Мария Барет
Порочна мания (28)

Двадесет и седма глава

Кошмарът отново дойде. Беше тъмно като в рог и той вървеше през полето, а звуците на нощта бяха по-зловещи от всякога. Знаеше, че го следят. Усещаше страх, бавен, мъчителен страх, който пълзеше по гръбнака му, и чувстваше, знаеше какво ще се случи след това. Внезапно изкряка кукумявка и той се извъртя рязко. Един нож се насочи към гърлото му и огромната фигура на брат му го надви. Сърцето му биеше толкова бясно, че му се струваше, че ще се пръсне в гърдите му. Когато отвори уста да изкрещи, оттам не излезе нищо — нито думи, нито дъх, нищо. Погледна надолу и видя, че е покрит с кръв, със собствената си кръв, която течеше, гъста и червена, по гърдите му и образуваше локва на земята.

— Джовани… Не! — посегна към ръцете на брат си, но силите му го бяха напуснали. — Не! — извика той. — Господи, не!… Франческа… Спаси ме!

Събуди се.

— Ох, Боже! Млъквай там!

— Млъквай, за Бога!

Хорът от гласове прозвъня в застиналия, вонящ въздух на стаята. Потен и разтреперан, Енцо се обърна на една страна и сви колене до гърдите си. Стори му се, че ще повърне. Заслушан в тежкото дишане на другите мъже в общежитието, той гледаше черното пространство с широко отворени очи и се страхуваше, че ако ги затвори, кошмарът ще се върне.

Така че Енцо Мондело лежеше в страх от спомените си и чакаше първите признаци на зората през закования с дъски прозорец, чакаше ужасът на нощта да премине.

 

 

— Хей, Енцо! Искаш ли цигара?

Енцо вдигна поглед от улицата и се опря на метлата си за минутка.

— Давам ти двайсет за мъничко от хубавия ти задник!

Улицата се огласи от противен смях и той отново наведе глава и продължи да мете.

— Какво ти става, Енцо? Май селянчето не носи на майтапи, а?

Дебелият отговорник на чистачите се изсмя и показа мръсните си, пожълтели зъби. Но Енцо продължи да мете, без да му обръща внимание. Смехът най-сетне стихна и мъжете се заеха с работата си.

Докато метеше яростно, Енцо усещаше мехурите по ръцете си. Грубата дръжка на метлата триеше възпалените места и пукаше мазолите. Болеше го, но не му пукаше. Не мислеше за нищо, не го бе грижа за нищо. Не и след като Франческа го беше оставила. Тогава той продаде фермата на безценица само за да се отърве от нея, да бъде свободен. Свободен да намери Франческа. Само това искаше — да я намери и да я върне обратно. Затова работеше, гърба го болеше и прахта и мръсотията на града проникваха в порите му, в гънките на кожата и под ноктите му. Ден след ден обливаше се в мръсна, мазна пот, докато се бъхтеше за няколкото лири в джоба си, и чакаше. Чакаше точния момент, в който да предприеме нещо, да намери Франческа.

След известно време отново вдигна поглед от пътя и чу кавга от другия край на улицата. Сложи ръка над очите си, за да ги засенчи от слънцето. Всички мъже бяха спрели работа и той също насочи вниманието си към свадата. Видя една небрежно паркирана кола, до която стояха мъж и младо момиче. Тя дърпаше мъжа, като не му позволяваше да се качи в колата, и му крещеше обидни думи. Някои от работниците на улицата бяха започнали да се смеят на опитите й да го изнуди за още пари, докато той я буташе, засрамен от сцената.

Изморен от спора, мъжът погледна през рамо и видя, че го наблюдава тълпа от усмихнати чистачи. Зърна нахално ухилената физиономия на един от тях и отношението му се смени рязко. Гневът му избухна.

— Махай се, тъпа кучко! — кресна той. — Получи всичко, което си заслужаваше!

