Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (6)

Шеста глава

Преди погребението прекарах неспокойна нощ. След като известно време напразно се опитвах да заспя, станах и слязох на долния етаж.

Погледнах часовника в коридора: вече бе три сутринта. Във Франция беше девет. Изкуших се да позвъня на Кит. Не за да му доверя грижите си, след като вече реших да не го правя, а просто да чуя приятелски глас.

Донякъде съм изненадана, че той не ми се обади досега. Вероятно е чул за смъртта на Себастиян: просто би могъл да вдигне телефонната слушалка и да ми каже няколко мили думи. Все пак Себастиян е бил не само мой съпруг в продължение на пет години, но и мой настойник и за приятелите ми беше разбираемо, че неговата кончина много ще ме разстрои.

Мари-Лор де Русильон — най-близката ми приятелка във Франция, ми телефонира, за да ми изкаже съболезнованията си и да попита дали не би могла да ми помогне с нещо. Същото направиха и някои други приятели от Париж и Прованс.

От друга страна, възможно бе Кит да не е научил.

Тъкмо сега рисува. Ден и нощ, за да подготви следващата си изложба, която ще се състои през ноември в Париж. Когато разговаряхме преди десетина дни, той бързаше да завърши голямо платно — последното за тази изложба.

Когато Кит рисува, той се изолира от всички и от всичко. Единствените живи същества, които вижда, са мъжът и жената, които се грижат за домакинството му. През това време той не чете вестници, не гледа телевизия, нито пък слуша радио. Следва доста простичък, но изключително дисциплиниран дневен режим: рисуване, хранене, спане, хранене, рисуване, спане, рисуване. Понякога работи по осемнайсет часа на ден почти без да спира и продължава така, докато напълно завърши платното.

Самата аз можех да му позвъня и да му съобщя новината, но не ми се искаше да го прекъсвам. Освен това усещах, че не харесва семейство Лок. Не желаех после да се чувствам гузна, че съм му попречила и че съм объркала установения му ред, нито пък исках да се изложа на някоя негова саркастична забележка.

За миг се замислих дали да не позвъня на Мари-Лор само да си поприказваме малко, после се отказах и от това. Тя ръководи семейния замък и голямо имение близо до Ансуи и рано сутрин е твърде заета.

Докато се мотаех из кухнята, си стоплих мляко, изсипах го в голяма чаша, прибавих една лъжичка захар и отидох в библиотеката.

Запалих лампата, седнах на дивана и започнах да пия горещото мляко на бавни глътки. Когато бях дете, това бе лекарството, което баба Розали ми препоръчваше за всяка болест, и сега изпитах удоволствие от това детско лекарство. Вероятно ще ми помогне да заспя.

Знаех защо съм неспокойна и изпълнена с такова необичайно вълнение. Всичко идваше от мисълта за утрешния ден. Боях се от погребението, нямаше да ми бъде лесно и с Джак и Лусиана, нито пък със Сайръс Лок и Мадлен Конърс.

Опитът ми показваше, че при големи събирания като погребения и сватби членовете на семействата не се държат добре и бях абсолютно сигурна, че погребението на Себастиян нямаше да бъде изключение от правилото.

Нарочно се постарах да не мисля за следващия ден, а се съсредоточих върху най-близките си планове. Само след няколко минути стигнах до внезапно решение. Нямаше да се застоявам тук повече, отколкото бе необходимо. Другата сряда след заупокойната служба в Ню Йорк си тръгвам. Ще си запазя място за полета за Париж още същата вечер.

Мечтаех си да се прибера във Франция, да се върна в заобиколената от маслинови дървета стара мелница, която се намира близо до селата Лурмарен и Люброн в Ансуи. Там в градината, в сенките на планините Люберон, сред маслиновите дървета и обширни полета с лавандула намирах покой далеч от света.

Тъкмо там съм най-щастлива. Това е мястото, където работя най-добре, където мога истински да се съсредоточа и да пиша. От известно време исках да се върна към биографията на сестрите Бронте, която бях започнала. Всъщност беше много важно да го направя — трябваше да предам ръкописа на издателите си в началото на март, а дотогава ми оставаха четири месеца.

