Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Coast Road, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мая Керезова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 51гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Барбара Делински. Крайбрежен път
ИК „Хермес“, Пловдив, 1999
Редактор: Красимир Димовски
Коректор: Атанаска Кузманова
ISBN: 954–459–655–0
История
- —Добавяне
Седма глава
Когато на следващата сутрин Джак пристигна в болницата, Рейчъл лежеше на една страна с гръб към вратата. Сърцето го блъсна в гърдите — будна е! Той се промъкна напред, внимателно заобикаляйки леглото, като се чудеше къде гледат кафявите й очи и как ще реагират, когато го видят. Нали тя го напусна и тя започна развода. Можеше изобщо да не се зарадва, че е дошъл.
Но очите й бяха затворени.
— Рейчъл? — прошепна той, като внимателно я наблюдаваше да забележи някакво трепкане на клепачите.
В стаята влезе Кара Бейтс.
— Започнахме да я обръщаме, стигат й цели два дни по гръб. Сложихме специален матрак под нея — това увеличава подвижността й.
Джак преглътна смутено. Беше разочарован, но почувства и страх, защото думите на лекарката означаваха, че нещата нямаше скоро да се оправят.
— Има ли изобщо някаква промяна? — попита той, взирайки се в монитора.
— Там, където гледате, няма. Мисля обаче, че лицето й изглежда по-добре. Вече не е толкова мораво и подуто.
— Но ако отокът спада там, защо не спада и отвътре?
— Отокът вътре е капсулиран — обясни Кара, като сви шепи и нагледно обгърна главата си, — затова и заздравяването е по-бавно. Това се опитах да обясня и на майката на Рейчъл, но тя не искаше да повярва.
— Виктория се е обаждала тук?! — изуми се Джак.
— Няколко пъти.
Трябваше да предположи, че това ще стане. Той бе оставил съобщение на телефонния й секретар да се обади на телефона на Рейчъл. Тя позвъни в пет часа, радостно възбудена, защото си мислеше, че са се сдобрили. Това, че не бяха се сдобрили, я разочарова почти толкова, колкото новината за произшествието. Била в Париж по работа, затова се обаждала толкова рано. Разпитва го цели двайсет минути. Когато го попита дали да дойде, той я разубеди. Надяваше се, че Рейчъл ще се събуди този ден.
— Много настоятелна жена — каза лекарката.
Тя е една непоносима жена, помисли си Джак, след което добави на глас:
— Вие не й казахте да дойде тук, нали?
— Казах й, че състоянието на дъщеря й е стабилно. Останалото оставих на вас — отвърна лекарката, вглеждайки се в малкия сак върху леглото. — Какво донесохте?
— Нощници. Рейчъл обича ярките цветове.
— Започва да ми става ясно, че е така — отбеляза Кара и кимна с глава към перваза на прозореца. Той беше зает от плътно подредени цветя. Позволихме да ги внесат, защото състоянието на Рейчъл не се дължи на инфекция или белодробно заболяване.
Джак смътно съзнаваше, че в стаята има подредени букети с цветя, но сега за първи път се огледа по-внимателно. Имаше пет букета, вази и кошници с цветя, чиито имена не знаеше, но разпознаваше цветовете — това бяха цветовете, които Рейчъл харесваше — наситеносиньо, яркочервено, неутрално зелено, блестящо жълто. Тя харесваше основните и ярките цветове. Всеки букет имаше и визитка.
„Нуждаем се от теб, Рейчъл, оздравявай бързо!“
Пишеха Дайна и Ян.
„На нашия любим родител, с пожелания за бързо оздравяване“
Пишеха съучениците на Хоуп от седми клас. Имаше букет с яркочервени цветя от Нели, Том и Бев, един голям букет от сини цветя от семейство Либерман и ваза с жълти рози с картичка, на която пишеше:
„С любов
— Тя има много приятели — забеляза Кара.
— Очевидно са много — въздъхна Джак и кой знае защо, помръкна. Всъщност имаше и още един, шести букет. Беше от Дейвид. Забутан по-встрани и отзад, той беше много по-голям, но не толкова личен като другите.
— Непрекъснато ни се обаждат да питат дали може да я посетят — продължи Кара. — Исках да приказвам с вас по този въпрос. От медицинска гледна точка няма причини да забраним посещенията.
— Тук, в интензивното отделение ли?
— Нашата болница е малка, можем да бъдем гъвкави. Звукът от познати гласове може да помогне, а и няма опасност от инфекция за Рейчъл. Ако имаше нещо със сърцето й или пък беше получила удар, може би щяхме да се безпокоим за ефекта от посещенията. Тъй като това не се отнася за болните в кома, ние ограничаваме посещенията само по желание на семейството на пациента.
