Мария Барет
Порочна мания (32)

Тридесет и първа глава

Патрик — 1992 година

Новоназначеният заместник-министър във Външно министерство седеше на бюрото в кабинета на къщата си в своя избирателен район Литъл Хорсли, Западен Съсекс, вперил очи в един брой от списанието на жена си — „Вог“. Беше отворено на страница тридесет и девета и една статия за нарастващия успех на Франческа Камърън и Дейвид Йейтс го гледаше с лъскавите цветни снимки на дизайнерите — изтънчени, шикозни образи. Той прокара пръст по лицето на Франческа и проследи контурите му. След това се изправи и отиде до библиотечката да извади папката си. Донесе я до бюрото и отново седна, като впери поглед в снимката, без да може да свали очи от лицето й. За Патрик Девлин това бе почти непоносимо.

Не за пръв път виждаше нейни снимки. Беше си ги изрязвал и събирал в папка през последните две години. Даваше му известна утеха да знае, че е толкова успяла, че постиженията и признанията за таланта й идват от неговите болка и мъка. Но утехата бе малка в сравнение с дните и нощите, които беше прекарал в копнеж по нея, в сравнение с ужасните усилия да обича Пени и с горчивата безнадеждност, в каквато се бе превърнал бракът му. Наистина малка утеха.

През последните две години не бе изминал нито ден, в който да не си помисли за Франческа, да не се запита къде е и какво прави. И въпреки работата, въпреки силното напрежение от собственото му метеорно издигане към успеха, спомените за нея не избледняваха: кадифената кожа, пищната коса и звънливият глас. Не беше минал и ден, в който да не му се иска да говори с нея, да й разкаже за Пени, да се разтовари и да получи опрощението и разбирането й. Нито един ден.

Понякога се чудеше дали собствената му мъка не кара времето, прекарано с нея, да изглежда толкова напрегнато и емоционално. Но когато изваждаше папката и я поглеждаше, виждаше нежните черти на лицето и блестящите зелени очи и успяваше да се почувства близо до нея даже чрез фалшивото, далечно посредничество на снимките. Чувстваше се толкова близо, че дори можеше да си представи какво точно би казала и как би го укорила с мъдростта си. „Баща ми беше алкохолик — бе му казала тя — и заради това се опитвах да го обичам още повече, а не по-малко.“ Ето, въпреки цялото си образование, опит и знания, той не бе успял да го постигне. Не обичаше Пени и не бе в състояние да направи нищо друго, освен да живее в лъжата, която сам бе създал, като се преструваше пред една жена, която се мяташе опасно от една емоционална бездна в друга и правеше живота му ад.

Патрик вдигна поглед от снимката и видя колко слънчево е навън. Това го поразведри. Той взе ножиците и внимателно изряза страниците със статията за Франческа. Пъхна изрезките в папката при другите и затвори списанието. „Достатъчно — помисли си, — стига толкова самосъжаление за днес.“ След това стана, върна папката на мястото й в библиотечката, заключи чекмеджето и отвори вратата на кабинета. Прекоси антрето със списанието в ръка, отиде до дневната и пъхна „Вог“-а на мястото му в купчинката списания. Приближи се до прозореца и погледна навън към градината. Разкошната листата зеленина бе изпъстрена със слънчеви зайчета. Видя Пени да реже рози долу. Ръцете й бяха в прекалено големи памучни градинарски ръкавици, а до краката й имаше кошничка. Изглеждаше погълната от работата си и напълно доволна. Той въздъхна. Разбира се, не беше доволна, но днес не му се искаше да мисли за това. С нея можеше да се живее само ден за ден.

Тъкмо се канеше да се обърне, когато видя, че тя го гледа. Изправи се, разтри гърба си и му махна. След това свали градинарските ръкавици и сложи ръце на издутия си корем. Тръгна към него през градината и той си помисли колко спокойно е лицето й и как й подхожда бременността. Това само го караше да изпитва още по-голяма горчивина заради истинската й същност.