Мъжът бутна яростно момичето и то залитна назад, като едва не загуби равновесие. Няколко от наблюдаващите ги чистачи нададоха злоради викове. Тя размаха ръце и го заблъска с юмруци по гърдите. Вбесен от подигравките, той сграбчи едната й ръка и я изви назад. Момичето изпищя от болка.

— Махай се, пачавро!

Мъжът отново я блъсна и тя падна. Извърна се настрани и заплака. Точно тогава Енцо зърна лицето й. За частица от секундата замръзна, след това изкрещя:

— Франческа.

Хвърли метлата и хукна по улицата. Точно когато мъжът се готвеше да се качи в колата, Енцо го нападна. Здравото му мускулесто тяло бе добило неочаквани сили от гнева. Мъжът залитна изненадано назад. Енцо го сграбчи за гърлото и го притисна към капака на колата. Мъжът започна да се дави. Съпротивляваше се отчаяно, но нямаше физическата сила на един уличен чистач. Гротескно изкривено в агония, лицето му стана тъмночервено и се изду от въздуха, който се мъчеше да излезе от дробовете му, а очите му изхвръкнаха от страх.

— Господи! Смъкнете го от онуй копеле!

Двама мъже внезапно хванаха Енцо за ръцете и го издърпаха назад. Хватката му се отслаби.

— Боже, замалко да го убие!

Задъхан, мъжът падна по очи на земята.

— Дръпнете се назад, че да може да диша!

— Слава Богу, още е жив!

Енцо се отпусна до девойката. Разтрепераното й тяло бе свито на кълбо на земята. Ръката й висеше болезнено. Сега виждаше, че не е Франческа и сведе глава. Проряза го горчиво разочарование, докато се мъчеше да си поеме дъх.

— Ти! — мъжът се надвеси над Енцо, който бе коленичил на земята. — Кучи син! Едва не ме уби!

Енцо не го погледна, в тялото му не бе останал живот. Не беше Франческа, само това имаше значение.

Мъжът го ритна, но той пое удара, без да реагира.

— Ще накарам да те арестуват! Копеле такова! — понечи да го ритне още веднъж, но Енцо внезапно се помръдна и мъжът побърза да се отдръпне. Изтича до колата и отвори вратата. — Мръсно копеле! — кресна оттам, запали двигателя и изпсува. Размаха юмрук към Енцо, докато натискаше съединителя, и продължи да крещи от прозореца: — Мръсно, шибано копеле!

Мина съвсем близо до Енцо и момичето и колата му зарева надолу по улицата. Двигателят й избуча в далечината и след това се възцари мълчание. Напрегнато, неловко мълчание. Мъжете постояха наоколо няколко минути, без да знаят какво да направят, но дебелият мъж проговори:

— Оставете го.

Малката групичка работници се разпръсна. Той погледна надолу към Енцо.

— Уволнен си — след това се изплю на паважа и избърса уста с ръкава си. — Повече да не съм видял скапаната ти физиономия. Ясно? — обърна се и последва работниците, които бяха започнали да се отдалечават по улицата.

 

 

Известно време Енцо стоя, коленичил до момичето. Умълчана, тя се люлееше напред-назад, със здраво стиснати устни и пепеляво лице. Скимтеше като пребито куче, когато болката станеше прекалено силна, и Енцо усещаше желание да я удари. Горчивото му разочарование бързо се бе превърнало в ярост. Опита се да не й обръща внимание, докато тя се мъчеше да стигне до чантата си.

— Ето… — прошепна му дрезгаво. Бутна чантата към него със здравата си ръка. Очевидно всяко движение й причиняваше страшна болка.

Енцо вдигна поглед.

— Вземи я — рече тя едва-едва.

Той придърпа чантата до себе си, отвори я и вътре намери пачка лири. Извади я и ги преброи: бяха повече, отколкото печелеше за седмица. Погледна към момичето. Беше младо, на не повече от петнадесет, но бе мръсно от боя и чертите му бяха разкривени от болката. Стори му се, че ще припадне. Енцо извади парите от чантата и ги напъха в задния си джоб.

