Мария Барет
Порочна мания (26)

Двадесет и пета глава

На следващата сутрин Джон беше във фоайето на хотела, когато видя Франческа. Проверяваше резервациите на екипа за тази вечер и когато се обърна от рецепцията, я зърна да излиза от асансьора.

— Моля, почакайте малко, госпожице — той забърза към нея. — Франческа — хвана я за ръката. — Какво има, добре ли си?

Беше смъртнобледа и изглеждаше зле, сякаш не бе спала цяла нощ.

Тя кимна и успя да се усмихне. Не искаше да разправя на Джон за предишната вечер, за това, че е видяла Патрик и колко много означава той за нея. Това щеше да го разтревожи, а Джон имаше прекалено много неща, за които да се притеснява. Само че не можеше да пропъди от ума си объркването и обидата, чувството за предателство и самотата, и тъй странната искрица радост, че отново го е видяла.

— Малко съм нервна — отвърна тя на Джон. — Заради днес, това е всичко.

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Всичко ще бъде наред. И ти ще се представиш чудесно — хвана я за ръката. Самият той беше ужасно разтревожен, но Франческа имаше нужда от неговата увереност. — Сега влез да закусиш, а аз ще дойда при теб, когато проверя всичко за довечера — прекосиха заедно фоайето. — Сигурна ли си, че си добре?

Беше толкова мил и загрижен, че Франческа едва не му каза колко изплашена е била и колко я е заболяло да види Патрик. Но само се усмихна, този път по-весело, и каза:

— Добре съм, Джон, наистина. Не се притеснявай — обичаше Джон и го познаваше по-добре, отколкото той предполагаше. Покровителят й вече се тревожеше и Франческа не можеше да засилва безпокойството му, независимо колко се тормозеше. — Ще се видим там — каза тя, стисна го за ръката и влезе сама в трапезарията.

 

 

Същата сутрин тримата закусваха заедно, като бъбреха, за да запълнят празнината, оставена от вълнението и очакването, и се опитваха да прикрият извънредната се нервност и страха от разочарование. Ядоха набързо. Имаше да свършат разни неща в „Олимпия“, затова в осем и половина вече бяха излезли от хотела. Хванаха такси до Кенсингтън, натоварени с комплекти за пресата и чанта за спешни поправки, пълна с ножици, конци, различни парчета ширити, копчета, карфици, тиксо, ластик и лепило. Ако нещо се повредеше, можеше веднага да бъде поправено, или ако станеше нужда — залепено на мястото си.

Когато пристигнаха, помещението, което бяха наели за ревюто, вече беше оживено, пълно с хора и дрехи. Срещнаха се с трите професионални асистентки, които Джон беше наел, и Дейв започна да преглежда колекцията с тях, за да бъде сигурен, че знаят какво правят. В същото време Франческа проверяваше закачалките с дрехи, а Джон отбелязваше в списъка дали всички аксесоари са пристигнали. До ревюто оставаха само два часа.

Моделите се появиха заедно с фризьор и няколко човека, които можеха да се опишат само като зяпачи. Всички бяха представени и инструктирани накратко и пълните приготовления за шоуто започнаха. До петнадесет минути цялата сцена заприлича на подреден хаос и новата колекция „Камърън Йейтс“ беше задействана.

В два часа, когато оставаха само тридесет минути, светлините бяха насочени срещу подиума, по високоговорителите бе пусната музика и столовете бяха подредени, всеки с програма и комплект материали за пресата отгоре. Зад кулисите цареше бръмчене, докато асистентите преглеждаха отново реда на дрехите с Дейв и моделите започнаха да се подготвят психически за изпълнението. Екипът беше пристигнал и бе седнал отзад. Скоро останаха само петнадесет минути.

— Как ти изглежда?

Дейв погледна Джон, който дойде откъм залата. Възрастният мъж сви рамене и Дейв подскочи.

— Лошо?

Джон кимна.

Дейв заобиколи параваните, излезе на подиума и погледна редиците празни столове. Усети паника и пълно отчаяние, след това горчивата болка на разочарованието. Знаеше, че е твърде хубаво, за да е истина — да намери Франки, да твори толкова блестящо, да има тази колекция въпреки обстоятелствата. Нещо трябваше да се обърка, просто не можеше другояче. Бръкна в джобовете си и се обърна с гръб към залата. „Трябва да го отменя — помисли си. — Не мога да правя ревю без публика!“

— Дейв? — той се обърна.

— Май всички закъсняват, а?

Софи Енсън от „Телеграф“ се приближи до подиума и Дейв забърза към нея. Приклекна и се наведе, за да се здрависа с нея.

— Радвам се да те видя, Софи!

Беше се ухилил до уши и енергично разтърсваше ръката й. Това сигурно бе най-въодушевения поздрав, който бе получавала от години.

Обърнаха се, когато двама други репортери влязоха — единият с фотограф. Софи Енсън се усмихна на единия и погледна пак към Дейв.

