Барбара Делински
Крайбрежен път (5)

Четвърта глава

Ако Джак знаеше някакъв друг път за Монтерей, би тръгнал по него, но такъв нямаше. Саманта седеше на първата седалка с все още мокра коса и стиснати устни, вперила очи в пътя. Хоуп беше седнала зад тях, стиснала кожената облегалка до рамото на сестра си така, че кокалчетата на ръката й бяха побелели.

Джак знаеше какво си мислят момичетата. Той също го мислеше и се надяваше, молеше се разчистването на мястото на катастрофата да е свършило. Като не знаеше какво друго да стори, той пусна радиото, за да отвлече мислите им, и наистина успя, макар и за минута.

— Точно това искахме да чуем — отбеляза Саманта в отговор на репортаж за глада и смъртта в още една малка африканска държава. Като не пропускаше да хвърля по някой нервен поглед към шосето, тя натисна друг бутон, после още един, още един. — Ти изобщо слушаш ли музика?

— Ами какво беше това, което чу преди секунда?

Саманта продължаваше да натиска бутоните.

— Гръцки акорди, освен това няма да можем да чуваме нищо както трябва. Много пращи — тя загаси радиото, хвана се за ръкохватката, която висеше над вратата й, и впери поглед в пътя.

Джак намали скоростта, за да вземе първия от многото завои.

— Какво слушаш обикновено? — кротко попита Джак.

— Компактдискове — рязко отвърна Саманта.

Хоуп я погледна смирено.

— Мама слуша новините.

— Не и когато някоя от нас лежи полумъртва в някаква болнична стая.

— Майка ти не е полумъртва — възрази Джак.

— В кома е! Какво му казваш на това? Хората в кома много често умират. Лидия имаше чичо, който беше в кома в продължение на месеци, докато най-накрая го изключиха от машините, и той умря за пет минути.

— Състоянието на майка ти е съвсем различно. Тя дори не е включена на апарати. Единствените машини в стаята са тези, които следят жизнените й показатели, така че да знаят дали нещо се променя…

— Виж! — прекъсна го Саманта. — Ето къде е станало. Виж, че липсва част от серпантината, пък и всичката тази пръст по шосето, където не се предполага да има такава… Тук е станало, нали? — настоятелно питаше тя, като извърташе глава, докато отминаваха мястото, без да откъсва очи от него. — Намали! Искам да видя.

Джак продължи да кара.

— Няма нищо за гледане. Колата е била изтеглена, вероятно вече е в сервиза.

И двете момичета се взираха през задното стъкло.

— Катрин каза, че е била ударена — каза Саманта. — Какво е станало с другия шофьор?

— Не знам — излъга Джак.

Тя отново го атакува:

— Знаеш, но не казваш. Познавам по гласа ти. Мама би искала да знаем.

Джак не й повярва особено, пък и това нямаше значение сега. Раздразнен, че е притиснат да се опълчва срещу Рейчъл, той каза:

— В този момент майка ви би искала да говорите хубави неща или изобщо да не говорите.

— Това го казваш ти, а не тя. Тя иска от нас да казваме онова, което мислим, а аз смятам, че катастрофата е била по-сериозна, отколкото ни казваш, което означава, че всички здраво сме загазили. Ами ако тя не се събуди?

— Ще се събуди.

— Няма да живея в Сан Франциско. Всичките ми приятели са тук, няма да се местя.

— Боже мой, та ти вече умори и погреба майка си — нападна я Джак.

— Тате! — дочу той уплашен вик зад себе си. Лицето на Хоуп беше запълнило огледалото за обратно виждане.

— Тя няма да умре, Хоуп. Ще се оправи. Казах ти го и наистина го вярвам. Катастрофирала е едва преди дванайсет часа. Това е най-критичната част. Оттук нататък нещата ще се оправят, нека не бързаме. Да се надяваме, че докато стигнем до болницата, майка ти ще се е събудила и ще иска закуска.

 

 

Рейчъл не искаше нищо. Когато пристигнаха, тя беше в същото неконтактно състояние, в каквото Джак я бе видял по-рано. Сърцето му отново се сви, като я виждаше така, и от страх, че само след миг тя може да умре.