— Благодаря — каза й. Щяха да му стигнат поне докато си намереше друга работа. Изправи се и я погледна, готов да си тръгне. Внезапно се почувства виновен. Отиде до нея и се помъчи да я вдигне. — Ето, хвани се за мен — не можеше да я остави тук, колкото и да му се искаше. Прегърна я през талията, докато тя придържаше ръката си. — Какъв ти е адресът?

Момичето не отговори. Краката му трепереха и то се облегна на него. Енцо се наведе, взе я на ръце и я понесе през улицата.

— Ей, синьоре! — прекоси до вестникопродавеца, който вече излагаше вечерните издания. — Знаеш ли къде живее това момиче?

Продавачът погледна Енцо и след това младата проститутка, която носеше на ръце. Познаваше я — тя беше от един малък публичен дом наблизо.

— Занеси я на Виа Парезе — отвърна той. — Отвъд Виа Палестро е, не е далеч.

Енцо кимна. Предния ден беше работил там и познаваше смътно улицата. Момичето промърмори нещо неразбираемо и минута по-късно загуби съзнание. Тежеше в ръцете му като олово. Той кимна за благодарност на вестникопродавеца и се отправи в тази посока.

Малко по-късно вече придържаше момичето и двамата вървяха. Енцо зърна адреса, който му бе дала. Спряха се пред разнебитена триетажна розова каменна сграда на Виа Варезе и той пристъпи напред, за да позвъни на звънеца. Най-сетне вратата се отвори от една висока, привлекателна жена, която излезе от къщата и пое момичето от него, като я придържаше с две ръце. Кимна му безмълвно за поздрав и той направи същото. Тя се обърна да въведе момичето в къщата, след това се извърна и огледа Енцо от глава до пети.

— Влезте вътре, моля — каза тя. Енцо беше изненадан от гласа й, нямаше и следа от акцент. — Може би ще почакате, докато се погрижа за София?

— Разбира се — Енцо изправи рамене и я последва зад двойните дъбови врати, докато жената подвикна:

— Карла, би ли завела синьоре… а-а…

— Мондело, Енцо Мондело.

— Благодаря. Синьоре Мондело в приемната, докато заведа София горе в стаята й?

Енцо се озова в дълъг, покрит с лози двор и няколко врати, които водеха в различни посоки. Една от вратите се отвори и оттам излезе дребна, набита възрастна жена, облечена в типичните дрехи на вдовица. Тя кимна към него, а Енцо се загледа как по-младата жена вкарва момичето в друга врата и двете изчезват от погледа му.

— Насам, моля.

Възрастната жена го поведе през вратата, от която току-що беше излязла, по един тъмен коридор към друга врата. Беше изненадан: като че ли цялата къща представляваше лабиринт от коридори и врати.

— Тук, синьоре, моля.

Жената отвори последната врата и Енцо влезе в дълга тъмна стая, изкусно драпирана с червено и златно, с дълги позлатени огледала, две или три красиво тапицирани ниски канапета и разпръснати наоколо столове. Вонеше на мухъл, на застоял цигарен дим и алкохол, също така съвсем леко миришеше на тела — отличителния мирис на секс. Когато вратата се затвори тихо зад гърба му, Енцо застана в средата на стаята и се огледа хубаво, очарован от примамливостта на мястото. Стоя така около десет минути и не чу как вратата отново се отваря.

— Синьоре Мондело?

Енцо се сепна и се обърна. Високата привлекателна жена беше влязла и го гледаше с подозрение. Приближи се до него, а копринената рокля шумолеше тихо при всяко нейно движение.

— Искате ли нещо за пиене? — попита студено тя.

— Не, благодаря — чувстваше се неудобно. Дрехите му бяха мръсни и знаеше, че мирише на гадното общежитие. Мястото му не бе тук и нямаше търпение да се махне. Той пристъпи неловко от крак на крак и зачака.

