Мария Барет
Порочна мания (23)

Двадесет и втора глава

На другия ден беше събота, но за Франческа, Джон и Дейв това нямаше никакво значение — беше си работен ден, както винаги. Вече беше средата на ноември и имаха шест седмици да подготвят нещата. Седмицата на модата в Лондон започваше в началото на февруари и колекцията трябваше да бъде готова до края на декември. Имаше да се организират връзките е обществеността: брошури за пресата, снимки, Дейв вече беше наел помещение в Ковънт Гардън за седмицата след представянето им в зала „Олимпия“, така че купувачите да могат да разгледат колекцията. Когато се събудиха в тази първа сутрин, чувстваха, че нямат и минутка за губене.

В крайна сметка в петък вечерта Дейв остана да спи у тях. Говориха с часове, дълго и напрегнато, обсъждаха идеи и си водеха бележки, всички обзети от ревностен ентусиазъм. Когато Джон разчисти чашите от кафето, вече беше минало полунощ и изглеждаше по-лесно да хвърлят на канапето едно одеяло за Дейв, да поспят няколко часа и да започнат наново на сутринта. Имаше толкова много неща да се правят.

Франческа се събуди в осем и разбра, че е станала първа. Боса слезе долу по халат, за да направи кафето, като се стараеше да бъде максимално тиха. Въпреки това й се искаше да пее с цяло гърло, да крещи, да дрънчи с тенджерите и тиганите, да се смее от вълнение. Все пак се промъкна тихичко в кухнята, дръпна внимателно малката щампована завеска и отиде до мивката да напълни кафеника, като пусна съвсем тънка струйка, за да не вдига никакъв шум. Обърна се да сложи кафето в него и посегна да включи котлона на електрическата печка, но точно тогава зърна Дейв, застанал на вратата, гол до кръста, в карирани боксьорски гащета, да я гледа със странна усмивка.

— Имаш много интересен халат.

— О! Аз… Дора ми го даде.

Франческа сведе поглед към огромния, избелял хавлиен халат. Беше го пристегнала здраво с колана, но все още й беше прекалено голям и я караше да изглежда като стара клошарка.

— Мила моя, коя е Дора? Да не би тя нещо да не те обича?

Франческа се усмихна:

— Ужасен си!

— Казах ти същото още първия ден, когато дойде в моята бърлога.

Той влезе в кухнята и застана до печката, от която се излъчваше здрава топлина. Скръсти ръце на гърдите си и се облегна на нея, за да се стопли отзад.

Франческа извърна поглед от него и се опита да се съсредоточи върху кафето. Тялото, му беше стройно и жилаво, много по-мускулесто, отколкото бе очаквала. Кожата му бе ореховокафява — не загоряла, а просто тъмна, с цвят на печени бадеми. Изглеждаше рошав и сънен, косата му беше пусната и Франческа видя, че е гъста и начупена, подрязана точно под ушите.

— Побързай с това кафе, ако обичаш.

В момента се беше зазяпал в редиците стъклени бурканчета на полиците и Франческа го погледна крадешком. Забележката му я подразни и тя се намръщи.

— Нещото, на което трябва да се научиш, след като ще работиш с мен — каза той, като продължаваше да гледа полиците, — е, че не понасям да чакам за каквото и да било!

Франческа се отдръпна от него и преглътна ядния си отговор. Когато след минута се огледа, за да намери чаши, видя, че е превит на две от безмълвен смях.

— Господи, Франки! — изкиска се Дейв. — Толкова лесно може да те ядоса човек!

И все още превит на две, излезе от кухнята, за да намери дрехите си.

 

 

Тримата закусиха в кухнята и като отложиха разтребването за по-късно, отидоха с колата на Дейв до студиото. Между тях съществуваше мълчаливо споразумение, че през няколкото следващи дни ще правят всичко заедно и че единственото нещо, което има значение, е работата. Дейв искаше да бъде сигурен, че до понеделник сутринта, когато щеше да пристигне екипът му, „Дейвид Йейтс“ ще има предначертано бъдеще. Чувстваше огромна лоялност към персонала си и спасяването на компанията беше колкото за него, толкова и заради тях.

