Барбара Делински
Крайбрежен път (24)

Двадесет и трета глава

Рейчъл излезе от кома, като смяташе, че това е още един ден, в който Джак изпълва съзнанието й. Но го видя на живо, доста разтревожен, съвсем близо до лицето си. Първата й мисъл беше, че нещо се е случило на някое от момичетата, но те стояха живи и напрегнати до Джак. Тогава реши, че си беше въобразила Биг Сур и шестте години без него. Когато погледна към момичетата обаче, видя, че са твърде големи и високи. Косата на Джак не изглеждаше толкова кестенява, а по-светла, скулите му бяха по-изострени, челото му — с повече бръчки. О, да, тези шест години наистина бяха минали. С Джак? В Сан Франциско, само с мечти за Биг Сур?

Не, Биг Сур стоеше съвсем ясно в ума и сърцето й. Не би могла да си представя горите, дървената къща, брега, още по-малко самотата. Тя съвсем сигурно беше разведена. Но на пръста й имаше халка! Беше по-широка от последния път, когато я сложи, което бе също така странно, както начинът, по който усещаше тялото си — уморено, натежало, слабо.

Очевидно се намираше в болница. Как иначе да си обясни твърдите бели чаршафи и миризмата на лекарства? Сега вече се чувстваше не само объркана, но и уплашена. Но всички хора, които обичаше, бяха тук — живи и здрави. Сигурно Джак беше довел момичетата. Но нямаше да остане. Той никога не оставаше.

Като си мислеше, че майките трябва да бъдат силни, тя успя да се усмихне на Саманта и Хоуп.

— Какво става?

Изведнъж, като на току-що пусната филмова лента, двете се оживиха. Избутаха Джак и започнаха да я прегръщат през смях и дърдорене за някаква катастрофа, която тя не помнеше; за кома, за счупен крак, емболия, мърдане, стенене, полуотворени очи…

Не помнеше нищо от това. Не можеше да приеме, че е лежала тук шестнайсет дни — макар лекарите и сестрите, които идваха да я преглеждат, да го потвърждаваха. Това наистина обясняваше нейната отпадналост и отслабналите й пръсти. Ръцете й бяха надупчени от игли, но тя не чувстваше някаква друга болка. Очевидно беше спала през цялото време.

Момичетата продължаваха да говорят как Джак останал в Биг Сур, как ги карал на училище, как стоял в болницата всеки ден. Джак не каза нищо, беше се оттеглил някъде встрани. Рейчъл затвори очи — изглеждаше твърде хубаво, за да е истина. Беше му благодарна за това.

Почина си малко. Животът й се виждаше много неясен. Шестнайсет пропуснати дни не бяха никак малко. Имаше някои неща, които трябваше да свърши. Едно по едно те започнаха да изплуват в съзнанието й.

Саманта и Хоуп седяха на леглото й от двете й страни и я гледаха с големи, уплашени очи.

— Тук съм — усмихна се тя, разбрала страховете им.

Те се отпуснаха, но тя все още се чувстваше объркана. Попита кой ден от седмицата е и колко е часът. И защо момичетата не са на училище.

— Твърде дълго чакахме пробуждането ти — въздъхна Саманта. — Татко каза, че днес може да го пропуснем.

Рейчъл се запита какво ли още им е разрешил. Разведените бащи, които виждаха децата си само в неделя, имаха склонност към разглезване. Джак ги глезеше по отношение на парите. Би могъл да ги глези и за друго, ако ги виждаше всеки ден. От това, което чуваше за него, изглежда, беше набрал точки. Двете й дъщери усилено изтъкваха неговите добродетели, което не бе особено типично за Саманта.

— Една мила сестра — Синди — информираха я момичетата, — помагаше на татко да се грижи за теб — те задвижиха бутона на горната част на леглото й и повдигнаха главата й малко. Зави й се свят, но после й мина, а момичетата заразказваха отново. Саманта изброи всички хора, които са идвали да я видят. Хоуп й каза за картичките и цветята, за нощниците и парфюма. Саманта й разказа за месото от гърди, което Фей беше донесла, и за ореховите кифли на Илайза. Хоуп я осведоми за симпатиите на Катрин към лекаря.

