Мария Барет
Порочна мания (21)

Двадесета глава

През следващите няколко седмици животът на Джон и Франческа се установи в ред, който като че ли устройваше и двамата.

Франческа работеше здравата в студиото — винаги ставаше и излизаше рано и често се връщаше късно, — а Джон поддържаше къщата по своя бърз и подреден маниер. Живееха с парите на Франческа, нуждите им бяха простички, а разходите им — предимно за храна. Всяка вечер ядяха заедно в малката топла кухня, а след това Франческа прекарваше времето си, седнала на старата дъбова маса: рисуваше и правеше дизайни — нещо, което не бе вършила от месеци, — а Джон се бореше с кръстословицата в „Таймс“. Докато всеки се занимаваше с хобито си, те си говореха и споделяха разни неща, а приятелството им укрепваше и процъфтяваше.

Всеки ден Франческа ставаше в седем, за да може да стигне в студиото в осем. Правеше си кафе, ровеше из дрехите, взети от „Дейвид Йейтс“, за да си придаде точния вид, след това се обличаше внимателно, поглеждаше се за кратко в огледалото и напускаше къщата.

По пътя за работа ядеше ябълка и си купуваше „Дейли Мейл“, който беше започнала да чете редовно. Когато пристигнеше в студиото, веднага подхващаше работа. Сама, сред рева на радиото, почистваше и метеше, подреждаше и проверяваше дали е извадено всичко, което щеше да бъде нужно за деня, и накрая правеше огромна кана с тъмно, димящо прясно кафе, което миришеше хубаво през целия път нагоре по стълбите и примамваше хората да идват все по-рано и по-рано на работа.

— Уау, Франческа. Как я караш?

 

 

Беше началото на седмицата и Франческа едва бе измила пода, когато Мат, текстилният дизайнер на Дейвид Йейтс, влезе в студиото с мокрите си, кални обувки за бейзбол. Омаза целия под.

— Ох, мамка му, извинявай.

Той направи безпомощна гримаса, сви рамене и продължи през цялото студио към дъската за рисуване, оставяйки след себе си кални следи.

Франческа притаи дъх и бавно изброи до десет на италиански. Сега това й отнемаше повече време, отколкото на английски, и й даваше възможност да се успокои. У Мат Бейкър имаше нещо, което не й харесваше. Беше много очарователен, но по някаква причина му нямаше доверие.

Франческа вдигна поглед, сепната от раздразнението си, когато Тили влетя в студиото. Тили винаги и навсякъде връхлиташе с мелодично подрънкващи гривни и мъниста, с развята тупирана златокоса грива и тежък облак от аромат на гардении.

— О, Боже! Не мога да повярвам! Забравила съм да ангажирам моделите за този следобед! Сетих се едва снощи в автобуса на път за дома. Какво да правя, по дяволите? Той направо ще ни убие!

Тили каза всичко това с бясна скорост и подскачайки тревожно от крак на крак. Косата й тази сутрин изглеждаше още по-разрошена от обикновено, сякаш току-що бе станала от леглото.

— О, Господи, Франческа. Той ще ни убие! — проплака отново тя.

Франческа се облегна на дървената пръчка с парцала и се замисли усилено. Тили бе права, Дейв вероятно щеше да ги убие, когато разбереше. Беше точно по средата на една колекция за Седмицата на модата в Лондон и нивото на стреса му беше станало по-високо от обичайното. През последната седмица му стигаше и най-малката дреболия, за да избухне като вулкан.

— Просто не знам какво ще правя! Трябва да ни помогнеш, Франческа.

— Виж, Тили, успокой се — каза Франческа, но вече бе започнала да се паникьосва. Настроението на Тили бе заразително. — Опита ли с всички агенции?

— Аха, опитах. От седем сутринта съм на телефона!

— Добре. Амии…

Франческа се замисли. Дейв искаше шест момичета за първите проби този следобед. Доколкото й бе известно, нямаше значение как изглеждат, стига да имаха нужната фигура.

— Кой друг използва модели тук? Някой, на когото можеш да позвъниш за помощ?

Тили поклати глава.

— Не мога да се сетя за никого.

— О, Боже!

— И аз така мисля!