Джак можеше да мине без Бен Уулф и неговите цветя. Но все пак… бяха разведени с Рейчъл. Той си имаше приятелка, беше спал с други жени. Рейчъл можеше да прави същото. Ако приятелите са станали част от живота й, той трябваше да даде възможност на тези хора да й помогнат да се събуди.
Това беше и в негов интерес. Трябваше да се върне в Сан Франциско, клиентите му се нуждаеха от услугите му, колегите му имаха нужда от инструкции, работата му беше изостанала. Джил му влизаше в положението, но и тя започваше да става нетърпелива. Цялата тази работа вече го притесняваше. Значи, ако приятелите на Рейчъл я посещаваха, той щеше да бъде свободен поне да ходи в офиса си. Надяваше се да има малко време да иде дотам днес, докато момичетата бяха на училище, но не искаше да остави Рейчъл сама.
— Нека да идват — каза той на лекарката.
Катрин влетя вътре след няколко минути. Очите й се разшириха, когато видя Рейчъл на една страна. Джак поклати глава.
Тя въздъхна тихо и приближи до леглото.
— Надявах се…
— И аз се надявах.
Катрин се наведе напред и поговори тихо на Рейчъл няколко минути, след това се изправи и колебливо се обърна към Джак:
— Не бях сигурна, че ще те заваря тук.
— Ами тук съм — отвърна миролюбиво Джак. Изобщо не беше в настроение за кавги. Мислеше за цветята, за приятелите, които Рейчъл си беше създала, откакто го напусна. В Сан Франциско тя беше самотник — съсредоточена изцяло върху изкуството си, децата и него. — Кои са Дайна и Ян?
— Дайна Монроу и Ян О'Нийл. Те са от нашата читателска група. Запозна се с тях вчера.
Вчера беше се запознал с много хора. Лицата им се сливаха.
— Кои са Нели, Том и Бев?
— Бриджори.
Той помисли, че не е чул добре.
— Бриджори? Играят бридж?
— Точно така, играят бридж.
Опита се да си представи Рейчъл в това положение, но не успя.
— Това ме изненадва.
— Защо?
— Последното нещо, което би правила Рейчъл в града, бе да играе карти. Бриджът беше нещо, с което се занимаваше майка й, докато чакаше да забогатее. Та защо ли е играла тук на карти?
Катрин потърка за малко ръката на Рейчъл и попита развеселена:
— Трябва ли аз да ти казвам? Бедното момче е озадачено и объркано. Къде ли му отиде въображението?
— На мястото си е — увери я Джак. — Никога нямаше да стигна дотам, където съм сега, ако нямах въображение. Даже някои твърдят, че имам твърде богато въображение.
— И какви са тези хора?
— Клиенти, които искат да имат точно същата къща, каквато има братът на техния съсед в Крос Пойнт, или пък библиотека като чаровната малка библиотечка в Ню Йорк. Споря с тях, карам се. Така де, защо изобщо ме наемат тогава. Всеки чертожник може да прекопира чертежите от друг проект. Аз не искам да им правя това, което вече е направено на друго място.
— Но го правиш — каза Катрин с малко повече сигурност в гласа, което разтревожи Джак.
— Рейчъл ли ти каза това?
— Не съвсем. Думите й бяха, че толкова си навлязъл в големите пари, че си загубил творческата си същност.
Почувства се обиден. Обиден на Рейчъл, защото беше мислила така и го беше споделяла. Обиден на Катрин, задето го повтаряше.
— Това не е вярно! Тя пък откъде знае какво правя в момента!
Катрин изброи тихо и без запъване шестте големи проекта, които беше реализирал от развода насам.
За някои от тези проекти Джак наистина не знаеше какво да мисли. Първоначалните му разработки, които му носеха големите поръчки, бяха страхотни. След като обаче минаваха през предприемачи, строителни организации, консултанти, финансисти, строителни комисии и политици — всички с някакви претенции, — те преставаха да бъдат толкова хубави. И колкото по-скъпи бяха проектите, толкова по-реално беше да се случи така. Не можеше да прави това, което му се искаше. Тъй че може би Рейчъл имаше право — вероятно бе загубил творческата си същност.
Но пък нямаше намерение да го обсъжда с приятелите й.
— Какво общо има между моята творческа същност и играта на бридж?