Когато пристигнаха пред студиото, Дейв паркира на Кейсайд до „Ханраханс“ и отвори входната врата на сградата, като отговаряше на въпросите на Джон за договори за наем и цени на имотите в тази част на града. Поведе ги по дългото тясно стълбище и Джон записа за петната от влага по стената в тефтера си. Отвориха вратата на студиото, Дейв включи осветлението от контролното табло и огромното пространство веднага се обля в светлина. Джон застана на вратата заедно с Франческа и погледна това, което се разкриваше пред него. Беше изпълнен с гордост. „Ще накарам това място да работи като часовник — помисли си той, — ще направя „Дейвид Йейтс“ едно от най-добрите имена в страната.“

— Добре! Влизайте! Джон, закачаме палтата си ей там, кухнята ти се пада отляво, тоалетните — надясно, а складът е на долния етаж — Дейв вече беше съблякъл якето си и вървеше към масата за рисуване. — Разгледай хубавичко наоколо, докато подредя нещата си и намеря на Франки малко място там. Записвай си всичко, което искаш да ме попиташ, и викни, когато си готов. Става ли?

Джон кимна, съблече палтото си и отиде да го закачи. Франческа тръгна след Дейв към масите за рисуване.

— Ето, Франки! Дръж! — Дейв й хвърли една бейзболна шапка в пурпурно и бяло и златна значка за голф. — Сложи си я.

Франческа направи озадачена физиономия и сложи шапката на главата си.

— Не! Дръпни я малко напред и нагласи козирката.

Франческа се подчини.

— Страхотно! Сега поне изглеждаш, както трябва — той се усмихна. — Ела и започни да разчистваш боклуците на оня задник оттук. Масата вече е твоя и можеш да я покриваш, с каквото си искаш, даже със снимки на Джейсън Донован!

В единадесет си направиха почивка за кафе. Франческа и Дейв бяха работили неуморно през изминалите два часа, напълно мълчаливи и съсредоточени в рисунките. Разбраха се за цветовете, преди да започнат, и Дейв й даде кратки инструкции, към които да се придържа. Искаше модели за копринени, дневни и неофициални дрехи, за свободна, но семпла линия. Работеше в напълно нова посока на мисълта — класически вълнени блейзери с копринени поли тип саронг и свободни панталони тип пижама, вълнени панталони тип цигара с дълги копринени туники и тюрбани. Съчетаваха семплото и натруфеното, изчистеното и разкроеното. И двете линии трябваше да си пасват съвършено. Франческа го разбираше какво точно иска да каже.

Докато Дейв рисуваше линиите, тя запълваше формите. Измисляше страхотни феерии от приглушени цветове, в кафяви и наситеночервени тонове с черни и индигови петна. Рисуваше изкусни десени от квадратчета, напомнящи за Пол Клий. Работеше почти безспирно от момента на пристигането им и когато стана време за почивка, Дейв трябваше буквално да я издърпа от масата за рисуване.

— Е, Джон? Какви ужаси намери, за да ме мъчиш? — Дейв донесе до канапето чашите с капучино, току-що доставени от „Марко Поло“. Извади димящите пластмасови чашки и ги раздаде. — През цялата сутрин усещах страх, че ще намериш нещо ужасно в ъгъла и ще избягаш, отвратен!

Дейв се засмя, изсипа две пакетчета захар в капучиното си и го разбърка с края на молива, който извади иззад ухото си.

— Ами всъщност намерих!

— Без майтап?

— Да, но реших да остана.

Дейв отново се засмя.

— Е, кажи ми какво си намерил.