Тили се тръшна на един от столовете, разхвърляни наоколо, и хвана главата си с две ръце. В сивата си туника и черен клин изглеждаше като ученичка, чакаща нещастно пред кабинета на директора.

— Ученички! — неочаквано извика Франческа.

— Какво?

— Ученички! Можем да опитаме да намерим няколко момичета от местните училища.

Беше въодушевена от вдъхновението си, но за нейна изненада, Тили избухна в смях.

— О, Франческа. Колко високи момичета мога да намеря до този следобед? — тя избърса очи с опакото на ръката си, когато спря да се смее, и Франческа осъзна, че е в опасна близост до плача. — Е, добре, това поне си заслужава да се опита. Благодаря, Франческа.

Тили стана и забърза към приемната.

— Хей, Тили! Виждала ли си оня номер на студентката от колежа, която идва вчера? — извика Мат над шума на радиото.

Тили сви рамене, но след това неочаквано се извъртя, вкопчи ръце една в друга и изписка:

— Ти си наистина чудесна! — тя обви Франческа в облак от парфюм и коси и я прегърна здраво. — Направо страхотна!

— Какво? Какво съм казала?

— Ученички! Студентките по мода от колежа имат техен списък, защото не могат да си позволят професионални модели! — погледна към Мат. — Номерът на колежа е на бюрото ми, Мат! Ей сегичка ще им звънна. Някакви съобщения?

— Тц. Само ми го донеси, когато свършиш.

— Добре, ще го имаш! — Тили отново погледна Франческа. — Много ти благодаря, Франческа — след това се усмихна. — Абе направо ми се връзва езикът на фльонга. Мисля, че вече ще ти викам Франки — засмя се весело. — На моя герой — Франк Бруно!

И доволна от себе си, забърза отново към бюрото си, за да позвъни в колежа. Косата й и дрънкулките по нея се движеха едновременно в една обща маса от цвят и шум. Франческа я гледаше, зашеметена от този ефект.

— Франки — каза тя на глас и реши, че това име доста й харесва.

След това натопи парцала в кофата и започна да чисти оставената от Мат мръсотия по пода.

 

 

Миенето на пода беше последното нормално нещо, което Франческа направи същия ден. Веднага щом прибра кофата, в студиото неочаквано закипя живот и с пълна сила я връхлетяха последните приготовления за първите проби на колекцията. Всички изглеждаха така, сякаш работеха с двойна на нормалната си скорост.

Като начало масите за кроене бяха махнати и върху протегнатата ръка на Франческа бяха натрупани дълги парчета плат, така че едва виждаше над тях. Дадоха й шест стъпки пространство, за да измери всяко парче, да го сгъне хубаво, да му сложи етикет и да нареди всяка нова купчинка върху дългите рафтове до задната стена.

Подът отново беше пометен и редиците полудовършени дрехи бяха докарани в средата на студиото, където всеки можеше да ги вижда и взема, за да работи върху тях. От „Фрийз“ и „Стейбъл енд Ко“ бяха донесени обувки, шапки — от Мариан Даш, нова млада дизайнерка, която излагаше нещата си с Дейвид Йейтс за пръв път, и чанти от „Галерия 21“. Разчистените маси за кроене пак бяха натрупани с аксесоарите.

След това Франческа взе армията от манекени, които беше изнесла горе предишния ден — петнадесет на брой, всеки един по-тежък от другия. Беше дала имена на всичките, за да облекчи досадата да ги мъкне нагоре и да ги връща долу в склада, и същата сутрин разсмя останалите, когато стовари Лорна Мей на пода на студиото и й каза:

— Стой тук, докато преместя тези кутии да не се пречкат.

Тогава не забеляза, че радиото е изключено за малко и всички в студиото са я чули как говори на манекена. Получи бурни овации.

 

 

По средата на деня повечето от приготовленията бяха приключили и видът на първата проба започваше да се оформя. Името, което Тили измисли на Франческа, допадна на всички и през цялата сутрин тичаше напред-назад, тъй като Франки сякаш се изтърколваше от езика и бе по-лесно да се изкрещи над рева на радиото. Не бе спряла нито за минутка, както и всички останали. Въпреки напрегнатата работа през последните няколко седмици, изглежда, имаше да се вършат още доста неща: последни промени, прекроявания, украси и подгъви. Въпреки че дрехите бяха все още в първоначален стадий, трябваше да изглеждат завършени, за да може Дейв да ги прецени, както трябва.