— Тя спи — прошепна Хоуп и той за малко щеше да й повярва. Като се изключи синината, видът й беше съвсем нормален. Можеше да е излязла от кома и да е заспала съвсем невинно. Лекарите може да са опитвали да се свържат безуспешно с него в колата.

Приближи леглото, изпълнен с надежда. Потърка бузата й. Когато тя не реагира, стисна ръката й.

— Рейчъл?

— Не я безпокой! — извика уплашено, Хоуп.

Саманта не каза нищо. Очите й бяха широко отворени, а лицето — пребледняло.

Като отстъпи чак до стъклената плъзгаща се врата, Джак постоя с момичетата, докато свикнат с гледката, а той самият се пренастрои към липсата на промяна в състоянието на Рейчъл. Когато овладя напълно разочарованието си, той прошепна:

— Видяхте ли? Никакви респиратори, никакви апарати за поддържане. Счупила си е крака, ето гипсът. Нарязала си е ръката, затова е бинтована, а синините по лицето показват къде се е ударила в колата. Помниш ли как веднъж те удариха с тенис топка в окото, Сам? Беше черно, синьо, виолетово през първата седмица, после стана зелено, жълто, и отново възвърна нормалния си цвят. Но му трябваше време.

Саманта кимна, без да откъсва очи от Рейчъл.

— В системите, които са й включили, текат лекарства и храна — продължи той, защото нямаше какво по-добро да каже. — Екранът зад нея регистрира дейността на сърцето, нивото на кислорода. В сестринската стая има човек, който наблюдава всичко това и разбира, ако настъпи промяна. Освен това могат да наблюдават майка ви и през стъклото. Ето защо е тук, а не в обикновена стая.

Хоуп се приближи по-близо до него.

— Виждате ли най-горната линия, която показва пулса на сърцето? Онази малка зелена линия, която мърда нагоре-надолу? Виждате ли колко постоянна е? — почувства, че Хоуп кимна, облегната на ръката му. — Искате ли да кажете на мама, че сте тук?

Сестрите се смутиха.

— Саманта?

Тя изглеждаше не по-малко беззащитна и уплашена от Хоуп.

— Тя може ли да ни чуе?

— Лекарите казват, че не може. Но, струва ми се, че ако можеше, би искала да знае, че вие сте тук.

— Какво да кажем?

— Каквото искате.

— А ти ще говориш ли с нея?

Веднага разпозна предизвикателството, затова се приближи до леглото, взе ръката на Рейчъл, наведе се и я целуна по челото. Остана близо до нея, подпрял лакът на перилото на леглото.

— Здравей, ангелче. Как я караш? Виждаш ли, казах ти, че ще се върна, и ето ме тук. Доведох и момичетата. Те са ей там до вратата. Малко ги е страх от апаратите и от всички тези неща.

— Аз не се страхувам — каза Саманта и неочаквано се озова до него. — Здравей, мамо! — чу я как преглъща и видя как стисна перилото на леглото. — Аз съм, Сам. Боже, виж си лицето! Какво си направила? — а с крайчеца на устните си тя прошепна на Джак: — Това е тъпо. Тя не може да ни чуе.

— Сигурна ли си?

— Не.

— Тогава не прави догадки.

Той се огледа за Хоуп, която все още беше до вратата. Но когато я подкани с кимване да се приближи, тя се сви и отстъпи.

— Какво правят, за да я събудят? — попита Саманта.

— Виждаш ли тази венозна система? — той посочи една от тръбичките, която може би не беше точно онази, която лекарят имаше предвид. — Това пречи на отока в главата й да нарасне, за да могат кръвта и кислородът да текат нормално и да лекуват наранените тъкани.

— Защо просто не й бият някоя инжекция или нещо от този род, за да я събудят?

— Не става така.

— Пита ли ги?

— Не.

— А потърси ли специалист?

Той се втренчи в нея.

— Това беше първото, което направих. Можеш да ми имаш поне малко доверие! — обърна се към Рейчъл и съвсем весело каза: — Това момиче откъде е взело тази уста?

