Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (37)

Тридесет и седма глава

От графиня Зое отидох направо в ресторанта, където щяхме да вечеряме с Джак.

Седнах в таксито, поръчах на шофьора да ме закара до „Ше Волтер“ и се замислих дали да сваля диамантеното сърце. Все още бе закачено на сакото ми и стоеше чудесно върху черния вълнен плат. Реших да го оставя.

Когато пристигнах, Джак вече беше там и се изправи, докато ми посочваха масата му.

— Колко се радвам да те видя — изрече и ме целуна по бузата.

Двамата седнахме. Погледнах го и казах:

— Аз също.

Той ми се ухили насреща.

— Тази вечер си много елегантна, Вив. Много шик. Прекрасен костюм. Кой ти подари брошката?

— Имам я отдавна — отвърнах уклончиво и съжалих, че все пак не я свалих в таксито.

— Мирише ми на Себастиян — отбеляза той, направи знак на келнера и продължи: — Какво би желала да пиеш?

— Шампанско, Джак, ако е възможно.

— Чудесна идея, аз също ще пия шампанско. Напоследък не пия концентрати — поръча бутилка вов клико, келнерът се отдалечи и Джак попита: — Е, откри ли я?

— Коя? — изненадах се, макар веднага да разбрах, че има предвид Ариел. Само преди няколко седмици тя беше тема на последния ни разговор в Шато д'Коз.

— Тайнствената жена в живота на Себастиян. Ариел дьо Гренай, разбира се — поясни той.

— Не, не съм — отговорих. — И нямам намерение да я търся.

— Защо? Беше толкова запалена да я намериш… и да говориш с нея.

— Намерих майка й. Ариел е в Африка. Няма да ходя там, Джак, смятам, че не си заслужава.

— Ето че запя нова песен! Все пак какво откри? Чрез майката искам да кажа.

— Не кой знае колко. Ариел живее в Африка. Била е там, когато Себастиян се е самоубил. Явно, че не би могла да хвърли светлина върху случилото се. Тя не знае повече от теб или от мен.

— Наистина ли е доктор?

— Да.

— Занимава се с научна работа, така ли?

— Да, Джак, работи с горещи вируси като ебола и марбург. Това ми съобщи майка й.

— Боже мой! Та това е опасна работа.

— Вярно.

Келнерът се приближи с кофичката с шампанското и започна да отваря бутилката. Джак престана да ми задава въпроси. Обаче в мига, в който останахме отново сами, той продължи да ме разпитва за Ариел дьо Гренай.

— Била ли е сгодена за Себастиян? — не се сдържа той.

— Доколкото разбрах, да — отвърнах. — Мислели са да се оженят през пролетта точно както ми каза той, Джак. Това е, няма друго. Освен че ти винаги си бил прав. Никога няма да разберем защо Себастиян се самоуби. Остава си загадка.

— Значи си се отказала да я интервюираш за очерка, така ли?

— Да. Наздраве — докоснах чашата си до неговата.

— Наздраве — отвърна ми и продължи: — Напредваш ли? Или вече си го свършила?

— Не, не съм още — засмях се. — Но утре се връщам в Лурмарен и имам намерение да го завърша окончателно. Нуждая се само от добра редакция.

— Надявах се да останеш още няколко дни в Париж — изсумтя той кисело. — Смятах да ми правиш компания. До края на седмицата съм тук.

— С удоволствие, но трябва да се връщам. Имам много работа, а книгата ми за сестрите Бронте излиза през лятото. Искам да й направя малко реклама, да попътувам, а точно сега се налага да прекарам известно време във „Вийо Мулен“. На тишина. Сама.

— През август ще ходиш ли в Кънектикът както обикновено? — попита той.

— Да, защо?

— Може и аз да съм там по същото време. В Лоръл Крийк Фарм.

— Не мога да повярвам! Ти да напуснеш Шато д'Коз!

Той се разсмя.

— Смятам да прекарам няколко седмици там, не мисли, че имам намерение да се преместя да живея в Корнуол, Вивиан.

Облегнах се на стола и го изгледах продължително. Изглеждаше добре, беше отслабнал и по-добре облечен от обикновено. Установих, че е в добро настроение, бе почти благ, нещо необичайно за него. Поех дълбоко дъх и заявих:

— Джак, ще те попитам нещо.

— Казвай.

— Искам да ме погледнеш в очите и да ми дадеш честната си дума, че не обичаш Катрин Смайт.

— С това съсипа цялата вечер, Вив, а тя едва сега започва.

— Обичаш ли я? — настоях. След като той не отговори, аз продължих безмилостно: — Аз съм, Вив. Най-старата, най-близката ти приятелка. Не можеш да ме излъжеш. Погледни ме в очите Джак Лайън Лок и се закълни, че не я обичаш.

— Обичам я, но…

— Не, Джак, никакви, но.

— Кой ти подари тази прекрасна брошка?

— Не променяй темата.

— Добре, добре. Обичам я. И какво от това?