— Чух, че „Нордърн Лайф“ ще дойдат със снимачен екип. Това ревю трябва наистина да е нещо! — тя се засмя. — Еди ще бъде бесен, когато разбере, че е сгрешил!

Дейв се засмя с нея и промърмори, че всеки правел грешки. След това клекна, докато наблюдаваше как столовете се запълват — почти като по чудо. Зърна Мариел Хигсън от „Таймс“ и фотограф от „Мейл“ и видя сблъскването отвън, причинено от един оператор и звуков техник, които започнаха да минават през опашката с оборудването си.

Той скочи.

— Ще се видим по-късно, Софи. Намини, когато свършим — бих искал да те запозная с партньорката ми.

— Страшно бих се радвала.

Тя седна на стола си и отвори комплекта брошури, когато шумът отпред започна да се повишава и Дейв забърза към сцената и зад кулисите.

— Джон! Франки! Джон!

Намери ги да пришиват блузата на един от моделите. Джон я придържаше, докато Франческа шиеше.

— Идете да надзърнете отпред! Хайде! Аз ще свърша тая работа, само идете!

Той взе блузата от ръцете на Джон и иглата от Франческа. Двамата си размениха погледи и Франческа последва Джон към събиращата се тълпа. Върнаха се след няколко минути.

— Направо не мога да повярвам! Какво, по дяволите, се е случило? Там има даже камера!

Джон започна да се смее и очите му се напълниха със сълзи, а Франческа отиде да го прегърне.

— Слава Богу, Франческа — промърмори той. — Слава Богу! — избърса лицето си с носна кърпа и се усмихна на Дейв.

— Предлагам ти да намериш онзи ужасен торбест костюм, който носеше миналата вечер, Дейв, момчето ми, защото няма да ти позволя да излезеш навън и да приемаш поздравления в това старо протъркано нещо!

Дейв избухна в смях и плесна Джон по гърба.

— Защо да не вземем просто да изчакаме дали ще има поздравления?

— О, ще има! — отговори Джон. — Гарантирам. Ще ни поздравяват и цяла нощ, ако ги оставим!

 

 

И се оказа прав. Първата част от колекцията излезе и светкавиците на камерата започнаха да проблясват, музиката пулсираше, моделите се въртяха и движеха, като създаваха вихър от цветове и форми, а дрехите просто преливаха от великолепие. Залата се изпълни с аплодисменти. Втората част от колекцията излезе, когато първите модели влязоха обратно, и асистентките сръчно ги съблякоха, преоблякоха, нагласиха и накрая избутаха първите модели навън за третата част, докато вторите се връщаха. Музиката се смени, светлините — също, и дрехите — множество слоеве от цветове, блестящи и силни — заляха подиума. Гръмнаха аплодисменти и така продължи до края.

Журналистите излязоха за малко, за да се обадят на фотографите си да дойдат, и залата запулсира от вълнение, докато колекцията ставаше все по-блестяща и по-блестяща. Хората от задните редици се бяха изправили, опитвайки се да зърнат дрехите, камерите се мъчеха да си намерят място и с приближаването на върховата точка шумът нарастваше.

Излязоха вечерните облекла — феерии от кадифе, съвършено скроено и изрисувано на ръка с десени от осемнадесети век или избродирано със златни и сребърни конци. След това се появиха дрехите от най-финия копринен шифон, почти напълно прозрачен, разкриващ красиво украсени с мъниста корсети и копринени чорапи, придържани от избродирани жартиери и диамантени копчета. Тълпата зарева.

Накрая излезе сватбената рокля. Един-единствен модел се появи на подиума — без младоженец, без шафери, без суетня. Светлините изгаснаха и само един лъч я освети отдолу. Музиката спря и в тишината се чу ахване.

Манекенката носеше дълга рокля от бял копринен шифон, която бе обшита с тънки сребърни нишки и падаше от раменете като водопад. Косата й блестеше от сребърни капки, а краката й бяха скрити в сребърни обувки с дълги сребърни каишки, завързани около глезените и прасците й. Остана неподвижна за половин минута, докато машината за вятър развяваше гънките плат и светлината се отразяваше в тях. Неочаквано подиумът се освети и настана страхотна врява.

Загърмяха фанфари, дъжд от листенца от бели рози започна да се изсипва върху булката и тълпата, а подиумът неочаквано се напълни с всички модели от ревюто. Музиката отново се смени и манекените се въртяха по подиума, когато от тавана се изсипа облак от цветни балони с имената на дизайнерите и адреса на офиса им в Ковънт Гардън за тази седмица. Избухнаха луди овации.

— Уау! Франки! Това е за нас! — викна Дейв над рева на тълпата и прегърна Франческа.