— Добре — Джон отвори тефтерчето си. — Първо влагата. Искам да видя копие от договора за наем, но съм почти сигурен, че хазаинът трябва да ремонтира това. Ако не го направи, можеш да поискаш приспадане от наема и да спориш за такива неща като неподходящи условия за работа. Второ, когато влязохме, забелязах, че отоплението е включено на пълна пара. Нямаш ли таймер за изключване? — Дейв сви рамене. — Добре. Ако нямаш, ще вземем — това ще ти спести много пари от сметките за отопление. Трето, изрезките от платовете. Какво става с тях? — Дейв отново сви рамене. — Е, могат да бъдат претегляни и продавани като остатъци. По-дългите могат да отиват например в колежа, за модния факултет — ще ни носят добри суми. Четвърто — аксесоарите. Трябва да имаш някаква рекламна сделка с хората, които ти предоставят аксесоарите.

— Имам, дават ми ги безплатно.

— Така и трябва! Колко пъти през последната година си бил отразяван в някое от модните списания? Да кажем, „Вог“ или „Фейс“?

Франческа вдигна поглед, изненадана от неочакваните познания на Джон за модата и стила, и се усмихна.

— Де да знам, май шест или седем пъти.

— Така! И всеки път, когато си използвал шапките на „Мариан Даш“ или обувките на „Фрийз“, за тях е било безплатна реклама. На тези хора при нормални обстоятелства би им излязло през носа да платят за нея, а сега си я получават безплатно на твой гръб.

— Никога не съм помислял за тези неща.

— Но бас държа, че оня приятел Пийт Уокър е помислял! Не бих се изненадал, ако оттам нещо влиза директно в джоба му — Джон се усмихна, доволен от себе си. — Сигурен съм, че можем да направим някаква сделка с неколцина от доставчиците на аксесоари — да използват дрехите ти в своите реклами, такива неща, и също значителна сума.

— Господи! Това никога не ми е хрумвало.

— Не — отвърна Джон. — Пето…

И така продължи. За тридесет минути Джон мина десет точки, които имаха нужда от незабавно реагиране, и Дейв седеше като ударен от гръм. Изпитваше облекчение, че Джон е толкова изчерпателен, но също така беше бесен, че се е оставял толкова време да го лъжат само заради собственото му невежество. Почувства болезнено самосъжаление, задето изобщо е срещнал хора като Уокър и Бейкър. След това погледна Франческа и видя бъдещето си в лицето й. Самосъжалението се изпари и на негово място дойде стоманена решителност.

— Добре тогава, ако това е всичко, Джон, мисля, че ще се захващам пак за работа.

Той стана. Пръстите просто го сърбяха да отиде до масата за рисуване.

— Има и още нещо.

— Е?

— Искам разрешението ти да позвъня на предишния си работодател за името на неговия адвокат. Мисля, че имаме нужда от добра юридическа фирма, която от самото начало да застане зад нас.

Дейв зяпаше през прозореца и Джон чакаше търпеливо отговора му.

— Дейв?

Дейв го погледна.

— А? Какво? Ох, извинявай.

— Адвокатът?

— Да, разбира се, Джон — той се обърна и го погледна през рамо. — Виж, сега ти отговаряш за тези неща. Доверявам се на преценката ти. Прави каквото сметнеш за добре.

След това се върна към моделите си, като остави тези думи да висят във въздуха. За Джон те бяха най-добрите, които някога бе чувал.

 

 

В единадесет и половина в неделя вечерта Франческа и Дейв седнаха на коженото канапе и прегледаха работата си, за да уточнят подробностите. Пред тях лежаха първите скици на колекцията.

