Мария Барет
Порочна мания (2)

Първа глава

Както обикновено, Франческа се събуди в шест от слабата утринна светлина, която се промъкваше в стаята през неравните процепи на старите дървени капаци. Тя стана бързо от леглото, навлече груба, избеляла жилетка срещу утринния хлад, прекоси стаята и отиде до прозореца. После отвори капаците.

Небето бе бледосиньо, но тесните улици на Митанова бяха хладни и потънали в сянка в очакване на топлото пролетно слънце. Тя вдиша дълбоко свежия, остър мирис на новия ден и застана абсолютно неподвижно за няколко секунди, заслушана за шум от съседната стая на баща си. Не чу нищо.

Изми бързо лицето и ръцете си с ледена вода от купата на масата, наплиска гърдите и раменете си и се облече, като трепереше от студа и влагата върху кожата си. Наведе се да закопчае сандалите си.

Облечена и готова, отиде тихо до вратата, отвори я полекичка и влезе в малката дневна, която споделяха с баща си над печатницата. Отново застана абсолютно неподвижна и заслушана за звуци от стаята му. Тишина.

Притича до печката, сложи още въглища в нея и напълни кафеничето с вода. След това се приближи на пръсти до вратата на баща си и я отвори няколко сантиметра. Нямаше го. Тя се обърна и запя радостна мелодия, която беше чувала в църквата, но я пееше тихо, тъй като се страхуваше да повиши глас.

Продължи да пее, докато измете малката стая, направи си кафе и изми пода. Светлината на слънцето, застанало ниско на все по-наситеносиньото небе, падаше косо в стаята и я осветяваше. Тя вършеше бързо работата си, като внимаваше, но нямаше търпение да излезе, преди слънцето да е окъпало небето и да е оживило Митанова.

Накрая остана доволна — стаята беше абсолютно чиста и подредена. Взе си чантата, книгите, жилетката и малко хляб за закуска и отиде тихо до вратата. Отвори я и излезе навън на стълбите. Точно тогава чу как баща й се спъва и пада тежко, с болезнен трясък пред вратата. Тя замръзна.

Отстъпи крачка назад, като се опитваше да мисли бързо и се оглеждаше за някое място, където да се скрие. Само че той вече я беше видял. Намираше се в основата на стълбището и й кресна пиянски, като се люлееше и размахваше юмрук във въздуха. Усещаше яростта му от разстояние и страхът й нарасна.

Тя се промъкна покрай стената, успя да се шмугне в стаята и се сви в един ъгъл. След това затвори очи, заслушана в стъпките му, и зачака удара.

Баща й се спъна ужасно, влезе с мъка в стаята и събори една малка масичка с купа плодове. Дори не я видя. След това изпсува, ритна злобно една ябълка, отиде със залитане до стаята си, отвори вратата с ритник и падна на леглото, целият в петна от вино и рошав, вонящ на урина и алкохол.

Франческа го почака малко, след това взе чантата си, прегърна я до гърдите си, затича се надолу по стълбите и излезе от книжарницата в хладната утрин. Тичаше с всички сили, без да смее да забави ход, докато не се отдалечи на няколко пресечки от дома си.

Когато стигна площада пред църквата, Франческа вече бе забравила страха си. Слънцето се бе изкачило още на небето и сенките бяха започнали да изчезват, оставяйки площада топъл и изпълнен със светлина. Тя съблече жилетката си и седна за няколко минути на пейката пред църквата, за да се порадва на топлината върху голите си ръце, обърнала лице към слънцето. След това чу как часовникът на църквата удря на половин час, забърза през площада към дома на свещеника, вдигна резето на вратата и влезе. Отец Анджело я повика:

— А, Франческа. Ти ли си, дете мое?

Тя прекоси тъмния коридор до кабинета на стария свещеник и бутна открехнатата врата.

— Да, отче, аз съм.

Свещеникът четеше вестник, Франческа отиде до него и го целуна леко по бузата. Той я потупа по ръката и вдигна поглед към нея. Дългата тъмна коса падаше по раменете й, гъста и лъскава, и момичето му се усмихна сдържано. Миришеше на утринен въздух и на седемнадесет, бе толкова млада, свежа и хубава, че само видът й го караше да се чувства по-добре.

