Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (4)

Четвърта глава

Стана ми съвсем ясно, че Джак е изпаднал в едно от особените си настроения. Забелязах го още щом влезе в кухнята.

— Добро утро — поздравих го, взех подноса с кафе и го отнесох на масата. След като чух само някакво неопределено изсумтяване от негова страна, добавих остро: — Значи тази сутрин сме начумерени, а?

Употребата на тази дума веднага привлече вниманието му и той попита:

— Начумерен. Какво означава?

— Чувал си я и по-рано. Не се прави, че не си спомняш! Баба много често я използваше. Обичаше да казва, че си начумерен, когато беше сополиво момченце с къси панталони.

Без да обръща внимание на хапливостта ми, той се отпусна върху най-близкия стол и заяви спокойно:

— Не си спомням. И не знам какво означава.

— Ще ти кажа — отвърнах, облегнах се на масата и се взрях в лицето му. — Означава нацупен, намусен, въобще изпаднал в лошо настроение. Думата е йоркширска, от Уест Райдинг, откъдето е дошъл прадядо ми — направих пауза, а после продължих по-весело: — Сигурно не си забравил чудесните разкази на баба за баща й? С тях ни разсмиваше.

— Джордж Спенс, така му беше името — спомни си Джак и направи гримаса. — Имам нужда от нещо животоспасяващо. Силно кафе. Бързо, сладурче — пресегна се за каната, наля кафе на двама ни и отпи от своето.

— Джак, моля те, не започвай деня, като ме наричаш сладурче. Ясно, махмурлия си.

— Позна. Когато се върнах във фермата снощи, се напих.

Запоите му от време на време не бяха нищо ново за мен, в такива случаи ми създаваше тревоги, но аз се отказах от опитите си да го спасявам. Вече дори не му правех забележки. Седнах срещу него и погледнах вестниците.

— Много лоши неща ли са писали?

— Не чак толкова, колкото очаквахме. Всъщност съвсем поносими. Няма много скандални истории. Споменават и теб като една от петте му съпруги. Започва от първа страница. На вътрешните са некролозите.

Дръпнах вестниците към мен. Джак беше донесъл „Ню Йорк Поуст“, „Ню Йорк Таймс“ и „Дейли Нюз“. Щом ги разгърнах, видях, че всички разказваха горе-долу едни и същи неща по различен начин. Един велик и добър човек бе намерен мъртъв при подозрителни обстоятелства. И трите вестника описваха смъртта му, бяха пълни с хвалби и съжаление за кончината му. Бяха публикували снимки на Себастиян, правени през последните няколко години. Изглеждаше чудесно — изискан, хубав, с много силно, дори опасно излъчване. Но те вече бяха без значение.

Отместих „Ню Йорк Поуст“ и „Дейли Нюз“ и се съсредоточих върху „Ню Йорк Таймс“. Статията на първа страница беше добра. Репортерът, който вчера ми позвъни по телефона, сдържано и много внимателно бе изложил подробностите. Нещо повече — беше цитирал думите ми дословно. Толкова. Наистина, нямаше нищо сензационно.

Разгърнах „Ню Йорк Таймс“. Цяла вътрешна страница бе посветена на Себастиян Лайън Лок — потомък на голяма американска династия, милиардер магнат, президент на „Лок Индъстрис“, председател на фондацията Лок и най-големия филантроп на света. Беше публикувана кратка биография, бяха изброени всички добри дела, както и богата информация за благотворителната дейност, която бе развивал по света, особено в страните на Третия свят. Явно, че бе писана преди няколко години, както и некролозите на повечето известни хора — само уводът и заключението се допълват след смъртта на човека.

Бях изненадана, че некрологът е подписан само от четири имена. Аз бях спомената, тъй като някога е бил мой настойник, също и като негова бивша съпруга, сякаш не беше имал други, заедно с имената на Джак и Лусиана — децата му, и Сайръс Лайън Лок — баща му, когото съвсем бях забравила допреди малко.

— Боже мой! Сайръс! — възкликнах, като вдигнах очи от вестника и погледнах към Джак. — Чувал ли си се с дядо си?

— С този стар глупак ли? Съвсем е сдал багажа. Чезне в Бар Харбър. В онази негова къща като мавзолей. Би трябвало…

— Говорил ли си с него? — прекъснах го. — Знае ли за смъртта на Себастиян?

— Вчера разговарях с Мадлен. Разказах й всичко. Старият глупак спеше.