В дванадесет и половина предобедът бе официално приключил и Дейв съобщи на всички, че ще ядат в студиото пица като почерпка от „Дейвид Йейтс“. Чуха се аплодисменти и Франческа започна да събира поръчките. След това се обади по телефона и изтича до „Марко Поло“ на Дийн Стрийт, за да вземе единадесетте кутии.

В „Дейвид Йейтс“ имаше шест души постоянен персонал: Тили, която работеше на приемната и вършеше цялата секретарска и административна работа, Евелин и Чери, двете шивачки, Мат, текстилният дизайнер, Франческа, чистачката, и Пийт Уокър, бизнес мениджърът. Все пак през няколкото кратки седмици, откакто работеше тук, Франческа го бе виждала само два пъти. Нямаше представа с какво точно се занимава, но той си даваше вид, че е наистина важен човек.

За първата проба на колекцията имаше и още четирима души, наети да помагат в студиото — главно студенти от колежа, които искаха да натрупат опит и нямаха нищо против да предлагат услугите си на изключително ниска цена. Това правеше единадесет пици, доста големи поради допълнителните прибавки, и Франческа направи всичко възможно да ги вземе наведнъж.

Когато се наобядваха, кутиите бяха изхвърлени точно навреме за пристигането на моделите: шест кльощави хихикащи ученички между четиринадесет и шестнадесет години, които изглеждаха по на двадесет и две. Те влязоха тихо, засрамени за момент, и изчакаха Дейв да ги огледа и да реши коя какво ще пробва. След това ги изпрати в ъгъла на студиото, ограден с паравани като съблекалня, и редиците с дрехи бяха закарани дотам. Изтощителната следобедна работа започна.

Франческа прекара следващите няколко часа зад параваните с Тили, като обличаше, и събличаше дългите, слаби, недоразвити фигури на моделите ученички. Оправяше прически, ровеше из кутиите, за да намери точните обувки или шапки, слагаше и сваляше бижута, закопчаваше и разкопчаваше ципове, пристягаше и слагаше карфици, подпъхваше и се опитваше, освен всичко, да хваща и малко от това, което ставаше извън параваните. Това бе най-вълнуващото и очарователно нещо, което някога бе преживявала.

В някое моментно затишие надничаше над паравана и виждаше как Дейв говори с Евелин и Чери за кройката на някое сако или яке, рисува с креда там, където трябва да се промени, или му слага карфици, за да поправи формата му, като обясняваше какво е имал предвид в дизайна. Франческа попиваше всяка негова дума към Мат за щамповането на платовете, като забелязваше за кои цветове смята, че стават, и как шарката трябва да си подхожда с линията и усещането на дрехата. Прииска й се да може да запише всичко това, само в случай че забрави дори и една от жизненоважните и вдъхновяващи забележки.

Франческа толкова беше погълната от работата, че напълно загуби представа за времето. Едва усещаше умората от постоянното навеждане и изправяне, вдигане и носене или от напрегнатото съсредоточаване, което се изискваше, за да се свали дреха, променена от Дейв, без да откачи нито една карфица или да изтрие някоя от чертите с креда. Когато и последните неща бяха свалени от момичетата, тя успя да зърне часовника на стената и се сепна, като видя, че минава шест. Светлините в студиото грееха ярко и небето навън бе покрито с дебело одеяло от тъмнина, но все пак нямаше спомен как се е изнизал денят. Всичко беше минало като в мъгла.

Тя помогна на последните две момичета да се съблекат — и двете бяха схванати от дългото стоене, — след това се изправи, разтри гърба си и за пръв път забеляза, че доста я боли.

— Франки?

Тя надникна над паравана.

— Да?

— Господи! Оттам изглеждаш като герой от куклен театър! Излез, за Бога!

Тя забърза към масата за кроене, на ръба, на която бе кацнал Дейв.

— Така е по-добре, вече те виждам — той се усмихна на изчервеното й лице. — Няма нищо, ти си една от онези жени, които трябва да се виждат. Недей да изглеждаш толкова засрамена от тази идея!

Франческа кимна, като й се искаше да може да каже нещо остроумно в отговор.

