Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (35)

Тридесет и пета глава

Най-накрая се отдръпнах от Вивиан, намерих кърпичка в джоба си и издухах носа си. Тогава я погледнах.

Беше пребледняла като платно, в очите й имаше болка. Пресегнах се и стиснах ръката й.

— Благодаря ви — казах и преди да успее да ми зададе въпрос, продължих: — Бих искала да довърша историята си, да ви разкажа и останалото, Вивиан.

Тя кимна.

— Трябва да го направите.

— Имайки предвид информацията от Сам Лоринг, когато се замислих за възрастта на Джо Антъни, ме обзеха подозрения… — пак спрях. — Винаги мисля за него като за Джо, а никога като за Себастиян. Както и да е, той бе на двайсет и две години, а аз — на трийсет и осем, когато се срещнахме в Кан. Шестнайсет години разлика във възрастта. Спомних си, че бебето ми се роди на трети юни 1938. Умряло същия ден според Сайръс Лок и акушерката. Ако синът ми беше жив, през 1960 също щеше да е на двайсет и две.

Съмнявах се, че Сайръс Лок е станал баща на двама сина през същата година. Не, стигнах до извода, че е баща само на моя син. Особено след като няколко години след това не се е женил.

Питах се възможно ли е детето ми да е живо? Възможно ли е Себастиян да не е син на Хилдегард Лок, а мой? Тогава значи съм родила дете от собствения си син. Дъщеря ми Ариел.

Бях ужасена и естествено известно време го отричах пред самата себе си. Но най-накрая разумът надделя над чувствата и се убедих, че преди много години Сайръс Лок ме е излъгал. Терзаеше ме мисълта, че макар и неволно, сме извършили кръвосмешение. Струваше ми се сякаш живея в кошмар. Собственият ми син — баща на Ариел.

След много разсъждения реших, че трябва да замина за Ню Йорк и да се добера до фактите. Налагаше се да узная истината. Както ви споменах, наех частен детектив и го помолих да ми събере информация за Сайръс Лок. Струваше ми се, че след като се е развел с мен, той се е оженил повторно и е имал други деца.

Преди години във вестниците ми се беше мярнало подобно съобщение, но тъй като желаех да забравя този болезнен период от живота си, почти не му обърнах внимание.

Няколко дни по-късно частният детектив дойде в хотел „Пиер“, за да ми докладва. Донесе ми най-различни документи, както и подробна биография на Сайръс Лок.

Най-важният документ беше копие от акта за раждане на Себастиян. Там черно на бяло беше датата на раждането му — трети юни 1938. Посочено беше името на бащата — Сайръс Лайън Лок. Името на майката бе Мери Елън Рафърти Лок. Тоест аз. Месторождението бе ферма Редингтън, област Съмърсет, щат Ню Джърси. Както бях помолила, частният детектив се бе снабдил и с копие от брачното свидетелство.

Биографията на Сайръс Лок ми обясни и други неща. Очевидно той се бе преселил в щата Мейн, след като бе продал фермата в Ню Джърси, и заживял в голяма къща, която притежавал от декември 1937. Явно я е купил веднага след като се ожени за мен. Не се и съмнявах, че е завел бебето в Мейн с дойка, настанил ги е в къщата и сам е отглеждал детето, докато няколко години по-късно се оженил повторно.

Според мен, Вивиан, той е планирал всичко това. Когато ме изнасили, той беше трийсет и три годишен, неженен, без деца. Щом е открил, че съм забременяла, оженил се е за мен, за да вземе детето. Мен не ме е желаел. Вече не съм му била нужна. Обаче е искал да има наследник. Колкото повече умувах над това, толкова повече се убеждавах, че то бе единственото обяснение. Иначе защо ще краде бебето ми?

Тази нощ в хотел „Пиер“ усетих, че целият ми свят се разклати. Бях толкова сломена, че почти цяла седмица не можех да дойда на себе си. Накрая успях да се съвзема и се върнах във Франция. Там беше моят живот, там беше съпругът и семейството ми, които ме обожаваха.

Не ми беше лесно да го понеса и няколко месеца боледувах. Лекарите не знаеха какво да мислят, също и Едуард. Но аз знаех какво ми е. В сърцето си носех ужасна тайна. Не бих могла да я споделя абсолютно с никого. Това бе най-тежкият товар, който ми оставаше да нося, а бях загрижена и за Ариел. На двайсет и две години дъщеря ми беше красива и отлична студентка. Всички й предсказваха изключителна кариера в медицината. Сигурна бях, че няма генетични увреждания, и въпреки всичко се безпокоях за нея.

Едуард ми помогна да оздравея. Той вече не беше млад, но беше силен и енергичен, посвещаваше цялото си време на мен. Не се отделяше от мен и ме окуражаваше. Много ме обичаше.

Постепенно започнах да се чувствам по-добре. Престанах да се обвинявам. Приех факта, че не мога да променя станалото толкова отдавна и следователно трябва да свикна да живея с тази мисъл.

Когато оздравях, посветих всичките си сили и енергия на Едуард, Ариел и Шарл. Оправих се, защото по природа бях създадена да оцелявам. През 1985 получих писмо, изпратено от Чикаго. Сърцето ми спря да бие, когато прочетох името С. Лоринг на гърба на плика. Беше от дъщерята на Сам Лоринг — Саманта. Съобщаваше ми, че баща й е починал. Малко преди това я помолил да ме уведоми за смъртта му. Пишеше ми, че той ми благодарял за помощта в момент на нужда. Така че изнудвачът ми беше мъртъв.

