Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (28)

Двадесет и осма глава

Живея в тази къща от четирийсет години. Дойдох като младоженка, а най-накрая ще я напусна в ковчег.

Тогава тя ще премине във владение на сина ми Шарл. Той ще отсяда в нея, когато идва в Париж от Нормандия, също като баща му и дедите му, а един ден тя ще бъде на внука ми Жерар.

Семейният ни дом винаги се е смятал като една от най-големите и красиви парижки къщи. Намира се на улица „Фобур Сен Жермен“ в светския седми район на левия бряг на Сена — квартал, който винаги съм харесвала.

Преди много години, когато дойдох да живея в Париж, нещо ме привличаше към левия бряг, тъй като ми се струваше, че тук има настроение и е по-весело, изпълваше ме с радост, караше ме да се чувствам добре и подхранваше желанието ми за живот.

Тези странни улички и широки булеварди, малките примамливи площади, приютени от сенките на дървета, кафененцата, антикварните магазинчета и художествените галерии продължават да ме очароват.

Този квартал привлича писатели, художници и студенти от Сорбоната, които се разхождат из него, събират се при кафе „Флор“ и „Двете съкровища“, за да разговарят, да гледат минувачите. Същото правех и аз, когато бях млада.

Седми район е забележителен с архитектурата на великолепните стари къщи като моята, музеите и обществените сгради. Винаги, когато пожелая мога да отида пеша до музея на роден или в дома на инвалидите, където е гробът на Наполеон.

Едуард пръв ме заведе там, разказа ми много неща за императора и ми даде първия урок по френска история. Винаги съм научавала по нещо от него, познанието беше още един дар, който ми даде той.

Ако поискам, мога да повървя бавничко до двореца Люксембург, да се разходя в красивата му градина и докато крача, да осмисля спомените си. Там водех децата си, когато бяха малки. Златните дни на детството им бяха най-радостните дни в живота ми.

По улиците цари голяма възбуда и оживление. Но зад високата ограда на градината къщата ми е тиха и откакто останах вдовица, а децата ми пораснаха и не живеят тук, съвсем опустя.

Докато децата са малки, човек не мисли за деня, когато те ще разперят младите си крила и ще отлетят. Нито една майка не допуска, че този ден действително ще дойде. Но това става, децата излитат и едва ли хвърлят поглед назад. То наистина не ме изненадва. Винаги съм казвала на Едуард, че децата само са ни дадени под наем. Когато дойде моментът, трябва да бъдат предадени на света.

Великолепните стаи на къщата ми са си същите, пълни с безценни стари предмети, картини и статуетки, изключителни вещи, крито семейството на съпруга ми е събирало през вековете и към които и той добавяше по нещо.

Една от тези стаи ечеше от глъчка и смях, но от няколко години всичко е спокойно. Вече не ми идват гости, както едно време с Едуард канехме и ги забавлявахме.

Някога домът ни беше един от най-посещаваните — славеше се с вкусните ястия, които сервирахме, и с изтъкнатите си гости.

Едуард, който беше перфекционист, признаваше само най-фината храна и вина, а гостите ни също бяха отбрани — министри, възпитаници на Френската академия, политици и писатели, печелили награди. Каймакът на парижкото общество, най-затвореният и недостижим кръг от елита, допускащ само себеподобните.

Няколко години скърбях по Едуард, но по-късно свалих траурните дрехи и започнах отново да приемам гости.

Тъй като той вече не беше до мен, скоро изгубих вкус към това. Не намирах смисъл. Винаги съм го правила заради него. Канех целия свят да го забавлява и той оставаше възхитен, тъй като обичаше да прекарва времето си с гости. След като вече го нямаше да им се порадва, обедите и вечерите ми омръзнаха, станаха неуместни и безцелни.

От задната врата на къщата се излиза в голяма градина, една от малкото останали в Париж.

Сега седях в малкия салон и гледах градината в този прекрасен априлски следобед. Градинарят беше пуснал старите фонтани, общо пет на брой, всеки от тях разположен на различно място. От стола, на който седях, виждах всичките.

Водните пръски отразяваха слънчевата светлина и отново си дадох сметка колко умно от страна на Едуард, че постави фонтаните преди много години. Разхлаждаха, а когато бях навън, ги чувах навсякъде, където и да се намирах.

Където свършва зелената поляна, има широки лехи с многогодишни растения в най-бледи тонове, а до високата каменна ограда се издигат дебели дървета.