Когато Саманта й описа бала си, сърцето й се сви. Но щом Хоуп й разказа за Гуинивер, Рейчъл се разплака.

Джак отиде някъде, което беше добре дошло. Тя бе свикнала точно на такъв живот — само с момичетата. Веднага щом той излезе обаче, те започнаха отново да говорят за него.

— Той дойде посред нощ веднага след катастрофата.

— Обича гората. Води ни на разходки.

— Намери рецептата и направи твоя любим крем за моя скапан кавалер за бала.

— Той дори направи ковчег за Гуинивер.

— Купи ти нова кола, мамо. Ще ти хареса.

— Направи рамки за картините ти, така че изложбата ще се състои.

— Не е ходил на работа от две седмици. Мисля, че се е променил.

Рейчъл се усмихна и кимна, после задряма — чудесен начин да избяга от онова, което не искаше да чува. Когато се събуди, момичетата отново я гледаха вцепенени и уплашени.

— Хайде, момичета — засмя се тя, — не може да се паникьосвате всеки път, когато заспя.

— Но ти не знаеш колко ужасно беше всичко — извика Саманта и двете продължиха да й разказват, докато тя самата се увлече и ги запита:

— Разкажете ми за изложбата. Баща ви направи рамките на картините ми, така ли?

— И освен това ги предаде — каза Хоуп.

— Бен подрежда нещата — добави Саманта. — Не сме го виждали много напоследък. Татко е този, който стои през цялото време тук.

Пристигна Катрин — скъпата Катрин, която щеше да се грижи за децата, дори Джак да не се беше появил. Милата Катрин, която направо се изчерви, когато лекарят, по-рано представил се като Стив Бауер, се появи отново в стаята. Симпатиите, които Хоуп беше споменала? Рейчъл се обърка. Но това не беше първото, за което попита Катрин, когато най-сетне останаха за малко насаме.

— Какво е това? — Рейчъл размаха пръста с халката.

— Попита ли го?

— Не. Катрин, ти ли му се обади след катастрофата?

— Мислех, че ще искаш той да е тук — отвърна Катрин предизвикателно.

— Да го искам тук? Той ме изостави, знаеш, че още страдам.

— Още го обичаш, затова те боли. Ето защо го извиках.

— Страдам, като го виждам.

— А не мислиш ли, че и той също страда? Смяташ ли, че е бил тук шестнайсет дни за развлечение?

— Тук е заради момичетата.

— И заради теб.

— Чувства се задължен.

— Не, загрижен е…

— Грижата не е любов, а дори и да беше, човек може да обича някого и пак да го изостави — уморена, Рейчъл затвори очи и объркано каза: — Вече сме говорили за това, Катрин. Знаеш как се чувствам.

— Тогава свали пръстена.

Рейчъл не го направи, защото беше твърде уморена, а когато се събуди, я заобиколеше нова група лекари. Не искаше да го прави публично. Освен това си помисли, че халката може би действа като магия. Беше с нея, когато излезе от кома. Реши да я носи, докато се прибере вкъщи.

Като излезе от стаята, Катрин видя Стив отдалече да говори с една сестра. Проследи го как се навежда да погледне нещо в компютъра, изправя се, обръща се и се усмихва, когато се приближава негов колега. Беше й толкова приятно да го наблюдава.

Защо точно него? Защото е умен, опитен, внимателен и чувствителен? Защото е на подходяща за нея възраст?

Когато погледна по коридора и я видя, той се усмихна широко, каза нещо на своя колега и пъргаво се отправи към нея.

— Дължиш ми един обяд — каза той.

Тя също се усмихна широко. Как би могла да не го направи? Неговото удоволствие беше заразително. Чувстваше топлината му, ала едновременно с това — и някакъв хлад нейде дълбоко в нея, но не можеше да го определи със сигурност.

Той я огледа от горе до долу.

— Изглеждаш страхотно. — Погледна часовника си, после започна да я уговаря: — Мога да си освободя два часа следобед. А ти?

— Не знам — Катрин дълго се колеба. — В четвъртък обикновено съм много заета.

— Поне за час, става ли?

