Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (29)

Двадесет и девета глава

Двете мълчахме и отпивахме от чая си с лимон, след няколко секунди Вивиан Трент остави чашата си и каза:

— Струва ми се, че съм чела нещо за „горещите вируси“. Доколкото си спомням се срещат рядко, нали?

— Изключително рядко, но са смъртоносни — отговорих й. — Както ви обясних преди малко, няма създадена ваксина, с която да им се противодейства. Човек умира само след няколко дни, и то по ужасен начин.

— Как?

— По-добре да не знаете — отвърнах и отпих от чая.

Вивиан Трент не настоя. Попита тихо:

— Родината им е в Африка, права ли съм?

— Да, права сте.

— Откъде произхождат по-точно?

— От различни райони на континента. Нали разбирате, не съм специалистка — казах и слабо й се усмихнах.

— Сигурно дъщеря ви е обсъждала работата си с вас? Разказвала ви е за тях?

— Да, от време на време ми говори за тях.

— Тогава трябва да знаете повече от обикновен човек, графиньо, от мен например.

— Предполагам, че да.

— Графиньо Дьо Гренай, извинете ме, че любопитствам. Но просто се опитвам да науча повече за работата на дъщеря ви. Заради очерка за Себастиян. Явно са ги свързвали не само чувствата. Фондацията „Лок“ финансира медицинските изследвания и борбата с болестите в Африка. Вероятно много са си подхождали… — не се доизказа, пресегна се и взе чантата си. — Ще имате ли нещо против, ако си записвам някои неща? Ще ми послужат само като информация.

Поколебах се малко, но дадох съгласието си.

— Не, нямам нищо против, това е в реда на нещата, мадам Трент.

— Благодаря ви много — усмихна ми се сърдечно, извади бележник и писалка, затвори чантата си и продължи: — Казахте, че вирусите се срещат в различни райони на Африка. Къде са ги изолирали?

— Ариел и останалите лекари смятат, че вирусите идват от тропическите лесове с почти непрекъснати валежи в Африка. Според дъщеря ми вирусите вероятно съществуват от милиони години, но не са били изследвани. Тя ми обясни, че понеже сега тропическите гори се унищожават систематически, вирусите са започнали да… излизат. Излезли са на повърхността и вече хора стават техни жертви.

— Но как става това? — попита младата жена, интелигентните й очи ме гледаха съсредоточено.

— Учените са открили, че се развиват в организма на маймуните. Ариел ми разказа, че вероятно вирусите са променили генетичната си структура и от маймуните се предават на хората.

— Боже мой, това е ужасяващо! — възкликна тя. Гласът й беше изпълнен със съчувствие, когато додаде: — Графиньо, вие сигурно много се тревожите, като знаете, че дъщеря ви непрекъснато работи с тези смъртоносни вируси.

— Така е — отговорих и най-неочаквано и за самата себе си започнах да й се доверявам. — Боя се за Ариел. Непрекъснато се тревожа. Страхувам се от тези вируси. Опитвам се да не мисля за тях и с какво се занимава. Тя е талантлива, разбирате ли, много е способна. Внимателна е, предпазлива…

Спрях, пресегнах се за чашата си с чай и си спомних, че нямах намерение дълго да разговарям с Вивиан Трент. Но тя ме спечели. Предразположи ме с поведението си и започнах да се отпускам пред нея. Почувствах се свободна. Инстинктивно разбрах, че на нея човек може да й има доверие, че е добра и почтена. Освен това ние разговаряхме само за работата на Ариел. Не че имаше какво друго да обсъждаме.

— Това доста ви изнервя, графиньо Дьо Гренай — казваше в това време госпожа Трент. — Да живеете в подобно… очакване. И то за човек, когото обичате. Много добре си представям какво ви е. Преди години, когато бях омъжена за Себастиян, той често пътуваше на места, където имаше размирици, революции и бунтове. Почти не можех да спя от тревоги по него. Непрекъснато си представях както застрелват или пък как тялото му се разкъсва от граната. Или пък че бунтовници го отвличат. Страхувах се и да не се зарази от някоя смъртоносна болест. Той често пътуваше из Африка и се ужасявах от рисковете, на които се подлагаше — усмихна ми се и леко сви рамене. — За щастие нищо лошо не му се случи. Казвах му, че има ангел хранител, който бди над него.

В отговор само кимнах. Надявах се и дъщеря ми да има ангел хранител. Непрекъснато живеех с мисълта, че ако направи и най-малката грешка, ще заплати с живота си.

Вивиан Трент като че прочете мислите ми, защото каза:

— През последните няколко години много пишат за горещите вируси, освен за тези на СПИН. Този, за който говорим, не е ли смъртоносният, наречен вирус Марбург?

— Да. Той принадлежи към филовирусите, за които ви разказах.

— Тя върху него ли работи?

— Вече не.

— Тогава върху какъв?

— Върху такъв, който се нарича ебола заир. Той е най-смъртоносният, най-лошият. От десет случая убива девет.

— Боже мой, това е кошмарно!

— Така е.

— Какви са симптомите?

— Кръвоизливи… тежки кръвоизливи… хеморагична треска… — гласът ми заглъхна. Не бях в състояние да продължа.

Вивиан Трент сякаш премисляше думите ми. После ме погледна изкосо и попита:

— Какво накара доктор Дьо Гренай да стане вирусолог?

— Ариел винаги се е интересувала от вируси и от Африка и в един прекрасен ден двата й интереса съвпаднаха.

— Значи винаги е искала да бъде лекарка, така ли?

