлекателността си, сочността, която толкова й отиваше, когато беше млада. Главата й изглеждаше много голяма на изпосталялото й тяло, а краката й бяха като клечки. Изглеждаше много по-възрастна от двайсет и осем години.

Поне бе облечена в черно, слава Богу. Поначало беше толкова особена, тъй решена да бъде различна от останалите, да излиза от правилата. Бях се подготвила да я видя в яркочервен костюм. Едно беше сигурно — явно не бе успяла да убеди съпруга си да дойде на погребението или пък не го е поканила. На всички направи впечатление, че Джералд Кампър отсъства.

Джак дискретно се изкашля и започна да се върти, това ме изтръгна от мислите ми и насочих вниманието си към говорещия. Беше Алън Фаръл — помощникът на Себастиян във фондацията „Лок“. Говори чудесно и много искрено. Бях трогната от словото му за Себастиян, към когото той бе привързан и с когото толкова години бяха работили.

След около петнайсетина минути службата свърши и всички излязохме един по един от малката църквичка с червена врата. Тръгнахме към гробището на хълма в Корнуол.

Когато видях как спускат ковчега на Себастиян в земята, започнах да ридая, защото най-сетне разбрах, че това е краят. Никога повече нямаше да го видя. Наистина бе мъртъв.

Чух сподавен вопъл и веднага погледнах към Сайръс, застанал от лявата ми страна. Той се обърна към мен безпомощно и видях как сълзи се стичат по бузите му, забелязах мъката, изписана на лицето му. Тогава разбрах, че страда колкото мен.

Хванах го за ръката. Мадлен го крепеше от дясната му страна. Двамата се прегърнахме под дърветата, треперещи от студ, но във взаимната скръб изпитвахме някаква утеха.

Излезе остър вятър, който понесе листата и ги завъртя в краката ни, докато се отдалечавахме от гроба и вървяхме по пътеката към вратата на гробището.

Когато си тръгнахме, почувствах как ме наляга огромна мъка, дадох си сметка, че един период от живота ми приключи. Вече нищо нямаше да бъде както преди.

В този миг вдигнах очи и погледнах към небето. Беше ясно, безоблачно и яркосиньо — като очите му.

Джак бе послушал съвета ми и бе поканил всички на обяд в Лоръл Крийк Фарм. Госпожа Крейн, която се бе върнала на работа, се бе погрижила за обяда и бе извикала още местни хора да й помагат. В трапезарията бе подредена прекрасна маса, но аз не бях гладна.

Мадлен отведе Сайръс във всекидневната и аз веднага ги последвах. Тримата се настанихме около огъня. Още щом седна, старият човек веднага протегна ръце, за да ги стопли, над горящите дървета.

Когато келнер се приближи с поднос с питиета, двете с Мадлен си взехме чаши с шери, обърнах се към Сайръс и казах:

— Защо и ти не си пийнеш? Ще ти се сгрее душата.

Той ме изгледа живо и кимна.

Когато му подадох чашата и си взех още една за мен, той изрече:

— Майка ми обичаше да казва, че… още когато бях момче. „Ще ти сгрее душата, Сайръс“ — така казваше — отправи напрегнат поглед в пространството, сякаш виждаше нещо, което ние не можехме да забележим. Вероятно пред очите му изникват стари спомени, появяват се отдавна умрели лица и той се връща в младостта си.

— Сигурна съм, че изразът е ирландски — обади се Мадлен. — Самата аз съм го чувала като малка още в Дъблин.

— Мисля, че е английски — възразих. — Така твърдеше баба ми Розали.

— Силвия. Така се казваше — прошепна Сайръс. — Името на майка ми беше Силвия.

— Да, спомням си — отвърнах. — Мисля, че знам имената на всички в династията Лок, като се започне от Малкълм от Арброут. Себастиян ми ги казваше.

— Династия — повтори той и с присвити очи ми хвърли остър поглед. — Да не си полудяла, Вивиан? Няма никаква династия. Разпадна се, няма я, изчезна — потърси с очи Джак и Лусиана, които се бяха смесили сред гостите в далечния край на стаята, и добави кисело: — И тези двама нещастни потомци май няма да ни осигурят бъдещи наследници, за да я продължим.

— Човек никога не знае, Сайръс, никога не знае — успокои го Мадлен. — Не се отнасяй толкова отрицателно към тях.

— Няма как да не го правя — смънка той, изпи питието си, подаде ми празната чаша и додаде: — Моля те, още едно шери, Вивиан.

— Смяташ ли, че може? — разтревожи се Мадлен и ме изгледа навъсено. — Ще се напиеш — предупреди го и цъкна с език.

— Глупости, жено — каза той, хвърляйки й унищожителен поглед. — Дори и да се напия, какво от това? На деветдесет години съм. Какво може да ми се случи, което не съм преживял? Видял съм всичко, правил съм всичко, вече съм изживял няколко живота. Защо пък и да не се напия? Нищо друго не ми остава.

— Разбира се, че ще ти донеса шери, Сайръс — казах и станах забързано с празната чаша.