Беше се опитал — Бог му бе свидетел, че се бе опитвал. Онази първа нощ, когато я намери пияна и яростна, се опита да разбере, да помогне, да я обича повече, както би направила Франческа. Но накрая обидите, яростта и истерията изтощиха и малкото чувства, които изпитваше към нея, и остана само вината, задето не е способен да й даде повече. Да, бе способен на съжаление, също и на грижи, но не и на любов. Любовта бе за друг човек и той мразеше горчиво Маргарет за това.

Патрик отвори френските прозорци, излезе във вътрешния двор и тръгна по склона на моравата да пресрещне Пени. Беше в средата на седмия месец и цялата изминала бременност беше истинска борба. Беше му обещала, че няма да има никакви хапчета и никакво пиене, но единственият й емоционален отдушник остана той и понякога го използваше и обиждаше толкова отчаяно, че му се струваше, че няма повече сили да продължи. Само мисълта за бебето им поддържаше жива надеждата му, бебето придаваше смисъл на всичко. С новия живот идваше началото на нови неща, шанс да заживее отново.

— Скъпи! — Пени протегна ръце и Патрик ги пое. — Нима си свършил работа толкова скоро?

Той се усмихна.

— Не съвсем. Видях, че грее слънце и си помислих, че мога да си взема няколко минути почивка.

Тя се засмя със същия лек, безгрижен смях, който го беше измамил през първите дни.

— Никога няма да станеш министър, какъвто трябва, ако не си пишеш домашните, Пади!

„Колко е лек разговорът с нея, когато е добре — помисли си той, — и колко малко всъщност знаех, когато се ожених за нея.“

— Изведнъж ми се стори, че изглеждаш ужасно наежен, скъпи — тя погали бузата му, а след това неочаквано отпусна ръката си, сякаш бе загубила интерес към движението. — Ето, виж, харесват ли ти розите ми?

Протегна кошничката, която носеше, и за момент погледна лицето му. Това бе един от нейните навици: да сменя темата, когато си поиска, сякаш не бе в състояние да се съсредоточи задълго върху каквото и да било.

— Да, чудесни са.

— За тази вечер са, за масата.

— Красиви са.

— Аз съм ти добра съпруга, нали, Пади? — неочаквано лицето й стана сериозно, а гласът — леко развълнуван.

— Да — усмихна се той окуражително.

— Опитвам се да бъда.

— Зная, че се опитваш — наведе се и я целуна по челото.

— Мисля, че вече мога да се кача и да си почина. Чувствам се доста изморена от топлината.

— Свърши ли с розите?

— Да съм свършила ли?

— О, да, набра ли достатъчно за масата?

— О, не зная — погледна през рамо. — Ще помоля госпожа Дън да ги нареди вместо мен — тя ще разбере дали са достатъчно. Наистина съм изморена.

— Да, сигурен съм, че си. Ето, позволи ми.

Патрик взе кошничката от нея и тя се усмихна.

— Искаш ли да дойдеш да си починеш с мен?

— Не, аз… — видя в очите й да проблясва страдание и се спря. От известно време бе горе-долу уравновесена и Патрик се опитваше да направи всичко възможно, за да я задържи така. — Всъщност защо не? Сигурен, съм, че мога да отделя половин час от парламентарните си задължения!

Тя се засмя. Страданието й бе изчезнало напълно. Просто не можеше да се каже в коя посока ще поеме в следващия момент.

— Тогава ще помоля госпожа Дън да отклонява обажданията ти.

— Не. Искам да кажа — недей, може някой да желае спешно да се свърже с мен.

Имаше нужда от тези обаждания. Мисълта само да лежи и да я утешава го задушаваше.

— Могат да почакат.

— Ами ако някой иска да отмени посещението си за довечера?

— О, Боже! Не могат! Аз… — Пени неочаквано изпадна в паника.

— Пени! Моля те — той я хвана за раменете. — Сигурен съм, че няма да го направят, моля те, не се паникьосвай, това е само една възможност.