Дърветата са много стари. Посадени са от дядото на съпруга ми през 1850 година. Под широките им корони е хладно. В горещите летни дни и знойните вечери примамват човек да седне под тях.

Едуард разкраси градината, тъй като знаеше какво означава тя за мен. Обичах да седя под кестените и да чета. Той насърчаваше любовта ми към книгите, към които изпитвах влечение още от детска възраст. Но в тогавашните мрачни дни за мен нямаше книги и не намирах време да ги чета. Трябваше да работя много, нямаше къде да се скрия на спокойствие, отнеха ми и други неща.

Този следобед нямах време нито за четене, нито да изляза в градината. Предстоеше ми една работа и трябваше да я свърша добре, за да запазя всичко, което ми е скъпо.

Извърнах се от прозореца. Стените на малкия салон са боядисани в зелено, на пода има прекрасен обюсонов килим, мебелите са френски от осемнайсети век.

Над камината има две големи позлатени огледала. Докато крачех из салона, видях отражението си в едното.

Спрях се; с бялата копринена пола и тъмносиньото вълнено сако, освежено с ред перли, имах строг и делови вид; исках да изглеждам точно така.

Кимнах доволна.

Чух леко почукване на вратата и веднага след това влезе Юбер. Наклони глава и изрече:

— Графиньо?

— Да, Юбер, какво има?

— Тук ли да сервирам чая, мадам? Или в големия салон?

— Предпочитам тук, Юбер. Благодаря ти.

Той пак кимна и изчезна бързо и безшумно, както се бе появил. Едуард го нае преди двайсет и пет години като младши иконом и досега продължава да работи. Вече е главен иконом и се грижи за цялата къща.

Седнах на стол с права облегалка, за да чакам гостенката си, а тя трябваше да пристигне всеки момент. Питах се как да се справя с човек, който може да ми причини неприятности. Замислих се над това.

Чух тихи стъпки по мраморния под на антрето и след миг Юбер вече отваряше вратата на салона.

Станах и се обърнах нетърпеливо към вратата.

— Мадам — съобщи той, — гостенката ви е тук. — Въведе я в салона и продължи: — Мадам Трент, бих искал да ви представя на графиня Дьо Гренай.

Пристъпих напред, успях да се усмихна любезно и протегнах ръка.

— Добър ден, много се радвам да ви видя, мадам Трент.

Младата жена ми се усмихна и здраво стисна ръката ми.

— И аз се радвам да се запозная с вас, графиньо. Много мило от ваша страна да ме приемете.

Кимнах и посочих местата за сядане близо до френските прозорци и до градината.

— Искате ли да се настаним там? След малко Юбер ще ни сервира чай, но смятам, че можем да поговорим, докато го чакаме.

— Благодаря — отвърна Вивиан Трент и ме последва.

Когато седнахме, аз започнах:

— От института „Пастьор“ ми казаха, че искате да разговаряте с мен за дъщеря ми Ариел. Било нещо във връзка със статия, която пишете за Себастиян Лок.

— Да, вярно е, графиньо. Пиша очерк за него за британския вестник „Сънди Таймс“, Озаглавила съм го „Последният велик филантроп“. В него ще разкажа за човека и за живота му. Ще се спра на големите му постижения, на съчувствието и щедростта към бедните и страдащите по света. Статията ще е положителна. Всъщност хвалебствена.

— Разбирам — обадих се тихо. — Обаче не съм сигурна как бих могла да ви помогна. Дъщеря ми не е тук, а аз не познавам господин Лок.

— Но дъщеря ви го е познавала, графиньо. Нали?

Поколебах се, после кимнах:

— Да, познаваше го.

— Искам да поговоря с нея за Себастиян, да разбера какви са впечатленията й от него като човек, решил да върши чудеса по света.

— Боя се, че в момента няма да можете да се свържете с нея. Всъщност съм сигурна.

Вивиан Трент помълча, явно разочарована. После се наведе напред, стори ми се, че е много напрегната, и каза:

— Графиньо, ще бъда съвсем откровена с вас. Не съм само журналистка, която пише очерк за него, но и член на семейство Лок.

Кимнах леко.

— Може ли да ви обясня? — попита.

— Разбира се, моля ви — отвърнах.