— Така формулирано — засмя се Катрин, — наистина няма нищо общо. Но всъщност говорехме за въображение. Често съм се чудила защо на мъжете им е толкова трудно да разберат как работи женският мозък. Ти си прав — Рейчъл мразеше това, което представляваше бриджът в живота на майка й. Но Рейчъл можеше да играе и скоро след като се премести тук, се появи Бев, а тя беше бриджорка. Ала правеше и изумителни неща с акрилни бои върху змийска кожа, затова играта на бридж с Бев не й се струваше толкова лошо нещо.
Акрилни бои върху змийска кожа. Много новаторско, Рейчъл би го оценила.
— Бев ли я запозна с Нели и Том?
— Не. Рейчъл и Бев пуснаха съобщение в местния вестник, за да направят четворка. Том е собственикът на вестника, Нели отговори на съобщението.
— Нели художничка ли е? — ако беше, май имаше някакъв смисъл — Чарли, Бев и Нели.
— Не, тя е кармелитка.
— Монахиня?
— Светски член на Ордена на кармелитките, но е много набожна.
— Добре — Рейчъл никога не бе проявявала интерес към религията. Не нейните, а неговите родители бяха набожни. — Ами семейство Либерман?
— Фей и Бил. Фей е в читателската ни група. Тя е един от играчите на голф. Ян е другата, и освен това е млада майка. Тя ще дойде по-късно.
Джак се опитваше да си представи Рейчъл в компанията на играчи на голф, но единственото нещо, което виждаше, беше категоричното не, когато Виктория предложеше да започнат да играят голф.
— Да не би да искаш да кажеш, че Рейчъл вече играе голф?
Катрин се засмя:
— Не, съмнявам се дали двете с нея изобщо бихме стигнали толкова далече, че да играем голф.
— Тогава откъде се взеха тези играчи на голф във вашата група?
— Играчите на голф могат и да четат — отговори Катрин, като стисна съзаклятнически ръката на Рейчъл.
— Сигурно е така. Но каква е връзката? Ако не играеш голф, как става така, че познаваш играчи на голф?
— Те идват в моя салон. Правя косата на Фей от дълги години и обичаме да си приказваме за книги. Ян си прави ноктите всеки четвъртък. Веднъж ни чу да си приказваме и се присъедини. Когато с Рейчъл решихме да създадем читателска група, те двете бяха първите, които влязоха в нея.
— А Дайна?
— Служителка в туристическа агенция. Всяка от нас я използва понякога.
Оставаше да се разбере и последното нещо.
— Ами ти и Рейчъл? Как се запознахте?
— В чакалнята на гинеколога — отговори Катрин. Хвърли бърз поглед към часовника си, погледна загрижено към Рейчъл и се наведе над рамото й. — Имам клиентка в девет часа, затова не мога да стоя дълго. Искам да си поприказвам с теб, Рейчъл. Разговорите ни ми липсват — тя потърка леко ръката й, съвсем небрежно, но със същата загриженост. — Днес е четвъртък. Ти спиш от понеделник. Какво ще кажеш да открехнеш едно око заради мен?
Джак наблюдаваше очите на Рейчъл. Клепачите останаха неподвижни.
— Джак, изглежда, ти е донесъл няколко от твоите нощници — продължи Катрин. — Аз си освободих един час следобед и ще намина да ти оправя косата — след това се обърна към Джак. — Да взема ли децата от училище и да ги доведа тук?
Той отново се почувства господар на положението.
— Аз ще го направя.
Устните на Катрин потръпнаха язвително.
— Струва ми се, че не ми се доверява — каза тя на Рейчъл.
— Аз отговарям за момичетата.
Катрин се изправи, вече сериозна.
— Може ли да предложа нещо? Купи нова кола. Колата на Рейчъл е абсолютно потрошена, тя и без това ще има нужда от нова, а ти не може да продължаваш да караш Хоуп в това миниатюрно нещо, дето му викаш задна седалка. Ако искаш да рискуваш живота си в такава кола, прави го, но не мисля, че трябва да подлагаш на риск и момичетата.
Джак бе изненадан от нахалното й предложение.
— Това твоя работа ли е?
— И още как, след като Рейчъл не може да го каже!
— Добро утро! — поздрави Стив Бауер, като влезе в стаята и приближи към леглото.
Катрин тръгна да излиза.
— Довиждане — каза тя с по-мек тон и махна с ръка.
Като я наблюдаваше как отваря вратата, лекарят каза:
— Недейте си тръгва заради мен.
Но тя вече беше излязла от стаята, преди Джак да осъзнае защо бързаше толкова.
Джак трябваше да работи. Компютърът му беше пълен със съобщения всеки път, когато го пуснеше. Съобщенията в телефонния секретар на Рейчъл бяха още повече, а край факса й имаше цяла купчина листове. Тази сутрин бе тръгнал от Биг Сур на север, като планът му беше да кара в географски ред — да остави момичетата на училище в Кармел, след това да посети Рейчъл в Монтерей и накрая да продължи за Сан Франциско. Сега, след като бе вече при Рейчъл, напрежението му спадна.
