Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (20)

Двадесета глава

— Боже мили, ти пък откъде изникна? — възкликнах. Стоях вперил поглед към вратата, изненадан от появата на неочакваната посетителка. Посрещнах я почти с благодарност. От една страна, се зарадвах, но, от друга — се ядосах.

— От Ню Йорк — изрече засмяна Вивиан. Влезе в кабинета ми и затвори вратата зад себе си. — Вчера се прибрах във „Вийо Мулен“. Щях да ти телефонирам, но после реших да те изненадам.

— Успя — изправих се и отидох да я прегърна.

Тя седна на стола до бюрото ми и продължи:

— Сигурно си зает. Като гледам всички тези документи. Скъпи, надявам се, че не съм те прекъснала.

— Няма нищо, Вив. Тъкмо бях привършил. Цял ден вися над тях. Понякога има много работа с „Лок Индъстрис“. Макар и да съм далеч — погледнах часовника си. — Почти пет е. Ще оставя всичко. Хайде да отидем да пийнем нещо.

— Не е ли малко раничко? — възрази тя.

— Не чак толкова. Зависи как ще погледнеш на нещата. Вярно в Екс е пет часът, но в Рим вече е шест. Време за коктейли. Както и да е, няма да ти предложа нещо познато, а много специално питие. Затова ще направиш изключение. Веднъж можеш да пийнеш и по-рано. Искам да опиташ новото ни вино. Оливие го създаде. Реколта 1986. Отлежало. Хайде, мила, да вървим в избата.

— С удоволствие — съгласи се Вивиан и тръгна след мен.

След няколко минути стигнахме до ъгъла за дегустация, там, където отлежаваше червеното вино. Поканих я да седне. После взех от рафта бутилка от реколта 1986 и й я показах.

— Ако си спомняш, Вив, онова лято времето беше много хубаво — започнах да й обяснявам. — Затова и виното е отлично. Добре е отлежало. Оливие смеси три вида грозде. Има чудесен вкус. Много меко е на небцето.

— Нямам търпение да го опитам — отвърна тя и ми се усмихна. — Хайде, отвори я. Искам да се убедя в постижението ви.

— Постижението на Оливие — поправих я.

Забелязах, че ме наблюдава, докато отварям бутилката. Действах внимателно, бавно. Придържах се към указанията, дадени ми преди години от Оливие.

Напълних две чаши и вдигнах моята.

— За теб, Вив.

— За теб, Джак.

Тя отпи глътка, после още една. След малко кимна.

— Чудесно е. Като кадифе е. Има слаб дъх на виолетки. Поздравявам ви.

— Благодаря. Както ти споменах обаче, виното е произведено от Оливие, не от мен.

Вивиан отпи още малко, заяви, че това е най-доброто вино, правено в замъка, и каза:

— Бих искала да поръчам известно количество от него, стига да може.

— Разбира се. Ще ти дам няколко кашона. Още тази вечер, преди да си тръгнеш.

— Държа да си ги платя, Джак.

— Няма начин. Това, което е мое, е и твое. Вече би трябвало да ти е известно.

— Благодаря ти. Много мило от твоя страна. Моля те, не стой там, ела и седни.

Подчиних се. Сърцето ми се сви. Толкова добре я познавах. На моменти даже по-добре от себе си. От израза й можех да прочета мислите й. Готвеше се да ми изнесе цял рецитал. За пътуването си до Ню Йорк. За Себастиян. За проклетия й очерк.

За да приключим с тази тема, я попитах:

— Как върви очеркът за Себастиян?

— В някои отношения много добре. Разговарях с хора в „Лок Индъстрис“. Дори с президента и със заместника му.

— Какво ти съобщиха Джонас и Питър?

— Само хубави неща, разбира се. Прекарах доста време с Мадж Хичънс от фондацията. Докато е придружавала Себастиян в Африка, никога не го е виждала с жена. Миналата година също. Поне не такава, с която да има любовна връзка.