Джон направи поредната кана с кафе за деня, раздаде чашките и седна на един от големите столове, като отпиваше и наблюдаваше двамата как си говорят. Той самият се чувстваше изтощен да минава всички сметки през гъстото сито, да анализира разходите за следващите месеци. Щеше да бъде трудно, много трудно, но не искаше да говори за това, още не. Той щеше да се тревожи за бизнеса, докато Франческа и Дейв се тревожеха за работата. Все пак, когато всичко си отидеше на мястото и колекцията станеше, Дейвид Йейтс щеше да започне да печели и оттам нататък всичко щеше да се развие със стремглава бързина.

Той погледна към Франческа и видя колко е уморена. Лицето й беше бледо, а под очите й имаше леки сенки от безсъние. Все пак виждаше колко е оживена и нетърпелива, как работата я вдъхновява. Говореше с увереност, която Джон знаеше, че никога преди не е притежавала, със знания и спокойствие, сякаш най-сетне беше открила коя е и вече се чувстваше сигурно и удобно в новата си самоличност.

Дейв също я наблюдаваше. Виждаше такава потресаваща разлика от срамежливото, нервно момиче, което бе влязло в студиото му преди четири седмици — новото искрящо, оживено същество го караше да сияе само като седеше до него. Беше зървал лицето й преди, когато се усмихваше, но то ни най-малко не подсказваше за начина, по който изглеждаше сега. Тя сияеше, очите й горяха, а усмивката — толкова силна в красотата си — не угасваше. Чувстваше се увлечен по нея, искаше да я докосне, да провери дали е истинска, а когато погледнеше работата й от последните двадесет и четири часа, му се искаше да я целуне, развълнуван от огромния й талант.

— Е, скъпа моя Франки, мисля, че това горе-долу е всичко! — той прелисти и последната скица и протегна краката си. — По дяволите, не знам за вас двамата, ама аз съм скапан!

Джон се покашля.

— Извинявайте.

През последните два дни това им беше станало навик: всеки път, когато Дейв изругаеше, Джон се покашляше или цъкваше с език и младият мъж се извиняваше. Това като че ли устройваше чудесно и двамата.

— Изглеждаш уморена, Франки.

Дейв посегна и отмахна къдрицата, паднала на челото й. Косата й израстваше в различни дължини, напълно своенравна и недостатъчно дълга, за да се прибере назад или подстриже.

Тя кимна.

— Мислиш ли, че сме приготвили всичко за Евелин и Чери?

Тя отново се върна към една от рисунките на Дейв.

— Аха. Те ще продължат с хартиените десени, докато ти започваш работа по щамповането. Между другото позвъних на Чарли — той е техникът от печатното ателие — и му казах да те очаква утре в осем.

Франческа направи гримаса.

— Охо, да не би вече да ти е омръзнало? Забрави ли, че това беше твоя идея? — Дейв се усмихна и дръпна шапката си надолу, както Франческа носеше своята. След това каза с променен глас: — Можем да направим дизайна на цялата колекция само ти и аз, и то за един следобед!

Франческа се засмя и го плесна по бедрото.

— Просто съм уморена, това е всичко!

— Разбира се, че си. Хайде, събирай си нещата и се омитай към дома! И вземи тоя нещастен стар шотландец с теб.

Джон се усмихна.

— Хайде, Франческа — Не можеше да си наложи да я нарича Франки. — Прав е, по-добре е вече да си тръгваме.

Тя се изправи. Чувстваше се нервна за другата сутрин, за новото ателие, което трябваше да посети, за новото печатно оборудване. Не беше сигурна как ще се справи. Поколеба се неловко, като се чудеше дали не трябва да каже нещо.

— Чарли е един добър стар нехранимайко — каза Дейв, като се изправи и се протегна. — Ще ти покаже как работи всичко и ще ти помогне колкото трябва. Но е доста пристрастен към хубавите жени, нашият Чарли.

Франческа му се усмихна. Той като че ли винаги четеше мислите й.

— Хайде, вървете си у дома — Дейв се наведе и целуна Франческа по темето. — Иди поспи за разхубавяване, не че се нуждаеш от това — после се обърна към Джон: — За Франческа говорех, не за теб. Ти имаш огромна нужда от това! — Дейв се засмя. — Реши ли какво ще кажеш утре сутринта?