Тя се смееше и плачеше от вълнение, а той я издърпа на подиума. Минаха по него и аплодисментите станаха още по-силни. Заобиколени от моделите, те прекосиха цялата дължина на подиума, осветени от светкавиците на фотоапаратите, и се поклониха най-отпред. Дейв завъртя Франческа в блясъка на светлините и й каза на ухото:

— Това е за Еди Марс!

След това я прегърна силно, като не преставаше да се смее. Погледна назад и викна на някого да доведе Джон, но Джон не желаеше да излезе без екипа и минути по-късно всички застанаха там — Тили, Евелин, Чери и Илейн, — държаха ръцете си и се смееха, а овациите продължаваха. Това бе момент на слава, спечелен с тежък труд, и ако се съдеше по лицата им под блясъка на светкавиците, си бе заслужавал всяка секунда на изтощение.

Патрик стоеше в ъгъла на залата и чакаше последните от тълпата да си отидат или да се отдръпнат назад. Опитваха се да вземат интервю от Дейвид Йейтс и новата му звезда — Франческа Камърън. От време на време я зърваше и лицето й бе оживено от вълнение, докато отговаряше на въпроси или обсъждаше подробности с този или онзи журналист. Видя и Джон сред група хора, които приличаха на купувачи, и си помисли колко се е променил, колко по-уверен и спокоен изглежда.

Беше се скрил в сенките до подиума и можеше да гледа и слуша, без никой да го безпокои. Наблюдавайки Франческа, видя, че е пораснала, че увереността й приляга и че Дейв се е оказал прав, наистина е талантлива. Когато изчезна от погледа му, той си помисли: „Заслужава цялото внимание, което получава — постъпих съвсем правилно.“

— Здравей, Патрик.

Той погледна стреснато наляво и осъзна, че толкова се е напрягал да види фигурата й в далечината, че не е забелязал приближаването й. Тя стоеше малко настрана от него, сякаш се боеше да се приближи, и кършеше нервно пръсти, свела поглед към ръцете си.

— Не смятах, че ще можеш да ме видиш от светлините.

Искаше да я хване за ръцете и да ги успокои, да допре пръстите й до устните си, само че не смееше да я докосне. Остана неподвижен и на разстояние.

— Но те видях — вдигна поглед към него за момент. Лицето му бе тъй болезнено познато, че отново извърна очи.

— Поздравления — рече той, за да запълни мълчанието. — Дейв беше прав. Ти си много талантлива и заслужаваш успех.

— Благодаря ти — този път Франческа се обърна и срещна очите му. — Мисля, че имаш нещо общо с това днес. С появата на пресата. Вярно ли е?

Той сви рамене:

— Защо питаш?

— Някой казал на Дейв, че тази сутрин му се е обадил неговият редактор. Нареждане отгоре.

— Не, аз… — Патрик спря, защото цялото й лице бе грейнало от усмивка и сърцето го заболя при тази гледка.

— Благодаря ти — повтори отново. — Щяхме да се провалим без това.

— Исках да помогна.

— Е, и го направи.

Тя понечи да се отдалечи.

— Франческа.

Остана с гръб към него, като отчаяно желаеше да се обърне, но не можеше. Още от първия момент, в който го видя, бе изпитвала желание да се втурне към него, да се хвърли в прегръдките му и да изпита дори само за секунда великото чувство на любовта. Но не можеше, прекалено много се страхуваше. Затова остана на мястото си, а болката я задържаше.

— Франческа, искаш ли да се срещнем? Моля те! — тя не отговори. — Моля те, само за един час, за една разходка в парка, каквото и да е, не ме е грижа, но трябва да говоря с теб. Трябва да ти обясня, да те накарам да разбереш колко те обичам! — Патрик пристъпи към нея, но тя се обърна и го накара да се спре. — Моля те, Франческа.

Погледна го и в този момент разбра, че не може да му откаже. Как можеше да му откаже, когато цялото й тяло откликваше, и то само при звука на гласа му?

— Да, добре, утре. Само за един час — и тръгна да си върви, преди той да е успял да каже нещо повече.

— Но в колко часа? Къде?

Тя го погледна.

— След закуска. Ще се срещнем пред хотела ми, на Уоруик Скуеър.

След това се отдалечи. Беше й помогнал и макар само за един час, трябваше да му даде възможност да говори.

Но когато почувства очите му в гърба си, разбра дълбоко в сърцето си, че има и нещо повече. Въпреки топлината, потрепери и обгърна с ръце тялото си. Самата мисъл за срещата я изпълваше едновременно с ужасен страх и радостна надежда.

 

 

Тази сутрин Джон целуна Франческа за втори път във фоайето на хотела и отстъпи назад, за да погледне по-отблизо лицето й. Беше зачервено и очите й блестяха, и все пак бе тиха и напрегната, нервна за нещо. Това го притесняваше.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш в офиса?

— Сигурна съм.

Копнееше да му каже защо, но се страхуваше да не започне да я разпитва и тя да не успее да му даде разумен отговор. Срещата с Патрик бе неразумно нещо, но просто не можеше да се спре.