Изведнъж, ме обзе силно желание да работя дълго, без прекъсване и аз почувствах онова особено въодушевление, което обикновено предшества творческия ми период.

Наместих се удобно на старите бродирани възглавници, почувствах се по-спокойна, замислих се с любов за къщата си в Прованс и погледът ми попадна на големия албум със снимки върху полицата близо до камината. Там имаше снимки на „Вийо Мулен“ и изпитах внезапно желание да ги погледна.

Станах и отидох да го взема. Върнах се на дивана, отворих албума, но вместо да видя мелницата в Лурмарен, попаднах на снимки от партито по случай двайсет и първия ми рожден ден през 1979 година.

Разглеждах ги известно време. Колко е интересно да се видят стари снимки. На двайсет и една година се мислех за възрастна. Разбира се, че не съм била. Образът ми, запечатан на целулоидна лента, показваше колко невинна и млада съм била в бялата си дантелена рокля с разголени рамене и перли на врата. Тъмнокестенявата ми коса беше сресана назад и падаше около лицето ми меко и естествено с подвити навътре краища, тогава високите ми скули не изпъкваха както сега. Широката ми уста изглеждаше нежна и ранима, а сериозните зелени очи ме гледаха с очакване и вяра.

Взрях се по-внимателно в лицето си. Никакви бръчки, никакъв белег на възрастта. Усмихнах се на себе си. А защо трябва да ги има? Тогава бях много млада, неопитна, не познавах живота.

Себастиян беше до мен — усмихнат и привлекателен в безупречно ушития си смокинг на Савил Роу, блестящата му бяла риза с тъмносини сапфирени копчета, които толкова трудно разкопча същата вечер.

Тук беше и Лусиана — по детски закръглена, в бледорозова рокля от тафта, неискрено усмихната, късата й къдрава коса беше като златист ореол около сияещото й лице.

Дори и на тринайсет години си личеше, че ще стане стройна жена. На тази снимка всъщност тя изглежда много по-възрастна. Имаше уста на трийсетгодишна.

Дълго гледах снимката на Джак. Хрумна ми, че изглежда като малък голям човек. Косата му беше разрошена, смокингът му — измачкан, всичко това подсказваше, че е човек, който не държи на външния си вид. Беше нацупен, мрачен и се стреснах, когато установих, че всъщност не се е променил много. Съвсем същият си е какъвто беше на шестнайсет години. Джак въобще не е пораснал, това бе лошото.

Прелистих страниците и попаднах на снимки на Себастиян, които му бях направила същото лято, докато бяхме на почивка в Нантъкет. Любимата ми беше, на която той се е облегнал на перилото на палубата на яхтата на неговия приятел Ленард Марсдън. Наричаше се „Пакостник“ и тъкмо тогава се шегувахме, че името толкова подхожда на Ленард, който беше нещо като плейбой.

Бялата риза на Себастиян бе разтворена на врата и подчертаваше тена му. Изглеждаше като момче, толкова безгрижен на вид, че снимката спря дъха ми. Косата му беше разрошена от вятъра, сините му очи блестяха под тъмните вежди. Тогава бе на четирийсет и една година, но те въобще не му личаха.

Нито пък изглеждаше на петдесет и шест, когато обядвахме заедно миналата седмица.

Споменах му го, докато се хранехме, той се разсмя явно зарадван и поласкан от комплимента ми. Тогава ми каза, че и аз изглеждам с десет години по-млада.

Този ден двамата се възхищавахме един на друг. Пресегнах се, стиснах ръката му и му казах, че и на двамата годините не ни личат.

Забележката ми го развесели още повече.

— Ти винаги си ми била любимка, Виви. Изведнъж си дадох сметка колко много ми липсваш. Трябва да се виждаме по-често, скъпо мое момиче. Животът е твърде кратък, за да не прекарваме повече време, с онези, които обичаме.