— Вече закъснявам и без това. Какво ще кажеш за понеделник?

Върху лицето му се изписа разочарование, съмнение, после предпазливост. Това също й харесваше — можеше да разбира какво чувства той. Въпросът му не скриваше неговото подозрение.

— Този ресторант не е ли затворен в понеделник?

— Само извън сезона, сега работи.

— Тогава май се уговорихме?

— Да — каза тя, благодарна за отсрочката. — Не работя в понеделник, свободна съм.

— Ще направя резервация, да кажем, за един часа?

Катрин кимна.

Той отново се усмихна. Погледът му се плъзна малко по-надолу — върху устните й. Изпрати й малка въздушна целувка, която никой друг, освен нея не можеше да види, и тръгна обратно по коридора. Катрин развълнувано се отправи към асансьора и чак пред него осъзна какъв беше онзи хлад, който възбудата й не можеше да стопи. Тя се страхуваше.

 

 

До четвъртък следобед новината, че Рейчъл е излязла от кома, се разнесе. До вечерта приятелите й вече пристигаха да се уверят сами.

Джак се беше чувствал неудобно дори когато само Катрин и момичетата говореха с Рейчъл. Сега се чувстваше още по-зле. Беше започнал да уважава приятелите й, както и те него, но хвалебствията, които сипеха по негов адрес, му напомняха… благотворителност. Рейчъл едва поглеждаше към него от време на време, и то без да загатва какво изпитва.

Затова излезе да се помотае по коридора. Обади се на адвоката си в дома му, после и на Тина. Посрещна човека, който достави един огромен букет балони от Виктория — невероятно, но за пръв път подаръкът й беше съвсем уместен! С помощта на радостната Хоуп ги завърза за статива, който използваха при венозни вливания. Отново се почувства излишен и излезе в коридора, където се облегна на стената до вратата. Когато Стив Бауер се върна, за да погледне Рейчъл за последен път, преди да си тръгне, Джак го спря пред вратата.

— Какво става сега? Тя съвсем сигурно и безопасно ли е излязла от кома? — той изпитваше същия страх, който изпитваха и момичетата всеки път, щом Рейчъл затвореше очи. — Веднъж прочетох във вестника за един човек, който излязъл от кома и говорил със семейството си съвсем разбираемо, като Рейчъл. На другия ден изпаднал отново в кома и умрял.

— Доколкото си спомням, този човек е бил в кома в продължение на няколко години — каза Стив. — Случаят с Рейчъл е по-логичен. Главата й беше наранена. Нужни й бяха шестнайсет дни, за да оздравее и да се върне в съзнание. Утре сутринта ще й направим скенер, но не очаквам да видим нещо лошо. Ще продължи да приема медикаменти известно време, за да намалим риска от рецидив на отока — може би един слаб антикоагулант в продължение на шест месеца, за да сме сигурни, че няма да получи нова емболия.

— Кога може да се прибере вкъщи? — нетърпеливо попита Джак.

— Вливанията ще продължат още малко. Ще започнем с течна диета и ще преминем към по-меки храни, когато е готова за това. Ще следим с монитор нивото на кислорода още един ден, ще я накараме да стане сутринта. Искаме да се храни и да се движи. Щом постигнем възстановяване на тонуса й, вече е ваша.

На Джак му се искаше да е толкова лесно, колкото звучеше.

— В най-добрия случай колко дни ще са нужни за възстановяването й?

— Три. До неделя трябва да си е вкъщи.

Момичетата спяха спокойно тази нощ. Джак го знаеше, защото през час-два ги наглеждаше. Тяхното изпитание идваше към своя край. Те бяха прекалено развълнувани от събуждането на Рейчъл, за да се тревожат за по-нататъшната му роля в своя живот. Но той се тревожеше… Заспиваше за кратко, обзет от безпокойство и страх. Обади се няколко пъти в болницата. Рейчъл се чувстваше добре. Когато не потъваше в така необходимия й здравословен сън, пиеше сок и ядеше пудинг.