— Добре, ще се видим по-късно тогава. Нали ще кажеш на Дейв, че вече съм заминал?

— Разбира се.

— Къде е ходил снощи? Изчезна след вечеря.

— Мисля, че имаше среща с един от моделите.

— Аха.

Джон се опита да прикрие облекчението си. Отдавна имаше прокрадващи се подозрения, че Дейв ухажва Франческа и се страхуваше да не би това да наруши работните им отношения. Още повече бе твърдо решен тя да не бъде наранявана отново.

— Е, кажи му да дойде, когато се събуди — после вдигна куфарчето си. — Пожелай ми успех, Франческа.

— Нямаш нужда от това, Джон. Но все пак — успех!

Франческа се усмихна и той излезе от хотела, като й махна за сбогом. Минути по-късно се появи Дейв, все още в костюма от „Пол Смит“, който беше носил предишната вечер.

— Здрасти, Франки, любов моя — каза той и я прегърна. — Джон добре ли е? Току-що го видях да хваща такси и той ме изгледа доста неодобрително.

Франческа се засмя.

— Не те разбира напълно. Мисля, че е малко шокиран.

— Хей! — вдигна и двете си ръце Дейв. — Кари ми е старо гадже, от много време се познаваме.

Франческа го целуна по бузата.

— Няма нужда да ми обясняваш.

Той сви рамене.

— Между другото видях Патрик Девлин да идва на Уоруик Скуеър.

— О!

Тя се изчерви и Дейв я погледна внимателно.

— Няма нищо — рече той. — И ти няма нужда да ми обясняваш — потупа я по ръката. — Но бъди внимателна, Франки. Политиката е груба игра.

Франческа наистина не разбра намека на Дейв и тонът му не й хареса.

— Знам какво правя — отвърна рязко тя.

— Да, разбира се — той се усмихна, но някак с половин уста. — Хайде, върви, не карай човека да чака.

Франческа му махна и изчезна зад двойните врати. Дейв се тревожи няколко секунди за нея и се запита дали не трябва да каже на Джон. След това реши, че не е негова работа. Франческа беше млада, но понякога го изненадваше с особената си сила и мъдрост. Вероятно наистина знаеше какво прави. Беше стигнала дотук, защо трябваше да го поставя под въпрос точно сега?

 

 

Патрик крачеше към хотела с пъхнат под мишница „Таймс“ и облечен в черно кашмирено палто. Беше типичен февруарски ден: въздухът беше мъглив и мразовитият вятър шибаше лицето му. Видя Франческа да излиза от стъклените врати и да потреперва от студа, преди да се огледа и да го види на улицата. Тръгна към него.

Беше облечена в дълго тъмносиньо палто, което беше тясно в талията и надолу се разширяваше в пълен клош. Имаше месингови копчета и висока яка. На краката си носеше кожени ботуши с ниски токове и с връзки от глезена до средата на прасеца. Изглеждаше почти като от осемнадесети век.

— Здравей.

Срещнаха се по средата на Уоруик Скуеър. Прииска му се да я целуне, но тя извърна лице към сивото небе.

— Ужасен ден — рече Франческа.

— Да. Ще отидем ли в парка? Или искаш да пийнем кафе някъде?

— Не, паркът е добре.

Не искаше да сяда с лице към него в ресторант. Още не. Имаше нужда от време, за да разбере чувствата си.

— Сейнт Джеймс?

Тя кимна.

— Да хванем ли такси?

— Не, да повървим.

— Добре.

Обърнаха се и закрачиха по Белгрейв Роуд, след това по Сейнт Джорджис Скуеър и към реката. Вървяха на разстояние и Франческа през повечето време гледаше право напред, докато Патрик бърбореше за ежедневни неща и й посочваше това-онова по Темза. Знаеше, че го преценява, че го изпитва. Искаше му се да я прегърне и да й каже, че за него последните месеци никога не са съществували, че всичко си е, както преди, че още от първия момент, в който я е зърнал, е разбрал, че я обича. Но не искаше да насилва нещата. Тя се нуждаеше от време и той трябваше да й го даде. Сама щеше да стигне до това решение, беше сигурен, че ще го направи.

Докато вървяха, Франческа си мислеше колко много харесва гласа му — топъл и дрезгав и как изобщо, ама изобщо не се е променил. Говореше й и караше и най-досадните подробности да изглеждат интересни. Откри, че започва да се отпуска и да се смее на забележките му. Че от време на време го поглежда, за да провери дали е истински, и след това среща топлия му поглед и му се усмихва в отговор. Че отново е в прегръдките на любовта, а удобството и топлотата карат сивата утрин да изчезне и обливат сърцето й със светлина. Болката от миналото беше изчезнала и на нейно място дойде въодушевлението на настоящето.