— Познавах Себастиян от дванайсетгодишна възраст. Майка ми имаше връзка с него в продължение на пет години. Когато тя почина — аз бях осемнайсетгодишна, той стана мой настойник. Изпрати ме в колеж и изобщо се грижеше за мен. Щом навърших двайсет и две години, той беше на четирийсет и две — се оженихме. Бракът ни продължи пет години, а след развода останахме приятели. Просто приятели — замълча и ме погледна напрегнато.

— Разбирам — казах.

— Както и да е, разказвам ви всичко това, графиньо, защото бих искала да разберете, че моят очерк за него ще бъде хвалебствен. Няма да има критики. Естествено, че и написаното за вашата дъщеря, доктор Ариел дьо Гренай, ще бъде положително.

— Благодаря ви за обяснението — отговорих. — Но не знам доколко дъщеря ми ще ви помогне.

— Смятам, че доста би ми помогнала — възрази журналистката. — Все пак тя е последната жена, с която той е имал връзка. Била е лично и емоционално ангажирана.

Втренчих се в нея, но нищо не отговорих. Просто си седях, чаках и се чудех какво ще ми каже.

Няколко минути в стаята цареше пълна тишина. Знаех, че Вивиан Трент се надява да направя някоя забележка, но аз не отроних и дума.

Най-накрая тя наруши мълчанието. Прокашля се и каза:

— Графиньо дьо Гренай, Себастиян сподели с мен, че имал намерение да се ожени за дъщеря ви.

— Каза ви го?

— Да.

— Кога ви го довери?

— В началото на октомври, през същата седмица, когато умря.

— Били сте негова довереница, госпожо Трент, така ли? Останалите членове на семейството знаеха ли за намеренията му?

Тя поклати глава.

— Никой друг нямаше представа, графиньо, защото го сподели само с мене.

След като не направих никакъв коментар, жената попита леко намръщена:

— Вие не знаехте ли, че смятат да се оженят?

— Знаех. Ариел ми съобщи. Трябва да сте били много близки с него, след като го е споделил с вас, госпожо Трент, дори след развода ви.

— Вярно е. Себастиян имаше пълно доверие в мен.

— Какво ви каза за Ариел?

— Малко — само че е лекарка, занимава се с научна работа и е в Африка. Но ми говори за отношението си към нея, за силните си чувства.

— Наистина? Колко необикновено! Твърде необичайно, особено при дадените обстоятелства — отбелязах.

— Не мисля — възрази тя.

— Но сте били негова жена. Не се ли натъжихте, че обича друга жена и че има намерение да се ожени за нея?

— Не, съвсем не — реагира тя пламенно. — Аз го обичах. Исках да бъде щастлив, да го обича и друг, да има спътница в живота, както и той желаеше същото за мен. Искаше го. Както ви казах, бяхме много, много близки.

— Разбирам, че сте били.

— Графиньо Дьо Гренай, знам, че дъщеря ви работи в Африка. Бих искала да отида и да се срещна с нея. Бихте ли ми помогнали?

— Съжалявам, госпожо Трент. Не можете да се доберете до нея.

— От института „Пастьор“ ми отговориха същото. Човекът, с когото разговарях, заяви, че тя работи върху лечението на инфекциозни болести. Обясни ми, че в района, в който е доктор Дьо Гренай, има карантина.

— Точно така.

— Бихте ли ми обяснили с какво точно се занимава?

— Ще се опитам — отвърнах. — Ариел е вирусолог. В момента изучава така наречените „горещи вируси“.

— В лаборатория в Африка? — попита жената и се наведе напред нетърпеливо. Беше напрегната. Кимнах.

— Да.

— Къде в Африка? — настоя тя.

— В Централна Африка.

— Бихте ли казали по-специално къде, графиньо?

— В Заир. Тя работи в Заир.

— Занимава се с тези горещи вируси?

— Да, госпожо Трент, вече ви казах. Работи върху тях през последните седем години й по-специално върху филовирусите.

— Какво представляват те?

— Те са силно заразни и смъртоносни.

На вратата се почука и Юбер влезе с подноса с чая.

— Извинете ме, мадам — каза, постави подноса върху малката стара масичка пред дивана и ме погледна.

— Да налея ли чая, мадам?

— Да, благодаря ти, Юбер.

— Струва ми се, че това изследване е много опасно — изрече тихо Вивиан Трент.

— Да — отговорих. — При най-малката грешка и най-дребния пропуск дъщеря ми би могла да се зарази. Ако това се случи, тя ще умре, разбира се. Ваксина още не е намерена.