В петък сутринта Джак отиде в болницата сам. Стативът за венозните вливания го нямаше. Косата на Рейчъл беше влажна и се къдреше леко, кожата на лицето й блестеше. На подвижната масичка до нея имаше чиния с остатъци от яйце и трохи от препечен хляб, както и празна чаша за кафе. Тя четеше вестник. Изглеждаше дребна и крехка като Хоуп в огромната си тъмновиолетова тениска. Халката все още беше на пръста й, но тя изглеждаше изненадана от появата му.

— Как се чувстваш? — попита той, застанал до вратата. Мислеше си, че нахлува в нейна територия. Ако Рейчъл желаеше присъствието му, трябваше да му го покаже.

— По-добре — въздъхна тя. — Къде са момичетата?

— На училище. Пропуснаха доста уроци. Ще дойдат тук следобед. Сама ли се изкъпа?

Тя се усмихна и кимна:

— Обвиха гипса с найлон, по-късно ще ми сложат водоустойчив. Малко е трудничко с гипс и патерици.

— Това е добре — Джак мушна ръце в джобовете на джинсите си и се огледа. — Имаш ли нужда от нещо? Бонбони, списания?

— Не, благодаря. Кога се връщаш в града?

— Не знам, още не мисля за това. Ще имаш нужда от помощ.

— Момичетата могат да помагат. Училището свършва след няколко седмици.

— Е, освен ако не предпочиташ някого другиго. Ако искаш сестра, ще намеря.

— Така може би ще е най-добре, щом трябва да се връщаш в града.

Нещо го разяждаше отвътре. Току-що бе казал, че не е нужно да ходи там. Нима не е запомнила нищо от онова, което момичетата й бяха обяснили?

— Тъкмо навреме — каза Стив Бауер, като мина край Джак и отиде до леглото. — Искам да направиш още една разходка по коридора. Джак ще ти помогне.

— Още съм уморена от предишната.

— Яла си, това е добре. Ще ти донесем още нещо след малко, за да те поохраним. Колкото повече ходиш, толкова повече ще заякнеш. Веднага щом това стане, ще можеш да си идеш вкъщи — той й подаде ръка.

Рейчъл въздъхна, пое ръката му и се надигна. Когато се успокои, той й подаде пухкав червен чехъл. Тя го нагласи на крака си, като се наведе вдървено. Стив й подаде едната патерица, помогна й да се изправи, после й подаде и другата. Когато нагласи и двете, Рейчъл остана за малко с наведена глава.

— Добре ли си? — тихо попита Стив.

Джак му завидя за близостта.

Тя кимна и направи няколко несигурни крачки.

— Ръката боли ли те?

— Малко, но няма нищо — гласът й трепереше, както и цялото й тяло.

— Готова ли е за това? — попита Джак. Представи си, че тя може да падне и да се нарани.

Но Стив я придържаше през раменете. Когато стигнаха до Джак, Стив каза:

— Ваш ред е.

Тръгнаха бавно и с почивки по коридора.

— Как е? — попита Джак след няколко крачки. — Ще издържиш ли? — Когато стигнаха до края на коридора, каза: — Справяш се чудесно.

Рейчъл му отговаряше едносрично, очевидно съсредоточена да запази равновесие. Докато се върнат в стаята й, вече се бе изпотила. Помогна й да легне и я попита дали се нуждае от нещо. Тя поклати глава и затвори очи.

Джак беше съкрушен.

 

 

— Как е мама? — попита Хоуп веднага щом се качи в колата. Все още носеше каубойските си ботуши, което подсказваше на Джак, че още не е напълно спокойна.

— Чудесно — отвърна той и отвори вратата на Саманта, която веднага повтори същия въпрос. — Става и се мъчи да куцука из стаята и коридора. Изяде цял сандвич на обяд.

— Ти ли й го купи? — попита Хоуп.

— Илайза го остави преди мен — Джак погледна в огледалото за обратно виждане и се включи в движението.

— Но ти си с нея цял ден — каза Саманта. — Говорихте ли?

Той я погледна с любопитство.

— За какво?

— Изобщо, тате — каза Хоуп и се наведе напред между седалките. — Ти знаеш. За това да живееш с нас.

Беше предполагал, че ще искат това. Беше логично да се сети, след всичките онези хубави неща, които бяха наговорили на Рейчъл предния ден.