— Поръча ли й да го доведе за погребението?

— Разбира се, че не. Твърде е стар.

— На колко години е? — попитах и свъсих вежди. В момента не можех да си спомня възрастта на Сайръс, но сигурно бе на осемдесет и няколко.

— Роден е през 1904. Трябва да има деветдесет години. Твърде е възрастен, за да пътува.

— Не знам… виж, трябва да дойде, Джак. Все пак Себастиян му беше единствен син.

— Последният жив — поправи ме Джак.

— Какво каза Мадлен?

— Не кой знае какво. Обичайното. Изрази съболезнования. Говори ми за това, че Сайръс е отслабнал, но не е сенилен. Звучи като гласа на съдбата, дори когато ти пожелава всичко най-хубаво.

Знам, че надвисналото нещастие звучи като ехо в гласа й. Сигурна съм и че това, което е казала за Сайръс, е истина — че не е сенилен. Сайръс Лок винаги е бил забележителен човек. Наистина необикновен, всъщност гений.

Телефонът иззвъня и прекъсна разговора ни. Станах, за да се обадя.

— Ало? — казах и хвърлих поглед към Джак. Закрих микрофона с ръка и прошепнах: — Говорим за вълка. За теб е, Джак.

— Кой е?

— Гласът на съдбата с ирландски акцент.

— Здравей, Мадлен — изрече след миг той. — Тъкмо си говорехме за теб и за Сайръс. Вивиан иска да ви покани на погребението, Мадлен.

Стрелнах го с очи и тихо изрекох:

— Това не е мое погребение.

Той не ми обърна внимание, известно време се заслуша в онова, което му разказваше тя, каза „дочуване“ и затвори. Облегна се на касата на вратата и се замисли.

— Оставих номера ти във фермата. Дадох го на Кари — племенницата на госпожа Крейн. Тя дойде да помогне, докато леля й се върне довечера.

— Много ти благодаря — отвърнах, въздъхнах и му хвърлих укорителен поглед. — Джак, кажи ми моля ти се защо изпитваш необходимост непрекъснато да прехвърляш бремето на семейството си върху мен? Това не е мое погребение. Ти трябва да се погрижиш за всичко. Двамата с Лусиана.

— Остави Лус на мира. Тя само гледа как да избяга. Върна се в Лондон. При онзи неин прост съпруг англичанин.

— Той няма ли да дойде на погребението?

— Кой?

— Съпругът? Джералд Кампър.

— Кой знае. Но дъртият глупак дядо държи да дойде — направи физиономия. — Да пристигне на погребението на сина си, който го мразеше. Как ти се струва?

— Сигурна бях, че ще иска да присъства.

— Ама че проклятие — промърмори Джак.

— Всичко ще бъде наред, ще се справим — уверих го. — Съвсем естествено е, че иска да бъде на погребението на сина си.

— Естествено било! Не бъди толкова глупава! За Сайръс Лок няма нищо естествено. Също както и при Себастиян нямаше нищо естествено. Той не беше способен да изпитва каквито и да било чувства. Също и Сайръс. Наследственост, предполагам. Старият глупак е чудовище като сина си. По-добре да си остане в Бар Харбър. С неговата секретарка икономка любовница надзирателка. Или каквато и да е. Аз… — Джак замълча, на устните му се появи неговата ужасна усмивка и добави: — Няма да можем да го спрем. Сайръс иска да се увери.

— В какво да се увери?

— Че Себастиян действително е умрял, че е погребан.

— Джак.

— Не ме гледай така. Поне тази сутрин. Вчера се разчувства достатъчно. Целият ден. И не плачи. Много ми дойде. Сантиментална си, миличка.

— Ти пък си най-неприятният човек, когото имам нещастието да познавам. Отвращаваш ме, Джак Лок. Себастиян е мъртъв, а ти се държиш така, сякаш това не те интересува.

— Вярно е.

— Казваш, че Сайръс се държал неестествено, но ти наистина го правиш.

— Цял бащичко, а? — засмя се той беззвучно.

— Повдига ми се от теб. Себастиян беше чудесен баща.

— Разправяй ги тия на старата ми шапка! Би трябвало да знаеш по-добре. Никога не се е държал към мен като баща. Никога не се е грижил за мен.

— Грижил се е.

— Казвал съм ти го и преди. Не беше способен да обича никого.

— Мен ме обичаше — заявих, облегнах се на стола и се втренчих в него.