— Как си тази сутрин, Франческа. Донесе ли книгите си да ми почетеш?

— Добре съм, отче — тя се намръщи. — И да, донесох книгите си.

— Добро момиче — той помаха с пръст към нея. — Няма смисъл да се мръщиш, мъниче, трябва да упражняваш английския си всеки ден, иначе ще го занемариш. Всеки ден, разбираш ли?

Тя кимна:

— Всеки ден.

След това се усмихна, отвори чантата си и извади книгите на масата. Този ритуал се повтаряше всяка сутрин.

— В колко часа идва момчето да нарежда за службата?

— В осем и половина. Ужасно дете е. Ще трябва да го направя наново след него, но… — отец Анджело сви рамене и погледна часовника. — Значи ни остава един час дотогава. Хайде — той придърпа един стол до себе си. — Ела да седнеш тук и ми позволи да чуя хубавия ти английски.

Франческа се засмя.

— Ах, толкова приличаш на майка си, Франческа. Повече си англичанка, отколкото италианка, казвам ти, истинска роза. Ти си роза!

Свещеникът целуна пръстите си и тя се обърна към него с ясна, ярка светлина в острите си зелени очи. „Наистина е като майка си — помисли си той. — Толкова си приличат, нищо чудно, дето Лено не може да я понася. Ах, жалко, че не притежава и влиянието на майка си, тогава може би щеше да спаси този скот от част от срамната му пиянска ярост.“

— Какво да чета, отче?

Отец Анджело се отърси от мислите си.

— О… ъ-ъ… ти избери, дете мое.

— Тогава Кристина Розети — рече тя, вдигна подвързаната с кожа книга и я отвори на първата страница.

— „Елизабет Камърън“ — прочете тихо на себе си посвещението на вътрешния лист, написано от ръката на майка й. Елизабет Камърън.

„Любовта, силна като смъртта, е мъртва.

Нека оправим леглото му

сред умиращите цветя…“

Почти час по-късно отец Анджело погледна Франческа и я зачака да довърши последното стихотворение в книгата.

Английският й беше почти съвършен и той се усмихна на точната дикция.

„Старата госпожа Макбрайд беше стриктна учителка — помисли си той. — Бог да даде покой на душата й.“ Умът му се понесе към годините на приятелството им, докато Франческа четеше. Дафни Макбрайд му бе верен съюзник, мъдра довереница на един стар свещеник, уморен от отговорностите си към службата. И учеше момичето добре. Не, нещо повече — учеше я блестящо, само гласът на Франческа го караше да си представя Англия и бледите акварели по стените на Дафни. Тези неща бяха важни. Все пак Франческа бе наполовина англичанка.

— Отче? Вие не ме слушате!

Той отново се върна в стаята, напоследък съзнанието му се рееше прекалено често.

— О, Франческа, детето ми, съжалявам. Какво каза?

— Да направя ли кафе?

— Да, да, кафе, би било чудесно. По-добре да отида до църквата и да проверя онова момче, да видя дали не е забравило да се събуди навреме. Ти върви в кухнята, дете, ще дойда при теб след минутка.

Франческа пъхна тънката стихосбирка заедно с другите книги в чантата си. След това стана и помогна на отец Анджело да се изправи.

— Внимавай в кухнята, Франческа, знаеш, че синьора Франели не обича някой да й се бърка в кабинета — той се усмихна и протегна ръце. — Мили Боже, дай ми сили с тази жена!

Франческа се усмихна и придружи възрастния свещеник до вратата. Лесно можеше да си представи как разкривената стара мома тормози отец Анджело в собствения му дом.

— Всъщност я обичате, отче — рече тя, като се смееше.

— Да, да, разбира се, че я обичам — той завъртя очи. — Ще се видим след минутка.

След това й махна с ръка и излезе на площада — дребна тъмна фигура на слънцето. Дългите черни поли на расото му метяха камъните, докато бързаше към църквата.

Франческа продължи надолу по тъмния, миришещ на плесен коридор към кухнята в задната част на къщата и започна да прави кафето.