— Наистина ли ти го каза?

Кимна.

— Да, всъщност никой не е чувал за нова жена в живота му. Нито пък знае, че е имал намерение да се ожени през пролетта.

— Освен теб.

— Точно така.

Изсмях се гръмогласно. Тя ме погледна.

— Защо се смееш така?

— Може би не е съществувала. Няма такава.

— Какво искаш да кажеш?

Пак се изсмях. Давах си сметка, че звучи цинично, но просто не можех да се спра.

— Може би той си я е измислил.

— Нелепо е. Защо ще си измисля жена, ще ми довери, че е влюбен и че иска да се ожени напролет?

— За да разпали огън под краката ти, Вив. За да те накара да направиш нещо.

— За какво му е притрябвало? — възкликна.

— За да те накара да го ревнуваш, това се опитвам да ти кажа.

— Абсурдно е. Преувеличаваш.

— Не чак толкова — погледнах я многозначително. — Себастиян винаги, е имало особено отношение към теб, не както към другите си жени. За него ти означаваше повече отколкото майка ти. А също…

— Наистина ми е трудно да го повярвам — прекъсна ме Вивиан. — Той много обичаше мама.

Не обърнах внимание на забележката и й казах:

— Може да е искал да започне с теб отначало. Защо не? Едно време ти означаваше много за него. Беше негова любимка. Да, точно така — засмях се още по-силно. — Искал е да те върне при себе си. Затова е направил така, че да помислиш, че е много желан. Така измислил нова жена в живота си.

— Това е нелепо предположение от твоя страна…

— Обзалагам се, че съм прав — прекъснах я. — Накарал те е да го ревнуваш. Признай си.

— Не, не е вярно — възрази ми високомерно.

— Говориш с мен, Вивиан.

Тя замълча.

Седяхме и отпивахме от виното. Бях сигурен, че не греша. Когато са обядвали в „Льо Рефюж“, я е накарал да го ревнува. Съвсем типично от негова страна. Винаги е бил страшно изобретателен с жените и винаги е постигал целта си.

След като налях още вино на двамата, започнах тихо:

— Защо не заминеш за Африка? Посети местата, където миналата година е ходил без Мадж. Ще откриеш, че е бил сам, искам да кажа, че не е имал любовница. Не е имало никаква жена. А Мадж Хичънс е била единствената му придружителка на местата, където обичайно ходи. Тя и някои от другите, които се занимават с благотворителна дейност.

— По време на обяда в „Льо Рефюж“, разпитах Себастиян за новата му приятелка и годеница, защото беше точно такава, и той ми каза, че работи в Африка. Била лекарка. Занимавала се с научна работа. Явно е в някоя лаборатория. Може да е на изолирано място. Съвсем сигурна съм, че не е пътувала с него. Как ще го направи, щом работи? Според мен това е обяснението.

— Значи вярваш, че е съществувала, така ли? — попитах я.

— Съществува — поправи ме Вивиан.

Свих рамене.

— Кой знае. Все пак ми е странно, че никой не го е виждал с тази жена. Това не е обичайно за него.

— Какво искаш да кажеш?

— Себастиян обичаше да се показва с жени. Да има красива жена до себе си. Ти по-добре от всички би трябвало да го знаеш, Вив.

— Ако трябва да го приема като комплимент, благодаря ти — отвърна тя и ми се усмихна.

— Заслужи си го, скъпа.

— Джак?

— Да?

— Ти вярваш ли ми?

— Знаеш, че ти вярвам, Вив.

— Вярваш и на преценката ми, така ли?

— Понякога — настръхнах.