— Много неща. Ако мислиш, че аз трябва да ги кажа на персонала де.

— Добре ще е да им покажеш от самото начало кой командва тук — той протегна ръка, внезапно сериозен. — Благодаря ти за всичко, което направи, Джон.

Възрастният мъж беше трогнат. Дейв изглеждаше груб, но иначе бе съвсем свестен, стига да се подстрижеше прилично. Той се усмихна.

— Тогава до утре. Готова ли си, Франческа.

Девойката беше събрала рисунките си и ровеше в раницата за ключовете от колата, които Джон й беше дал. Най-накрая ги намери и ги вдигна.

— Готова съм — рече тя, хвана Джон под ръка, прекоси студиото заедно с него и излязоха през големите двойни врати към стълбите.

— Трябва да позвъня на оня човек, когото ми препоръча лорд Хенри — каза Джон, когато заслизаха. — И да направя нещо за тая влага — прокара пръст по влажното петно и цъкна с език.

— Какъв е онзи човек?

— Работи за юридическата кантора на лорд Хенри и макар Негова светлост да не го е използвал досега, очевидно има добра репутация.

— О, така ли? Как се казва?

Джон помисли малко. Беше уморен и не можеше да си спомни веднага.

— Ами някакъв Брейхън — каза той. — Точно така, Ричард Брейхън.

Франческа се спря.

— Колко странно! — каза тя. — Не зная защо, но това име ми звучи ужасно познато.

Джон сви рамене.

— Всички адвокати се казват Ричард, Джеймс или Майкъл. Може да ти звучи познато, защото си чула за някой друг.

Тя се усмихна.

— Вероятно — и като пропъди мисълта от ума си, продължи да слиза по стълбите.

 

 

Франческа се изправи и вдигна парчето плат от печатната маса, като внимателно го придържаше високо, за да провери цвета, преди да го отнесе до скарата за сушене и да го защипе да съхне. Отстъпи крачка назад и го огледа дълго и внимателно, като плъзгаше поглед по изкусните форми на десена. Доволна, се отдръпна от масата и махна екрана, готов за почистване.

Намокри го с терпентин, изчегърта мастилото и го избърса. Повтори това няколко пъти, докато махна и последното петно, след това се съсредоточи върху масата и направи същото. Отне й почти час. Миризмата беше отвратителна и когато свърши, кошчето беше пълно с намастилена, мръсна хартия. Сложи го до другите, които трябваше да бъдат изхвърлени на сутринта, и свали гумените си ръкавици, като въздъхна облекчено. След това отиде отново до скарата за сушене и погледна няколкото парчета плат, които висяха там, всички в различни стадии на завършеност.

Погледна десените, като главата й бръмчеше от идеи, изправи се и замислено потри брадичка. Прокара ръка през косата си, отмахна назад нахалната къдрица, която постоянно падаше в очите й, и цъкна раздразнено с език. Беше толкова погълната от мислите си, че не чу как Дейв е влязъл в ателието, нито имаше някаква представа, че я е гледал от доста време, преди да я извести за присъствието си.

Дейв виждаше Франческа за пръв път от дни и бе очарован от промяната в нея. Дори и за тази кратка раздяла тя беше пораснала. Сега изглеждаше повече сдържана, отколкото срамежлива, по-уверена и лицето й бе по-красиво от всякога. Тялото й също му се струваше различно — по-пълно, по-женствено. И стойката й беше друга — сега стоеше поизправена и изглеждаше по-висока. Той се усмихна на себе си. Ако някой можеше да чуе мислите му, щеше да го помисли за откачен, за напълно хлътнал. Но все пак, докато я оглеждаше от глава до пети, знаеше, че никой не би го обвинил за това.

