Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (14)

Четиринадесета глава

Поех слушалката от Катрин и седнах на стола, който бе освободила.

— Здравей, Вив — поздравих я. — Как си?

— Благодаря, Джак, бих искала да дойда да те видя.

— Кога?

— Тази сутрин.

— Невъзможно е — отвърнах веднага. Долових нещо в тона й. Знаех кога трябва да се пазя от нея.

— Какво ще кажеш за следобеда? Или довечера? — настоя Вивиан. — Наистина е много важно.

— Вив, просто не мога. Днес не. Имам известни проблеми. Трябва да свърша много неща.

— Можеш да отделиш един час. Разбира се, за мен можеш да го направиш.

— Не мога, Вив. Оливие каза, че ще идват някакви хора. През целия ден ще бъда много зает. Бизнес — излъгах я. Познавам я открай време. От шестгодишен. Усетих, че нещо я безпокои. По гласа й отгатнах. Инстинктивно се отдръпнах. Иначе щеше да ме хване.

— Наистина трябва да говоря с теб, Джак — изрече тя по-меко и сърдечно. — За нещо, което засяга двама ни.

Когато поиска, Вив може да те омае, много добре ми е известно.

— Нека да почака — изрекох бързо.

— Не може. Тогава ще говорим по телефона.

— Не знам кога.

— Дай да го направим сега, Джак. Изслушай ме, моля те.

— Но…

— Няма, но, Джак: Както знаеш, завърших книгата за сестрите Бронте и сега, когато нямам толкова работа, отново се размислих за смъртта на Себастиян.

— Боже мой, Вив! Престани с тия стари истории! Стига!

— Няма и не мога. Слушай. Не мога да си обясня смъртта на Себастиян.

— Самоубил се е — срязах я.

— Това го приемам. Но не мога да измисля причина защо го е направил. Трябва да знам. Ще се примиря само когато стигна до някакво обяснение. Тогава ще се успокоя.

— Никой не може да ти посочи някаква причина. Само Себастиян я знае. Отнесъл е тайната със себе си в гроба.

— Не непременно — възрази тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля…

— За какво мислиш? — прекъснах я. Колко добре познавам този неин тон. Предвещава неприятности.

— За живота му. Какво е правил през последните шест до осем месеца? С кого е бил? И което е по-важно, как се е държал. Знаеш ли в какво състояние на духа е бил? Дали се е тревожил, или е бил щастлив?

— Бил е щастлив. В деня, когато сте обядвали заедно. Ти така ми каза.

— Беше щастлив.

— Откъде си толкова сигурна?

— Глупав въпрос, Джак. Познавах го много добре. Беше щастлив. Слушай какво, наистина си спомням как се чувствах онзи ден. Тогава му се радвах, че се готви да започне нов живот.

— Така ли? — изненадах се. — Какво искаш да кажеш с нов живот?

— Имало е жена, Джак, още една жена в живота му. Беше влюбен и смяташе да се ожени за нея.

— Ти май се шегуваш?! — възкликнах изумен.

— Ни най-малко. Съобщи ми, че са решили да се оженят през пролетта. Всъщност искаше да ме запознае с нея и ме покани на сватбата.

— Отвратително — отсякох.

— Не е така. Винаги сме били близки. Много, много близки. Както и да е, не се отклонявай.

— Коя е тази жена? — попитах, без да обръщам внимание на забележката й.

— Не знам. Не ми каза името й. Там е проблемът. Ако знаех коя е, бих се срещнала с нея. Явно, че никога не си я виждал, след като толкова се изненада, когато я споменах.

— Дори не съм чувал за нея.

— А Лусиана?

— Не е. Сигурен съм. Иначе щеше да ми каже.

— Някой трябва да я познава, Джак. Затова искам да разговарям с хора, които са работили със Себастиян по помощите за Африка.

— Защо за Африка?

— Защото Себастиян ми довери, че се е запознал с нея там. Каза ми, че била лекарка, занимавала се с научна работа. За да си съставя по-добра представа за него през последните шест месеца, искам да разговарям с много хора, с които се е срещал и с които е работил.

— На тях това може да не им хареса. Вероятно нищо няма да ти кажат. Те се отнасят много лоялно към него и към паметта му.

— Знам. Но имам чудесен повод. Ще пиша статия за него за притурката на вестник „Сънди Таймс“. Снощи Санди Робъртсън го потвърди. Смятам да напиша очерк за най-големия филантроп на света… вероятно и последният. Това е една от причините, поради която исках да те видя, Джак. Искам да споделиш с мен впечатленията си от него през последните няколко месеца на миналата година.

— Вивиан, това е абсурдно! Защо просто не зарежеш тая работа?

— Не мога. Ако бях в състояние, щях да го направя. Приемам самоубийството му рационално, но не и емоционално. Не разбирам защо ще се самоубие, когато беше толкова щастлив и изпълнен с планове за бъдещето. Трябва да се е случило нещо, след като обядвах с него онзи понеделник. Интуицията ми го подсказва.

— И си си поставила за цел да го откриеш, така ли? Слушай, Вив, мога да ти подскажа много правдоподобна причина. Жената го е зарязала.

— Допускам го. Приемам го за вероятно. По този въпрос няма да споря с теб, Джак. Но не мога да повярвам, че Себастиян би се самоубил заради жена, поне не този Себастиян, когото познавах.

— Нищо не знам. Не мога да ти помогна за очерка ти.

— Ако се понапрегнеш, навярно би се сетил за нещо. Спомни си за месеците миналото лято.

— Съмнявам се, че ще излезе нещо.

— В деня на погребението Сайръс предложи да напиша книга — биография на Себастиян.

— Продължаваш да поддържаш огъня, а? Това ли е новата ти роля?