По някое време, докато вървяха по реката, той я хвана за ръката и я пъхна в топлия си джоб. Пръстите му бяха точно такива, каквито си ги спомняше — дълги и тънки, с фина и почти гладка кожа. Франческа не се дръпна. Действието му беше толкова естествено, че изглеждаше някак в реда на нещата. Вместо това се притисна до него, облегна се леко на ръката му и косата й докосна лицето му, когато откъм реката духна вятър. Усещаха някаква лекота, бяха просто двама души, погълнати един от друг, в свой собствен, слънчев свят.

Продължиха нагоре покрай Парлъмънт Скуеър. Патрик пусна ръката й, за да й покаже мъничкия си кабинет в голямата готическа правителствена сграда. Уличното движение ревеше покрай тях, мъглата ставаше все по-гъста и хората бързаха в двете посоки, като по този начин подчертаваха лукса им просто да се разхождат безгрижно. Сега вървяха близо един до друг, без да могат да спрат телата си да не се докосват, и говореха по-тихо, с наведени една към друга глави. Не забелязваха околния свят.

 

 

Редакторката на женската страница на вестника на Оливър Пиърс излезе от задушния си кабинет на Олд Куийн Стрийт и пое с пълни гърди студения въздух. Беше в лошо настроение. Историята, която преследваше, се бе оказала въздух под налягане и тя беше загубила четиридесет и пет минути от ценното си време. Огледа улицата в двете посоки за такси и сви по ъгъла на Бърдкейдж Уок. Застана в края на тротоара, готова да махне на някое минаващо такси, и забеляза позната фигура в далечината.

Извади очилата от чантата и си ги сложи. Беше истински експерт в разпознаването на физиономии дори и от разстояние и когато двойката се обърна, веднага разбра кои са. Настроението й моментално се смени. Тя отстъпи назад и се скри в един вход, след това извади мобилния си телефон и набра номера на офиса, като развълнувано наблюдаваше двойката в далечината. „Какъв дяволски късмет! — помисли си тя. — Възможност за страхотна находка, че и снимки с нея! Какъв дяволски късмет!“

Успя да се свърже след няколко позвънявания.

— Да, здрасти, аз съм. Можеш ли да изпратиш Стийв веднага към Сейнт Джеймсиз Парк? Кажи му, че май съм намерила голяма находка и го помоли да се срещне с мен на Бърдкейдж Уок, на входа на парка. Какво? Добре — изчака няколко минути и след това секретарката й се върна на линията. — Разбира се, че ще му кажеш да си вземе скапания апарат! Защо иначе ще ми трябва фотограф, за Бога?

Натисна копчето на телефона и го прибра в чантата си. Божичко, това момиче беше истински идиот! Тя запали цигара и тръгна към входа на парка да чака фотографа. Девлин и жената бяха изчезнали някъде по алеите, вероятно да хранят патиците, помисли си злорадо тя.

 

 

— И какво каза тогава той?

Патрик хвана Франческа за ръката и я стисна. Усмихваше се широко на историята й за раждането на колекцията „Камърън Йейтс“. Седяха навън в кафенето в парка, обвити в мъглата.

Франческа се засмя, отговори му и той рече:

— Боже мой, Франческа — и си помисли колко много е пораснала. За няколкото кратки месеца едва можеше да разпознае в нея срамежливото, плахо момиче, което бе срещнал в Шотландия. И все пак бе запазила наивността и невинността си. Сега повече от преди представляваше изумителна смес между жена и момиче. Копнееше и за двете.

— Ще тръгваме ли?

Бяха свършили кафетата си, но тя сви рамене. Патрик стана, заобиколи масата и се наведе да я прегърне. Усещаше, че и двамата се чувстват по същия начин.

— Какво ще правим сега?

— Няма значение. Каквото и да било.

Изправи я на крака, притегли я до себе си и я притисна. Усети тялото й.

— О, Франческа — прошепна в напарфюмираната й коса. — Липсваше ми.

Стисна я силно и я вдигна от земята. Тя се засмя и ехото от смеха й проряза мъглата. Патрик я свали така, че лицето й да е на едно ниво с неговото, и намери устните й. Без да я пуска на земята, я целуна. Косата й падна и покри лицата им. Той остави тялото й да се плъзне по неговото, докато Франческа отново стъпи на земята, след това вплете пръсти в косата й, приглади я назад и целуна лицето й.

 

 

Скрит от погледите им, автоматичният обектив на пентакса щракаше и бръмчеше от ъгъла на кафе градината.

По-късно, когато следобедът вече свършваше, Франческа седеше зад стъклената стена на панорамната лодка и гледаше навън. Патрик стоеше под ледения дъждец и наблюдаваше бреговете на Темза. Бяха единствената двойка на лодката, заедно със семейство американци, които трепереха в дъждобраните си и под мъгливия дъжд щракаха безнадеждно с фотоапаратите си към сградите.

