Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (16)

Шестнадесета глава

Двамата с Катрин бяхме в голямото легло с балдахин и пиехме коняк.

Приятно ми беше да сме така близо един до друг.

Бях изгасил всички лампи. Единствената светлина идваше от огъня в камината. Той изпълваше стаята с топло сияние. Тишината в стаята се нарушаваше само от пукането на дървата и тихото тиктакане на часовника върху полицата на камината.

Бях спокоен. Често ми се случваше, когато бяхме двамата с Катрин. Радвам се, че се срещнахме. Доволен съм, че е в замъка.

По-рано беше живяла с друг мъж. Преди години. Разказа ми всичко за него. В края на краищата нищо не излязло от връзката им. Когато се запознахме в Париж, за мой късмет в живота й нямаше никой. Подхождахме си. Харесваше ми, че е умна. Интересен ми бе начинът й на разсъждение. Не мога да понасям глупави жени. Познавам няколко, всъщност доста.

Затворих очи. Мислех си за Катрин. Тя никога не се налагаше с каквото и да било. Оставяше ме да бъда такъв, какъвто съм. Да бъда Джак. За нея бях приятел, любовник. Не бях син на известния Себастиян Лок. Не бях Джак Лайън Лок — последният от великото американско семейство, управляващ „Лок Индъстрис“ и фондацията „Лок“. Тя не познаваше тази моя страна, нито пък я интересуваше.

Катрин често ме чуваше да говоря по телефона с президента на „Лок Индъстрис“, както и с други, които управляваха компанията вместо мен, както бяха правили и заради баща ми. Понякога пред нея се обаждах на помощниците си от фондацията, но тя почти не обръщаше внимание на телефонните ми разговори. Нито пък проявяваше любопитство към другите ми интереси в бизнеса.

За щастие обичаше замъка и винарната. Това ми допадаше. Започнах да споделям с нея мислите си за винарския бизнес. Тя винаги ме слушаше с внимание. Разбираше любовта ми към земята — към моята земя и моите лозя.

Друга черта на характера й беше липсата на интерес към богатството ми. Катрин ми се струваше, че презира парите също като Себастиян едно време. Материалните неща нямаха голямо значение за нея. Това не ме безпокоеше. Само ми се искаше да ми позволи да я поглезя. Понякога да й купувам по нещо. Ала на нея й беше — трудно да приема подаръци от мен. Освен книги. Или пък нещо друго, и то да не е скъпо.

Катрин прекъсна мислите ми, докосна рамото ми и изрече тихо:

— Джак, спиш ли?

— Не, дремя. Всъщност бях полузадрямал.

— Току-що ми хрумна нещо.

— Какво?

— Тази тайнствена жена в живота на баща ти появи ли се на погребението му?

— Не.

— Чудя се защо не го е направила? Не ти ли се струва странно?

— Не толкова — отвърнах. — Погребението бе в много тесен кръг — само за членове на семейството. Беше в Корнуол, щата Кънектикът, не присъстваха външни лица. Бяха изключително близки хора.

— Разбирам. Обаче искам да ти кажа нещо. Ако аз бях влюбена в някого, бяхме сгодени и щяхме да се женим и ако този мъж неочаквано умреше, веднага бих се свързала със семейството — довърши разпалено. — Дори и да не се познавах с тях, дори и да не знаеха за съществуването ми. Щеше да ми се иска да бъда с тях, да споделя с тях скръбта си. Във всеки случай бих желала да присъствам на погребението — замълча и прехапа устна. — Джак, когато се размисли човек, наистина е странно. Искам да кажа, че не се е обадила нито на теб, нито на Лусиана дори само да изрази съчувствие, да изкаже съболезнованията си.

— Не го направи — съгласих се. — Но би могла да дойде на службата. Там присъстваха стотици хора. Състоя се в църквата „Сейнт Джон“ в Манхатън. След като бе оповестена публично, целият свят знаеше за нея. Затова присъстваха много хора.

Катрин въздъхна.

— А тъй като не я познаваш, нямаш представа дали е била там или не.

— Точно така.

— Баща ти променил ли е завещанието си?

— Не. Защо?

— Хрумна ми. Обикновено когато хората решават да се самоубият, оставят нещата си в ред.

— Но всичко му беше в ред, Катрин. От години е така. Беше устроен така — господин Експедитивност. Такъв беше Себастиян.

— И нищо не е оставено на жената, за която не бяхте чували, така ли?

— Да. Беше направил завещанието си преди три години. Нищо не бе променено в него. Ако бе оставено нещо на някого, когото не познавам, щях да направя всичко възможно, за да го открия.

— Да, сигурна съм, скъпи. Сега започвам да разбирам, че ти задавам нелепи въпроси. Понякога съм такава глупачка, мили.

