Барбара Тейлър Брадфорд
Опасна тайна (12)

Дванадесета глава

Докато се връщах с колата към „Вийо Мулен“, си повторих всичко, което каза Мари-Лор, и започнах да се поуспокоявам.

Моята скъпа стара приятелка бе много разумна и този следобед го доказа отново. Установих, че ми е помогнала да се примиря с факта, че Себастиян трябва да се е самоубил. Много просто — не съществуваше друго обяснение за смъртта му. В началото ми минаваше мисълта за убийство, но всъщност тя бързо изчезваше, все пак си обяснявах, че кончината му е станала по естествени причини — или от инфаркт, или от удар. Затова толкова се стъписах от телефонния разговор с Джак. Най-малко можех да предположа самоубийство.

Но Мари-Лор ми напомни, че в действителност никога не познаваме даден човек толкова добре, колкото и да сме близки с него, нито пък знаем какво точно преживява. Хората вършат неочаквани неща. Главното е, че тя ми помогна да погледна по-реално на случилото се и за пръв път, след като откриха тялото на Себастиян, започнах да се отпускам.

Когато се върнах в мелницата, бе почти шест и половина. Слънцето потъваше зад назъбената редица тъмни хълмове. От ранния залез бледосиньото небе се бе превърнало в бисерносиво. Когато свих от прашния път по алеята към къщата, бе съвсем притъмняло.

Паркирах колата, влязох и отидох право в спалнята, дори не известих Фил, че съм се върнала. Не ми оставаше много време, докато Кит дойде да ме вземе за вечеря.

Свалих джинсите и пуловера, загърнах се с халат и оправих грима си. След като сресах косата си и си сложих парфюм, преоблякох се с бежов вълнен панталон, кремава копринена блуза и обух обувки в черно и бежово. Грабнах черен блейзер от гардероба, облякох го и се отправих към кухнята.

Фил беше застанала до старата селска маса и пълнеше кофичка за вино с лед, а когато влязох, вдигна очи.

— Ето ви и вас, госпожо Трент, стори ми се, че ви чух преди малко. Дали да отворя виното сега, какво ще кажете?

— Здрасти, Фил, защо не — погледнах часовника си. — Господин Тримейн ще дойде всеки момент, обикновено е точен. Знаеш ли, Фил, навън захладня, мисля, че днес по-добре да сервираме питиетата вътре. Предлагам в библиотеката.

— Добра идея. Да запаля ли огъня?

— Не, благодаря. Не си заслужава. След половин час ще излезем на вечеря.

— Има няколко съобщения за вас, там на бюфета са — каза.

Направих няколко крачки, взех съобщенията изпод старата ютийка, която използвахме като преспапие, и ги прочетох набързо. От Лондон Рени Джаксън, редакторката на книгата, ми. Съобщаваше, че следващия уикенд ще бъде в Ексан Прованс и би желала да обядваме заедно. Пишеше, че в понеделник отново ще ми позвъни, за да се уговорим. Другото съобщение бе от Санди Робъртсън — един от редакторите, с които работех за лондонския „Сънди Таймс“. Нищо важно, беше написала Фил, утре пак щял да ми се обади.

— Сигурна ли си, че господин Робъртсън не иска аз да му позвъня, Фил?

— Да. Той каза, че телефонирал само за да си поприказвате.

— Разбирам — смачках бележките на топка и й я подадох да я хвърли, защото точно в този миг се позвъни на вратата.

— Трябва да е господин Тримейн — предположи тя.

— Аз ще отворя — казах.

Когато след секунда отворих вратата и поздравих Кит, се изненадах от вида му — изглеждаше много добре, независимо от напрегнатата работа през последните месеци.

— Ти си видение, което ще излекува болните ми очи — възкликна той, докато влизаше.

Сграбчи ме в прегръдките си, притисна ме силно и не ми даде възможност да изрека каквото и да било.

Когато най-после ме пусна, целуна ме леко по устните и ме задържа, за да ми се порадва.

— Вивиан, изглеждаш прекрасно.

— Ти също — усмихнах му се. — Въобще не изглеждаш изморен, както твърдеше.

— Но така се чувствам. Обаче като разбрах, че си се върнала, се стегнах от безумна радост — отвърна той ухилен. Прегърна ме през раменете и така минахме през антрето. Явно беше щастлив, че ме вижда.

— Понеже тази вечер е хладно, реших да пийнем по една чаша в библиотеката — казах. Вдигнах очи към него и добавих: — Чудесно е, че те виждам пак, Кит.

— И аз теб. Струва ми се, че те нямаше цяла вечност. Сега, след като най-после се върна, надявам се, че няма да заминаваш, Вив.