Той прекоси ателието и застана тихо до нея, като я чакаше да се обърне и да го забележи. Погледна профила й и видя, че там, където е потъркала брадичката си, има мастило, а докато е отмахвала косата си, е изцапала и челото си. Избухна в смях.

— О, Боже! — Франческа подскочи видимо и сложи ръка на разтуптяното си сърце. — Изкара ми ума!

— Извинявай — успя да каже Дейв, когато спря да се смее. След това стана сериозен и видя, че наистина я е изплашил. — Извинявай — повтори той. — Наистина не исках да те плаша.

Тя сви рамене и опита да се успокои.

— Няма нищо — каза му.

— Не, има нещо. Тук — Дейв я хвана за ръката и я поведе към работната пейка. — Имаш мастило по цялото лице — рече й нежно. — Остани тук, а аз ще донеса парцал и ще го почистя.

Той се наведе, измъкна кутия салфетки изпод пейката, отиде до мивката, напълни чаша с вода, взе сапуна и се върна при нея.

Усмихна се, защото все още видът й му се струваше ужасно смешен.

— Как, за Бога, успя да се омажеш така? А?

Дейв седна на ръба на пейката и се наведе над нея, като потопи салфетката във водата и я натърка с малко сапун. Сложи я на бузата й. Тя трепна.

— Хей! Стой мирно! Няма да мога да го направя, ако през цялото време подскачаш, нали? — потърка бузата й и погледна салфетката. — Уф! Навсякъде има! Ето.

Намокри още една салфетка и забърса петното на челото й, точно под линията на косата. Погледна лицето й и видя, че очите й са затворени. Нетърпелива и раздразнена, тя чакаше да бъде почистена — като дете с изцапано лице. Той се загледа във формата на лицето й и неволно бръкна в окото й.

— Ау!

Тя скочи от болка и сложи ръка на окото си. Неочаквано, без да мисли какво прави, Дейв хвана лицето й между дланите си и поднесе устните й към себе си. Целуна я и я държа неподвижна, докато я усети да му откликва. След това я остави да си поеме въздух.

— О, аз…

— Какво ти?

— Не зная.

Франческа се чувстваше объркана. Беше изненадана от целувката и още по-изненадана от приятното усещане. Тялото й изпращаше странни сигнали, а лицето й бе поруменяло от лудото биене на сърцето й.

— Франки?

Тя се отдръпна и вдигна лице.

— Какво?

Той плъзна ръце надолу по гърба й и отново я целуна.

— Едно на нула за мен!

Но този път целувката му беше по-различна. Разтвори устните й със своите, стрелна езика си и усети сладката топлина на устата й. Чу я как си поема рязко дъх и почувства как се опитва да се отдръпне, но я държеше здраво. Тя се отпусна и секунди по-късно му отвърна. Главата й се маеше и нямаше власт над тялото й, докато устните му се плъзгаха надолу към шията и пръстите му се промъкваха под ръба на блузата, Франческа загуби контрол над себе си. Искаше да извика, но той се притисна в нея и й стана толкова хубаво, че не бе в състояние да промълви и дума. За няколко секунди Дейв разкопча ризата й и устните му се плъзнаха надолу, за да целунат шията й. Франческа ахна от приятния хлад по кожата си. Пръстите й се вплетоха в косата му. Той я вдигна и я постави върху пейката. Ризата падна от раменете й и гърдите й се виждаха през тънката шифонена камизола. Тя се облегна на пейката с цялата си тежест и притисна чантата с гърба си. Секунди по-късно алармата срещу изнасилване се включи.

— Боже! Мамка му! — Дейв отскочи назад и пронизителният писък на алармата ги обгърна, оглушителен и непоносим. Той запуши ушите си с длани и й кресна: — Какво, по дяволите, е това?