— Като че ли ти си идеален — прекъсна го Саманта съвсем сериозно.

Джак предпочиташе дъщеря си, когато беше уплашена и не се правеше на много умна. Не знаеше дали е от възрастта, или просто той бе причина да проявява най-агресивните си черти. Във всеки случай не му се искаше да се сдърпат, особено пък толкова близо до Рейчъл, където би могла да ги чуе.

— Виж какво ще ти кажа. Оставям ви тук да поговорите с майка си. Не се притеснявайте, кажете й колко съм ужасен. Кажете й, че е по-добре да се събуди, защото вие няма да се преместите в града за нищо на света. Кажете си всичко, за да ви олекне. Аз трябва да говоря по телефона.

Обърна се и видя Катрин. Стоеше, прегърнала Хоуп.

— Здрасти, Катрин. Ще изляза в коридора — като минаваше край Хоуп, той й каза: — Няма да се бавя.

Почувства се като дезертьор, но какъв смисъл имаше да стои. Саманта не можеше да каже нищо добро в негово присъствие, Хоуп не искаше да помръдне от вратата, а и Рейчъл не желаеше да му помогне ни най-малко.

— Тук ли е доктор Бауер? — попита той сестрите на гишето за информация.

— Преди обед във вторник преподава в града — отвърна сестрата, която наблюдаваше мониторите.

— Вие ли сте мистър Макджил? — попита една жена, която се занимаваше с документацията. Носеше копринена блуза под лабораторната си престилка и големи перлени обици. Джак подозираше, че ги е сложила, с цел да изглежда по-възрастна от трийсетте години, които той й даваше.

— Да, аз съм Джак Макджил.

Тя остави писалката си и протегна ръка:

— Аз съм Кара, доктор Кара Бейтс. Работя в неврологията. Заместничка съм на доктор Бауер. Той прегледа жена ви, преди да тръгне. Тя се държи.

— Но още не се е събудила. Той спомена някакво черепно налягане. Какво става с него?

— Същото е.

— Значи венозните вливания не помагат?

— Може и да помагат, защото не се е влошило. Ще трябва да почакаме още малко, за да видим подобрение.

— И няма какво друго да правим междувременно?! — попита той, като чуваше гласа на Саманта да изговаря тези думи. По дяволите, той също беше уплашен!

— Засега не. Това вашите момичета ли са? — попита Кара Бейтс, като посочи с поглед стаята.

От другата страна на стъклото Катрин бе придумала Хоуп да застане до леглото на Рейчъл. Макар Саманта да бе висока почти колкото Катрин и цяла глава над Хоуп, и двете момичета изглеждаха много малки и много уплашени.

— Не съм сигурен, че трябваше да ги водя. Може би щяха да се чувстват по-добре у дома. Непрекъснато им повтарям, че е нещо временно, но им е трудно да приемат гледката. Не знам какво още да кажа, за да направя нещата по-поносими.

— Нека аз да опитам тогава — предложи Кара.

Джак бе готов да й прости носенето на онези огромни перли, ако успее. Заведе я до стаята, но изчака на вратата, без да влиза. Съвсем внимателно тя каза на момичетата онова, което Стив Бауер му беше казал по-рано. Те слушаха и очите им се местеха от лицето на Рейчъл към Кара и обратно. Кимаха, когато лекарката ги питаше дали разбират, и не се стреснаха, щом им каза какво могат и трябва да правят. Докато свърши, Хоуп вече стоеше до Рейчъл доброволно, а Саманта държеше ръката на майка си. Изведнъж Джак се ядоса, че две непознати жени бяха успели да се разберат така добре с дъщерите му, за разлика от него.

Не очакваше хората от семейството му да са такива. Неговите близки трябваше да са дружни и общителни. Семейството му сега трябваше да бъде всичко, което в детството не беше.

Не желаеше да се поддаде на чувството за неуспех и закрачи по коридора към телефона.

Джак се пребори със смущаващите го мисли и проведе два телефонни разговора до Сан Франциско.