— Видях се с Катрин преди два дни, докато бях в Лондон и работих с издателя си.

— Наистина! — той ме изгледа напрегнато. — Как е тя?

— Изглежда прекрасно. Трябва да ти кажа, че има някои жени, които се разхубавяват още повече по време на бременността. С нея е станало същото. В много добро настроение е, щастлива е за бебето, работи усилено върху книгата си за Фулк Нера и смята да се премести в нов апартамент.

— Кога?

— Е, още не го е намерила, Джак, но търси и се надява да се установи на ново място, преди да се е родило бебето — взирах се в него, очаквах някакъв коментар или да ми зададе въпрос, но той мълчеше. Изпи виното си, огледа се за келнера, който веднага дойде и напълни чашата му.

Щом останахме сами, казах:

— Катрин те обича много, Джак.

— Върви и ги разправяй на старата ми шапка — измърмори той свирепо.

— Сигурна съм — отговорих му меко, — знам също и че иска да бъдете заедно, макар че не държи непременно да се ожените. Знаеш разбиранията й по отношение на брака.

— Ако толкова ме обича, както казваш, тогава защо ме предаде? — попита той намусено.

— Как го направи, Джак? — запитах и се намръщих.

— Забременя, след като знаеше, че не желая деца.

— Не вярвам да го е направила нарочно. Искам да те попитам нещо, само от любопитство. Защо не обичаш децата?

— Нямам нищо против децата. Просто не искам да имам мои.

— Според Катрин ти се страхуваш, че не можеш да обичаш дете, защото мислиш, че Себастиян не те е обичал.

Той ми се усмихна иронично.

— Ако си спомням правилно, това бяха последните й думи, преди да се разделим. Тогава направо се беше побъркала. Естествено, че мога да обичам дете…

— Тогава защо не заминеш за Лондон и да я убедиш да се върне отново във Франция? Двамата бихте си живели чудесно, скъпи.

— Няма начин, Вив. По-добре ми е сам.

— Не вярвам. Катрин ми каза и нещо друго, Джак. Ти си й доверил разни неща за Себастиян и според нея той е страдал от нещо, което се нарича дисасоциация.

— Вярно. Тя и на мен ми разви същата теория. Глупости на психиатрите!

— Не е точно така, Джак. Има такова нещо, аз също разговарях с един мой познат психиатър — направих пауза, после продължих бавно: — Смятам, че е права. Себастиян сигурно я е имал.

— Хайде, всяко нещо си има граници.

— Не е така. През последните няколко седмици, работейки върху очерка за него за „Сънди Таймс“, много мислих за Себастиян и вече го виждам в по-различна светлина.

— Интересно! Продължавай.

— Според мен на Себастиян му е било трудно да бъде близък с нас и да ни обича. Той просто не е бил способен, тъй като подобно чувство му е било чуждо. Много просто, не е бил научен. Като казвам нас, имам предвид теб, мен, Лусиана, майка ми. Вероятно и всички свои съпруги. Виж какво, той никога не е изпитал майчина любов, не е бил свързан с никого през първите години на детството си, които са най-важни. Все пак той не мразеше хората, Джак. Помниш ли колко загрижен бе за света, как желаеше да помогне на отчаяните и нуждаещите се? Можеше да се отдаде на благотворителна дейност и да „обича“ света като цяло, така да се каже, защото от него не се изискваше да бъде в близки отношения с всички тези хора. Той раздаваше много пари, пътуваше по света, за да се увери, че се използват по предназначение. Така създаваше впечатлението, че е „любящ“ човек.

Джак ме слушаше, поемаше думите ми и забелязах, че те достигаха до съзнанието му.

— Себастиян полагаше всички усилия — продължих, — правеше всичко възможно за нас, Джак. Всъщност той винаги ни е показвал колко се грижи за нас, намираше много начини да си проличи. Прехвърли замъка на теб, защото ти много го харесваше. Не го направи, за да се облекчи от данъци, както често твърдиш. Насърчаваше те да работиш заедно с Оливие и да изучиш винарството. Знам, надяваше се един ден ти да управляваш „Лок Индъстрис“ и фондацията, но никога не е казвал, че не би могъл да го вършиш и отдалеч, както той самият винаги е правил. Никога не е споменавал, че трябва да се откажеш от винарната. Когато беше малък, той отделяше време за теб, окуражаваше те да се занимаваш с много неща. Себастиян ти помогна да станеш такъв, какъвто си днес.

Джак ме гледаше изумен.

— Какво искаш да кажеш, че ми е отделял време? Никога не го е правил! Той непрекъснато пътуваше и ми оставяше грижата за Лусиана. И за теб, малката.

Изсмях се в лицето му.

— За Бога, Джак, говориш като обидено момченце. Всъщност той възлагаше на мен да се грижа за теб и Лусиана — наведох се напред и хванах ръката му. — Послушай ме! Себастиян направи всичко възможно за теб! Знам го, била съм свидетелка! Той наистина се занимаваше с теб. Научи те да яздиш, да играеш тенис, да гребеш, да плуваш и много други неща. Просто ги забравяш, защото го мразиш по някаква непонятна причина. Въобще не мога да разбера защо не му го признаеш.