Франческа знаеше какво е. Джон й го беше купил в деня, в който бе почнала работа. Тя скочи и се извъртя. Сигурно я беше включила, притискайки я с гърба си. Реалността я връхлетя внезапно и тя се замъчи да закопчае ризата и да намери чантата си. Трябваше да се махне оттук! Скочи от пейката и й трябваха само няколко секунди да се оправи. Хвана ризата с двете си ръце, притисна чантата до гърдите си и докато алармата продължаваше да пищи, изхвръкна от ателието.

Дейв остана сам, слисан и зашеметен от вкуса на устните й и подразнен от проблема с ерекцията си.

— Мамка му, мамка му!

Закрачи към вратата, но знаеше, че вече я няма. Пищенето бе спряло и улицата отвън беше пуста. „Сигурно е тичала с всички сили“ — помисли си той, докато нагласяше панталоните си.

— По дяволите! — повтори Дейв, излезе навън и тръшна вратата след себе си.

 

 

Точно по това време бяха изречени същите ругатни, но на триста мили разстояние, в един апартамент в Мейфеър. Единствената разлика беше, че лейди Маргарет Смит-Колийн ги произнесе под носа си и Чарлз, който се бе съсредоточил само върху себе си, изобщо не ги чу. Тя не можеше да си позволи да я прекъсват, не и първия път, така че остави телефона да си звъни.

— Какво ще кажеш за това? — каза накрая той.

Лейди Маргарет погледна през рамо и видя, че най-сетне е успял да направи нещо сравнително впечатляващо. Тя измърка и се усмихна.

Застанала с гръб към него, лейди Маргарет беше изложила на показ голия си, закръглен задник с млечнобяла кожа. Тъй като краката й бяха обути в черни кожени ботуши, а кръстът й беше пристегнат в черен кожен корсет, това беше единствената част от гърба й, която можеше да се види.

Само че отпред големите й гърди с цвят на сметана висяха над ръба на корсета и се търкаха в мраморната камина, където ръцете й бяха вързани със скъпата копринена вратовръзка на Чарлз Хюит. Тя раздвижи провокативно бедрата си и се престори, че се бори да се освободи. Чу как дишането на Чарлз се учестява.

— Ела тук, скъпи — прошепна му.

Той прекоси стаята и лейди Маргарет видя отражението му в огледалото над камината. Беше зачервен и потен и държеше корема си глътнат, така че да не прелива над кожения бандаж, който носеше. Той го махна и се приближи до нея.

— Хмм, хубаво е…

Внезапно, без предупреждение, я облада и тя ахна, най-вече от изненада, но след това се опомни и застена високо. Спомни си къде се намира и зърна в огледалото лицето, което толкова често беше виждала в кръговете на властта. Възбудата й нарасна и тя се наведе напред, затвори очи и се опита да даде всичко от себе си.

Всичко свърши за няколко минути и лейди Маргарет въздъхна облекчено. Почувства как Чарлз прави втори опит и в един коварен момент не беше сигурна какво да стори. Точно навреме, телефонът звънна за втори път. „Слава Богу“ — помисли си тя, като вдигна очи към небето.

Отиде боса до малката масичка, освободи ръцете си от копринената вратовръзка и вдигна слушалката, като я стисна между бузата и рамото си. Чарлз дискретно напусна стаята, за да се облече.

— Ало?

— Маргарет?

— Да.

Докато говореше, тя разхлаби корсета и въздъхна облекчено, че може да диша свободно.

— Маргарет, тук е Ричард.

— А, здравей, Ричард — едва успя да прикрие раздразнението в гласа си. Не беше му се обаждала от месец — вече нямаше нужда от него. — Какво мога да направя за теб?

Спомни си, че му бе дала номера в Мейфеър още в самото начало и сега осъзна, че това бе грешка. На Чарлз никак нямаше да му хареса.

— По-скоро какво мога аз да направя за теб, лейди Маргарет — Ричард чу забавения й гърлен глас и разбра какво прави. Усети възбуда. — Имам една доста интересна информацийка за теб относно бившия иконом на съпруга ти, Джон Макбрайд. Помниш ли го?