Той изучаваше лицето й, облегнат на перилата на леглото. Даже и с избледняващото мораво петно от лявата му страна то му изглеждаше красиво. Винаги го бе харесвал. И го беше казвал на Рейчъл през цялото време. Тогава бяха студенти, седнали един до друг в часа по рисуване на живо тяло. Джак се бе записал само за да бъде с Рейчъл — курсът нямаше нищо общо с архитектурата. Беше използвал всички връзки, които имаше като студент последна година, за да му се зачете този курс, но едва ли можеше да каже, че му беше лесно. Полагаше много по-големи усилия от Рейчъл да възпроизведе в най-малки детайли лицето на модела.
— Тя е красавица — прошепваше обикновено Рейчъл доволно. — Широко разположени очи, високи скули, чиста кожа, никакви лунички.
Джак обаче винаги бе харесвал луничките на Рейчъл. Баща му, който имаше негативно отношение почти към всичко, ги заклейми като излишък от жизненост при един свръх весел човек. Рейчъл винаги беше в добро настроение. Джак се гордееше с това й качество. Когато я срещна за първи път, луничките й бяха пръснати по носа и бузите. Тогава беше на двайсет и една. След като роди децата, луничките започнаха да намаляват и бяха съвсем малко, когато влезе в тридесетата си година.
Сега се виждаха много по-ясно от преди. Баща му, Бог да го прости, щеше да заяви с пренебрежение, че един прекалено весел човек не може да бъде обуздан за дълго. Нима Рейчъл беше обуздана от женитбата?
Сигурно слънцето ги бе предизвикало. Тя прекарваше повечето време навън, личеше си от работите й. Джак беше видял някои от последните й картини в галерията SOMA. Тя рисуваше дивите животни в естествената им среда.
Или пък луничките се виждаха толкова ясно, защото лицето й бе много бледо?
Той потърка леко гладката кожа на здравата й буза.
— Тук ти понася добре — отново рисуваш. И имаш приятели — това откровение внезапно го раздразни. — Какъв беше проблемът, Рейчъл? Ти можеше да имаш цял рояк приятели в града. Ако си го искала, защо не го направи? Ти правеше каквото поискаш във всяко друго отношение! — почувства, че започва да се обърква. — Ами снимките в твоето чекмедже — защо са там? Бях сигурен, че си ги нарязала и си ги превърнала в каша. В това щеше да има нещо поетично. Нещо като съшитото от сватбените подаръци лице за юрган. Защото не можеш да ги понасяш ли, си ги обърнала обратно? Или защото си сърдита? За какво трябва да се сърдиш? Ако ме питаш, струва ми се, че без мен се справяш по-добре.
Зад яда му се спотайваше тъга.
— Какво се случи с нас, Рейчъл? Аз така и не разбрах — той замълча за малко и след това продължи: — Чуваш ли ме? Знаеш ли, че съм тук?
Кожата й миришеше на момини сълзи от лосиона, с който я беше намазал. Уханието му напомняше иронично за любовта, която трябваше да трае цял живот.
— Чуваш ме, знам. Знаеш, че съм тук. Мисля, че само лежиш и наблюдаваш какво ще стане. Така ли ми го връщаш за това, че много пътувах? Искаш да прекарвам повече време с момичетата ли? Е, трябва да ти кажа, аз съм много време с тях и ние се разбираме чудесно, така че, ако си мислела, че ще се разпаднем като семейство, не си познала. Обичам дъщерите си, винаги съм ги обичал. Повярвай ми, когато им стегна багажа и ги отведе, беше много страшно — той се изправи, погледна втренчено към Рейчъл, след което закрачи към прозореца, като си мърмореше: — Дяволски трудно! Празна къща, никакъв шум, никакви усмивки — върна се обратно към леглото. — Ти знаеш как се чувствах, докато израсна в работата, и колко много се нуждаех от това, което имахме. Разчитах на моето семейство, което да ме чака, когато се прибирам от работа. Ти ми отне това.
Той приближи лицето си близо до нея и продължи тихо, почти шепнешком:
— Много добре, сега вече сме разведени. Успя да направиш това бързо и лесно, благодаря! Но тази кома е нещо друго. Един ден, два дена — може. Но три дни! Събуди се, Рейчъл! Аз правя всичко, което е по силите ми, но момичетата се нуждаят от теб. Аз съм просто заместител. Ти си главната в техния живот, винаги си била главната — след кратко мълчание той добави: — А аз трябва да работя. От мен зависи препитанието на много хора. На мен ми плащат да правя нещо, а аз не мога да го правя от тук. Колко дълго планираш да продължи това състояние?