Франческа се почуди на неочакваното си щастие, на чувството си за пълнота. Нямаше желание да го поставя под въпрос. То я поглъщаше, изпълваше я и я караше да вижда всичко в нова, по-ярка светлина. Беше я съживило, миналото току-що се бе изплъзнало извън обсега й и тя повече нямаше нужда от него. Вече нищо нямаше значение, можеше да мисли само за него.

Патрик я видя и й направи знак да отиде при него. Тя стана и се приближи под ледения дъждец до ръба на лодката. Той разтвори палтото си и я притегли до топлината на тялото си.

— Идеално ми пасваш — каза.

Франческа го прегърна и си помисли колко е прав.

Наближаваха Уестминстър Пиър, за да акостират, и отражението на Парламента падаше върху водата. Патрик знаеше колко безсмислен е той за него, също така знаеше, че след този ден няма да има връщане назад.

— Искаш ли да дойдеш да видиш новата ми къща, Франческа? Мисля, че ще ти хареса.

— Добре — беше опряла глава на гърдите му и отговорът й прозвуча приглушено.

— Сигурна ли си? — изпита болка при мисълта, че това може да не я интересува. Искаше тя да види всичко, свързано с него, да знае всичко.

Франческа усети тона му и вдигна поглед:

— Разбира се.

— Добре.

Олюляха се леко, докато лодката акостираше, а след това я поведе към дома си. Светлините бяха запалени в притъмняващата мъгла и имаха оранжев блясък. Докато пресичаха шосето, Патрик я хвана за ръката.

— Ще вземем такси. Всеки момент ще завали като из ведро.

— Не, нека да повървим. Обичам да се разхождам из Лондон.

— Дори и в дъжда?

Тя се усмихна и цялото й лице засия:

— Да, дори и в дъжда.

 

 

И направиха точно това. На половината път по Милбанк предсказанието на Патрик се сбъдна и лекото ръмене се превърна в проливен дъжд. Продължиха да вървят по Гросвенър Роуд под стабилния дъжд, докато стигнаха до частта на Челси от Ембанкмънт. Точно тогава заваля като из ведро.

— Мили Боже! — Патрик наведе глава и прегърна здраво Франческа. — Живея ей там, вдясно — изкрещя той, за да надвика шума от изливащата се вода. — Хайде да потичаме!

Хукнаха заедно по главната улица. Колите минаваха през локвите и хвърляха пръски мръсна вода, а дъждът щипеше очите им. Патрик я поведе по Суон Уок и накрая спря пред черна, лъскава входна врата. Порови в джобовете си за ключовете, докато Франческа стоеше до него. Най-сетне отвори, вкара я вътре и тръшна вратата след себе си.

— Мили Боже! Беше невероятно!

Застанаха в антрето. От тях капеше вода и образуваше локви по пода.

— Ето! Свали си палтото, цялото е подгизнало.

Франческа разкопча копчетата и разтвори палтото си.

Дрехите й отдолу — плетена копринена риза и къса вълнена пола — бяха напълно мокри и прилепнали към тялото й. Капчици вода се търкаляха надолу по шията й към отворената яка на ризата, а косата беше залепнала за главата й.

Патрик пристъпи напред.

Секунди по-късно беше обхванал лицето й между дланите си и я целуваше, като галеше всеки сантиметър от кожата й и ръцете му се плъзгаха по мокрите й дрехи. Беше изгубил ума си, надвит от невероятната страст, която се надигаше в него и го поглъщаше. Притисна гърба й до стената, а в същото време Франческа се помъчи да съблече палтото му. Тя усещаше същото и просто не бе в състояние да спре тялото си, то копнееше за него. Намери ризата му и пръстите й започнаха да късат копчетата, за да достигнат кожата му. Патрик беше преместил устните си върху гърдите й. Ръцете му повдигнаха полата й и тя извика, когато докоснаха голата кожа над ръба на чорапите.

Вече беше отворила ризата му и го хапеше по шията, докато разкопчаваше панталоните му. Той се отдръпна, коленичи и допря устни до горната част на бедрата й, но тя изстена, дръпна го за косата и Патрик отново се озова срещу нея. Притисна гърба й до стената, съблече я с една ръка, след това повдигна хълбоците й, като я придържаше с тежестта на тялото си. Главата й беше отметната назад и тя дишаше учестено, като тласна бедрата си към него.

— Обичам те — каза пламенно той и Франческа нададе вик. — Обичам те — повтори Патрик. — Обичам те, обичам те — и продължи да го повтаря заедно с ритъма на телата им, докато накрая не можеше да говори и виковете им се разнесоха заедно в тишината.

Когато най-сетне престанаха да дишат тежко и телата им се успокоиха, антрето им се стори студено. Франческа беше загубила представа за времето, беше забравила за света, но когато сетивата й се овладяха, видя обстановката.