— Може би тогава ще седнете, синьоре Мондело?

Жената посочи едно канапе и сама отиде до него. Седна и потупа мястото до себе си, като гледаше Енцо право в очите. Той виждаше, че го преценява. Приближи се до нея с изпъчени гърди и седна тромаво на ръба на седалката, като отново осъзнаваше колко е мръсен.

— Моля ви, настанете се удобно.

Тя се усмихна и Енцо видя правата линия бели зъби и устните й, боядисани в тъмночервено. Имаше добре поддържано, но все пак студено, застаряващо лице. Косата й, пригладена назад и завита на висок кок на тила, подчертаваше това.

— Синьоре Мондело — рече внимателно тя, — София ми каза какво сте направили за нея този следобед и съм ви много благодарна.

Жената направи пауза. Още от първия момент, в който го видя, разбра колко полезен може да й бъде, имаше усет за тези неща. Но трябваше да играе внимателно, да намери деликатното равновесие между любезност и контрол.

— Видях, че парите й липсват и предполагам, че е заплатила за помощта ви.

Енцо кимна. Тази не беше глупава. Той бръкна уморено в задния си джоб и извади пачката лири.

— Добре. Синьоре Мондело, страхувам се, че младите момичета, които работят за мен, ще продължат да рискуват на улицата от време на време — тя сви рамене. — Не зная защо. Тук имам добро заведение и те няма нужда да… — млъкна, сякаш ядосана на всичко това, и приглади полата с елегантните си пръсти. — Синьоре Мондело, София ми каза, че днес сте били… как да се изразя… бърз и… а-а… агресивен в помощта си към нея — погледна възхитено широките рамене и мускулестата му фигура. — Напълно й вярвам.

Енцо се размърда неловко на канапето и тя разбра, че го е преценила добре. Не беше тъп, а податлив.

— Имам едно предложение за вас, синьоре, ако бъдете така любезен да ме изслушате за няколко минути.

Говореше с толкова овладяна увереност и тиха агресия, че го притесни. Никога досега не бе срещал такава жена. Но въпреки това остана седнал. Нямаше какво да загуби, ако я изслушаше, нали? Енцо кимна отново и тя продължи:

— Отлично. Става дума за бизнеса ми тук — направи широк жест с ръка, който включваше цялата стая. — Развлекателният ми бизнес.

Енцо не каза нищо. Знаеше точно какво става тук, но не приличаше на нито един публичен дом, в който бе ходил.

— Виждам, че се разбираме. Тогава ще пристъпя направо към въпроса. Търся мъж, който да ми помага в моето заведение, някой, който да се грижи за момичетата, да наглежда нещата заради мен.

Жената млъкна. Всъщност искаше много повече от това. Имаше различни идеи и Енцо Мондело като че ли бе паднал в скута й като дар от боговете. Тя облиза тъмночервените си устни.

— Енцо… Нали мога да те наричам Енцо?

Той кимна.

— Енцо, работата е съвсем лесна. Имам нужда от някой, който да се грижи положението никога да не се изпуска от ръце. Някой, който да може — как да се изразя? — да се грижи за интересите ми, когато стане нужда. Разбираш ли?

Енцо усещаше, че през цялото време, докато говори, жената го оглежда внимателно. Правеше го по много нехаен, едва забележим начин, но той го чувстваше и намираше това леко вълнуващо. Ако не се смяташе момичето на улицата, тя бе първата жена, с която влизаше в контакт от Франческа насам — първата истинска жена, а не просто евтина мръсница в някоя тъмна задна уличка. Беше нащрек, но вече не искаше да си отива, тя го омагьосваше.

— За какво заплащане говорим? — попита неохотно той. Почувства нужда да защити интересите си, макар да усещаше, че самоконтролът му се изплъзва. Само близостта й връщаше силната болка, чувството на физическа загуба, която никакви евтини вълнения не можеха да заменят.