Рейчъл остана неподвижна, никакво потръпване, никакъв отговор.
Добре! — искаше му се да каже, защото ако тя не му помагаше, защо той трябваше да й помага? — Край! Връщам се обратно. В града поне мога да постигна нещо. Там поне ме ценят. Чао? Sayonara[1]! До скоро виждане!
Не знаеше колко време остана прав и намръщен до нея. След известно време лицето му се отпусна, сетне придърпа един стол и седна.
Клиентката пристигна двайсет минути по-късно. На Катрин й се искаше да й каже, че има време само за бързо измиване и изсушаване на косата, но тя бе редовна посетителка, на която се налагаше да тръгне още същата нощ за Денвър на сватба. Така че Катрин й подстрига косата и закъсня за клиентката в два без четвърт. След това трябваше да се оправи със скандала, който вдигна една жена, обслужвана от новата й фризьорка. Самата Катрин трябваше да признае, че косата й беше боядисана в свръхчервено, вместо да бъдат изсветлени само няколко кичура. Докато разбъркваше нужните съставки за подходящия цвят боя, Катрин си опръска блузата и трябваше да влезе в банята и бързо да се преоблече.
Пристигна в болницата чак в четири часа и се запъти направо към стаята на Рейчъл. Предварително почувства как отново я облива разочарование.
Хоуп четеше книга, седнала със скръстени крака от вътрешната страна на леглото. Ботушите й бяха на пода. Джак стоеше с лице към прозореца, сложил ръка на кръста, а в другата си подхвърляше клетъчния телефон. Подвижната масичка до него беше покрита с книжа.
— Как е мама? — попита Катрин, като прегърна Хоуп.
Детето погледна тъжно към Рейчъл и каза:
— Добре е.
Катрин я притисна по-силно към себе си.
— Какво четеш?
Като сложи пръст в книгата, за да не загуби мястото, до което беше стигнала, Хоуп я затвори и я вдигна към Катрин, за да види. Книгата беше с твърди корици, доста стара — „Камбана за Адано“ от Джон Хърси.
— Това от книгите за училище ли е или е от списъка на мама?
Хоуп вдигна рамене:
— От списъка на мама.
— Харесва ли ти?
— Аха, мама казва, че и на нея й харесва — тя отвори книгата на вътрешната корица, на която името на Рейчъл бе старателно изписано с хубавия почерк на ученичка. Отдолу имаше дата.
— Леле! — възкликна Катрин. — Преди двайсет и седем години!
— Тогава е била на моята възраст. Мисля, че добре е пишела.
— И аз така смятам.
Джак се обърна към тях.
— Как си? — попита той и се запъти да излиза, преди да получи отговор. — Ще се върна след малко.
Катрин го проследи с очи, след това се обърна с въпросителен поглед към Хоуп.
— Не му дават да използва клетъчния телефон в стаята — обясни Хоуп. — Обърква мониторите.
— Така ли? Изглежда разтревожен.
— Заради работата си. Гледай! — тя посочи един букет цветя на перваза на прозореца. — От баба са.
Катрин можеше и сама да се досети. Сигурна беше, че това няма да е последният подарък от Виктория.
— Много мило от нейна страна.
— Аха — Хоуп отново погледна към Рейчъл толкова тъжно, че Катрин чак я заболя. — Мислиш ли, че тя знае, че съм тук?
— Разбира се.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
Хоуп помисли малко и каза:
— Сам е в коридора.
— Знам, минах покрай нея, като идвах насам — Саманта се беше пъхнала в една телефонна кабина с учебник по алгебра на коленете, молив в ръка и огромна дъвка в устата. От това как тя внезапно прекъсна разговора и се усмихна пресилено, на Катрин й стана ясно, че не решаваше задачи.
— Тя е при мама от много време — допълни бързо Хоуп, за да защити сестра си. — Искаше да използва телефона на татко, ама и на него му трябваше. Тя ще се върне. Аз се обадих на Дънкан. Гуинивер спи. Много спи напоследък.
— Какво казват за котките — че спели по осемнайсет часа на ден, нали?
— Тя спи все повече. Понякога си мисля, че всъщност не спи, а просто няма сили да се движи. Все едно, че е в кома. Като мама.
— А, не, не! — Катрин я смъмри нежно. — Не като мама. Гуинивер има тумор, а майка ти няма.
— Защо тогава не се събужда? Чува ме, че съм тук, знае, че съм тук, а не се събужда да ми се обади. Не иска ли да се събуди?