Намираха се в дълго викторианско антре с черно-бял мраморен под и кръгла, силно полирана орехова маса от епохата на Уилям IV по средата. Стенната лампа под свода осветяваше половината етаж, но останалата част от къщата беше тъмна. Внезапно това, което бяха направили, им се стори нередно. Патрик се усмихваше.

— На какво се смееш?

— На нищо — той я целуна. — Трябва да те вкарам в банята, а и да запалим някоя лампа, за да личи, че наистина живея тук.

Пусна я, целуна я нежно по лицето и се отдръпна. Франческа оправи дрехите си, докато той святкаше няколко лампи. Патрик се върна при нея.

— Не прави това.

— Какво?

— Не се старай да изглеждаш така, сякаш нищо не се е случило — подръпна ризата й, докато я целуваше по устата. — Изглеждаш страхотно, както си мокра и рошава.

— Патрик!

Той се засмя.

— Хайде да се качим горе. Имаш нужда от баня, иначе ще настинеш.

Поведе я нагоре към банята в края на къщата, светна лампата в коридора, но остави банята в сянка. Затвори наполовина вратата, така че светлината само се процеждаше отвън, достатъчно, за да я вижда. След това седна на ръба на огромната бяла викторианска вана с високи пиринчени кранчета в средата. Завъртя ги, капна вътре малко масло за вана и горещата вода зашуртя.

Франческа седеше и го гледаше как съблича разкъсаната си риза и прокарва пръсти през мократа си коса. Помисли си, че е хубав, силен и властен, мил и нежен. Той бе всичко за нея, бе съвършен.

— Франческа — рече Патрик и се наведе да я целуне.

— Не.

Той се спря и я погледна.

— Иди да седнеш.

Той погледна към плетения стол зад себе си и после отново към нея.

— Хайде — каза тя. Гласът й бе тих шепот, но все пак имаше власт над него. Патрик седна срещу нея и възбудата му нарасна за секунди.

Франческа се изправи и много бавно разкопча ризата си, свали я от раменете си и остави дантеления си сутиен отдолу. Смъкна презрамките, като наблюдаваше лицето му, а след това и фината дантела на сутиена и разкри закръглените си гърди. Видя как лицето му се променя. Откачи кукичките и остави сутиена да падне на пода. После свали ципа на полата, която се плъзна надолу по бедрата й, и остана само по черни чорапи и ботуши.

Прокара ръце надолу по гърдите, хълбоците и бедрата си, като вълнението от това да показва тялото си по този начин, да го разкрива бавно, правеше движенията й все по-еротични. Патрик седеше напълно неподвижен и мълчалив. Само учестеното дишане разкриваше желанието му.

Накрая Франческа сложи единия си крак върху ръба на ваната, наведе се напред, като гърдите докоснаха бедрото й, и развърза връзките на ботата. След това я свали внимателно. Направи същото и с другата и се изправи. Приближи се до Патрик.

— Господи, Франческа…

Тя наведе глава и намери устните му. Ръцете му прегърнаха бедрата й, като пръстите му докосваха копринения слой на чорапите. Притегли я надолу в скута си, преплете пръсти в косите й и се загледа в лицето й, докато се движеше бавно.

 

 

— Слава Богу, че има големи вани.

Ръцете му все още бяха преплетени в косата й, но главата му беше облегната назад и тялото му бе като безжизнено. Тя вдигна глава от рамото му и се усмихна.

— Искаш ли да затвориш кранчетата или да го направя аз?

— Ти го направи.

Тя се надигна. Патрик стана от стола и отиде до ваната.

— В спалнята ми има халат за баня — каза той през рамо, докато опитваше водата. — Втората врата по коридора.

Франческа вдигна ризата му, нахлузи я през главата си и отиде в спалнята. Светна голямата лампа и се огледа за халата.

Спалнята беше голяма и си личеше, че е на мъж. Беше боядисана в жълти и кремави райета и обзаведена с махагонови мебели от осемнадесети век. Харесваше й — точно такава си я беше представяла. Видя колекция от снимки на скрина и любопитно отиде да ги разгледа. Имаше една на Патрик като момче, една от сватбата на лейди Маргарет и една скорошна, на нещо като тенис прием в Моткъм. Патрик стоеше до момиче с кестеняви коси и я беше прегърнал през кръста. Всички на снимката се смееха, като че ли фотографът бе казал нещо смешно.

Франческа отиде до леглото. На нощното шкафче имаше друга снимка в голяма сребърна рамка и й се прииска да погледне и нея. Вдигна я. Дъхът й спря и за момент й се стори, че някой е загасил осветлението в стаята. След това обаче примигна и снимката отново беше във фокус. Мъката я накара да се превие на две.

В тази минута, докато стоеше, замаяна от болка, и гледаше усмихнатите лица на кестенявото момиче и Патрик, й се стори, че времето е спряло и тя стои, заключена в черния кошмар на откритието, което я е потресло до дъното на душата.