— „Сънг и Макджил“ — каза Кристина Чиани. Тя беше с Джак още от самото откриване на фирмата — отначало като администраторка, после като главен помощник и като представително лице. Макар и десет години по-възрастна от него, годините не й личаха. Косата й имаше тъмен махагонов блясък, мургавата й кожа бе все така гладка, а усмивката и маниерът й на поведение бяха спокойни и приветливи. Още от самото начало, застанала зад бюрото, тя излъчваше някаква аура на успех дълго преди да го бяха и сънували. Сега тя отговаряше на телефона за информация само когато редовната администраторка беше в почивка. Посвещаваше останалото си време на документацията и поддържането на връзки с обществеността.

Най-ценното й качество беше неизменната й вярност към Джак.

— Здрасти! — поздрави с облекчение той, когато чу гласът й да пробива натрупаните в съзнанието му тревоги. Тя беше истински остров в неговия внезапно потъващ свят.

— Джак! Толкова съжалявам за Рейчъл! Как е тя?

— В кома. Нараняванията й не са особено тежки, като изключим това на главата. Но то си е твърде сериозно. Не знам какво ще се случи.

— Не искам дори да си представя, толкова съжалявам. Как са момичетата?

— Уплашени са.

— Мислиш ли, че тя ще е по-добре в някоя болница тук?

— Още не. Този екип засега ми изглежда много надежден. Но ми трябва специалист, за да знам нещата със сигурност. Можеш ли да ми намериш името на най-добрия невролог в града?

— Готово — каза тя с благословена увереност.

— Какво става при вас?

Последва пауза, а след нея едно измъчено:

— Не питай…

— Изгубихме ли поръчката в Монтана?

— По-лошо, не успяхме. Пренасрочиха срещата за следващия вторник.

Беше прекалено уморен, за да се засмее. Само Тина го разбираше достатъчно добре, за да формулира нещата по този начин. Беше го наблюдавала през годините на нарастващ успех, когато адреналинът се покачваше и се сбъдваха най-невероятни мечти. Но нещо беше станало с радостта — все по-рядко им се случваше да се радват. Имаше все по-малко действително проектиране, по-малко творческо удовлетворение, но много повече делови срещи…

— Би трябвало да бъда поласкан — каза той. — Ами Напа? — беше проектирал някакъв ресторант и имаше уговорена среща със собственика, както и с електротехника, водопроводчика и консултанта по кухненско обзавеждане.

— Следващата сряда.

— Добре. Искам да имаме готови чертежи предложения дотогава. А Сан Хосе? — очакваха от него да проведе предварителна среща със собствениците на една компютърна компания, която беше надраснала своето пространство и искаше да строи.

— Също в сряда. Дейвид настояваше за този петък, иска да ги хване на въдицата. За щастие, те нямаха възможност. Трябва да бъдеш в Остин в петък — като си пое дъх, тя продължи: — Мислиш ли, че ще успееш?

Джак затвори очи и разтри уморените си клепачи. Застанал до телефона, той се чувстваше като обвит в мъгла.

— Кой знае… Тя може да се събуди още днес. Или утре. Или в четвъртък. Или следващата седмица. Непредвидимо е.

— Ще останеш ли при момичетата?

— Ами нямам дрехи. Всъщност — със сигурност поне за една-две нощи, докато разберем какво става. Рейчъл ще се събуди. Твърде е здрава, за да не го направи. Но не трябва да забравяме, че кракът й е смачкан и няма да може да кара, та аз ще трябва да направя нещо за момичетата — той приглади нервно косата си. — В Остин за петък е малко несигурно, но засега го остави. Разчисти ангажиментите ми за утре, ще карам ден за ден.

— Дейвид няма да е доволен.

— И аз така смятам — но Джак не можеше да се притеснява за Дейвид. Сега в живота му имаше по-важни хора.

Вторият разговор, който проведе, беше с един от тях. Нейното „хей“ беше по-нежно от всякога, но чувството за обгърнала го мъгла не го напускаше.

— Джак! — обръщението й достигна до ушите му заедно с доволната й усмивка, на която обикновено се радваше. На Джил й харесваше да й се обажда, да бъде с нея, и никога не го криеше. Кой мъж не би оценил това?

— Не мислех, че ще се обадиш толкова скоро — каза тя и той долови усмивката й в слушалката. — Срещата приключи ли?