— Закопча ли колана си, Хоуп?

— Е, говори ли? — попита Саманта.

Джак продължи да хвърля погледи в огледалото за обратно виждане, докато не чу щракването на предпазния колан на Хоуп.

— Тате!

— Не, Саманта, не говорихме за това. Майка ти току-що премина едно голямо изпитание — беше си го повтарял цял ден. — Сега се старае да става и да се храни. Най-важното за нея е да се прибере вкъщи.

— А после какво ще стане?

— Какво имаш предвид?

— Ти оставаш ли?

— Зависи…

Той продължи да кара мълчаливо, докато Саманта повтори въпроса. Погледна Хоуп в огледалото. Тя също чакаше отговора му.

— Зависи какво ще решим с майка ви — най-сетне каза той. — Но има още много неща, за които трябва да помислим, преди да поговорим, затова ще ви бъда благодарен, ако ме оставите на мира.

 

 

— Значи татко е бил тук през целия ден? — попита Саманта.

Джак стоеше до прозореца и гледаше навън, а момичетата разказваха на Рейчъл за училище.

— Да — каза Рейчъл. — Тези патерици много се хлъзгат. Той ми помогна няколко пъти да измина коридора. Донесе ми и горещ фъч.

— С много бадемов сладолед ли? — осведоми се доволно Хоуп.

— Да, беше хубав. Все още спя много. Направо смешно, след шестнайсет дни сън не би трябвало да съм уморена.

— Мисля, че татко трябва да остане при нас — изтърси Саманта без заобикалки. — Знаеш какво имам предвид — след като се прибереш у дома.

Джак се хвана за главата и затаи дъх.

— Ще поговорим за това по-късно — каза Рейчъл.

— Кога по-късно? Може да те изпишат след два дни. Той наистина е добър човек, мамо.

— Никога не съм твърдяла обратното.

— Може би трябва да изслушаш какво мисли той за вашата история.

— Саманта! — предупреди я строго Джак, като се обърна към тях.

Хоуп продължи:

— Той правеше всичко, докато ти беше болна. Искам да кажа — дойде веднага от града още първия ден и пазаруваше, и готвеше, и ни возеше насам. Дори докара Фейт при теб. Знаеш ли за това?

— Не — каза Рейчъл, без да поглежда Джак. — Благодарна съм му.

— Напусна и фирмата заради теб! — извика Саманта.

— Не, не съм, Саманта — намеси се Джак.

Тя веднага го погледна настръхнала.

— Напусна я!

— Напуснах я заради себе си, Сам. Вече не ми е нужна, затова я напуснах. Не обвинявай за това майка си. Не съм останал без работа, телефонът ми непрекъснато звъни. Сега мога да имам други, по-различни от преди клиенти. Отварят ми се нови врати — той спря. Не знаеше защо говори така. Съвсем не беше онова, което искаше да каже на Рейчъл.

— Чудесно. — Саманта го гледаше предизвикателно. — Но ако се върнеш в Сан Франциско, аз ще дойда с теб.

— Саманта! — извика Рейчъл недоволно, дори обидено.

— Мога да живея и на двете места, нали? Освен това е лято. Мога да си намеря работа там.

— Няма да го направиш — отсече Джак.

— Напротив!

— Няма, защото майка ти ще се нуждае от помощта ти, а освен това аз няма да съм в Сан Франциско. Местя се тук. Мястото ми харесва, ще си купя своя къща, ако трябва — моментът съвсем не беше подходящ да го казва. Идеята не бе съвсем узряла. Никога нямаше да се осъществи, ако Рейчъл имаше нещо против. Ядоса се на дъщеря си, че го предизвика да се издаде. Това не беше работа на Саманта. Нито на Хоуп. То засягаше Рейчъл и него.

Внезапната поява на Катрин не помогна много. Той ядосано мина край нея и излезе. Чак тогава осъзна, че отново не е постъпил правилно. Трябваше да каже на Катрин да изведе дъщерите му някъде навън. Те бяха осведомили Рейчъл какво са преживели през последните две седмици и половина. Той трябваше да й разкаже какво бяха те за него самия.