— Не бъди саркастичен, Джак, не ти отива. Бих могла да го направя. Просто искам да съм сигурна, че съм в състояние да бъда абсолютно обективна по отношение на Себастиян. Докато пиша очерка, вярвам, че ще ми хрумне някоя идея. Ще бъде нещо като изпит.

— Кого смяташ да интервюираш, Вив? — попитах.

— Колегите му в „Лок Индъстрис“ и във фондацията. Един ще ме отведе към друг, така става обикновено. Скоро ще разбера кой го е познавал най-добре и ще разкаже повече подробности. Смятам да разговарям и с Лусиана.

— Вив, ти си знаеш! — възкликнах. — Само си търсиш белята.

— Ще видим.

— Помни ми думата.

— Джак?

— Да?

— Миналия месец си бил в Ню Йорк за среща на борда на директорите на „Лок Индъстрис“. Някой не ти ли спомена нещо за тази нова жена в живота му.

— Не.

— Хм. Интересно. Вероятно не са знаели за нея.

— Позна, мила.

— Джак, нали ще ми помогнеш за този очерк? За мен има голямо значение. Важно е да го напиша и вярвам, че ще ми помогне да се примиря със смъртта му.

— Добре — съгласих се неохотно и против разума си, — но аз нищо не знам. Миналата година почти не съм го виждал.

— Може да се сетиш за нещо, което да ми даде представа за настроението, за държането му през последните месеци от живота му.

— Трябва да вървя. Другата седмица ще ти се обадя.

— Няма да съм тук. Заминавам за няколко дни до Ню Йорк. Искам да започна интервютата с някои стари приятели от фондацията. Това ще е началото.

— Приятно пътуване.

— Чао.

— Дочуване, Джак. Пак ще ти се обадя.

„По дяволите!“ — изругах тихо, треснах слушалката, облегнах се на стола и се намръщих.

— Какво има, Джак? Да не би да се е случило нещо? — попита ме Катрин със спокойния си глас, с който свикнах през последните няколко месеца.

— Беше Вивиан. Пак е откачила.

— Много любопитно изявление за човек толкова уравновесен, практичен и разумен като нея — възрази ми тя.

— Не е разумна и практична — разгорещено възкликнах. — Поне що се отнася до Себастиян. Само за това мисли. Мъртъв е от пет месеца, а тя продължава да говори и да бълнува за смъртта му. Искам просто да престане. Нека го остави да си почива в мир. Не мога да я понасям, когато е такава.

— Каква?

— Когато се прави, че поддържа огъня — изсмях се и додадох: — Понесла е цяла факла — засмях се от играта на думи, която измислих.

Изявлението ми не разсмя Катрин.

— От онова, което съм чувала, знам, че го е обожавала, а ти си го мразил. Към Себастиян двамата имате абсолютно противоположно отношение — каза тихо тя. — Никога няма да се разберете.

— Точно така, любима. Проблемът е на Вивиан. Няма с какво толкова да се занимава. Завършила е книгата си за сестрите Бронте. Предала я. Сега идва ред на Себастиян. Съсредоточила е цялото си внимание върху него. Отново! По дяволите!

Катрин ме гледа внимателно известно време, после попита:

— Искаш да кажеш, че ще пише книга за баща ти ли, скъпи? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Не книга. Очерк. За лондонския „Сънди Таймс“, по-точно за притурката му. Редакторката, с която работи, е дала съгласие. Би могло да излезе и книга. Дядо ми, старият глупак, й го предложил. Още на погребението. Това е върхът! Ще го направи като нищо. Обзалагам се, че ще я напише. По дяволите!

— Джак, за Бога, защо се разстрои толкова? Държиш се детински, дори глупаво.

— Не е вярно.

— Боя се, че по отношение на баща си си много неразумен, скъпи.

— Вивиан иска да опипа почвата. Решила е да разбере всичко за последната му година. Нужно е да знам — казва, трябва да знам какво е правил. С кого е бил. Как е изглеждал. В какво настроение е бил. Стремя се да разбера състоянието му. Искам да определя причината, поради която се е самоубил. Точно това ми надрънка току-що.

— Как ще събере информация?

— Ще разговаря с хората, ще ги интервюира.

— Кого точно?

— Хора, с които е работил. От „Лок Индъстрис“ и от фондацията. С мен, с Лусиана. Бог знае с кого още.

— И ще напише изводите си, така ли?

— Не точно. Няма да се спира на самоубийството. Поне не в статията. Доколкото я познавам, няма да спомене този факт. Ако го направи, ще бъде с една дума. Какво е изпитвала към него и какво все още чувства. Ще бъде ярък очерк, ще го представи в добра светлина. Ще пише само за добрите му страни. Ще покаже, че го разбира, знаейки с какво се е занимавал през последните няколко месеца от живота. Това е важно за нея. Съвсем лично.

— Ясно. Само не мога да разбера защо ти се тревожиш толкова.

— Не искам да се занимава с това. Не желая непрекъснато да ми напомнят за него. Мъртъв е. Погребан. Нека престанат да ровят костите му.

— Според мен се държиш малко глупаво, скъпи. Току-що заяви, че няма да пише нищо лошо за него. Съгласна съм с теб. От думите ти разбирам, че Вивиан е изключително предана на Себастиян и на паметта му.

— Все още го обича.

— Аз пък не мисля точно така, Джак. Според онова, което съм наблюдавала у нея, Вивиан е твърде жизнена и твърде чувствена жена все още да чезне по мъртвец. В никакъв случай. Тя смята, че живите трябва да живеят живота си. Струва ми се, че е луда по Кит Тримейн. Сега той е нейният живот, а не Себастиян Лок. Повярвай ми. Знам какво ти говоря и съм сигурна, че съм права.

— Може и така да е — побързах да променя темата.