— Изобщо не се състоя. Имам проблем, Джил. Рейчъл катастрофира. Сега е в интензивното отделение, а аз съм тук с момичетата.

Последва пауза, а след нея — едно предпазливо и лишено от усмивка В Биг Сур ли?

— Не, в Монтерей. Тя е в кома — премина към обяснения на най-важните неща от случая. — Би могла да се събуди след пет минути, пет дни, пет седмици — или никога. Лекарите няма как да го разберат, а момичетата са ужасени. Не мога да ги оставя сами точно сега.

Паузата, която последва, беше достатъчно дълга, за да може той да чуе достатъчно ясно и високо смущенията в собственото си напрегнато съзнание. Най-сетне Джил отрони:

— Няма да успееш за бала.

Разочарованието й беше така доловимо, както радостта й. Тя не криеше чувствата си и обикновено това беше в неин плюс. Той предпочиташе да е така, когато чувствата й бяха положителни.

— Не, освен ако не се събуди през следващите няколко часа. Съжалявам, Джил, наистина. Знам какви усилия си вложила в тази вечер, но не си единствената, която разочаровам. Отмених три срещи днес и казах на Тина да направи същото и за утре. Стоя, гледам Рейчъл и си мисля, че трябва да има нещо, което някой да може да направи, за да я изкара от това състояние. Но никой няма отговорите, излиза, че цялата работа зависи от това проклето изчакване.

— Не можеш да стоиш там през цялото време. Няма ли някой, който да може да остане с момичетата довечера?

Дънкан Блай би могъл, предположи той. Може би дори Катрин Евънс. Но той си спомни сцената, на която току-що бе станал свидетел, и отново почувства същото раздразнение, примесено с предпазливост и гордост.

— Момичетата са моя отговорност, все още са малки. Не разбират защо се е случило всичко това. Не че аз разбирам. Но не мога да ги оставя, Джил. Не и днес. Положението е твърде несигурно. Имам предвид, че не знам какво да им кажа, как да направя нещата малко по-добри. Не мога просто да седна в колата и да си тръгна. Вярвай ми, това не влизаше в плановете ми за днес.

— Аз съм заместник-председател на вечерта — каза Джил.

Това, което премълча, защото не бе проклета, беше, че не иска да е без партньор.

— Каза ми, че ще обикаляш през повечето време — напомни й Джак.

— Но исках и ти да си там — не беше хленчене, а по-скоро примирение, което още повече засили чувството му за вина.

— Знам — той замълча, разкъсван между онова, което искаше Джил, и онова, което той искаше да й даде, но не можеше. — Знам. Но съм спал не повече от час през последното денонощие. Пристигнах тук с лаптопа си и купища документи, без дрехи за преобличане, без гребен и самобръсначка. Ако се опитам да пътувам сега към града, ще клюмна или на волана, или по средата на официалната ти вечеря. И едното, и другото не са особено приятни. Чувствам се наистина зле, Джил. Ако можех да бъда на две места едновременно, нямаше да се колебая.

— Тя вече не е твоя жена.

Това също беше казано тихо, просто като факт. Но онова, което Джак проумя, беше съвсем различно: Ходя с теб от две години, Джак. Вече съм се запознала с твоя бизнес партньор, ходила съм на твои бизнес вечери, прекарвала съм уикенди с теб тук или в Тахое, дори съм се срещала с дъщерите ти. Това да ти говори нещо? Не означавам ли вече нещо повече за теб от твоята бивша съпруга?

Дейвид беше казал нещо подобно. Джак й отговори по същия начин:

— Тя може да ми е бивша съпруга, но моите момичета не могат да станат бивши. Те все още са ми дъщери — съзнанието му изведнъж се проясни, щом стана въпрос за това. — Те са само на тринайсет и на петнайсет. Майка им е в кома, от която може или да се събуди, или да умре — следващите ден-два са най-критични. Как да ги оставя сами тук, за да ида на парти в града? — зърна Катрин, която се насочваше към него. — Хей, трябва да вървя. Наистина съжалявам, ще ти се обадя по-късно, става ли?