— Да — лейди Маргарет отказваше да издаде каквото и да било. — Е, и?

— Става дума и за онова младо момиче, как му беше името? Хубавото италианче, дето си имаше работа с Патрик. Как й беше името?

— Добре де, разбрах те.

Всичко относно Франческа беше полезно и Ричард го знаеше. Той виждаше също толкова добре, колкото и тя, че Патрик не обръща внимание на сестра му Пени. Може би малко информация можеше да подейства като застрахователна полица.

— Това, което имаш да ми кажеш, ме интересува. Искаш ли да се срещнем?

— Да. В „Савой“, американския бар.

Тя погледна през рамо точно когато Чарлз влезе в стаята, напълно облечен. Ричард никога не си отиваше само след едно чукане.

— В колко часа? — беше точно след девет.

— След двадесет минути.

— Не, дай ми половин час — имаше нужда да вземе душ.

— Добре, половин час.

— Дотогава — каза тя, като снижи гласа си до шепот, за да не я чуе Чарлз. Понечи да затвори.

— А, Маргарет!

— Да?

— Не си прави труда да се обличаш — засмя се той и затвори.

 

 

Точно след тридесет минути лейди Маргарет влезе в американския бар на „Савой“ и оберкелнерът я заведе до масата на Ричард. Беше облечена в дълго светлокафяво кашмирено палто, с черни чорапи и кафяво-черно шалче на шията. Оберкелнерът понечи да вземе палтото й.

— Не, благодаря ви. Ще остана с него.

Ричард се усмихна.

— Е, и каква е информацията? — тя запали цигара, докато Ричард й наливаше шампанско. — Да не би да празнуваме?

— Нещо такова.

— И какво, ако смея да попитам?

Той протегна ръка и прокара пръст по бузата й:

— Подновяването на нашата връзка.

— Много си уверен.

— Да. Джон Макбрайд ми позвъни преди няколко дни и ме попита дали бих искал да го представлявам в едно ново бизнес начинание. Е, всъщност не ново. Започнал е бизнес с Дейвид Йейтс, модния дизайнер.

Лейди Маргарет се облегна назад и погледна Ричард. Знаеше, че не я лъже — беше твърде прозрачен, за да се справя добре с лъжите.

— И? — попита тя.

— И Дейвид Йейтс прави нова колекция с партньор. Джон иска от мен да се грижа за правните въпроси — авторски права и така нататък. Партньорът е италианката, Франческа Камърън.

Ричард се усмихна — просто не можа да се сдържи. Лицето на лейди Маргарет се бе променило буквално за една секунда.

Тя го изгледа с подозрение.

— Какво смяташ, че разбира от мода една седемнадесетгодишна ученичка?

Той сви рамене:

— Нямам представа. Все пак, изглежда, знае нещо. Дейвид Йейтс има добра репутация, не би рискувал с безнадеждни хора.

Лейди Маргарет загаси цигарата си в пепелника.

— Дал ли си им отговор?

— Е, той до голяма степен зависи от теб.

За пръв път от пристигането си тук лейди Маргарет се усмихна.

— Ричард, мисля, че съм те подценила — тя вдигна чашата си и отпи. — Ще ме държиш ли в течение за всичко? — каквото и да й кажеше, все беше полезно. Информацията означаваше власт.

— Всичко, до което имам достъп, разбира се.

— Разбира се — тя кръстоса крак върху крак и палтото й се разтвори. Ричард видя горния край на чорапа й. — Искаш ли да изпием шампанското си и да тръгваме?

Той направи знак на келнера.

— Няма нужда да бързаме. Ще помоля да го изпратят горе — стана и й протегна ръка. — Хайде — беше корав като камък. — Всяка услуга заслужава друга. Не мислиш ли?

— Абсолютно — усмихна се тя и стана.