Когато през 1986 любимият ми Едуард почина, стори ми се, че моят живот също е свършил. През последните двайсетина години на брака ни бяхме много близки. Той бе голямата ми любов, както и любимият ми приятел, той беше целият ми живот. Смятах, че след като него го няма, няма смисъл да съществувам. Но продължих да живея. Ариел и Шарл ми носеха голяма радост, както и снаха ми Маргьорит и внукът ми Жерар. Постепенно успях да изтрия Джо Антъни от съзнанието си и оставих миналото зад себе си.

Една вечер през септември миналото връхлетя върху мене. Ариел пристигна от Заир и доведе годеника си. Името му бе Себастиян Лок.

Никога няма да забравя тази вечер, Вивиан. Така и не разбрах какво е станало. Умът ми работеше, а иначе всичко плуваше пред очите ми. Видях какъв прекрасен мъж е и ме болеше, че толкова жестоко ме бяха лишили от сина ми — облегнах се на възглавниците, тъй като се почувствах изтощена, и завърших: — Това е историята на живота ми. Сега знаете всичко…

Вивиан се приближи до мен, хвана ме за ръката и я задържа в своята.

— Вие ме развълнувахте толкова много, графиньо Зое. Сърцето ме боли за вас. Толкова сте изстрадали. Нямам представа как сте преживели всичко това.

— Животът на някои хора минава много леко, Вивиан. Важното е човек да устои, да оцелее.

Тя помълча известно време, после заговори толкова тихо, че едва я чувах:

— Казали сте на Себастиян, така ли?

— Да. Какво друго можех да направя?

— Значи затова се е самоубил? — прошепна.

— Да, Вивиан, сигурно.

— Сигурно сте му го съобщили, след като обядвахме заедно в понеделника?

— Да, точно така. Видях се с него в сряда.

— Отишли сте в Ню Йорк?

Кимнах.

— Ариел се върна в Заир, Себастиян отлетя за Ню Йорк. Аз го последвах. Телефонирах му във фондацията „Лок“, обясних му, че се намирам в Ню Йорк и че трябва спешно да го видя. Той се съгласи. И как няма да го направи? Бях майката на жената, за която искаше да се ожени.

— Къде се срещнахте?

— В градската му къща. Трябва да ви призная, че бях много разстроена и объркана. Ала успях да го прикрия. Веднага започнах да му разказвам историята. Съобщих му, че някога съм била омъжена за Сайръс Лок, че той е мой син, който ми е бил откраднат от баща му. После му разказах за Женевиев Брюно. Той беше шокиран. Естествено, не повярва на нито една моя дума. Поне в началото.

Обаче аз носех документите със себе си: актът му за раждане, моят също, удостоверението за брак, кръщелното на Ариел. Също и снимката на Джо Антъни и Женевиев Брюно, направена в „Ла Чунга“ през юли 1960. Онова, което най-много го обърка, беше, че жената, която му разказваше тази ужасна история, бе Женевиев, хубавата млада жена, с която се бе запознал в Кан. Убедих го, че тя и аз сме една и съща личност. Обясних му, че съм го излъгала за възрастта си и съм скрила десет години, защото е бил толкова млад. Описах му и някои подробности от онези четири дни, които прекарахме заедно. Нямаше как да не ми повярва. Показах му и други мои снимки, направени същата година. С тяхна помощ той се убеди, че наистина съм Женевиев Брюно.

Когато ме попита как съм открила всичко, разказах му как Сам Лоринг се свърза с мен в Париж, как ме изнуди и разкри пред мен самоличността на Джо Антъни. Без да искам му доверих някои неща, които ви разказах днес. Вивиан. Как Сайръс Лок ме е насилвал… — спрях за миг и после изрекох бавно: — Унищожих Себастиян, разбира се. Знам го. Но се налагаше да предотвратя голяма трагедия. Казах му, че не бива да съжалява, че е срещнал Ариел.

Вивиан ме изгледа напрегнато и поклати глава.

— В края на седмицата Себастиян посегна на живота си. Но не е било нужно да го прави. Можеше да развали годежа си с Ариел, не е било необходимо дори да й дава обяснения.

— Да, Вивиан, права сте — въздъхнах дълбоко и стиснах ръката й още по-силно. — Единственото, за което си мислех онзи ден, бе да предотвратя женитбата им. Никога не съм си представяла, че той ще се самоубие. Но трябваше да предположа, когато каза: „Как ще живея без нея? Тя е единственият човек, когото някога съм обичал.“ При тези негови думи заплаках, той също.

Вивиан седеше съвсем неподвижно. Очите й се изпълниха със сълзи, които бавно потекоха по бузите й. Не бе в състояние да говори. Нито пък аз. Просто седяхме и се държахме за ръце, всяка потънала в мислите си.

След известно време тя се посъвзе.

— В началото ми казахте, че никой друг не знае за това. Защо го разказахте на мен?

— Защото изпитвахте огромна нужда да разберете защо Себастиян се е самоубил. Реших, че ако не ви обясня всичко, тази мисъл ще ви преследва до края на живота.

— Благодаря ви, графиньо Зое, за това, че ми се доверихте.

— Знаете ли, мила Вивиан, така и не разбрах защо се случи всичко това… защо трябваше да срещна Джо Антъни в Кан преди толкова години. Дали е случайност? Или съдба? Не мога да го проумея… едва ли някой би могъл да го обясни…

— Каква трагедия — изрече тихо Вивиан. Изгледа ме продължително: — Много го обичах. Винаги съм го обичала.

— Знам… това е още една причина да ви разкрия истината. Истината ви освобождава, Вивиан.