Но не можеше да се обърне и да се върне. Рейчъл едва го поглеждаше. Той може и да беше започнал да гледа на нещата по друг начин през последните седмици, но тя — не.

Разочарован, тръгна по коридора към телефоните. Беше петък, бе казал на Майрън Елиът, че ще се обади. Нямаше смисъл да отлага. Независимо къде щеше да живее, Джак не искаше тази работа.

— Защо не каза нещо? — попита Саманта.

— Той те обича, мамо! — проплака Хоуп.

Катрин се приближи до леглото.

— Може ли да поговоря с майка ви, момичета?

— Някой наистина трябва да го направи — подхвърли Саманта и погледна свъсено към Рейчъл. После дръпна Хоуп за ръката и я поведе навън от стаята.

Рейчъл ги гледаше как излизат.

— Много бързо ми се нарадваха.

— А ти защо не го направи?

Рейчъл се обърна към Катрин — не разбираше защо и тя й говори така рязко.

— Какво да направя?

— Да кажеш нещо на Джак. Той ще се мести тук.

Рейчъл се опита да си припомни разговора.

— Искал ли е моето мнение?

— Нима чакаш официална покана? Хайде, Рейчъл! Този човек беше непрекъснато до теб. Помогни му и ти малко.

— За кое да му помогна? — извика Рейчъл. — Може би не искам да се мести тук. Чудесно, момичетата са привързани към него, но може би аз не искам да ми се налага да го виждам през цялото време. Биг Сур е мой. Защо си мисли, че може просто да се пренесе тук?

— Той те обича.

Рейчъл затвори очи и се обърна.

— Кажи му, че също го обичаш.

Рейчъл чувстваше, че й се къса сърцето. Както винаги, когато ставаше въпрос за Джак Макджил.

— Не знам дали ще мога — едва продума тя. Когато сърцето я болеше, не й оставаше никаква сила.

— От какво се страхуваш?

— Ще завися от него и ще ме изостави отново.

— И предпочиташ да изживееш остатъка от живота си сама?

Рейчъл се вгледа в Катрин. Можеше да разбере противоречивата лоялност на дъщерите си, но би трябвало най-добрата й приятелка да е на нейна страна.

— Джак също не е казал, че ме обича. И не ми натяквай, че го е показал, защото не е същото. Ако ме обича, нека да го каже. Нека прояви смелост и поеме риска да му отвърна не. Ти няма ли да го направиш, ако наистина искаш нещо много силно?

Катрин я изгледа продължително и тръгна към вратата. Рейчъл искаше да я попита къде отива, но не й достигнаха сили.

Катрин закрачи намръщена по коридора. Ядосана беше на Рейчъл за нейното упорство, ядосана беше и на Стив за настойчивостта му, ядосана беше и на самата себе си, защото се страхуваше да поеме онзи риск, който току-що бе препоръчала на най-добрата си приятелка. Вбесена беше и на Джак. А, ето къде бил и той — до телефоните.

Джак се обади по телефона и не знаеше какво да прави след това. Животът му изглеждаше пълен провал — и в професионален, и в личен план. Сега телефонната кабина му се струваше съвсем удобна спирка.

— Какво правиш? — попита го Катрин с мрачна физиономия.

Джак се чувстваше ужасно. Не се нуждаеше от допълнителни укори. Понечи да тръгне към асансьора.

— Не сега, Катрин.

— А кога? — попита го тя и тръгна редом е него. — Призна ми, че я обичаш и искаш отново да се ожените. Защо не го кажеш на нея?

Той демонстративно запуши ушите си.

— Не сега, Катрин.

— Тогава кога? За какво е цялата тази работа? Не си ли загубил вече достатъчно време? Господи, Джак, нима не си си взел поука?

Той спря и я погледна втренчено в лицето:

— А ти?

Това й подейства моментално. Тя преглътна, дръпна се назад. Намръщи се, после сведе поглед.

— Да — каза тя смирено. — Огледах се добре и мисля, че си прав. Това, което имам, не е толкова лошо — сложила ръка върху гърдите си, тя, изглежда, говореше повече на себе си, отколкото на него. — Доволна ли съм от тези? Не. Но мога да живея с тях.