Когато се върнах с пълна, той ми благодари, отпи веднага и се обърна към Мадлен:

— Гладен съм. Можеш ли да ми донесеш нещо за ядене, моля те?

— Ето, това е хубава идея! — възкликна тя и доволна се изправи.

Наблюдавах я как върви към трапезарията — пълничка хубава шейсет и неколкогодишна жена с мило лице и яркочервена коса, явно боядисана. Стори ми се любопитно, че след като бе живяла петдесет години в Америка, все още говореше със силен акцент.

Щом останахме сами, Сайръс ме дръпна за ръкава, привлече ме по-близо към себе си и взирайки се в лицето, ми, каза:

— Ти и аз, двамата го обичахме твърде много. Твърде много. Там е работата. Той не можеше да го приеме. Това го плашеше.

Загледах стария човек, изненадана от думите му.

— Да… да — изрекох бавно — вероятно си прав.

— Ти беше единствената, Вивиан, най-добрата от всички. Единствената, за която си струваше да се ожени. Освен как й беше името… на майката на Джак? Едно време тя отговаряше на надеждите.

— Джоузефин — подсказах му. — Майката на Джак се е казвала Джоузефин.

— Имаше добри обноски, но никаква сила — измърмори почти на себе си. После се посъвзе и отново се вгледа в лицето ми. — Ти беше най-добрата — повтаряше той, кимайки с глава.

Поколебах се и известно време не знаех какво да му отговоря.

— Ами, благодаря ти, че го казваш. Но не съм сигурна дали е вярно.

— Напиши книга — прекъсна ме и пак ме подръпна за ръкава. — Напиши книга за него.

— Сайръс, не знам… — започнах, спрях и поклатих глава. — Това е трудна работа. Не знам дали някой би се заел с подобен ангажимент. Наистина не е лесно да се пише за него. У Себастиян се усещаше нещо, което се изплъзва на човек. Във всеки случай не смятам, че би трябвало аз да я напиша. Няма да бъда обективна.

— Направи го! — изрече с поглед, прикован в очите ми.

— Какво да направи? — попита Мадлен, която се върна до камината с чиния с храна за него.

— Не е твоя работа — отвърна й явно раздразнен.

— Хайде, хайде, не се ядосвай — измърмори тя. — Почни да ядеш.

— Престани да ме третираш като дете — прошепна Сайръс и я изгледа мрачно.

Веднага се изправих.

— Смятам да отида да поговоря с някои хора… с някои познати от фондацията „Лок“ — казах. — Мадлен, Сайръс, извинете ме. Ще се върна след малко.

Отделих се от тях и тръгнах към Алън Фаръл, който разговаряше с Джордан Нардиш — свой колега от фондацията. Споделих с Алън колко съм се развълнувала от словото му. Джордан се съгласи, че е било трогателно, тримата поговорихме малко за Себастиян, после се извиних и ги оставих. Бавно се разходих из стаята, спрях се при всички, които познавах, и поговорих с тях. Разказахме си някои спомени за Себастиян и споделихме тъгата си от ненавременната му смърт.

Връщах се вече към Сайръс, когато Лусиана внезапно препречи пътя ми.

— Ти си нещо друго — рече. Тъмнокафявите й очи гледаха напрегнато, изразът на лицето й беше леден.

— Съжалявам. Не разбирам какво…

— Не ми ги разправяй такива! — избухна тя. — Много добре, знаеш какво искам да ти кажа. Въртиш се тук, правиш се на домакиня, държиш се като че ли си опечалена вдовица. За Бога, от седем години си разведена с него и след това се омъжи за друг. Радваш се, нали? Отново си център на вниманието.

— Да се радвам ли — заекнах от изумление. — Как можеш да казваш подобно нещо? Себастиян е мъртъв, а ти мислиш, че това ме радва?

— Вярно е, не е ли? Наблюдавах те. Залепила си се за — Сайръс, кръжиш около него, преструваш се — отвърна ми, а тясното и личице бе изкривено от омраза. — Да не би някога да си обичала баща ми.

Бях бясна. Поемайки гневно дъх, пристъпих към нея, хванах я здраво за ръката и я изгледах унищожително.

— Сега отвори ушите си и ме чуй добре — изрекох тихо и рязко. — Не си въобразявай, че ще ме накараш да се карам с теб, защото няма да стане! Няма да го позволя! Няма да ти позволя да правиш сцени на погребението на Себастиян, както целиш. А що се отнася до това, дали съм го обичала, обичам го цял живот и ти много добре го знаеш. Винаги ще го обичам. Смъртта му за мен е голяма загуба. Освен това те съветвам да започнеш да се държиш по-прилично, както подобава на негова дъщеря. Само се правиш на глупачка, като се заяждаш с мен. Покажи малко достойнство, Лусиана. Време е да пораснеш!

Пуснах ръката й и бързо се отдалечих, оставяйки я сама.

Минах по дългия коридор и тръгнах нагоре по стъпалата. Бях готова да заплача. Нужно ми беше време, за да се успокоя.