— Виж, Франки, знам, че днес си работила невероятно упорито и сигурно си скапана, но… — той сви извинително рамене. — Налага се да те помоля да останеш малко тази вечер, за да почистиш боклука от днес и да можем да започнем утре с поправките.

Франческа усети огромно разочарование при молбата му, но го прикри, колкото можа.

— Знам, че е гадно! Съжалявам, но Мат иска да започнем веднага сутринта и аз съм склонен да се съглася с него. Ако не почистим тази вечер, утре ще е минала по-голямата част от предобеда, докато успееш да се справиш с всички боклуци. Така денят би бил напълно разстроен. Страхувам се, че просто не мога да си позволя изгубеното време, чакат ни толкова много скапани поправки — той посегна и я потупа по рамото. — Съжалявам, Франки — повтори Дейв, стана, взе бейзболната си шапка и потърка челото си. — Нямаш много против, нали?

Франческа успя да поклати убедително глава.

— Добре. Бих помолил един-двама от тях да останат и да ти помогнат, но се страхувам, че ще ми се развикат.

След това прекоси студиото, отиде до масата си за рисуване, взе купчина скици и ги сложи в куфарчето си. Франческа го наблюдаваше как събира нещата си и се готви да си върви, а накрая нахлузва коженото си яке и наглася шапката.

— Слушайте всички, Франческа ще остане след вас да почисти — изкрещя той. — Затова не забравяйте да разтребите местата си и да отнесете всички чашки и боклуци в кухнята. Ясно? — после отиде до средата на студиото и кресна: — Франки?

Франческа вече се намираше зад паравана и беше започнала да чисти.

— Да?

— Позвъни за такси, когато свършиш — каза той и Франческа подскочи, когато зърна главата му да се подава над паравана. — Става ли?

Тя се усмихна:

— Благодаря.

Дейв й махна, извика „чао“ на всички, прекоси студиото и минути по-късно вече го нямаше.

 

 

Повечето от персонала последва Дейв до двадесет минути и Франческа ги гледаше как си отиват, като им подвикваше „довиждане“ от бъркотията зад паравана. Мат беше единственият, който остана до късно. Изглеждаше зает в ъгъла с дъските за рисуване и Франческа не искаше да го безпокои. Затова почисти и подреди всичко, освен онази част от студиото. Беше заета през по-голямата част от следващите два часа.

Когато най-сетне си тръгна, той й извика към кухнята, но изчезна, преди тя да успее да дойде и да му каже „довиждане“. Франческа чу забързаните му стъпки през студиото и после надолу по стълбите. Тя сви рамене, избърса ръцете си и реши да оправи мястото за рисуване, преди да привърши с кухнята. Това бе последната част от студиото, която трябваше да подреди.

Отиде дотам и постоя известно време, загледана в рисунките върху дъските. Забеляза промените, направени същия следобед, и се наведе по-близо да прочете забележките, надраскани по краищата им. Заобиколи дъските и отиде до масите, за да погледне някои от новите модели, които Дейв вече беше започнал. Проследи силните му, дръзки линии с пръсти, изпълнена със страхопочитание пред красотата и творчеството на работата му. Представи си се да рисува така и усети прилив на желание да седне и да опита. Вдигна една от рисунките и я огледа по-отблизо. Изобщо не чу как Мат влиза, за да си вземе нещо забравено.

— Какво правиш, по дяволите?

Тя подскочи и пусна рисунката на масата. Сърцето й замръзна.

— Нищо… аз…

Той застана срещу нея и я изгледа гневно:

— Шпионираш, ето какво правиш!

Лицето му беше намръщено и злобно, сякаш бе хванал крадец.

— Не съм… аз… аз просто гледах!

Франческа усети как в гърлото й се надигат сълзи и лицето й пламва.

— Глупости! Шпионираше!

— Не съм! Наистина… аз… — очите й се напълниха със сълзи.

— О, за Бога! Просто остави рисунката, свърши каквото имаш да правиш и се разкарай оттук!

Тя стоеше с разтреперани крака и започна да го заобикаля. Държеше главата си наведена, а сълзите се стичаха по бузите й. На половината път през студиото го чу да отваря някакво чекмедже на шкафа и да изважда нещо. След това той отвори рязко вратата и забърза надолу по стълбите. Франческа се спря, заслушана в заглъхващите му стъпки, после вдигна поглед и избърса очи с опакото на ръката си. Беше си отишъл.