Напомних му, че той беше този, който непрекъснато пътуваше по света, докато аз бях или в Ню Престън, или в Лурмарен и затова беше много по-лесно да ме намери човек.

— Не се тревожи, Виви, ще дойда и ще те намеря — обеща той с усмивка. Бях сигурна, че е бил искрен. Но това никога нямаше да се случи. Вече не. Бе твърде късно.

Въздъхнах тъжно и продължих да обръщам страниците нататък, прелиствайки тези, които показваха снимките ни по време на зимния ни курорт в Сън Вали, щата Айдахо през същата тази година, не обърнах внимание на фотографиите от завършване на колежа в Уелъсли следващото лято.

Спрях се за секунда на частта, изпълнена със снимките от сватбата ни. Тук бях в целия си младежки блясък, сладка малка младоженка в бяла, къса, копринена рокля. Държах букет от бели рози и гледах красивия си съпруг с очи, които виждаха само него.

Обожанието ми към Себастиян си личеше и бе трогателно. На гърлото ми заседна буца, когато си спомних годините, през които бяхме женени.

Облегнах се назад, вперих очи в пространството и се замислих.

Оженихме се през юли 1980, през лятото на двайсет и втората ми година. Тъкмо бях завършила Уелъсли.

Предната година, щом се залюбихме със Себастиян, аз отказах да се върна в колежа. Държах да остана при него, да пътувам и да бъдем непрекъснато заедно.

Той не искаше и да чуе да напусна колежа. Категорично ми заяви, че трябва да завърша образованието си и да си взема дипломата. Това беше първата ни голяма разправия. Разбира се, след това бързо се сдобрихме, тъй като никой от нас не беше злопаметен.

Никак не ми бе трудно да си спомня начина, по който се счепкахме точно по този въпрос, и то толкова яростно, че и двамата се разтреперихме от моята упоритост и неотстъпчивост, енергичност и магарешки инат да стане така както аз искам. Той спечели. Аз изгубих. Но Себастиян осъзна, че си е намерил майстора. Що се отнася до мен, бях изумена от себе си. Нямах представа, че мога да бъда толкова заядлива.

Още от началото на връзката ни се надявах, че ще ми предложи да се оженим. Въпреки всичко се оказах неподготвена и изненадана, когато го направи, защото продължаваше често да сочи разликата от двайсет години във възрастта ни. Това никога не ме бе притеснявало — беше млад, по много неща приличаше на момче и никога не съм го смятала за по-възрастен от мен.

— Кой ще бъде мъжът, който ще те предаде на мен? — попита той няколко седмици преди сватбата.

Най-накрая решихме Джак да го направи. Бяхме израсли заедно и той ми беше почти като брат.

Оженихме се в Лоръл Крийк Фарм. Церемонията се състоя в красивата градина с розови храсти. В една палатка на моравата бе сервиран обяд за поканените. Следобед двамата със Себастиян заминахме с колата за Ню Йорк, радостни, че избягахме, че сме сами и най-после женени.

На следващата сутрин тръгнахме за Африка, където прекарахме по-голямата част от медения си месец.

Първата ни спирка беше Лондон и спахме в хотел „Клариджис“. Себастиян беше запазил апартамент за нас и престояхме там две седмици. Той имаше работа, присъствието му бе необходимо, освен това желаеше да ме екипира както трябва за предстоящото ни пътешествие в Африка.

— Нуждаеш се от дрехи, Вив, в които ще се чувстваш удобно. Трябва да се борим с жегата, със слънцето, с непрекъснатото пътуване и със студа нощем — обясни ми той.

В Лондон бях ходила два пъти преди това с майка ми и баба Розали, сега беше нещо като празник за мен да бъда отново тук със съпруга си.

Запознах се с много приятели на Себастиян, обядвахме и вечеряхме в елегантни ресторанти, посетихме „Ковънт Гардън“, гледахме няколко театрални постановки в Уест Енд. Наслаждавах се на всяка минута от престоя си там. Бях дълбоко влюбена или поне така ми се струваше. Прекарвахме много време в леглото, където си доставяхме взаимно удоволствие. Той ме любеше много опитно, глезеше ме по всевъзможен начин, обличаше ме модно и с гордост ме представяше навсякъде.