— Ти винаги си гледала на него от друг ъгъл. Виждаш го в по-различна светлина от мен, Вив! — отвърна ми той.

— Това е вярно до известна степен, съгласна съм. Но струва ми се, че започвам да гледам на него по-реалистично. Знам, че го боготворях и идеализирах. Години наред страдах от заболяване, наречено героизиране на Себастиян. Вече се излекувах от него. Той не беше съвършен, осъзнавам го. Изпадаше в мрачни настроения, имаше труден характер, самият той се измъчваше. Затова през повечето време беше мрачен, потиснат и труден за понасяне. Според мен болката му идваше от нерадостното му детство. Отгледан от Сайръс Лок и някаква противна бавачка, а по-късно да имаш и ужасна мащеха като Хилдегард Орбах — трябва да е било направо страшно. Гадно. Бедното момченце. Според мен, имайки предвид обстоятелствата, все пак той се е развил добре.

Джак ме гледаше напрегнато, преглъщайки всяка дума. Лицето му имаше странен израз.

— Явно доста си поработила върху психологията му… в такъв случай наистина ли вярваш, че е страдал от дисасоциация?

— Честно казано, да, Джак.

Той кимна.

— Спомена, че не можел да обича. Да не би да искаш да ми кажеш, че и теб не те е обичал?

— Да. Смятам, че не ме е обичал, поне не така, както ти и аз обичаме хората, Джак. Вярно, Себастиян ми е казвал, че ме обича, даваше ми доказателства. Знам, че е бил привързан към мен и е бил загрижен да бъда добре, че имахме добра сексуална връзка. Много добра. Но сексуалното привличане не може да се смята за любов.

— Гледай как се обърнаха нещата — заяви той едва чуто.

— Виждам го в нова светлина — отвърнах. — Сега го разбирам по-добре, това е всичко. Не че го обичам по-малко от преди, просто представата ми за него се промени. Но чувствата ми са си същите.

— Виждам.

— Все пак се опитай да мислиш за него без предубеждение, Джак не би ли могъл? Смятам, че ти самият ще се почувстваш по-добре. Нямаш причини да го мразиш. Беше добър, баща.

Той не отговори нищо. Седеше от другата страна на масата, без да откъсва очи от мен. Разбрах, че съм докоснала някаква струна у него. Сега ме уважаваше много повече от по-рано, защото бях напълно искрена с него.

Отпих от шампанското. Аз също мълчах.

— Но той винаги ми е отнемал онова, което съм желаел… — неочаквано изрече.

— Какво искаш да кажеш? — попитах го смръщена.

— Например моята Специална лейди. Майка ти. Аз много обичах Антоанет.

Бях толкова изумена, че го загледах с отворена уста.

— Джак, моята майка можеше да бъде майка и на теб! Тя беше голяма жена. Връзката им беше много сериозна. Тя го обожаваше. Какво, по дяволите, искаш да ми кажеш?

— Не знам… Винаги ми се е струвало, че ние двамата сякаш се състезаваме за любовта и вниманието й. Както и за твоето. Трудно ми беше да възприема факта, че се оженихте. Той те отне от мен.

— Съжалявам, Джак. Много ми е мъчно, че си изпитвал такава неприязън и яд. Явно тези чувства са те измъчвали години напред. Но Себастиян не се състезаваше с теб, не го ли разбираш? Ти просто беше малко момче. Той беше мъж, който привличаше жените.

Джак въздъхна тежко.

— Значи така… грешал съм. На мен ми се струваше, че се състезавам с него. Нали това имаше предвид?

— Май че да, Джак — наведох се към него. — Искам да направиш нещо за мен. Също и за себе си, то е важно, така че, моля те, послушай ме!

Погледът му отново се спря върху мен.

— Слушам те, Вив.

— Искам да заминеш за Лондон. Веднага. Не губи време. Желая да вземеш Катрин и да се върнеш с нея в Екс ан Прованс. Мечтата ми е да се ожените, така че бебето да е законно, когато се роди.

— Защо?

— Защото искам да започнеш живота си отново. Трябва да има ново начало и за династията Лок. Бебето, което Катрин носи, е бъдещето на династията. А самата Катрин е твоето бъдеще, Джак. Никога няма да намериш по-подходяща жена от нея. А тя много те обича.

Той седеше и внимателно поглъщаше всяка моя дума.

— Знаеш ли, странно е — усмихнах му се слабо и продължих: — Току-що си дадох сметка, че Катрин те обича точно така както аз обичах Себастиян.

Той се облегна на стола и ме изгледа въпросително.

А аз си помислих, че в този миг страшно прилича на баща си. Отправи сините си очи към мен и вдигна въпросително вежди:

— Как става това? — попита той най-накрая.

— С цялото сърце, душа и разум — отговорих.