Затвори телефона и се стегна. Катрин, изглежда, беше поспала малко и беше доста по-свежа. Лененият й костюм бе леко измачкан, но гримът й бе безупречен, къдриците й — също. Изражението й беше съвсем делово.

— Момичетата още ли са при Рейчъл? — попита той.

— Да — тя мушна ръка в джоба на панталона си. — Към града ли ще тръгваш?

— Не, току-що отмених всичко, за да бъда тук.

Тя, изглежда, се изненада, но в този миг някой я повика. Извърна глава и устните й се разтеглиха в широка усмивка.

— Как върви, Дарлен?

Дарлен дори не забави крачка. Белите й зъби се откроиха на черното й лице, докато отмина с окуражително вдигнат към Катрин палец.

Джак се отдели от телефонната кабина. Когато Катрин тръгна редом с него, той каза:

— Не мислеше, че ще остана, нали?

— Не знаех какво да мисля. Знам за теб само онова, което съм чула от Рейчъл. А според нея си по-добър в тръгването, отколкото в оставането. Чувствала се е изоставена.

Той се спря. Катрин също.

— Изоставена? — повтори като ехо той. — Не аз си тръгнах от този брак, а Рейчъл. Тя беше тази, която си събра багажа и напусна града.

Катрин се канеше да възрази, но стисна устни и само кимна.

— Давай — подкани я той. — Кажи каквото искаш.

Беше достатъчно уморен, объркан и притеснен, за да подхваща нова битка.

Тя се замисли за миг. Когато заговори, тонът й беше спокоен, но погледът — малко предизвикателен.

— Щях да кажа, че според Рейчъл ти вече си си бил тръгнал. Нейното преместване е било просто отговор. Сан Франциско я задушавал, не можела да рисува там. Била разочарована и отегчена.

— Ако е била отегчена, вината си е нейна. Имаше много неща, които можеше да прави, но не пожела — каза си, че трябва да махне с ръка на всичко това. Нито времето, нито мястото бяха подходящи. Но Катрин Евънс беше разчоплила една позараснала рана. Реши да отстоява позицията си. — И тя обвинява мен, че е била отегчена, така ли?

Катрин сви рамене.

— Единственият човек, с когото искала да върши тези неща в града, си бил ти, а не си бил край нея.

— Не, не бях — за този спор определено не беше нито времето, нито мястото, но, по дяволите, приятелката на Рейчъл го обвини, че е напуснал жена си. Той можеше да се старае да говори по-тихо, но не и да остави обвинението без отговор. — Изгърбвах се от работа, за да си създам име и клиентела, така че семейството ми да живее в добро жилище и да се храни добре, а освен това и за да може тя да рисува, без да се притеснява за парите. Не желаеше да взима заеми от родителите си, аз пък исках да й дам всичко, което смятах, че заслужава. — Стига, извика някакъв глас в него, но пренапрегнатото му съзнание не го послуша. — Какво, по дяволите, исках от нея? Да се издокара и да излезе с мен веднъж или два пъти седмично. Толкова ли много беше това? Бог е свидетел, че го е правила достатъчно като дете. Била е отгледана в добра среда. Знаеше какво да прави на събирания дори със затворени очи. Освен това осъзнаваше, че това е бизнес. Ако искаш да си изградиш име, трябва да бъдеш срещан тук и там.

— Знаела е това — отстъпи Катрин. — Повече се е притеснявала от пътуването. Според думите й си бил много често на път.

Джак изруга наум, но спокойно продължи:

— И Рейчъл ти е доверила всичко това? Странно, че не ми е казвала за теб. Коя, по дяволите, си ти, за да заставаш между мен и жена ми?

— Тя ти е бивша жена — напомни му Катрин видимо смутена, — а ти попита коя съм аз. Приятелка на Рейчъл. Обичам нея и момичетата. Те ми са като родно семейство и не искам да ги нараняват.

— А аз го правя, така ли? Не е вярно! — едва не кресна той. Този път започна и нямаше какво да го спре.