През първата седмица от престоя ни Себастиян ми избра подходящо облекло за Източна Африка — следващата цел на нашето пътуване. Купи ми тънки памучни панталони, памучни якета за сафари, памучни блузки с къс ръкав, четири чифта ботуши от мека кожа, както и няколко шапки, за да ме предпазват от слънцето.

Двете седмици в Лондон минаха неусетно и отлетяхме за Найроби. Там щеше да бъде базата ни през следващите три-четири месеца, които Себастиян беше планирал да прекараме там. Никога няма да забравя тези месеци в Кения. Бях силно влюбена в Себастиян, вълнувах се, че съм негова съпруга и че споделям много неща с него. Още щом пристигнах, бях запленена от Африка. Това е едно от най-красивите места, които съм виждала през живота си, и се изпълних с благоговение към страната.

Себастиян познаваше Кения изключително добре и му доставяше огромно удоволствие да ме развежда из любимите си места — онези, които най-много обичаше и които дори след години го привличаха. Те наистина действаха магически.

С малък самолет, предоставен ни от негов приятел в Найроби, ние летяхме над огромни пространства земя — това бе долината Грейт Рифт. Тя се простираше от северния до южния край на Кения и граничеше с извисяващи се стръмни склонове, толкова високи и заплашителни на вид, че въобще не се поддават на описание. На места Грейт Рифт бе суха и пуста, приличаше ми на лунен пейзаж и когато споделих това със Себастиян, той се съгласи с мен и каза, че съм намерила най-точното описание.

В контраст със сухата долина бяха тучните зелени савани, където ходехме на сафари. Там или карахме кола, или ни возеха с каруца, теглена от волове. Фотографирахме изключителния пейзаж и дивите животни — леопарди, лъвове, слонове, бикове, носорози, зебри, гну и жирафи.

От саваната Себастиян ме заведе в резервата Масаи Мара и още веднъж се изумих от красотата на земята и големите животни, които се разхождаха в естествена среда. Струваше ми се, че се връщам назад във времето — още към сътворението на света.

Стигнахме до езерото Виктория и прекарахме там седмица, почивайки си на плодородния му бряг. Когато възстановихме силите си, тръгнахме отново, насочихме се на юг към границата с Танзания и планината Килиманджаро.

Каква страховита гледка представлява тази масивна вулканична планина, издигаща се толкова високо, че двата й върха като близнаци се губеха в облаци и мъгла, виждаше ги само онзи, който се осмелеше да се устреми нагоре, нагоре и още по-нагоре. Никой от нас не можеше да се катери по планините, затова изминахме само малко разстояние по по-леките и ниски склонове.

Направихме бивак сред склоновете на Килиманджаро, изследвахме околните местности, а нощем се любехме в подножието му. Нощното небе там е невероятно. Лежахме под напълно ясно небе, което ни изглеждаше като високо опънат балдахин от съвършено, непипано с човешка ръка кадифе.

— Небето, което ни подслони — казваше Себастиян от време на време.

Една нощ, както лежахме прегърнати, заслушани в нощните шумове, загледани в ярките звезди, той ми обясни:

— Тъкмо тук, под същото това небе е започнал човешкият живот преди милиони години. Това е люлката на човечеството, Виви — слушах внимателно, когато ми говореше за Африка. Толкова много научих от него за тази земя, а и за много други неща.

Следвайки предначертания от Себастиян план, наподобяващ триъгълник, откъм Килиманджаро започнахме да се връщаме бавно към Найроби. По пътя той искаше да ми покаже езерата и планините по тези места, които познаваше и обичаше. Тук растителността пак бе буйна и великолепна, а аз бях очарована. Тези зелени хълмове на Африка… как завладяха те въображението и сърцето ми. Останах тяхна пленница завинаги.