— Слушай какво, сега трябва да ми вярваш. Интуицията ми подсказва, че всяка дума, която ми каза тогава Себастиян, е истина. Не се е опитвал да ме накара да ревнувам, за да ме върне отново при себе си. Той ме познаваше и знаеше, че това не е начинът — обясни ми спокойно. — Ще ти го кажа съвсем простичко. Когато обядвахме, той ми е доверил истината. Запознал се е с млада жена в Африка и се е влюбил в нея. Обичаше я както никоя друга. Точно такива бяха думите му. Имаше намерение да се върне в Африка, за да бъде с нея. Щяха да пътуват заедно до Индия. Имаха намерение да прекарат Коледа в Кънектикът, във фермата. После щеше да я доведе във Франция — във „Вийо Мулен“, за да я запознае с мен. И с теб, сигурна съм. Тази пролет щяха да се оженят тук, във Франция. Съвсем искрено вярвам, че е било точно така.

Забелязах, че е изключително сериозна.

— Добре — съгласих се. — Да кажем, че си права. Какво значение има всичко това? Тази жена не ти е необходима, за да напишеш очерка си. Ти го познаваше най-добре от всички. Тя не би ти съобщила нищо повече от това.

— Прав си. Бих могла още утре да започна да го пиша. Ала ти забравяш нещо. Искам да знам защо се е самоубил.

— Мила Вив, това никога няма да узнаеш.

— Ще направя всичко възможно, за да разбера.

— Как?

— Като намеря жената.

— Как?

— Още не знам, но ще я открия. Повярвай ми, непременно ще го направя.

— Защо?

— Искам да поговоря с нея.

— Защо? — настоях.

— Защото според мен тя има нещо общо със смъртта му.

Вторачих се в нея.

— Шегуваш се.

— Не, Джак, не се шегувам. Смятам, че между нея и самоубийството му има връзка. Но причината не е, че го е изоставила.

— Тогава защо?

— Още не знам.

— Защо изведнъж си насочила вниманието си към тази жена?

— Защото в живота му тя е единственото нещо различно.

Бавно кимнах.

— Права си. Обаче никога няма да я откриеш — отбелязах. Действително смятах, че Вив си губи времето.

— Ще видим. Междувременно напрегни мозъка си заради мен, скъпи, и може да се сетиш за нещо, дори нещо дребно, което би могло да се окаже от изключително значение.

— Ще се опитам. Но вече те предупредих, че през последната година почти не съм го виждал.

Вивиан допи виното си мълчаливо. Малко по-късно рече:

— Като пия на гладен стомах, ме хваща, а трябва да шофирам до Лурмарен.

— Ще те нахраня — поканих я. — Остани за вечеря.

— Защо не? Благодаря. Радвам се, че ще видя Катрин. Как е тя?

Прокашлях се.

— Няма я, Вив.

— Така ли? Къде е?

— Не знам.

Тя се намръщи.

— Не те разбирам, Джак.

— Напусна ме. Върна се в Англия. Рано сутринта е стигнала до Марсилия. Оттам е взела самолета за Лондон.

— Джак, скъпи, толкова съжалявам. Струваше ми се, че двамата много си подхождате. Смятах, че най-после си намерил подходящата жена. Какво се случи?

— Тя забременя.

— Е? — попита Вивиан учудено.

— Имаме различни схващания за децата. Тя го желае, аз не. Заинати се. Скарахме се. Заяви ми, че ще го роди, независимо какво мисля или казвам. Най-накрая се скарахме и тя си отиде.

— И ти я пусна да си тръгне?

— Да.

— Как може да си толкова глупав? — извика ми тя, гледайки ме ужасено. — Как можа да изтървеш тази прекрасна жена?

Примигнах.

— Виж какво, Вив, не желая да се женя. И изобщо не искам деца. Тя сериозно възнамерява да роди това бебе. Въпреки нежеланието ми. Когато ми заяви, че ме напуска, не я спрях. Както и да е, всяко зло за добро. В края на краищата нищо нямаше да излезе.

Вивиан дълго ме наблюдава. После произнесе тихо:

— Ти си проклет глупак, Джак Лок. Току-що си направил най-голямата грешка в живота си.