— Иска повече от всичко на света, предполагам — каза Катрин. — Сигурно прави всичко възможно и вероятно е ядосана, че не може… Не може да се отърве от нещо, което я държи в съня. Трябва да сме търпеливи. Ще трябва да я накараме да разбере, че ще стоим тук, докато не се събуди.
Хоуп погледна предпазливо към коридора, след това се обърна към Катрин и прошепна бързо:
— Саманта ме плаши.
Катрин се наведе към нея и също зашепна:
— Как те плаши? — предполагаше, че Сам описваше положението на Рейчъл само в най-черни краски, опитвайки се да се държи като възрастна и по-опитна. Но не беше това.
— Заради бала — прошепна Хоуп. — Мисля, че те са замислили нещо. Не мога да кажа на татко, защото ще й се ядоса, а пък тя ще се ядоса на мен. И не че знам нещо със сигурност, просто го чувствам — Хоуп приведе рамене, от което заприлича на още по-малка. — Тя направо ще ме убие, ако разбере, че съм ти казала, но не искам повече да се случва нищо лошо.
— Слушай какво — предложи Катрин, — какво ще кажеш да намекна по някакъв начин на баща ти, а? Не е нужно да разбира, че ти си споменала нещо. Просто ще направя това, което майка ти би направила.
— Мама би говорила с другите майки, ама Сам знае, че татко няма да го направи. Ето туй ме плаши най-много.
Катрин предполагаше, че то щеше да изплаши и Рейчъл.
— Аз ще се оправя с този проблем — каза тя, за да успокои и майката, и дъщерята. — Ще ми се довериш ли? — попита тя Хоуп точно когато се връщаше Джак.
Хоуп кимна, отворила широко очи. Катрин бръкна в джоба си и извади оттам петдоларова банкнота.
— Умирам за чай! Би ли отишла до барчето да ми купиш? Баща ти пък може да иска кафе?
Джак помоли Хоуп кафето да бъде силно и черно. Катрин изчака, докато тя излезе, и погледна към книжата на масата.
— Рейчъл ми каза, че си работохолик.
— Невинаги. Това на масата е моята заговорила съвест. Забавям някои хора, защото не правя това, което съм се ангажирал да направя. Цял ден съм тук…
Катрин не очакваше това.
— Смятах, че ще отидеш до града.
Джак постави телефона на масата.
— Така мислех, но промених намерението си.
— Защо?
— И аз не знам.
Катрин трябваше да признае, че той наистина изглеждаше уморен. Изпита известно съчувствие към него. На главата му тази седмица се бяха струпали много повече неща, отколкото беше свикнал да върши.
— Хоуп изглежда много разтревожена, но мисля, че ще се оправи — поде тя с необичайно мек тон. — Как е Сам?
— Сам ли? — в гласа на Джак прозвуча изненада. — Сам всъщност беше много мила с мен днес.
— Това може да означава неприятности.
— Да, да. Е, аз много не придирям.
— А може би трябва — каза Катрин, но не с цел да го подразни. — Подрастващите понякога са много хитри, знам го от опит. Всичко ли е готово за бала?
— Тази събота ще купуваме рокля.
— Искаш ли аз да я придружа?
— Не, аз ще ида с нея. Сигурно е вълнуващо преживяване.
Катрин с удоволствие щеше да иде със Саманта. Беше пазарувала и преди с момичетата. Но явно Джак взимаше много на сериозно това задължение… Много добре. Тя се почувства по-малко виновна, задето се е безпокоила за него.
— Брендън ли е все още избраникът, с когото ще ходи на бала?
— Може да се каже — отвърна Джак колебливо. Личеше си, че е объркан. — Не мога точно да разбера какво означава това. По мое време си имахме установен партньор, Сам обаче е доста уклончива по този въпрос. Ще бъдат десет, които ще отидат с коли от къщата на Лидия. Момичетата ще преспят у тях след бала — той изхъмка. — Мисля, че това е причината.
— Причината за какво?
— За промяната в настроението й. Тя ми подхвърли тая работа с преспиването, когато излизаше от колата тази сутрин, като очакваше, че ще й откажа. Но аз не виждам нищо лошо в това. На мен ми изглежда като истинско преспиване. Та те спят при приятелки от години.
— Сигурен ли си, че ще бъдат само момичета?
Този въпрос го накара да се замисли за малко.
— Казва, че са само момичета. Родителите на Лидия щели да бъдат там.
— Мисля, че Рейчъл би поискала да им се обадиш по някое време — вметна Катрин, като си даде вид, че се двоуми дали е уместно да му го предложи.
Джак стисна устни.