Джак се изсмя рязко, изгледа ме иронично и възкликна:

— Ето че почваме отново! Просто си беше наумил да те улови. В това съм напълно съгласен. Беше луд по теб. Още от дете. Нямаше търпение да свали гащичките ти.

— Не е вярно.

— Как да не е. Наричахме го „постепенното съблазняване на Вивиан“. Нещо като заглавие на пиеса.

— Кои го наричахте?

— Лусиана и аз.

— Какво искаш да кажеш? Защо го правехте?

— Защото в продължение на години го наблюдавахме как те гледа. Като дебел котарак, който чака да се нахвърли върху теб. На малката мишчица. Изчака да пораснеш. Ласкаеше те, грижеше се за теб, хвалеше те, отрупваше те с подаръци, подготвяше те за себе си. Нямаше търпение да те съблазни, Вив. На нас с Лус ни беше ясно. Направи го, когато се осмели и когато беше безопасно, щом най-после навърши двайсет и една година. Още вечерта на партито по случай рождения ти ден. Господи, той не можа да дочака до следващия ден! Голямата сцена на прелъстяването трябваше да се състои още същата нощ.

— Джак, послушай, не беше така, честна дума. Себастиян не ме прелъсти.

Той се изсмя.

— Как не, ти винаги го защитаваш, независимо от всичко.

— Но това е истината — възразих му.

 

 

Излязох ядосана от кухнята. Оставих Джак на масата да допива третата си чаша кафе и да пуши цигара. Явно, че бе подновил този лош навик.

Отидох в библиотеката, седнах зад бюрото и започнах да чета материала си за притурката на лондонския „Сънди Таймс“, като се стараех да се успокоя.

После механично взех писалката и започнах да редактирам. Бях толкова ядосана на Джак, че адреналинът пулсираше в тялото ми. Но гневът ми даде допълнителната пара, от която имах нужда, помогна ми за миг да забравя мъката. След два часа завърших редактирането. Облегнах се и си отдъхнах, бях доволна от себе си.

Когато след няколко минути Белинда отвори вратата, аз се изненадах. Очаквах я да дойде чак след час, изгледах я озадачено и я поздравих.

— Дойдох по-рано, защото си помислих, че може да ти потрябвам — обясни тя, приближи се до бюрото и седна на стола до мен. — Донесох ти всички вестници, но предполагам, че вече си ги преглеждала.

Кимнах.

— Джак ги донесе преди три часа. Между другото той още ли е в кухнята?

— Не, настанил се е в моя кабинет, говори по телефона и урежда погребението и заупокойната служба.

— Радвам се да го чуя. Имах ужасното усещане, че ще гледа да се изплъзне и ще остави всичко на мен.

— В момента звъни на пастора от църквата в Корнуол — обясни Белинда. Уточняват погребението да е в петък.

— Снощи се разбрахме по този въпрос. Той иска службата да е другата седмица. По-точно в сряда.

Белинда ме изгледа подозрително.

— Ще имаш ли достатъчно време? Искам да кажа да уведомиш, всички?

— За Бога, Белинда! — поклатих глава и леко й се усмихнах. — Времето на пощенските гълъби и на племенния барабан отдавна е отминало. Сега просто даваме съобщението на телевизионната мрежа и на вестниците. Може и фондацията „Лок“ да свърши тази работа — до двайсет минути целият свят ще научи, мога да ти го гарантирам.

Тя добродушно се засмя.

— Права си. Сигурно ти се струвам малоумна.

Не обърнах внимание на забележката й, а бързо продължих:

— Има нещо, което би могла да направиш за мен, Белинда. Ако, днес някой ме търси от вестниците, обаждай се ти. Не съм в настроение да говоря с пресата. Имам нужда от малко спокойствие — погледнах часовника си. — Днес Лайла трябва да дойде да чисти, нали?

— Да. Но чак в един. В единайсет има час при зъболекаря. Вчера ми се обади да ме предупреди, че може да позакъснее.

— Няма значение.

— Що се отнася до пресата, Вивиан, не се тревожи, ще се оправя. Обаче ако настояват да разговарят с теб, да им казвам ли да звънят утре?

— Да. Не, почакай. Имам по-добра идея! Ако Джак е още тук, прехвърляй ги на него. Ако си тръгне за Лоръл Крийк Фарм, давай им телефона там. И той може да се справи с тях.

След тези думи избягах.