— О, аз…

— Ще кажа на госпожа Дън да отклонява обажданията. Права си, могат да почакат.

Видя облекчението в очите й и изруга наум сестра си. Беше принудила Пени да даде тази вечеря, а Патрик знаеше, че тя не може да се справи. Злобата на Маргарет като че ли нямаше граници, бе готова да пожертва всекиго заради амбициите си.

— Честно, мисля, че довечера всичко ще е чудесно. Хайде да се качим да си починем, а ти повече няма да мислиш за това. Става ли?

Пени кимна.

— Добре. Ти върви горе, а аз ще дойда при теб след няколко минути.

Патрик свали ръцете си и тя пое към френските прозорци. Гледаше я как се отдалечава и й махна, когато се обърна и го погледна от къщата. След това въздъхна тежко и раздразнено и отиде до розовите храсти да събере нещата й.

 

 

Към шест Патрик стана от бюрото, излезе от, кабинета си и отиде в трапезарията. Видя, че госпожа Дън е довършила започнатото от Пени и масата е сложена, цветята — подредени, а виното поставено на бюфета, готово да го разлива. Той огледа подробностите на стаята и отиде до масата, за да провери дали картичките с имената са наредени правилно.

— Всичко наред ли е, господин Девлин?

Обърна се и видя икономката на вратата.

— О, да, благодаря ви, госпожо Дън, изглежда много хубаво.

Тя се усмихна доволно.

— Госпожа Девлин още ли спи?

— Да.

Беше оставил Пени да почива само десет минути, след като бе отишъл при нея. Тя спеше много тежко следобед и дори не се размърда, когато той затвори вратата след себе си и слезе в кабинета си.

— Предполагам, че ще е по-добре да я събудя. Бихте ли ни направили чай, моля?

— Разбира се.

Госпожа Дън веднага се обърна и напусна стаята толкова тихо, колкото беше дошла, като меките й обувки се движеха безшумно по каменния под. Патрик излезе от трапезарията и се отправи нагоре към спалнята, където спеше Пени.

— О, здравей! Мислех, че още спиш.

Патрик влезе в стаята и погледна към Пени, която седеше по сутиен и комбинезон и гледаше отражението си в огледалото на тоалетката. По леглото небрежно бяха разхвърляни дрехи, а по пода — безброй чифтове обувки. Цареше бъркотия — агресивен, гневен хаос.

— Пени? — той влезе по-навътре в стаята, като затвори вратата след себе си. — Пени? Добре ли си?

На тоалетката пред нея бяха разхвърляни бижута, а съдържанието на тоалетната й чантичка бе изсипано на купчина и червилата, пудрите, моливите бяха изцапали силно лакираната повърхност на ореховата масичка от епохата на Регентството.

— Пени? — приближи се до нея. Пулсът му се ускори. — Какво има? Пени?

Неочаквано тя скочи и се извъртя, като събори малкото столче, на което седеше, и го ритна ядно.

— Нищо не ми става! — извика Пени. — Нищо! — очите й бяха подивели, а лицето й бе изкривено от ярост и окаяност. — Аз съм една дебела крава! — изкрещя тя. — Дебела, грозна крава! — заплака с гневни, дрезгави ридания. — Мразя това бебе! Погледни ме!

Гласът й се бе повишил до писък, а по зачервеното й и подуто от яд лице се стичаха сълзи.

— Мразя това бебе! Чуваш ли ме? Мразя го! Мразя го! — започна да се удря по корема със свито от болка лице. — Мразя го! — започна да удря още по-силно. — Мразя го!

— Пени!

Преди да осъзнае какво прави, Патрик прекоси стаята, сграбчи ръцете й и ги стисна здраво. Пени извика от болка, но той продължаваше да я държи и толкова силно я стискаше, че ноктите й се впиваха в дланите му.

— Недей! За Бога! — дишаше тежко, кръвта бучеше в ушите му и цялото му тяло пулсираше от страх. — Пени! Недей!