— Ако го направя, това ще означава, че не се доверявам на дъщеря си.
— Не става въпрос за доверие. Проверяваш, когато мислиш за детето си.
— Разбирам, че имаш опит. На колко години, казваш, са децата ти?
Катрин нямаше деца и въпросът на Джак я засегна дълбоко. Имаше години, когато да роди деца означаваше всичко за нея. След това я посъветваха да изчака. После Рой я напусна. Сетне Байрън дойде и си замина. И така ненадейно се оказа на четирийсет и две.
— Удар под кръста — изненада я Джак. — Извинявай, ама в момента се пека на бавен огън. Никога досега не съм бил баща на девойка, не за повече от седмица и не съвсем като сега. Все пак се опитвам да постъпвам правилно, доколкото мога, а това съвсем не е лесно. Между мен и Саманта не гори велика любов. Тя не харесва онова, което готвя за вечеря, недолюбва кафето, което правя. Никак не й допада, че приказвам по нейния телефон, нито че спя в леглото на Рейчъл и използвам душа на Рейчъл, нито че я карам до училище. Ако питаш нея, в момента се явявам като едно голямо неудобство в живота й — като че ли аз съм предизвикал катастрофата и като че ли ми доставя удоволствие да спя на дивана всяка вечер. Говори ми нахално по всякакъв повод, но може би вече сме преминали кризата. Тя даже ми се усмихна днес, когато я взимах от училище — като гледаше умолително, той спря да си поеме дъх. — Моля те, остави ме да се порадвам на този момент, а?
Джак размишляваше как да се порадва, докато караше надолу по крайбрежния път. Неведнъж бе използвал тези думи заради лудостите на Саманта Макджил. Първият път беше преди петнайсет години, когато Саманта беше на пет месеца и се противопоставяше енергично на спането през нощта. Бяха живели вече почти месец в Сан Франциско. Саманта спеше в стая, която Рейчъл беше боядисала в същото яркорозово и морскосиньо като стаята й в Таксън, за да няма оправдание, че спи на непознато място. Беше яла млечна каша в шест часа, в допълнение към кърмата на Рейчъл, и след това в единайсет. Беше вече два часа през нощта, а тя искаше още.
Тази битка продължаваше от две седмици и двамата бяха напълно изтощени. Джак имаше нова работа като младши архитект в една фирма в Сан Франциско и оставаше извънредно вечер. Рейчъл също работеше здравата — грижеше се за бебето, довършваше разопаковането на багажа, шиеше пердета и боядисваше мебелите и стените. И двамата бяха потънали в дълбок сън, когато Саманта нададе истински вой от другата стая.
Рейчъл изстена и се пъхна под мишницата на Джак.
Джак затисна ушите си с възглавницата.
— Не може да е гладна — измънка той.
— Не е гладна — промърмори Рейчъл. — Заспивай.
Но воят продължи.
Рейчъл стана от леглото, загърна се с голямата червена риза на Джак и отиде в стаята на бебето. Плачът престана. Рейчъл се върна обратно, легна и се сгуши под завивките. Току-що бяха заспали, когато плачът отново се поднови, Джак преметна одеялото над главите им, това заглуши малко звука. Под завивките той се обърна към Рейчъл:
— Не е гладна — прошепна той към топлата и сънена тъмна фигура, която щеше да бъде яркочервена, ако запалеше светлината. — Да не би да е болна?
— Не е болна — промърмори Рейчъл. — Сърдита е. Педиатрите казват да я оставим да плаче.
Оставиха я да плаче. Но пет минути след това плачът стана още по-настоятелен. Джак отхвърли завивките и се накани да става.
— Да не си посмял да я донесеш тук — извика му Рейчъл.
Джак нямаше такова намерение. Нямаше дори да докосне това бебе. Вече беше сменил пелените й. Един път на вечер беше неговият лимит.
— Ще ида да видя да не е заклещена между пръчките на леглото.
— Преди малко не беше — рече Рейчъл, но тръгна след него, пристъпвайки на пръсти. Когато той се спря пред вратата на детската стая, тя се сгуши зад гърба му, долепила буза до тялото му.
На слабата светлина на малката нощна лампа той видя детското креватче и окачената над него въртележка с разни същества, които Рейчъл бе изрязала от филц и боядисала във всички възможни цветове. Под тях се открояваха главата, гръбчето и дупето на дъщеря им.
Плачът беше още по-силен, но той отстъпи назад.
— Мята крака и ръце малкото зверче.
Върнаха се и легнаха плътно прегърнати, заслушани в яростния плач. След минута Рейчъл се измъкна от прегръдките на Джак.