— Слава Богу, така смятам. Отново трябва да се заровя в книгата си и до март да я завърша.

Фил ни посрещна на вратата на библиотеката, Кит я поздрави, а после и двамата влязохме вътре. От пода до тавана стените бяха покрити с книги, там бях подредила и чудесни стари провансалски мебели.

— Това е любимото ми място в цялата къща, тук си се проявила много добре — отбеляза, като се обърна се към мен.

— Благодаря — отвърнах и отидох до масата, където Фил беше оставила бутилката с вино в кофичка с лед. Налях в две чаши.

— Наздраве — вдигна тост той и докосна чашата си до моята. Добре дошла у дома, прекрасна лейди. Липсваше ми.

— Ти също ми липсваше, Кит.

— Надявам се — отвърна той и се отпусна на стол близо до големия прозорец, който гледаше към градината.

Седнах на дивана срещу него, облегнах се на меката кожа и се взрях в Кит. Изненадах се, когато открих колко много ми е липсвал. До този момент не си бях давала сметка.

Кристофър Тримейн беше привлекателен мъж. Среден на ръст, той беше слаб, жилав, с гъста тъмноруса коса и изненадващо младежко лице. Още първия път, когато го видях, а и по-късно, винаги съм мислила, че ми прилича на популярен американски герой, който, прегърнал топката, тича през игрището. Четирийсет и две годишен, и той беше нюйоркчанин като мен. От осемнайсет години живееше във Франция, където го смятаха за един от големите съвременни импресионисти, а преди две години се пресели от Париж в Прованс.

Интелигентните му наблюдателни сиви очи се взряха в моите.

— Какво има? — попита. — Да не би да съм се изцапал по лицето?

Поклатих глава.

— Отново си мислех колко добре изглеждаш. Във всеки случай много по-добре, откакто те оставих.

— Чувствам се по-добре. Предполагам, че се дължи на работата. Явно, че рисуването, огромните физически и умствени усилия са ми се отразили благотворно.

— Разбирам те, на мен работата също ми действа много добре.

— Вив… има нещо, което искам да ти кажа… — спря се.

— Какво? — попитах веднага, долавяйки някаква особена нотка в гласа му.

— Бих желал да свършим с този въпрос, преди да отидем на вечеря. Докато се обличах, слушах новините и по Си Ен Ен съобщиха нещо за Себастиян. Предполагам, че резултатът от аутопсията на кънектикътската полиция е готов… — погледна ме угрижено.

— Готов е. Джак ми позвъни следобед от Ню Йорк. Заключението на лекаря е самоубийство — свръхдоза транквиланти. Сигурно са го казали по Си Ен Ен и го знаеш.

— Да, споменаха нещо такова — той се поколеба, а после добави: — Стори ми се странно.

— На мен също. Всъщност малко по-рано ходих с колата до Мари-Лор, за да го обсъдим. Тя познаваше Себастиян от години, и то много добре — въздъхнах дълбоко. — Доста дълго разговаряхме и като че ли няма друго обяснение за смъртта му.

— Представям си колко си се разстроила от смъртта му. Съжалявам, че не бях до теб, за да те успокоявам.

— Добре съм, Кит. Изпитах нещо като стрес, а новината от Джак направо ме срази. Но както би казал Себастиян, животът продължава.

— Животът е направо непредсказуем — изрече Кит и остави чашата си върху ниската масичка пред себе си. — Човек никога не знае какво ще му се случи и какви неприятности го дебнат.

Стана, дойде и седна на дивана до мен, прегърна ме през раменете и ме привлече към себе си.

— Бих искал да ти помогна да се оправиш, Вивиан, и ако мога, да улесня живота ти. Тук съм, ако имаш нужда от мен.

— Знам. Добре съм, честна дума.

— Между нас всичко наред ли е?

— Разбира се, Кит.

— Така че бихме могли да продължим, където прекъснахме през юли?

— Да, разбира се — отвърнах веднага. Започнах да си давам сметка, че не само желаех да възстановим отношенията си, но имах нужда от това, от него.

Той се наведе, хвана лицето ми и ме целуна страстно. Отвърнах на целувката му със същия плам.

— Боже мой, Вив, желая те, искам да се любим — прошепна в косата ми, когато най-после се откъснахме един от друг. — От колко време не сме били заедно. Едва издържам. Хайде да го направим, преди да отидем да вечеряме.

Погалих го, леко по лицето.

— По-късно, Кит. Двамата имаме време колкото поискаме.

Той поклати глава.

— Не е така. Кой знае какво ще ни донесе утрешният ден? Трябва да използваме днешния, животът е труден, затова трябва да го сграбчиш с две ръце. Скъпа, толкова те желая.