— Не практикуващ лекар, а изследовател. Искаше го още от малка.

— Определено мога да разбера интереса й към Африка — отбеляза госпожа Трент и ми довери: — Себастиян ме заведе на сватбено пътешествие в Кения и аз се влюбих в Африка. Често го придружавах и до други африкански страни, когато ходеше по работа, свързана с фондацията. Африка винаги ме е привличала. Дъщеря ви същото ли изпитва?

— Да, така мисля. Чичото на съпруга ми имаше търговски интереси във френска екваториална Африка — френско Конго, както бе известно преди години. Ариел обичаше да седи и да слуша разказите му. През 1973, когато беше дванайсетгодишна, той ни покани всички във френско Конго. Тръгнахме от Бразавил, а после обиколихме цяла Африка. Тя също се влюби в красотата, тайнствеността и в усещането за безкрайност.

Госпожа Трент кимна и отбеляза:

— Значи вашата дъщеря трябва да е около трийсет и три годишна?

— Да, ще навърши трийсет и четири в края на април.

— Надявам се, че нямате нищо против, че ви питам, графиньо, но доктор Дьо Гренай била ли е омъжвана по-рано?

— Не. Винаги е била отдадена на работата си. Веднъж се пошегува, че от взиране в микроскопа не й остава време да погледне някой мъж.

Вивиан Трент се усмихна.

— Да можех да се срещна с нея…

— Вече ви казах, че е невъзможно — прекъснах я незабавно, може би гласът ми прозвуча малко по-остро, отколкото желаех. — Тя се намира в лаборатория, която е изолирана, бих казала затворена, за по-голяма сигурност. В момента се занимава с много важна задача. Тя и нейните колеги работят по цял ден, а работата е трудна, отнема всичките им сили. Например облечени са в специални дрехи. Биологични облекла…

— Като на космонавтите? — прекъсна ме тя.

— Нещо подобно. Предпазен шлем, ботуши и няколко чифта ръкавици. Постоянната опасност, напрегнатата работа и тежкото облекло създават стресова ситуация. Сигурно можете да си представите?

— Мога — отвърна Вивиан Трент. Помълчахме малко. Тя се облегна на дивана замислена. — Лекарите като вашата дъщеря са истински герои, графиньо, в много отношения са толкова самопожертвувателни — отбеляза след известно време. — Вие трябва да сте много горда с нея и с постиженията й. Все пак тя се стреми да създаде по-безопасен свят, в който да живеем.

— Благодаря, госпожо Трент, много мило от ваша страна, че го казвате. Да, така е, много се гордея с Ариел — спрях за малко и поклатих глава. — Но най-много се безпокоя за времето — довърших с измъчена усмивка.

— Разбирам ви. Дъщеря ви чрез работата си ли се е запознала със Себастиян? Така си го представям.

— Права сте в предположението си. Всъщност тя го издири и отиде да се запознае с него. Искаше фондацията да финансира специален проект, по който работеха нейни приятели в Заир.

— Той помогна ли й?

— Разбира се. Нима се съмнявате? — изгледах я многозначително.

Тя се засмя.

— Не. Той винаги е бил толкова щедър, особено що се отнася до медицински изследвания.

— Доколкото го познавам… доколкото съм чувала за него, смятам, че е бил много добър човек — забелязах, че Вивиан Трент се взира в нещо на масата в другия край на стаята. Проследих погледа й и възкликнах: — Виждам, че се интересувате от фотографиите на моето семейство… на мъжа ми Едуард, на сина ми Шарл и на дъщеря ми Ариел. Тя е младата жена на снимката, поставена до техните.

Госпожа Трент обърна очи към мен и каза:

— Много е красива. Може ли да отида да я погледна отблизо, графиньо?

— Разбира се.

Тя стана и се приближи до масата. Гледах я как се взира в снимката на Ариел и напълно разбирах интереса й към дъщеря ми. После разгледа снимките на съпруга и на сина ми. В този миг усетих първото стягане от толкова силна болка, че затворих очи и затаих дъх, за да не извикам. Няколко седмици не бях изпитвала болка и сега тя ме изненада.

— Графиньо, какво ви е? — чух да пита Вивиан Трент.

Отворих очи, а тя вече беше дошла до стола ми. Поех дълбоко дъх и й обясних:

— Боя се, че изпитах внезапна остра болка, госпожо Трент.

— Как да ви помогна? Да ви дам нещо? — наведе се над мен, а лицето й бе напрегнато и загрижено, когато попита: — Да не сте болна? Имате ли нужда от някакво лекарство?

Трогнах се от загрижеността й и докоснах ръката й, с която ме бе хванала за рамото.

— Ще ми мине, благодаря. Но сега ще трябва да приключим с разговора.

— Да, естествено, разбирам ви. Бяхте много любезна с мен, графиньо. Всъщност май се застоях. Когато разговаряхме по телефона, вие ми казахте, че можете да ми отделите един час, а струва ми се, че се задържах повече.

— Приятно ми беше да се запознаем — казах. Чувствах се отпаднала. Болката ме сграбчи отново и тогава потръпнах.

— Графиньо! — извика жената. — Виждам, че сте болна! Ще повикам иконома ви. Какво ще кажете да направя?

— Има звънец ето там, близо до масичката до стената — изрекох. — Само го натиснете, и Юбер ще се появи на часа.

Тя направи каквото й казах, — после се върна и се наведе над мен.

— Иска ми се да можех да ви помогна по някакъв начин, да облекча болката ви, графиньо.

— Боя се, че не е възможно, госпожо Трент — отвърнах. — Болна съм от рак. Умирам.