 

 

Вече минаваше девет, когато Франческа излезе от дома на свещеника. Отец Анджело беше отишъл в църквата за литургията, но тя остана, за да махне чашите и да подреди кабинета му. Искаше да му спести гнева на синьора Франели.

Чу последните удари на църковния часовник, докато пресичаше площада, и погледна нагоре към камбанарията, чиито камбани вече биеха за първата литургия за деня. Малка групичка стари жени влязоха заедно в църквата, като се гушеха една в друга и си шушукаха, обвити в черно, след което площадът остана пуст.

Франческа се заслуша в тишината при започването на литургията, след това метна чантата си през рамо и закрачи през площада към крайбрежния път и синьото, блестящо море.

 

 

Стръмният скалист склон все още бе потънал в сянка, когато Франческа се спусна от пътя по него. Грубата трева на върха на скалите беше влажна и хлъзгава, но тя стъпваше бавно и точно — чудесно познаваше пътя.

Под нея се виждаше белият пясък и наситеносиньото море. Слънцето танцуваше на ромбоидни отблясъци по водата. Пулсът й се ускори. Това бе нейният плаж, тайното й място — неоткрито и невидяно. Това бяха откраднатите й моменти на спокойствие.

Тя скочи леко на пясъка, като почти не остави отпечатък. След това се наведе, разкопча сандалите си, наслаждавайки се на топлия мек пясък между пръстите на краката си, и се изправи да огледа мястото. Слънчевата светлина се отразяваше във вълните, затопляше въздуха и Франческа усещаше солта на морето по устните си.

Момичето отиде бързо до един камък и започна да се съблича, като сгъна спретнато дрехите си и постави сандалите върху малката купчинка. После скръсти ръце върху голите си гърди и тръгна бавно към водата.

Отправи поглед към морето и хоризонта, към слънцето и бистрата синя вода, които сега бяха изцяло нейни, след това се засмя радостно и хукна презглава към вълните.

 

 

От едно било на скалите над плажа гледаше Винченцо Мондело. Легнал по корем и с болезнено напрегнати слабини, той наблюдаваше и очите му шареха по водата, за да я зърнат, докато се гмуркаше под повърхността и се показваше, за да си поеме жадно въздух.

Наблюдаваше я, докато доплува до плитчината и се изправи до кръста в морето, а вълните обливаха голото й гъвкаво тяло. Дългите тъмни коси бяха залепнали на тежки кичури по гърдите й. Тя се затича по прибоя. Големите й крачки изпращаха морска пяна високо във въздуха. Той се претърколи по гръб, засенчи очи от слънцето и съзнанието му се загърчи от нейни образи.

Тя беше като дете — невинна и палава, естествена в красотата си като небето и морето, жива и свободна. Беше най-хубавото нещо, което Енцо някога бе виждал.

Докато плъзгаше ръка надолу по тялото си, чуваше шума от стъпките й през вълните. В момента, в който се докосна, за пореден път разбра, че не може повече да чака. Всеки път бе едно и също, от години.

— Франческа — промърмори той.

Образите се сгъстиха и ускориха, когато започна да освобождава набраната в себе си мощ. Главата му се замайваше все повече с всяко нежно докосване на ръката му. Тя му принадлежеше, той я обладаваше и владееше и в дълбините на душата и тъмнината на съзнанието му нейните красота и дух бяха изцяло негови.

 

 

Докато се връщаше бавно към дрехите си, за да позволи на топлия бриз да изсуши солената вода по кожата й, Франческа чу крясък на чайка горе. Лодките се бяха върнали с улова и трябваше да се прибира у дома. Тя се облече бързо, взе чантата и сандалите и ги отнесе до ръба на скалата. Обърна се и погледна плажа, но той вече не й изглеждаше толкова приканващ. Страхът от връщането вкъщи влияеше върху всичко. Тя обу сандалите си, препаса чантата през рамо и започна да се изкачва обратно по стръмния скалист склон към крайбрежния път.

С натежало сърце стигна горе, огледа се, за да се увери, че никой не я е видял, и тръгна бавно към селцето, към поредния труден и самотен ден.

Само Енцо Мондело я наблюдаваше как си отива.