Уплашена и разстроена, тя веднага взе палтото си. Не искаше да остане и минута повече. Чувстваше се унизена, несправедливо обвинена, но не притежаваше увереността да прогони тази мисъл. Забърза към вратата, като пътьом навличаше палтото си и се тревожеше какво ще каже Мат на Дейв. Отчаяно й се прииска просто да се махне оттук. Случилото се я беше разстроило напълно. Изключи огромните лампи от таблото, отвори големите двойни врати, излезе и заключи след себе си. Закопчавайки палтото си вървешком, забърза надолу по стълбите и минути по-късно напусна сградата, като тичаше с всички сили по Дийн Стрийт към автобусната спирка.

Изобщо не видя, че Дейв я гледа от една маса до огромния прозорец на „Уингс“ и чука по стъклото, за да привлече вниманието й. Когато разбра, че няма да успее, той се извърна и продължи с питието си. Все пак не можа да не се зачуди какво точно я е накарало да бяга като луда от студиото.

 

 

Едва два дни по-късно, в сряда същата седмица, Франческа започна напълно да осъзнава влиянието на страха и объркването, които беше почувствала в нощта на първата проба. И когато това стана и събитието беше разкрито, почувства, че бляскавият й нов свят внезапно се срутва.

Отиде на работа, както обикновено — излезе от къщи в седем и половина и пристигна в студиото в осем. Съблече палтото си, донесе си приборите за чистене и започна с ежедневните си задачи. През цялото време си тананикаше. Беше щастлива и се чувстваше в свои води. Трудеше се здравата и макар че през повечето време се чувстваше уморена, обичаше всяка минута от работата си за „Дейвид Йейтс“.

Съвсем случайно вдигна поглед и видя, че Дейв е пристигнал. Той седеше, кацнал на ръба на една маса, както винаги, и я наблюдаваше. Явно стоеше там от доста време. Франческа се изчерви и спря да работи.

— Здравей — каза тихо тя.

— Добро утро — той дъвчеше вътрешната страна на устната си и продължаваше да я гледа.

Франческа започна да се чувства неудобно.

— Искаш ли кафе? Мога да го направя за минутка.

— Не. Не, благодаря ти, Франческа.

Той скочи от масата и се приближи до нея. Неловкостта й се превърна в притеснение.

Истината беше, че Дейв още не бе решил какво да прави. Беше чул разказа на Мат и трябваше да се съгласи, че тя е най-вероятният крадец, особено като се има предвид отчаяното й бягство от студиото в понеделник вечерта, но имаше нещо, което изобщо не се връзваше с всичко това. Някак не можеше да си представи Франческа да краде. Интуиция или привличане? Каквото и да беше, не можеше да повярва, че е тя.

— Тук ти харесва, нали, Франки?

Погледна я в лицето. Беше ясно и грейнало, а очите й излъчваха невинност.

— Да, харесва ми — отвърна тя и се усмихна срамежливо. Лицето й беше толкова хубаво, когато се усмихваше.

— Франки, имам да те питам нещо — той продължи да я гледа остро. — Вярно ли е, че когато в понеделник вечерта остана, Мат те е хванал да разглеждаш някои от моите рисунки?

Не отклоняваше поглед от лицето й и сърцето му изстина, когато видя искрица от паника в очите й. Вина и паника.

— Да… Аз… — Франческа спря и преглътна. — Искам да кажа, не… Аз…

Дейв въздъхна и извърна поглед.

— Работата е там, че вчера следобед открих, че всичката ми работа липсва. Беше работа, която почти не се нуждаеше от поправки, завършени модели, и когато попитах Мат, той ми каза…

— Не! Аз… — но трябваше отново да млъкне, беше твърде поразена, за да продължи.

— Виж, Франческа, нека бъдем разумни. Нуждая се от тези скици, те представляват половината, не, три четвърти от моята колекция. Мат има нужда от тези модели, много от тях са негови платове в мои линии. Ако просто ги върнеш или ми кажеш на кого си ги продала, повече няма да споменаваме това.

Той отново я погледна и видя ужасно нещастното й лице.

