Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (27)

Двадесет и седма глава

Вече съм стара жена.

Днес се налага да го призная пред себе си, защото е истина. До неотдавна си мислех, че ще ми се размине, смятах, че старостта няма да ме сполети. Чувствах се толкова силна, енергична, жизнена. Но напоследък станах немощна, състарих се. Сякаш всяка капка живот се изцеди от мен и остави само една крехка черупка на жена.

Когато човек е млад, не мисли как ще остарее, не обръща внимание на годините. Младостта ни лъже, заслепява ни, придава ни фалшиво усещане за безсмъртие, кара ни да вярваме, че сме вечни, силни и непобедими. Колко страшно е да си дадеш сметка, че сме смъртни и уязвими същества. Мисълта, че няма да ни има повече, че ще престанем да съществуваме, ни плаши.

Миналата седмица — на шести април отпразнувах седемдесет и третия си рожден ден. Онази вечер, докато седях и се взирах в огледалото на тоалетната ми масичка, за миг погледнах на себе си обективно.

Онова, което видях, ме стресна и ме накара да затая дъх от ужас. Жената, която се взираше в мен, не бях аз.

Наричаха ме „великата Зое“, „красивата Зое“, бях жената, която всеки мъж желаеше да притежава. Мъжете не бяха в състояние да устоят на кестенявата ми коса и небесносините очи, на високия ми ръст, на грациозността ми, на гъвкавата ми фигура, на съвършения бюст и на дългите ми крака.

Миналият четвъртък жената в огледалото притежаваше само следи от някогашна красота — хубави сини очи и високи скули. Кестенявата коса вече не беше гъста и лъскава, цветът бе постигнат благодарение на умението на фризьорката. Бях все така висока, с дълги крака, елегантна, но се бях позакръглила.

А колко прекрасна бях едно време, в разцвета на младостта ми. Мъжете ме боготворяха, воюваха за мен. Възхваляваха красотата ми.

Миналата седмица Шарл дойде в Париж за рождения ми ден.

— Ти си много, много красива — каза ми същата вечер и вдигна кристалната чаша с шампанско, за да се чукнем. Е, този, който иска, вижда красотата. Шарл. Синът ми. Моята радост. Моят живот.

Пристигнаха от Нормандия с жена си Маргьорит и ме заведоха на вечеря в „Тур д'Аржан“ — любимия ми ресторант. Винаги съм обичала гледката, която се разкрива през многото му прозорци към Сена и екскурзионните корабчета, към катедралата „Нотр Дам“ и блестящото небе — към панорамата на този град, който отдавна направих свой. Този месец се навършват четирийсет и пет години.

Пристигнах в Париж през април 1950.

В Болонския лес кестеновите дървета бяха нацъфтели, хората бяха радостни. Париж все още празнуваше края на войната. Любов, смях, пълноценен живот — към това се стремяхме тогава.

Пет години след като избрах този град за свой дом, срещнах Едуард. Влюбих се в него. Обичах го много, обичах го до края на живота му. Готова бях да направя всичко за него. Всичко. И го сторих.

Когато остаряваме и се случват ужасни неща, възрастта ни помага да се справим с тях. Придобили сме умение да разбираме всичко, станали сме мъдри, притежаваме житейски опит, на който можем да се облегнем и който да ни поддържа.

Но в младостта, когато ни сполети нещастие, ние разполагаме с малко оръжия, с които да се борим, нямаме готови решения и познания, които да използваме, не знаем как да противостоим. Затова неприятностите ни надвиват и могат да ни унищожат.

Познавам това състояние, и то много, добре.

Като много млада ми се случи голяма неприятност. Животът ми беше труден. Тогава се отнесоха жестоко с мене, искаха да ме унищожат.

Страдах сама. Никой не ми помогна. Никой не ме спаси. Не намерих на кого да се оплача. Нямаше кой да ме утеши. Бях отчаяна. Изгубих интерес към живота. Смятах, че смъртта е единственият ми изход. Желаех да сложа край на своето съществувание. Но не се самоубих. Събрах кураж и сила в себе си. Заживях отново. Започнах бавно да се издигам. Възвисих се.