Катрин отпусна ръка, изпъна гръб и като вдигна очи към неговите, каза решително:

— Ще направя опит, ще рискувам онова гадно отхвърляне, защото може би ще има нещо, което си струва — тя му се усмихна приятелски, станала отново човекът, от когото той имаше нужда. — Ами ти? Не можеш ли просто да го направиш?

В нейните уста звучеше лесно. Той тръгна отново към асансьора.

— Говориш за несравними неща.

— Говоря за доверие — каза тя, все още редом до него.

— За бога, Катрин! Тя знае, че съм скъсал с фирмата, знае, че съм скъсал със Сан Франциско. Знае, че съм бил тук и съм се грижил за нея — спря пред асансьора. — Но не е казала думичка за нито едно от тези неща!

Катрин го гледаше настойчиво. Сложи ръка на рамото му и той почувства, че тя истински се безпокои за него.

— Преди три седмици бих казала, че ти си изпята песен. От онези типове, които не мислят, не разсъждават, не разбират. Просто действат — независимо какво, къде и как. Но ти можеш да бъдеш нещо повече от това, Джак — тя стисна рамото му. — Защо Рейчъл не говори? — тя се почука по челото. — Помисли!

Изгледа го продължително, пое си дълбоко въздух, сякаш за да се изпълни с кураж, и тръгна надолу по коридора.

Докато стигне до сестринската стая, Катрин започна да трепери. Съзнателно присви юмруци, когато попита дали Стив е някъде наблизо. Сестрите се спогледаха и започнаха да се питат нещо. Катрин взе да се чуди дали ще й стигне смелостта, но в този момент той излезе от една врата в другия край на коридора. Забеляза я. Сините му очи се усмихваха, треперенето в нея се усили.

Стив все още се усмихваше, когато я приближи. Ръцете му бяха в джобовете.

— Можеш ли да излезеш в почивка? — прошепна Катрин.

Стив каза нещо на сестрата зад бюрото, заведе Катрин до асансьора и натисна бутона. Вътре бяха сами, той се облегна на стената, Катрин — на другата. През цялото време си повтаряше всички неща, които беше видяла и научила за него и които доказваха, че може да му се довери, но най-вече мисълта за Рейчъл и Джак й даваше сили. Ако очакваше от тях да рискуват нещо от себе си, тя също трябваше да го направи.

Асансьорът ги отведе на най-долния етаж.

— С Рейчъл ли е свързано? — попита Стив.

Когато Катрин поклати глава, той я хвана за ръката и я поведе по коридора. После влезе в една малка и тъмна стая. Облегна се на вратата, за да я затвори, но едновременно с това зарови пръсти в косата й.

— Толкова е разкошна — прошепна той и я повдигна за целувка. Устата му беше настойчива, телата им се притиснаха. Катрин почувства, че трепери, нозете й отмаляха.

Целувката на Стив трая дълго. Когато свърши и я обгърна с ръце, главата й сама се озова на рамото му. Долавяше миризмата на колосаната му престилка.

Гърдите й бяха опрени в неговите. Питаше се дали той чувства нещо особено.

— Къде сме? — попита тя. Зад стената се чуваше бръмченето на някаква машина.

— В килера за метлите — прошепна той в косата й. — Винаги съм искал да го направя в килер за метли. Ако един лекар е истински професионалист, трябва да го е правил в килер за метли, нали?

— Само на кино — смъмри го тя, но тъмнината й помагаше. — Трябва да говорим, Стив. Аз трябва да говоря. Трябва да узнаеш някои неща за мен, преди тази връзка да се задълбочи.

Той се приведе и я притисна по-близо до себе си.

— Въпросът е — започна тя, въпреки че й се искаше да се отпусне и разтопи в прегръдката му, — че в никоя връзка няма гаранции, защото никой не знае какво го очаква в бъдеще. Искам да кажа, виж Рейчъл: съвсем здрава и в следващия миг — в кома, без да има никаква вина за това. Мислим си, че ще ни има другата седмица, но не знаем със сигурност. Например може да пресичаш улицата и да те удари кола и изведнъж — няма те, просто така, да пази Господ, не искам това да се случва… Стив, аз имам рак на гърдите.