— Храна и легло — искам да живееш тук. И, да кажем, сто хиляди лири на седмица с тримесечен изпитателен срок.

Енцо се престори, че мисли за няколко минути, щеше да остане и за далеч по-малко. А и нямаше защо да тръгва, не още, не и докато не намереше Франческа.

— Ще трябва да си взема нещата — каза той, като си мислеше, че трябва да постави едно-две изисквания. — А и не знам за колко време става дума.

Жената кимна. Щеше да бъде за толкова време, колкото й беше полезен.

— Разбира се. Ясно — тя се изправи. — Трябва да ти намерим малко нови дрехи от пазара на Виа Саннио. Можеш да вземеш моята карта — повечето хора там ме познават и ще успееш да си купиш някои неща от моя кредит.

Енцо също се изправи бързо. Чувстваше се глупаво да седи на канапето и тя да се извисява над него.

— Е, с това май приключихме — протегна му ръка и Енцо бързо я пое. Отчаяно искаше да я докосне. — Сигурна съм, че ще работим добре заедно.

Той кимна и задържа пръстите й малко по-дълго. Стори му се, че вижда в очите й да проблясва лека искрица смях, която изчезна, преди да бе сигурен в това.

— А сега подробностите — каза енергично тя и свали ръката до тялото си.

Беше в бизнеса от достатъчно дълго време, за да може да надушва сексуалната възбуда. Това я развесели. Може би Енцо Мондело щеше да бъде полезен в повече от едно отношение…

— Някои от моите момичета живеят тук — обясни бързо тя, — но повечето пристигат на работа в шест. Храним се по средата на следобеда — макар че от време на време някои от редовните ни клиенти желаят да ни използват и през деня — и ще откриеш, че Карла е готова с храната след три. От теб зависи дали ще се храниш с нас или не, но до пет и половина искам да си облечен и готов за работа. Главно сме вечерно заведение, обикновено развличаме клиенти след вечеря, господа, които искат да пийнат нещо някъде късно през нощта и други подобни случаи. Работното време започва в шест или седем. Това устройва ли те?

Енцо кимна.

— Добре. Не мисля, че имам какво друго да ти кажа. Значи ще се видим довечера?

— Да, ъ-ъ… — Енцо се опита да измисли какво да каже, за да я задържи още малко, но не успя.

— Карла ще ти даде една от стаите на най-горния етаж.

— Да.

Енцо я гледаше как отива към вратата. Вървеше с изправено тяло и с гордо вдигната глава. Тя се поспря на вратата.

— Между другото името ми е Изабела — усмихна се. — Добре дошъл във „Вила Изабела“.

И без да каже нито дума повече, излезе от стаята, като само леко прошумоля с роклята си.

Известно време Енцо остана на мястото си, загледан след нея. Усещаше уханието й — топлото женско ухание, за което бе копнял през всичките тези нощи — и то караше главата му да се мае. Вдигна ръце към лицето си и затвори очи. Видя в съзнанието си Франческа — гола и тичаща под топлото слънце към морето. Беше си все същият образ, все същият маниакален копнеж по нея, все същата яростна нужда.

Рязко отвори очи и подуши въздуха. Парфюмът на Изабела се носеше, тежък и гъст, в миризмата на мухъл в стаята. Той го възбуждаше, напомняше му за собствената му сила. Или за това как бе имал Франческа и как можеше да я има отново. Това го изпълваше с увереност.

Вратата се отвори. Той рязко вдигна поглед и кимна, когато старицата Карла му направи знак да я последва. Всички мисли за Франческа изчезнаха, умът му се проясни. Огледа се още веднъж в стаята, прекоси я и излезе в полутъмния коридор, като изправи рамене.

Нямаше идея колко време ще остане тук — всичко това зависеше от Франческа, но пък знаеше, че засега е стъпил на краката си. Подуши отново парфюма на Изабела — той сякаш бе навсякъде — и бавно последва Карла към новата си стая.