Най-накрая се превърнах в несравнимата Зое.

Жената, която всички мъже желаеха. Жената, в чиито нозе се намираше светът.

Едуард ме пожела в мига, в който ме видя. Не го направи единствено от страст, макар че желаеше красивото ми тяло. Той се стремеше да спечели обичта ми. Изискваше любов и преданост. Дадох му ги от все сърце. Той ги прие и отвърна на чувствата ми. Обожаваше ме. Издигна ме на пиедестал. Направи ме своя съпруга.

Моят съпруг ми даде достойнство.

Едуард почина преди девет години на осемдесет и девет годишна възраст. До последния си ден бе силен и енергичен. Почина тихо в съня си, отиде си мирно в нощта, елегантно, както беше живял.

Кралят е мъртъв. Да живее кралят, казват.

Шарл наследи всичко. Титлата, замъка и имението в Нормандия, цялото семейно богатство. Тези материални блага едва ли го интересуваха. Той беше сломен и дълго жали за баща си. Бяха много близки, неразделни. Държаха се по-скоро като приятели.

Сега Шарл има свой син Жерар, шестгодишен, който един ден ще наследи титлата. Аз осигурих приемствеността, но никой не бива да разбере на каква цена стана това. И никой няма да узнае.

На другата сутрин след рождения ми ден закусвахме двамата със сина ми. Той се загледа в мен и каза:

— Мамо, ти си голяма жена. Велика жена с голям кураж.

Усмихнах му се слабо и му благодарих за комплимента.

Да, имах голям кураж и ако бях дама, това е защото сама го постигнах. Не съм родена велика. Нито пък съм създадена дама. Обаче съм родена с кураж.

Животът е тежък. Непрекъснато ни подлага на изпитания, проверява ни, но същевременно ни изгражда. Уроците на живота са сурови.

В началото на брака ни Едуард ми каза, че съм имала лице на мадона. Усмихнах му се, благодарих му и го целунах по бузата.

По-късно, когато останах сама, застанах пред огледалото и се взрях в лицето си. Не открих нито една бръчка, никакъв белег, никаква следа от болка и тъга върху него. Как е станало така, че страданията, не са ме белязали?

Не можех да намеря отговор. Вероятно ако ме разрежат и отворят, сърцето ми ще разкрие цялата мъка, която съм изживяла.

Едуард направи живота ми поносим. Той ми даде един от най-ценните дарове — този на щастието. Бавно, с безкрайна любов до голяма част заличи болката.

Той ми липсва. Без него съм като загубена. Сама. Самотна. Въпреки че бях сломена от смъртта му, продължих да живея, защото още като младо момиче се научих да оцелявам. Не познавах друг начин на живот. Но сега всъщност само отмятам месеците и изчаквам деня, когато ще умра и ще се съберем с него в друг свят — в отвъдния.

Старият часовник от позлатен бронз на бялата мраморна полица върху камината започна да отброява часовете и ме извади от размишленията ми. Върху белия емайлиран циферблат златните стрелки показваха три часа. Погледнах документа върху бюрото. Поставих го в плик, сложих го в кутията за писма и я заключих. Въздъхнах и я върнах в чекмеджето на бюрото.

Често съм си мислила дали няма някаква схема, както Едуард вярваше, някаква предопределеност за всичко, което се случва в живота на човек.

Дали и аз съм част от някакъв космически план? Включен ли е бил Едуард в него? Дали двамата не сме били само пионки на съдбата, които изпълняват предназначението си, когато се срещнат и се съединят като мъж и жена?

Веднъж той отбеляза, че онова, което има да се случи, ще стане. Никой не би могъл да го спре. „Съдбата е неумолима — казваше ми той. — Ти, Зое, си моята съдба. А аз съм твоята, никога не бива да се съмняваш в това.“

Загледах се в снимката му в златна рамка върху бюрото ми. Беше правена преди четирийсет години, в годината, когато се срещнахме и се оженихме. Тогава той беше на петдесет и осем, двайсет и пет години по-възрастен от мен, но изключително жизнен и енергичен.

Взрях се в очите му и се просълзих. „О, Едуард — прошепнах — помогни ми, дай ми сила!“