— Ти си добро дете, сигурен съм, че това е просто една глупава грешка. Просто ми кажи къде са.

Франческа поклати глава. Не можеше да повярва, че това се случва.

— Не съм взимала скиците ти — прошепна тя. — Никога не съм ги взимала и не зная къде са.

— Франческа. Няма да се разтакавам с теб! Искам работата си обратно и по лицето ти съвсем ясно личи, че ти си я взела! — вече беше разгневен. Гласът му гърмеше и я караше да се свива уплашено. — Давам ти време до края на седмицата да размислиш, а след това отивам в полицията! — Тили го беше убедила да почака два дни. — Ясен ли съм?

Тя преглътна сълзите си за втори път тази седмица и впери поглед в земята. Дейв посегна и я разтърси за ръката.

— Ясен ли съм, попитах?

— Да.

От гърлото й се изтръгна тихо ридание и тя знаеше, че ако не си отиде сега, ще заплаче горчиво и няма да може да се спре.

— Взимай си нещата и се махай оттук! — Дейв беше колкото сърдит, толкова и разочарован. Беше започнал да харесва това момиче. — Хайде!

Виждаше, че е разстроена, но това само засилваше убедеността му, че е виновна. Изобщо не приличаше на човек, който няма какво да крие.

— Искам работата си до петък сутринта — каза той, преди Франческа да отвори вратите. — До петък. Ясно?

Не искаше да я види как си отива. Той прекоси студиото, седна на масата си за рисуване и хвана главата си с две ръце. Какъв провал! Беше толкова вбесен, че едва можеше да мисли.

 

 

Франческа седеше на една дяволски студена дървена пейка в Джезмънд Дийн и се чудеше как ще каже на Джон. Беше тук от часове, тъй като се страхуваше да си отиде у дома — бе твърде засрамена, за да го погледне в очите. Не преставаше да си мисли, че отново го е разочаровала, че той е направил всичко за нея, а тя го е разочаровала. Ужасът и унижението от преживяното бяха почти непоносими. Бяха я нарекли крадла. Всички я смятаха за нечестна, ами ако и Джон си помислеше същото? Нямаше смелостта да се изправи пред него, просто нямаше. Затова седеше на ледения дъжд и си мислеше, че може би не заслужава щастие, че може би наказанието за смъртта на Джовани ще я преследва завинаги.

Продължаваше да седи там, когато Джон я намери доста по-късно същия следобед. Беше се смрачило, нощта започваше да я обгръща, влагата се просмукваше в костите й, студът вцепеняваше плътта й. Джон я намери след почти двучасово търсене. Когато се обади в студиото и му казаха, че е уволнена, мина по маршрута й от Кейсайд, претърси околните места и най-сетне осъзна, че в такава беда би потърсила усамотеност и място, където да се скрие. Тогава отиде в парка.

— Франческа.

Тя го погледна безжизнено, почти без да се изненадва, че я е намерил. Той се наведе, взе замръзналите й пръсти и ги допря до топлите си устни.

— Не можах да дойда — промълви Франческа. — Не знаех какво да кажа.

— На твое място не бих казал нищо. Вярвам ти.

Разтри ръцете й. Кожата й приличаше на восък.

— Но как можеш да ми вярваш след всичко, което знаеш за мен?

— Да, вярвам ти, това е всичко. Това е част от… — покашля се, тъй като не беше сигурен как да каже следващите думи. След това промълви тихо: — Част от това да обичаш някого.

— Помислих си, че може вече да не ме обичаш, след като съм те разочаровала — Франческа сведе глава, не искаше да го погледне в очите.

— Хей! — той повдигна брадичката й. — Не си разочаровала нито мен, нито когото и да било. Разбираш ли? Знам, че не си го направила.

Тя избегна погледа му.

— Но…

— Никакви „но“. Колкото до обичта… — нежно я накара да стане и я прихвана, когато коленете й се подгънаха. — Тя не пресъхва — каза той, като я притискаше до себе си. Чувстваше, че момичето отчаяно се нуждае от подкрепата му. — И нищо няма значение. Разбра ли?

Останала без сили, Франческа се отпусна на него. Той усети треперенето на тялото й и я притисна още по-здраво. След това се отдръпна леко, уви палтото си около нея и като я придържаше бавно, започнаха дългия път към дома.