Преглътна мъчително и се опита да се успокои. Усещаше объркването й, но още по-силно усещаше собствения си страх, силния, парализиращ страх за детето си. Пое си дъх, докато Пени хълцаше пред него. Не знаеше какво да прави и умът му се мяташе отчаяно между яростта и съжалението. Накрая, след няколко минути, я пусна. Тя се свлече на колене и продължи да хълца.

— О, Господи, не! — Патрик погледна надолу към нея и яростта му се изпари. Приклекна. — Пени, ето. Моля те. Хайде, позволи ми да те вдигна.

Изправи я на крака и я поведе към леглото. Сложи я да седне и се опита да я успокои, като тромаво сложи ръце на раменете й.

— Моля те, Пени, недей — промърмори той.

Пени го отблъсна.

— Знам, че ме намираш противна — каза тя през сълзи. — Знам, че е така… — хълцанията й бяха стихнали и вече не бе ядосана, само инфантилна и жалка. — Отвратителна съм. Затова не искаш да спиш с мен, нали?

Патрик въздъхна, седна до нея и я хвана за ръката, въпреки усилията й да я отдръпне.

— Пени, нали вече говорихме за това — започна той. — Попита ме дали ми пречиш да спя и аз казах да. Тогава ти сама предложи да спя в другата стая — беше спряла да плаче и тялото й бе по-спокойно. — И не изглеждаш отвратително, а си красива. Стотици пъти съм ти казвал колко добре изглеждаш сега, нали?

Тя остана с наведена глава, а от време на време върху красивия й комбинезон падаше по някоя сълза.

— Пени, чуй ме сега.

Обърна я към себе си и повдигна брадичката й така, че да я гледа в очите. Кожата й бе зачервена и подута около очите и устата и тя се опита да вдигне ръка, за да покрие лицето си. Той й попречи.

— Пени, най-важното нещо в живота ни сега е това бебе. Разбираш го, нали? Това е твоя отговорност и трябва да се опитаме детето да дойде на този свят невредимо.

Още докато говореше, почувства как в гърдите му отново се надига страх. Беше напълно сигурен, че не е навредила на бебето с ударите си, но само при мисълта какво е можела да направи, му се повдигна.

— Пени, никога повече не бива да се удряш така, независимо колко си разстроена.

Чу собствения си глас да се повишава и се изруга наум. Беше неспособен да прикрие гнева си. Тя отново захълца тихо.

— Пени, не искам да ти се карам. Просто се опитвам да помогна.

— Не, не се опитваш! Не разбираш! Как е възможно?

— Разбирам, честно.

— Не разбираш! Аз съм тази, която трябва да мъкне тази ужасна буца денонощно, аз съм тази, която постоянно се чувства гадно, аз съм тази, която… — Пени стана и се отдръпна от него, като все още плачеше. Когато стигна до прозореца, се обърна и каза: — Дори вече не искаш да ме докосваш!

Патрик се изправи и отиде до нея. Нежно сложи ръце на раменете й.

— Хайде, Пени, шшшт — погали я по гърба. — Това не е вярно — промърмори той. — Знаеш, че не е.

Усети я как се отпуска и след малко спря да плаче. Винаги свършваше така, винаги. Не обичаше да се любят, лежеше студена и неоткликваща под него, но имаше нужда от секс заради собствената си сигурност и самоуважение. Беше като болен човек, който понася лечението, защото знае, че то ще го накара да се почувства по-добре. Пени вдигна поглед към него и той я целуна по устните.

— Все още ме желаеш, нали? — прошепна тя.

— Разбира се — излъга я Патрик.

След това я хвана за ръката и я заведе до леглото. Тя седна и зачака той да я съблече.

— Разбира се — повтори Патрик, докато я прегръщаше. — Разбира се, че те желая.

Поредната виновна лъжа.