Замълча.

Аз също.

Обърна глава и светлината на огъня заигра по дългата й коса, превърна я в блестящ огнен водопад около бледото й лице. Тя пак се раздвижи, извърна се на другата страна и пред очите ми се разкри дългият й врат. Катрин имаше лебедова шия също като Антоанет Дилейни.

— Много странно, честа ми напомняш на някого — на моята Специална лейди, но тази вечер повече от друг път, Катрин — доверих й.

— На твоята Специална лейди ли? Коя е тя? — попита ме тихо, но забелязах, че лицето й помръкна.

— Казваше се Антоанет Дилейни — майката на Вивиан. Обикнах я от деня, в който я видях и тя стана част от живота ни. Тогава бях на шест години. Беше ми като майка. Добра, мила, обичаше ме.

— И аз ти напомням на нея, така ли? — попита недоверчиво. — Толкова ли майчински се отнасям към теб?

Засмях се.

— Беше много красива — като теб. Същата червена коса, бяла кожа, зелени очи. Беше висока, стройна и грациозна като теб.

Катрин се засмя.

— Не съм ти го казвал преди — продължих, — но майка ми е умряла, когато съм бил на две години. От рак на костния мозък. Може би две години по-късно Себастиян се ожени за Криста. Лусиана е тяхна дъщеря. Криста обаче беше алкохоличка. Той я настани в клиника. Повече не се върна при нас. Той не я искаше. Според мен я презираше.

— Значи Антоанет е била приятелка на баща ти? Или любовница?

— Любовница. Всички живяхме заедно шест години. В Кънектикът и тук, в замъка. Тя ми помогна да стана такъв, какъвто съм сега. Ако има нещо добро у мен, дължа го на нея, на нейното влияние и любов.

— Много е хубаво това, което казваш. Трогателно е. Трябва да е била забележителна. Нищо чудно, че я наричаш Специална лейди. Но защо е останала само шест години с вас?

— Умря.

— Съжалявам, Джак. Колко трагично. От какво почина?

— Беше нещастен случай. Поне така твърдяха всички. Падна по стълбите към мазето във фермата на Себастиян. Счупила си врата и издъхнала на място.

— Защо казваш, че всички твърдели, че е нещастен случай, и то с такъв тон, сякаш не смяташ, че е било така? — Катрин ме погледна в очите.

Не отговорих. Извърнах се.

— Да не би да мислиш, че е била убита?

— Не знам какво да мисля — отговорих, обръщайки се към нея. — Струва ми се странно, че е слизала в мазето, и то рано сутринта. Като че ли някой я е бутнал, но кой би могъл да го стори? Кой би искал смъртта й? По това време Себастиян бе по работа в Манхатън. Алфред бил излязъл из фермата. Той беше главният иконом на баща ми. Бяхме там с Лусиана, а също и с гувернантката й. Освен нас беше и икономката. Себастиян пристигна от Ню Йорк около седем часа. Заяви, че е дошъл рано, за да пояздят с Антоанет. Смъртта й си остана загадка за мен.

— Да не би да предполагаш, че Себастиян я е бутнал?

— Не знам — по-рано никога не бях споделял това с някого. Дълбоко поех дъх. После решително изрекох: — Допускам, че може и да го е направил.

— Но, защо?

— Не знам.

Катрин бавно поклати глава.

— Сенките на Ейми Робсарт.

— Коя е Ейми Робсарт?

— Била е омъжена за лорд Робърт Дъдли и на осми септември 1560 година тялото й било намерено в подножието на стълбището на Кампър Хол, където живеела тогава. Смъртта й предизвикала голям шум по онова време и разтърсила цяла Англия. Трябва да знаеш, че Робърт Дъдли бил най-довереният приятел на кралица Елизабет І. Всъщност били близки от деца. Той бил любимият й компаньон. Тя никога не го изпускала от очи. След като станала кралица на Англия, отрупала го с много почести! Имал доста висок ранг в двора и…

— Говорело се, че е любовник на кралицата, ако си спомням добре британската история.

Катрин кимна.

— Точно така. Смъртта на Ейми останала загадка и някои се опитали да я припишат на Робърт Дъдли. Известно време подозирали дори кралицата. Но тъй като по това време Дъдли бил в двора при кралицата, самият той не би могъл да я блъсне.

— Но е могъл да наеме някого да го направи… това ли искаш да ми кажеш?

— Нещо такова. Действително летвата била вдигната доста високо.

— В какъв смисъл?

— След смъртта на жена си Робърт Дъдли останал свободен… и би могъл да се ожени за кралица Елизабет.

— Възможно ли е било?