Дори и само напук на Катрин Евънс, Джак се залепи за дъщерите си. Остана с тях до леглото на Рейчъл за известно време, после ги заведе в закусвалнята, върнаха се отново при майка им, сетне обядваха. Междувременно говори с невролог от града, който се съгласи да види Рейчъл на следващия ден.

От медицинския персонал, който влизаше и излизаше от стаята на Рейчъл, само сестрата, която отговаряше за случая, даваше по-големи надежди. Името й беше Синди Уинстън. Носеше бели гамаши, дълга блуза, която да прикрива пълнотата й, и очила с дебели лещи, но излъчваше спокойствие и умилителна стеснителност. Говореше бавно и тихо и изглеждаше много чаровна. Кара Бейтс се държеше като учителка, а Синди Уинстън — като приятелка. Момичетата се придържаха към всяка нейна дума.

— Продължавайте да говорите — посъветва ги тя. — Кажете й какво правите — погледна към Рейчъл. — Разказвайте й анекдоти. Кажете й, че сте тъжни, ядосани или пък уплашени — тя отново погледна момичетата. — Можете да се смеете или да плачете. Това са все нормални неща, тя ще ги разбере.

— Ами ако няма за какво повече да й разказваме? — попита Саманта.

— Тогава я докосвайте — Синди разгледа собствената си ръка. — Това е важно. Виждате ли ме? — говорейки на момичетата, тя масажираше рамото на Рейчъл. Не беше спирала през цялото време. — Майка ви чувства. Докосването е начин да се осъществи връзка. Не се страхувайте да вдигнете ръката й или да срешете косата й. Да раздвижите пръстите й… — тя спря за миг, за да могат момичетата да осмислят съветите й, после попита: — Има ли любим аромат?

Очите на Хоуп светнаха.

— Момина сълза!

— Може да донесете малко парфюм.

— И това ще помогне ли?

— Няма да й навреди.

За жалост, успокоението на Синди Уинстън беше краткотрайно и конкретно. Джак спешно искаше да узнае кога ще се събуди Рейчъл. Никой не казваше.

За да не заспи, той изпи толкова кафе, че късно следобед започна да трепери. Когато Катрин пристигна с още няколко приятели, той едва изтрая да се запознае с тях. Веднага след това поведе момичетата към колата.

Едва бяха тръгнали и Саманта запита високо и смело:

— И сега какво ще правим?

— Какво да правим? — той беше твърде уморен, за да проумее въпроса й.

— Ако мама умре.

— Тя няма да умре.

— Тогава ако полежи там известно време. Кой ще се грижи за нас?

— Аз, разбира се.

— И къде? — от въпроса й струеше недоверие. Спомни си какво беше казала по-рано за Сан Франциско. Моментът не беше подходящ да я предизвиква, нито пък да се чуди какво да прави по-нататък в ситуация, която освен това не беше особено вероятна. Рейчъл щеше да се събуди. Докато се приберат, можеше дори да има съобщение за това на телефонния секретар.

— В Биг Сур — избра логичния и най-бърз отговор. Не мислеше за работа, не би и могъл. — Ако до утре не настъпи промяна, ще ида да си взема дрехи, докато сте на училище.

Сам беше ужасена:

— Не можем да ходим на училище!

— Не може да не ходите. Сега е краят на годината, не наближават ли изпитите?

— Да, но…

— Ще ви взема от училище — тъй като училището в Биг Сур беше само до шести клас, момичетата ходеха с автобус до Кармел. От Кармел до болницата в Монтерей имаше десет минути път с кола. — Можете да прекарате останалата част от деня в болницата.

— Като че ли мога да мисля за учене!

— Трябва да опиташ. Майка ти би искала това от теб. Трябва да се стараем да се държим нормално.

— Нищо не е нормално.

Заявяваше му истината право в очите, та му се прииска да я плесне.

— Виж, майка ти ще се събуди всеки момент. Това няма да продължи вечно.

— Откъде знаеш? — чу се тихото гласче на Хоуп зад него.

Той срещна погледа й в огледалото за обратно виждане.

— Защото майка ти е млада и здрава. Ще оздравее, ще се събуди.

— Но не знаеш със сигурност — заяде се Саманта.

— Не, знам. Каква е алтернативата? Нима предпочитате да се допусне, че тя ще умре?