Продължих да разглеждам албума и погледът ми попадна на някои снимки, които бяхме правили на сафарито. Ето ни двамата със Себастиян, стоим прегърнати под едно дърво в Тика. Направи ми впечатление, че изглеждах много добре с якето си за сафари, панталон и ботуши за езда, а шапката ми бе килната леко на една страна. До тази снимка бях поставила една друга голяма на нас двамата, застанали от двете страни на един пастир масаи. Той бе извънредно горд и изпълнен с достойнство, изглеждаше като крал с екзотичната си шарена племенна дреха. Масаите — номадско племе, повечето от които бяха пастири, бяха високи и слаби. Славеха се и като отлични войни.

Ето ни най-накрая застанали на брега на езерото Накура — едно от множеството езера на Кения, където живее птицата фламинго. Загледах се напрегнато в снимките, отново им се възхитих и си помислих колко невероятна бе гледката. Когато птиците литнеха и милиони крила се опънеха над обширното тъмно езеро, приличаха на вълна в розово и огнено. Гледката бе невероятна.

Никога няма да забравя тези месеци със Себастиян в Африка… спомените ми са толкова ярки, сякаш е било вчера. Всъщност беше преди четиринайсет години.

Бързо прелистих страниците, тъй като не се интересувах особено от пътувания по разни места по друго време, и най-после стигнах до старата мелница в Прованс.

За миг се стреснах, когато видях колко порутена е била постройката, която тъй прилежно съм запечатала на филм. Бях забравила каква ужасна развалина представляваше, когато за пръв път случайно се натъкнахме на нея.

От Кения се отправихме към Франция. Прекарахме няколко месеца в Екс ан Прованс, в Шато д'Коз, който беше купил няколко години по-рано. Когато бях дете и майка ми беше жива, всички ние ходехме там през лятото и прекарвахме незабравимо. Това бе любимото място на Джак, тук той се чувстваше като у дома си. Поради любовта му към замъка той научи френски език.

Докато пътувахме из Прованс, попаднахме на старата мелница. Намираше се близо до маслинова горичка сред хълмистите поля, недалеч от древното село Лурмарен. Беше усамотена, тук човек можеше да се чувства необезпокояван и въпреки всичко не бе напълно откъсната от живота в селото, за да бъде скучно.

В началото Себастиян я купи за мен като сватбен подарък, тъй като се влюбих в нея и в живописното село. Но щом започнахме да я ремонтираме, той оцени големите й възможности. Установи, че мелницата ще бъде идеален дом за двама ни в Европа, и реши да прекарваме част от годината тук.

От известно време Себастиян бе започнал да губи интерес към живота в замъка и към винарната, тъй като се бе посветил на благотворителна дейност. Той все повече предоставяше управлението на замъка на управител и ходеше там веднъж годишно, и то за кратко. Тъй като и той хареса мелницата, още същата година прехвърли замъка, принадлежащите му земи и винарната на Джак като част от наследството му. Джак беше въодушевен. Започна да прекарва цяло лято в Екс, а след като завърши Йейл се премести да живее във Франция.

На тези снимки „Вийо Мулен“ представлява купчина стар сив камък — безформени развалини, които биха победили всекиго, дори и най-големия оптимист, който вярваше, че ще успее отново да й вдъхне живот. Проектът се оказа добър. Да се построи отново оригиналната постройка и да се добавят две нови крила бе едно от най-успешните ми начинания, с които съм се захващала. На Себастиян това също му доставяше удоволствие и ние прекарахме там няколко щастливи години. Дори след развода ни, когато желаеше да избяга от света, той идваше от време на време да постои с мен.

Бързо прелистих страниците на албума и стигнах до последните фотографии, които в началото исках да видя, онези, на които „Вийо Мулен“ бе завършена.

Колко е прекрасна. Розовият и бежовият й камък блестят под бледосиньото небе, на което тук-там се вижда по някое облаче. Любимата ми снимка на къщата я показва отдалеч, на нея се виждат великолепните лавандулови поля в часа, когато слънцето залязва. Тогава тя е обвита в някакво неземно златисто сияние. Ако всичко е наред, следващата седмица ще бъда пак там.

С тази мисъл затворих албума, качих се в спалнята и си легнах.