— Според конституцията да. Освен това тя го обичала, както и той нея. Но Елизабет Тюдор нямала намерение да се омъжи за никого. Не желаела да разделя властта си с друг. Самата аз не смятам, че той е бил замесен в смъртта на жена си. Нито пък кралицата. Била е твърде умна, за да се съюзява с някого за подобно деяние. Както знаеш, имам докторат по английска история. А онова, което не ти е известно, е, че специалността ми е периодът на Тюдорите. Там е силата ми. Моето мнение е, че Ейми Робсарт Дъдли се е самоубила. Всъщност писала съм на тази тема.

— Според теб направила го е заради връзката на мъжа си с кралицата ли?

— Не. Ейми е имала рак на гърдата. Била е болна и вероятно е била сломена. Както и да е, това е мнението ми, плод на дълги размисли. Свършила е със себе си, като се е хвърлила по стълбите.

— Антоанет не беше болна — отбелязах. — При аутопсията щеше да си проличи. Затова смятам, че смъртта й действително е била резултат на нещастен случай.

— Сигурно е така. Не познавам баща ти, но дълбоко се съмнявам, че би извършил подобно престъпление. Или би наел някого да го направи. Какъв би бил мотивът му? Не е бил женен за Антоанет. Ако е желаел да прекъсне връзката, би могъл да го направи съвсем лесно. Просто би я оставил. Не е било нужно да прибягва до убийство.

— Мисля, че си права.

Катрин се премести по-близо до мен, прегърна ме и ме притисна.

— Не се оставяй подобни мисли да те преследват, както ми се струва, че е от години.

— От време на време — признах.

След малко тя стана и отиде до банята.

Останах да лежа, замислен за баща ми. Да не беше повдигала въпроса. Поне не тази вечер. Не сега. Темата ни отне половин ден — откакто Вивиан позвъни сутринта.

Изстенах тихичко. Омръзнало ми бе всичко това. Радвах се, че тази седмица Вивиан заминава за Ню Йорк. Когато прехвърли тревогите си по отношение на Себастиян Лок към друг, щеше да ме остави на мира. Понякога Вивиан ме влудяваше.

Катрин се върна. Първо се разходи наоколо, после легна и се сви до мен, като ме целуна леко по бузата.

— Не ти трябва, нали, скъпи? — попита, взе чашата от ръцете ми и я остави на нощното шкафче.

— Ами… — започнах, но тя спря потока от думи с устните си.

Започна да ме целува в началото леко, по после целувките й станаха разгорещени, страстни. Целувах я пламенно, обвил ръце около тялото й, придърпах я върху себе си.

Известно време останахме така — здраво прегърнати, после хванах гърдата й с една ръка. Докато я целувах, чух как Катрин гърлено изохка.

Най-накрая тя се отдръпна и започна да целува гърдите и корема ми. Наведе се над мен, галейки ме навсякъде. Стигна и до най-чувствителната ми част. Самият аз изстенах, когато започна да ме люби. Обичаше разнообразието. Беше любовница с най-богатото въображение, което познавах. Безразборният секс не бе в стила й. Слава Богу!

Дългата й коса падна върху бедрата ми и изведнъж устните й се оказаха върху мен. Затворих очи. Топлотата и мекотата й ме завладяха. Обикновено, когато правеше това, след секунди се превръщах в силен любовник. Тази вечер обаче нищо не се получи. Не успях да се възбудя.

Предварителната игра продължи доста дълго. Скоро го осъзнах. Тя започваше да се уморява. Внезапно унижен и ядосан на себе си спрях усилията й. Леко я отблъснах.

Катрин се изненада.

— Ще се върна след малко — промърморих и бавно тръгнах към банята.

Заключих вратата и се облегнах на нея.

Дишах тежко. Изпитах онова отвратително до болка познато чувство. Беше ми се случвало. За миг ми се стори, че ще повърна. Гадеше ми се, бях замаян. Най-накрая усещането премина, докато стоях в тъмната баня, уловил се здраво за дръжката на вратата.

Отново бях импотентен! Досега, до тази вечер два пъти бе ставало с Катрин. Бе в началото на връзката ни, но оттогава не се бе повтаряло. Бях започнал да смятам, че вече съм се отървал от този проблем. Явно, че не бях.

— По дяволите — прошепнах и стиснах очи. — По дяволите!

Постепенно обзелата ме паника утихна. Успокоих се. Запалих лампата и отидох до мивката. Наплисках лицето си със студена вода и се загледах в отгледалото.

Образът, който видях отразен там, не беше Джак. Бях бледо копие на Себастиян Лок. Много приличах на него. Нямаше съмнение чий син съм. Макар обаче да имах неговите черти, лицето ми не бе тъй добре оформено като на Себастиян. Очите ми също бяха сини, но някак си воднисти. Неговите бяха наситеносини. Блестяха на загорялото му лице. Моята кожа беше бледа. Винаги изглеждах безличен. Тъмната му коса беше гъста и чуплива. Моята също бе тъмна, но права. В никакъв случай не изглеждах енергичен, нито пък активен, какъвто беше той. Изобщо не притежавах неговия неустоим чар.