— Докарва го до истерия — каза тя и стана.
След малко плачът утихна. След още две минути Рейчъл се върна в леглото. И двамата не смееха да дишат, ослушваха се и се държаха напрегнато за ръце.
— Това беше, свърши се — с надежда в гласа каза Джак.
Саманта изпищя.
Рейчъл прихна.
— Чия идея беше да родим това бебе? — изстена Джак.
— Не беше моя — отвърна Рейчъл през смях.
— Не беше и моя.
Плачът се усилваше.
— Остави я да плаче — прошепна Джак.
Рейчъл се сгуши по-плътно в него.
— Ще се измори след малко.
— Само въпрос на време.
Но и двамата вече бяха съвсем разсънени. Когато плачът прерасна във вой, Рейчъл обяви с пълен глас:
— Повече не мога да спя при този шум — изтърколи се от леглото и притвори плътно вратата. Като се върна при него, го придърпа под завивките.
— Целуни ме — каза тя, — удави ме в целувки.
— И на това ако викаш любовен момент! Сред този страшен вой наоколо?
— Началото му бе сложено с целувки, нали? Клин клин избива!
Джак трябваше да признае, че в това имаше някакъв смисъл. Ако първата му целувка не беше особено страстна, втората бе направо огън. При третата той вече чуваше звуците отвъд леглото съвсем слабо. Съзнанието му се изпълваше със сладките стенания на Рейчъл, с топлината на устните й, възвишенията на гърдите й, нежно заобленото й коремче. Вече беше съблякъл ризата й и страшно възбуден, я чу да казва с усмивка:
— Това подейства.
— Боже мили, и още как! — простена Джак.
Рейчъл се засмя весело:
— На Саманта, не на теб.
И наистина, виковете от другата стая постепенно заглъхваха и започваха да приличат на плач на уморено бебе, което ще заспи всеки момент. А Джак? Беше ли уморен? Как не!
— О, тишината е наистина приятна — прошепна той с облекчение. — Остави ме да й се порадвам.
Протегна ръце, притисна дланите на Рейчъл, надвеси се над нея и я облада.
Когато се прибраха обратно в Биг Сур, кехлибареното слънце висеше ниско над хоризонта. Саманта се отправи към къщата, Хоуп — към Дънкан. Като се двоумеше накъде да тръгне, Джак остана до колата. Няколко пъти си пое дълбоко въздух. Любопитен да разбере какъв точно аромат се носеше в него, той се отби от покритата с чакъл алея и тръгна покрай киселеца, който растеше под секвоите. Сетне сви по тъмната и лепкава пръст към едно паднало дърво. Около най-ниските сухи клони бяха напъпили виолетки. Той седна по средата на дънера.
Погледна към върховете на секвоите — там, където листата бяха най-гъсти. Започна да следи за някакво движение. Беше хладна, суха и тиха майска вечер. Във въздуха се носеше мирис на кора, на мъх, на сладък кедър от по-ниските части на каньона. Нещо прошумоля по земята някъде наблизо и той забеляза една птица да подскача край храстите. Беше сойка, крилата й бяха нашарени в убито синьо и сиво.
— Няма да намериш кой знае какво там, приятелко — промърмори той.
Земята под дърветата беше твърде сенчеста и мъчно можеше да се открие храна. Въпреки това сойката продължаваше да рови, подскачайки по стръмното. Джак я гледа известно време. Това не продължи дълго — чу се шум в храсталака и той се обърна. Приближаваше Хоуп, гушнала в ръцете си котката. Лицето й беше толкова сериозно, че за момент му мина през ум, че котката е умряла. Но когато Хоуп седна на дънера, тя отвори очи и помръдна едва-едва с лапички и опашка.
— Днес не е яла нищо, абсолютно нищо.
Джак не знаеше как да я утеши. Вместо да каже нещо глупаво и безсмислено, той се приближи и застана до Хоуп. Тя милваше котката, плъзгаше малката си ръчица по козината й от край до край — шийката, гръбчето, опашката. Повтаряше това движение отново и отново, сякаш я хипнотизираше. В тишината на гората се чу как котката започна да мърка.
— Май й харесва това — каза тихичко Джак.
Хоуп кимна и продължи да гали котката.
След малко, любопитен да види какво ще стане, Джак също опита да я погали. Козината на котката беше изненадващо мека и топла. Той повтори движението още веднъж, като очакваше, че животното ще вдигне глава и ще изрази по някакъв начин протеста си от чуждото докосване. Но Гуинивер не направи това. Без да помръдва брадичка от лакътя на Хоуп, тя просто отвори очи и го погледна с абсолютно доверие.
С това го спечели напълно.