 

 

Същия ден, когато мина половината от вечерята, Патрик погледна през масата към Пени и видя, че бузите й са поруменели от вълнение. Беше повела разговор със здравния министър и Чарлз Хюит и гласът й звучеше ясно и уверено, докато спореше за нещо. Патрик извърна поглед, преди да е срещнал нейния, не искаше да бъде привличан в кръга й. Все пак бе необикновено колко добре и нормално можеше да изглежда, дори интелигентна и блестяща, и иронично колко бързо бе възстановяването й от травмата по-рано същата вечер. Погледна бързо към чашата й. Минерална вода, поне това се виждаше.

Срещна погледа на госпожа Дън и видя, че е готова да сервира кафето. Сега Пени беше твърде заета за тези неща и той й кимна и съобщи, че кафето ще бъде сервирано в дневната. След това стана и се извини, че ще отиде да донесе пурите. Общият разговор около масата продължи и той напусна стаята.

Когато прекоси антрето и влезе във внезапната тишина на кабинета си, Патрик осъзна колко е уморен. Радваше се да се освободи за няколко минути от бърборенето за политика, клюките и хапливите забележки. Заслушан в поскърцването на хубавата си стара къща, той продължи към кабинета си, облекчен, че е останал сам. Наля си уиски от бутилката, която държеше, заключена в бюрото си, и седна. Поне през следващите десет минути нямаше да липсва на никого.

Лейди Маргарет прекоси антрето към кабинета на брат си и спря госпожа Дън.

— Задръжте кафето за няколко минути, ако обичате, госпожо Дън.

— Но господин Девлин каза да…

— Знам какво каза господин Девлин, но мисля, че ще е по-добре, ако го задържите за десет минути. Ясно?

Гласът на лейди Маргарет звучеше остро, беше раздразнена. „Патрик наистина няма представа за тези неща — помисли си тя, докато продължаваше към кабинета. — Да се сервира кафето веднага след вечеря — та всички ще получат лошо храносмилане!“

Бутна вратата на кабинета, без да си направи труда да почука, и влезе вътре. Там се закова на място.

— Извинявай — погледна я сърдито Патрик от другата страна на стаята, — не бяхме ли възпитани винаги да чукаме, когато влизаме в някоя стая?

— Не се дръж саркастично, Пади! — лейди Маргарет отиде до бюрото и погледна бутилката. — Може ли?

— Щом настояваш.

Остави я да си намери чаша и да си налее сама, докато отпиваше мълчаливо. Тя придърпа един стол и седна.

— Пади — започна нежно лейди Маргарет, — мисля, че трябва да поговорим.

Той я погледна.

— О, така ли?

След това изпи чашата си на един дъх, протегна ръка и си наля още една. Присъствието й го дразнеше и той не си правеше труда да прикрива това.

— Как е Пени? — лейди Маргарет реши да смени темата, като започне с нещо неутрално.

— Справя се. Едва-едва.

— Тази вечер ми изглежда добре.

— Само така си мислиш!

Лейди Маргарет въздъхна тежко.

— Виж, Пади, хайде да престанем с това. Не можем ли поне веднъж да седнем и да поговорим, както някога?

— За какво? — нарочно се държеше нападателно, отказваше да отстъпи дори на сантиметър.

— За каквото и да било, не зная! Между нас вече няма приятелство, няма другарство.

Патрик се изправи:

— Наистина ли си изненадана?

Тръгна към вратата. Беше нарушила спокойствието му, сега нямаше нищо против да се върне при гостите.

— Пади, почакай! — тя се обърна и го погледна. — Да! Да, изненадана съм! Защо?

Той се обърна рязко.

— Господи, Маргарет, голяма майтапчийка си! Защо ли? Наистина ли си изненадана и искаш да знаеш защо? — гласът му звучеше горчиво и подигравателно. — Всяка следа от обич към теб изчезна отдавна. Колкото до причината, мисля, че можеш и сама да се сетиш, нали? След всичко, изречено между нас?