Беше ужасена, но не можеше да свали очи от образа — от усмихнатия, щастлив, свързан образ. Той като че ли я привличаше като водовъртеж, а съзнанието й се въртеше объркано надолу и надолу в спирала. Момичето носеше пръстен — голям смарагд, заобиколен с диаманти, — който сияеше като лицето й. Това бе единствената светлина, която Франческа виждаше — проблясваща, въртяща се светлина.

Тя се свлече на леглото, покри лице с треперещите си ръце, като отчаяно се мъчеше да прогони образа, но той продължаваше да изгаря съзнанието й. Ярката светлина грееше от снимката и усмивките й се подиграваха, злобни и злоради. Пусна снимката на пода и нададе вик.

— Франческа — Патрик влезе в стаята. — Какво има?

Беше гол, но имаше хавлия, увита около кръста си, и тялото му сякаш я дразнеше.

Тя стана, неспособна да го погледне. Почувства се изнасилена, като че ли му бе показала душата си, а той й се бе присмял и я бе подиграл за това. Почувства се мръсна и използвана.

— Франческа — нещо в нея го изплаши. Усещаше страх и болка, които се издигаха като бариера през стаята. — Франческа, какво има?

Прииска й се да се свлече на колене и да изпълзи жалко от стаята, но гордостта не й позволяваше. Трябваше да се изправи срещу него. Впи нокти в дланта си, погледна го и каза:

— Трябва да вървя.

Думите прозвучаха студено и твърдо. По-късно се чудеше как ги е изрекла, след като в този момент бе толкова крехка, че й се искаше да изпищи от болка като ранено животно.

— Какво искаш да кажеш с това „трябва да вървя“? — попита Патрик от другия край на стаята. Усещането за гнева и страха й бе толкова силно, че го плашеше.

— Направих това, за което бях дошла, и сега трябва да вървя.

Видя лицето му, съзря как в очите му проблесна болка и се почувства по-силна, когато разбра, че може да му причини страдание, както бе сторил и той. Беше лъжец, измамник, но и тя можеше да лъже.

— Направила си това, за което си… — преглътна болезнено. — За което си дошла?

— Да. Дължеше ми едно, Патрик, нищо повече — сведе очи към снимката на пода. Тя я гледаше подигравателно. — Трябваше да знам, че това не означава нищо, освен… — и сви рамене.

— Освен какво? — попита той, пресипнал от тревога и гняв.

— Освен чукане.

За момент Патрик я погледна така, сякаш го бе зашлевила. След това се извърна. Франческа прекоси стаята и се опита да мине покрай него.

— Не! — той я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си. — Не, Франческа. Не! — тя започна да се съпротивлява. — Не ти вярвам, не мога! Видях очите ти, почувствах те!

— Пусни ме! — изпищя Франческа. Дръпна ръката си, но той я държеше силно и я притисна до вратата.

— Кажи ми — извика яростно Патрик. — Кажи ми, че не ме обичаш!

Лицето му бе на сантиметър от нейното и тя усети леката миризма на секс по кожата му. Видя в очите му кестенявото момиче и й се догади от измамата.

— Не — каза Франческа. — Не те обичам!

Той я пусна неочаквано, облегна се на стената и покри лицето си с ръце. Този театър я разгневи.

— Не те обичам — рече злобно тя, — но се чукаш добре, Патрик!

След това мина покрай него, отиде в банята, нахлузи полата и ботите си и събра останалите си дрехи в ръка. Самата мисъл за секса им я отвращаваше. Лъжите му витаеха във въздуха около нея и трябваше да се махне. Излезе на площадката, но не можа да го погледне — страхуваше се.

— Няма да ти позволя да си отидеш — каза Патрик, докато тя минаваше покрай него на път за стълбите.

Франческа не отвърна нищо. „Лъжи — помисли си тя. — Лъжи, лъжи, лъжи.“ Той я дръпна за рамото.

— Няма да ти позволя да си отидеш, по дяволите! Ще тръгна след теб, Франческа.

Тя се отскубна и продължи към стълбите. Лицата от снимката проблеснаха пред очите й и без да осъзнава какво прави, тя хукна, отчаяно решена да се отдалечи от него. Изплашена от силата на лъжите му.

— Ще тръгна след теб! Знам, че ме обичаш, Франческа — кресна Патрик след нея и само силата на гласа му я накара да се почувства слаба.

Тя грабна палтото си от антрето и изтича до входната врата.

— Ще тръгна след теб! — извика Патрик, докато тя излизаше на улицата. — Ще тръгна след теб! Няма да ти позволя да си отидеш!

Франческа тичаше с всички сили през проливния дъжд, покрай колите, уличните лампи и реката, докато кръвта забуча в ушите й и гърдите й се надигаха от усилието. Накрая спря, на мили разстояние от Патрик, облегна се на студената тухлена стена на една сграда и цялото й тяло се разтърси от силните чувства. Изложи лицето си на дъжда, затвори очи и се разрида отчаяно.