— По-късно, Кит — повторих му. Наведох се по-близо към него. Целунах го бързо и добавих: — Хайде да отидем да вечеряме, после ще дойда при теб.

Той ми хвърли бърз поглед, който изведнъж стана напрегнат, и ме попита:

— Ще останеш ли през нощта?

Кимнах.

— Искам да видя картините ти за изложбата, особено последната — голямото платно.

— Значи не те интересувам аз, а картините ми? — засмя се той.

— И ти, и картините — отвърнах и също се засмях.

Отидохме в най-добрия ресторант с четири звезди в околността — „Мулен де Лурмарен“. Кит предварително бе поръчал шампанско и то ни бе сервирано веднага щом седнахме край масата.

С вечерята — прекрасно телешко задушено, пихме едно от най-хубавите местни вина „Шатеньоф дьо Пап“ от близката винарна „Домен дьо Мон Редон“.

Като оставим настрана вкусната храна и вина, самият Кит беше чудесен. По време на вечерята беше забавен, говори ми надълго за работата си, за изложбата в Париж, а след това ме посвети в местните клюки, разказа ми какво се е случило по време на престоя ми в Кънектикът. Смях се и се забавлявах в продължение на няколко часа.

По-късно, докато пиехме кафе, той изведнъж ме попита:

— Ще дойдеш ли с мен в Париж през ноември, Вив? На откриването на изложбата.

— Кит, имам толкова работа върху книгата — започнах, но спрях, когато забелязах разочарованието, което се изписа на лицето му.

— Моля те, Вив, за мен е важно да си там.

— Тогава ще дойда — отговорих. — В края на месеца е, нали?

— Да, пада се петък, двайсет и шести ноември. Защо?

— Хубаво, че е в края на месеца. Ще имам време да навляза в книгата. През следващите седмици ще работя усилено, за да си взема дълъг уикенд и да бъда с теб в Париж.

Доволният му вид ми подсказа колко се радва, че съм приела поканата му, и аз се трогнах.

— Благодаря ти, че ме покани, Кит, сигурна съм, че изложбата ти ще има голям успех. Нямам търпение да видя картините ти.

— Аз пък нямам търпение за теб — отвърна той, погледна ме палаво, после се ухили и добави: — Честно казано, според мен по-добре да разгледаш картините утре — на дневна светлина.

— Така ли смяташ?

 

 

Стоях до прозореца в спалнята му, загледана в стария замък Лурмарен, и чаках Кит. Луната беше пълна и осветяваше ренесансовия замък и острите му кули, а на старинния камък придаваше сребрист блясък.

Винаги съм обичала изгледа от спалнята му, а тази вечер сякаш имаше нещо особено в него. Вероятно се дължеше на играта на ярката лунна светлина върху древните останки от замъка и хълмистата равнина, където бе построен. Или пък на тъмното небе, изпъстрено с ярки звезди и бързо движещи се облаци, които от време на време минаваха пред лицето на луната и го скриваха.

Или може би защото аз бях различна тази вечер.

Бях по-спокойна и отпусната, както отдавна не ми се бе случвало. Радвах се, че съм с Кит. Установих го преди няколко часа. Бях забравила колко добре се чувствах от топлотата, вниманието и любовните му жестове. Не беше нищо ново. Винаги се е отнасял добре с мен. През трите месеца, докато бях далеч от него, го бях забравила.

Изведнъж той се появи, застана зад мен и сложи ръце върху раменете ми. Вдигна косата ми и ме целуна по тила. После бавно ме обърна към себе си.

Беше с бял хавлиен халат и ми подаде и на мен един.

— Моля те, скъпа, съблечи се и да си лягаме — прошепна.

Тръгнах, той отново ме привлече в обятията си и ме целуна. Беше продължителна и страстна целувка. Щом ме пусна, изрече тихо и напрегнато:

— Побързай, не мога да чакам повече, Виви, липсваше ми безкрайно много.

След няколко минути се върнах и легнах до него. Известно време лежахме един до друг, хванати за ръце, и наблюдавахме красивото нощно небе. Чувствах се щастлива, че съм до него, прииска ми се този миг на особено спокойствие и близост да продължи по-дълго. Изведнъж Кит се надигна, подпря се на лакът и се взря в мен изпитателно.

— Красива си, Вивиан — изрече, разтвори халата ми и погали гърдите, корема и бедрата ми. После застана на колене, наведе се над тялото ми и започна да ме целува навсякъде, докато най-после стигна до най-трепетното място в мен. Там устните му се задържаха. Аз се отпуснах и се оставих да ме люби както желае, така както винаги е правил.