— Но, Пади…

— Какво „но“? Учтив съм с теб, скачам, когато кажеш да скоча, и ти осигурявам властимащите приятели, които винаги си искала. Няма място за „но“-та, Маргарет.

Той сви рамене. Горчивината му бе изчезнала, сега гласът му бе примирен и тъжен. Патрик отново се обърна към вратата.

— Изгаси лампата, когато свършиш — рече той и тихо напусна стаята.

 

 

Пени стигна до най-долното стъпало, без да се олюлява, а походката й се поколеба само леко, когато кракът й докосна пода. Хвана се за перилото и се изправи. След това дъхна в ръката си и подуши. Отиде до кабинета на Патрик, като нощницата й метеше пода. Почука леко, изчака го да се обади и влезе.

— Пени! Мислех, че си в леглото!

Тя застана на вратата.

— Не, аз… — усмихна се колебливо. — Мислех си, че ще поискаш да дойдеш горе с мен.

Той стана.

— Ела, седни, ще настинеш само по тази тънка нощница.

— Не, добре съм. Идваш ли? Изпратих госпожа Дън да си върви у дома.

— Добре, тя изглеждаше уморена. Пени, ти се качи горе, а аз ще дойда при теб малко по-късно. Имам още работа.

Леко замаяна, тя се хвана за касата на вратата.

— Не можеш ли да я свършиш утре сутринта?

Патрик имаше нужда от малко самота. Не бе в състояние да понесе поредната насилена любовна сцена.

— Ако я свърша сега — каза той, като се опитваше да я успокои, — утре ще имам повече време, което да прекарам с теб — усмихна й се. — Честно ли ти звучи?

Тя кимна.

— Да, чудесно — това й звучеше като поредното извинение. Погледна надолу към голямата тлъста буца. — Тогава ще се видим утре сутринта — почака го да дойде да я целуне, но той остана на мястото си. — Лека нощ.

Патрик се усмихна.

— Лека нощ, Пени.

Усети облекчението в гласа му. Затвори вратата зад гърба си, прекоси антрето и се хвана здраво за парапета, за да изкачи стълбите.

Когато се върна в спалнята си, заключи вратата, седна на леглото, облегна се назад на възглавниците и опря крака на таблата. Знаеше, че тази нощ Патрик ще спи в другата спалня и ще е сама. Посегна към нощната масичка, взе бутилката минерална вода, отвъртя капачката и я поднесе до устните си. Отпи голяма глътка и усети топлото, приятно чувство на водката в стомаха си. Бутилката падна в скута й.

Затвори очи и си се представи слаба и красива, в черно кадифе, с вдигната коса и диамантите на фамилия Брейхън на шията си. Смееше се, въртеше се и всички й ръкопляскаха, докато танцуваше. Отпи още една глътка. Танцуваше с Патрик, не, това беше баща й или дори Ричард. Но който и да бе, я обичаше и тя се чувстваше на топло и сигурно, обичана от всички. Пени се усмихна и отпи още веднъж.

„Минерална вода — помисли си, като погледна етикета на бутилката. — Колко умно от моя страна!“ Вече се чувстваше пияна. Отпусна се за пръв път тази нощ и започна да се кикоти, докато четеше етикета. Само че зрението й бе замъглено — пиеше цяла вечер. Само след минута отпи още веднъж и остави бутилката да падне на леглото до нея. Чувстваше се сънлива, ленива и доволна, заключена за сигурност в стаята си. „Странно, че това бебе не рита — помисли си тя, като отново затвори очи и остави съзнанието си да се рее. Придърпа завивката около себе си и се обърна на една страна. — Може би просто не може да бъде притеснявано. Точно като мен.“

Стисна очи и се опита да прогони образа на Патрик, който внезапно се бе появил в съзнанието й. Обгърна я дълбока, тежка тъмнина и усмихнатото, съжалително лице на съпруга й изчезна. Тя веднага загуби съзнание и секунди по-късно бе обгърната от дълбок пиянски сън, от все прочистваща и всепоглъщаща празнота.