— Не! Просто не знам какво ще става! Има един куп неща, които трябва да правим — лекар, зъболекар…

— Моят пикник…

— Моят бал, за който нямам рокля. Мама щеше да ме води по магазините тази седмица, но ако тя е в болницата, кой ще го направи?

— Аз — каза Джак.

Тя се отпусна на седалката и се загледа през прозореца.

— А, добре. Но ти нямаш време, ти никога нямаш време.

— Ще намеря.

— Колкото намери за моите гимнастически състезания.

Нейните гимнастически състезания… Не беше тренирала гимнастика от години, беше се отказала доста преди развода. Имаше време, когато присъстваше на всяко състезание. После работата беше започнала да му пречи и той взе да пропуска все повече и повече състезания. Тя беше малка тогава, не бе предполагал, че е запомнила. Но беше шокиран не само защото наистина помнеше, а по-скоро от злобата, с която го каза.

— Това е нещо друго — само това можа да отвърне. После се ядоса, задето Саманта го караше да се оправдава, когато всяка история можеше да има две гледни точки. Затова вдигна ръка:

— Знаете, че това, което се случи с майка ви, се оказа не по-малко тежко и за мен! В момента съм нещо повече от уморен. Бих желал малко тишина.

— Ти обади ли се на баба?

Той изпъшка сразен. Не беше за вярване, но и през ум не му мина за Виктория Кийтс. Но в това нямаше нищо невероятно в края на краищата. Виктория изпращаше разточителни подаръци, но рядко правеше лични посещения. Тъй като подаръците бяха предимно нежелани и оставаха неизползвани, присъствието й в живота им беше сведено до минимум. Обаждаха се по телефона, но разговорите много често бяха съвсем мъчителни.

— Не — отвърна той с възможно най-благ тон, — не съм. Мисля да почакам. Ако майка ви се събуди скоро, няма да има никаква нужда да го правя — измъкваше се като страхливец, но какво пък толкова — и без това имаше достатъчно друга работа.

Почувства Хоуп като малка плаха топлинка до рамото му още преди да е проговорила.

— Какво ще правим за вечеря? — попита тя.

Джак се сети за черни вратовръзки и смокинги, за говеждо „Уелингтън“, за елегантните танци с Джил, която го обожаваше… Вечеря, пазаруване, лекар, зъболекар, пикник! Обзе го паника и той се запита дали е готов за задачата, която Рейчъл неволно му беше поставила.

Какво щяха да правят за вечеря?

— Нещо — измърмори той объркано. — А сега тихо! Оставете ме да си почина.

— Да не смяташ да заспиш на волана? — попита Саманта, но въпросът беше зададен повече от страх, отколкото за да го предизвика.

— Виж какво ще ти кажа: твоята задача е да следиш, че няма да го направя. Гледай лицето ми. Ако очите ми се затворят, удари ме!

Останалата част от пътя бе измината в мълчание. Джак съзнаваше, че небето е ясно, че слънцето се е плъзнало ниско над океана, за да позлати хълмовете, че е пролет, а не зима. Беше твърде уморен обаче, за да вижда багрите.

Отминаха мястото на катастрофата без коментари. Стигнаха до дъбовата горичка и редицата пощенски кутии, свиха от шосето и бързо потънаха сред растителността в каньона. Колкото по-високо се изкачваха, толкова повече се сгъстяваха дърветата. В момента, в който спряха пред къщичката, Хоуп каза нещо за Гуинивер и хукна от колата. Саманта я последва, изкрещявайки нещо за неотложни телефонни разговори.

Джак се изправи и прихлопна омаломощен вратата на колата. Остана като закован на място — също както му се беше случило по-рано на същия ден. Нещо във въздуха го държеше в плен, нещо в късните следобедни сенки, величието на секвоите, тишината и уханието.

Уханието — то беше причината. Миришеше на чисто, свежо, ведро. Вдишваше и издишваше ненаситно.

Заслушан в тишината, той усети, че изопнатите му нерви се отпускат. Остана още малко да се наслади на новото чувство.

Когато се успокои, влезе вътре да се погрижи за вечерята.