Би трябвало след нейното изявление да настъпи гробна тишина. Но животът не беше спрял. Сърцата им биеха, дишането им се чуваше, а машината зад стената продължаваше да бръмчи.

Той я притегли още по-близо до себе си. Гласът му звучеше плътен и уверен.

— Грешиш. Имала си рак. Вече го няма.

Тя затаи дъх.

— Моля?!

— Минало време. Излекувана си.

Тя отдръпна главата си. Не можеше да го види, но имаше нужда от дистанция.

— Ти знаеш?

— Изглеждаше ми позната, когато те видях след катастрофата на Рейчъл, а и непрекъснато се срещаше с хора от персонала, които те познават. Събрах две и две и проверих нашата база данни.

— И дотук беше моята тайна! — извика тя и би го отблъснала, ако не беше сключил ръце зад талията й. — Това е нарушаване на лекарската етика, Стив.

— Вероятно е така, но бях отчаян. Ти си нещо изключително за мен, а не ме искаше. Трябваше да разбера защо.

Тя беше страдала толкова заради това.

— А не ми каза, че знаеш!

— Не можех, трябваше да стане по този начин. Трябваше да зная, че достатъчно се интересуваш от мен, за да го споделиш.

— Е, така е — оплака се тя. Преглътна, готова да се разплаче. — Отдавна не съм се безпокояла така. Последния път той ме заряза веднага щом научи.

Но Стив я прегръщаше страстно, беше възбуден. Искаше й се да вярва, о, наистина вярваше!

— Може би това е перверзия — измънка тя.

— Не, просто твоята тайна не е чак толкова голямо нещо, колкото си мислиш, Катрин. Всеки си има по нещо.

— А ти какво имаш?

— Аз лично, сега? Нищо. Но баща ми умря на четирийсет и две от рак на простатата, а баща му умря на четирийсет и осем от рак на белия дроб, така че част от мен чувства, че живее с време назаем, и може би затова искам да прекарам това време добре. Купих си си джея, когато станах на петдесет. Винаги съм искал такава кола. Помислих си, че щом вече не съм мъртъв, една открита кола няма да ме убие, и искаш ли да знаеш нещо — обичам тази кола. Вероятно е най-евтината, която някога съм имал, но никога не съм карал друга с такова удоволствие. Страшно приятно е. Ти добре пасваш на си джея.

— Направиха ми пластична операция — изстреля тя, защото той изглеждаше прекалено весел, за да е разбрал всичко. — Правил ли си някога любов с жена с изкуствени гърди?

— Не, но не ми се струват толкова лоши сега. Ти си нещо повече от едни гърди — каза й той, както беше направил и Джак. — Мога да го преценя, достатъчно съм видял в своята работа.

Приоритети? Рейчъл щеше да го хареса.

— Моят съпруг не успя да свикне. Не можеше да ме погледне, нито да ме докосне. Не можеше да получи ерекция.

— Аз нямам такъв проблем.

Не, нямаше. Поне в този момент.

— На приказки е по-различно.

В тъмнината той хвана лицето й в шепите си.

— Искаш ли да опитаме сега? Ще го направя сега.

Трябваше да се изсмее, почти не му вярваше.

— Имам чувството, че твоите гърди притесняват повече теб, отколкото ще притесняват мен — каза той така нежно, че тя дори си помисли, че може би е прав. — Ще се разберем — задавено продължи той. — Ако те притеснявам, като ги докосвам, ще почакам. Мога да те целувам цяла нощ и да получавам достатъчно удоволствие само от това — и допълни с усмивка: — Е, почти. Получава се известно напрежение там, долу, но мога да почакам. Има известно удоволствие и в самата ерекция.

Стив преглътна, наведе глава и впи устни в нейните. Целувката му започна невинно, но той все повече се разгорещяваше.

Катрин не знаеше как той успява да прави това. Постепенно неговият плам се предаде и на нея.

Ето — тя беше жива и се чувстваше добре. Намерила бе и човек, който да я обича и който иска да приеме изкуствените й гърди. Все пак проверката предстоеше. Но тя никога не беше постигала толкова преди. Може би този път нещата щяха да са наред.