Обзалагам се, че той никога не е изпадал в състояние на импотентност, мислех си, продължавайки да се взирам в образа си с известно презрение. Струва ми се, че постоянно е бил възбуден.

Омразно ми бе, че представлявах бледо копие на този мъж, че съм негов син. Ненавиждах го. Не исках да си спомням.

След като изпих чаша студена вода, аз се съвзех. Зарових гнева пак някъде дълбоко в себе си. Напълно владеещ се, отворих вратата. Бавно тръгнах из спалнята.

Катрин беше облякла халата си и седеше пред огъня. Взираше се в пламъците. Изглеждаше дълбоко замислена. Взех моя копринен халат от леглото и го навлякох. Отидох и седнах на килима до нея.

— Съжалявам — изрекох тихо, като хванах ръката й. — Пих доста вино, а след това и коняк.

Тя мълчеше. Само вдигна глава и се взря в мен.

— Съжалявам — повторих.

— Няма нищо, Джак, наистина — изрече меко и тихо. Усмихна ми се и тревожният поглед в очите й изчезна. Леко сви рамене и продължи: — Ще имаме много нощи заедно. Вярвам… стотици нощи. Нали, Джак?

— Да, вече няма да пия толкова. Никога повече няма да се случва — обещах. Чудех се дали съм преодолял страха си.

Тя се наведе, целуна ме леко по устните и погали лицето ми.

— Не се притеснявай. Това не е нещо, което би имало последствия.

Но за мен имаше.

— Ти си красива жена, Катрин, много желана…

Тя се облегна назад и ме погледна в очите. После ме целуна. Аз отвърнах на целувката й. Когато се разделихме, тя докосна устните ми. После сложи глава в скута ми и вдигна очи към мен.

— Ти означаваш много за мене, Джак — изрече след малко. — През последните няколко месеца ми даде любов, топлота, разбиране, нежност и страст. Би трябвало да знаеш колко много те обичам — продължи тихо. — Сигурно можеш да предположиш, че съм влюбена в теб.

— Да — това бе единственото, което се осмелих да изрека.

Забелязах слабата усмивка на устните й, когато вдигна нагоре и двете си ръце. Уви ги здраво около врата ми и ме придърпа към себе си. Целунах я набързо и се освободих от прегръдката й. Страхувах се. Излегнах се до нея, подпрян на лакът, и се взрях в лицето й. Очароваше ме.

— Какво има, Катрин? — прошепнах. — Струва ми се, че криеш някаква голяма тайна.

— Обаче нямам такава.

— Усмихваш се много загадъчно.

— Не е загадъчно. Вероятно самодоволно.

— Защо самодоволно?

— Защото имам теб. Защото съм с теб. Защото ти си най-добрият любовник, когото някога съм имала. Джак, скъпи… — не довърши. Въздъхна дълбоко и блажено. — Никога по-рано не съм се чувствала така. Подобно нещо не се е случвало с мен. С никой друг мъж. Ти ме възбуждаш. Желая те. Искам да ме любиш. Сега.

— Катрин… любима…

— Люби ме, Джак. Моля те.

— Катрин, не знам…

— Не се страхувай — прошепна и за да свали халата си, седна и се обърна усмихната към мен.

На светлината на огъня изглеждаше съвсем неземна. Косата й беше с цвят на мед, в която се прокрадваше червено и златисто, и се спускаше по гладките й бели рамене.

— Ела при мен, Джак — каза и протегна ръка. — Вземи ме. Направи ме твоя. Искам да ти се отдам. Обичам те. Само теб, Джак.

Започнах да се разгорещявам. Докато говореше, желанието запулсира в мен. Съблякох халата си и почти се строполих в протегнатите й ръце. Потиснах страха си, че няма да успея. Щях да я взема. Щях да я любя така, както не съм любил друга жена.

Дълго лежах над нейното дълго гъвкаво тяло, докато наглася моето към нейното. Целувах врата и гърдите й. Проврях изпълнените си с нетърпение треперещи ръце в облака от червена коса.

Докато целувах врата, раменете и лицето й, тя започна да ми шепне. Изричаше омайващи, еротични слова. Те още повече ме възбудиха.

След малко бях напълно готов. Проникнах бързо в нея. Катрин се бе вкопчила за мен. Ноктите й се забиваха в раменете ми. Преплете дългите си крака на гърба ми. Аз я притиснах още по-близо до себе си. Най-после напълно се сляхме.

Забравих всичко, всички. Мислех само за Катрин.