Барбара Делински
Крайбрежен път (21)

Двадесета глава

Колата, която Джак купи, беше истински джип — голяма, тежка, с двойно предаване, но бе мощна и имаше всички удобства и екстри. Не му пукаше, че Чарли Авалон може да го обвини в прахосничество. Той искаше най-доброто за Рейчъл и момичетата. Не знаеше защо, по дяволите, беше се потил да изкарва пари или защо трябваше да ги пести, ако не за да достави удоволствие на семейството си.

Освен това, можеше да си я позволи. Доколко, откри в студиото на Рейчъл същата вечер. Не беше планирал да преглежда финансите си, беше свързал лаптопа си към модема с единствената цел да прехвърли парите за колата от една сметка на друга. После се залови да поставя рамки на картините на Рейчъл. Момичетата му помагаха. Хоуп го беше правила веднъж, а Саманта възприемаше много бързо. За кратко време ги организира — Саманта пробиваше предварително дупките, а Хоуп нанасяше лепилото за дърво. Той режеше нужните размери от профилните летви, после, след залепването на дървото, забиваше пироните. Работата не беше уморителна. Но бе разсеян, прехвърлянето на пари го притесняваше. Затова, когато стана време за почивка, той се върна при лаптопа и извика други свои банкови файлове. След още няколко операции получи достъп до банковите си сметки.

Не беше спестявал преднамерено през годините след развода. Просто не беше харчил много. Откри също, след още няколко операции, че недвижимите имоти в Сан Франциско доста са повишили цените си, което означаваше, че стойността на къщата му вече е значително по-голяма.

Изглежда, бе доста богат. За човек, започнал от нула — даже под нулата, ако се имаха предвид заемите за обучението му, — бе се справил добре.

Тази мисъл му подейства също толкова ободряващо, колкото и откровеността, с която Катрин му се беше доверила.

Когато Хоуп клюмна на работната маса, Джак я изпрати да си легне. Саманта поработи още малко. Знаеше, че сигурно е изтощена — преживя доста изпитания предишната нощ, — но подозираше, че и тя изпитва същите чувства като него. Въпреки че посещението при Рейчъл беше много важно, след известно време започваше да ти действа обезкуражително. В работата тук напредъкът видимо се забелязваше.

Саманта не каза нищо за самите картини. А и той, като знаеше колко силно се бе противопоставяла на неговата намеса, не смееше да я попита за мнението й. Реши да си прави изводи от проявения от нея интерес към рамките им. До момента, в който тя се оттегли в стаята си, шест картини бяха почти готови за окачване.

Останал сам, Джак се зае да поработи върху един недорисуван вълк. Беше красиво създание, легнало върху килим от зелена трева. Главата му и горната част на тялото бяха очертани на фона на слънчевата светлина, огряла бялата му козина. Рейчъл бе ходила в Арктическата област предишното лято, този път с момичетата. Разглеждайки снимките им, съжали, че не е бил заедно е тях. Откри снимки на вълци в глутница. Те притежаваха някаква първична сила, изпъкваща на фона на заобикалящата ги тиха и спокойна природа, която много силно напомняше тази в Биг Сур. Долавяше възхищението на Рейчъл — както в тези снимки и в работните й скици, така и във вълка, оживял изпод четката й. За него бе истинско предизвикателство да предаде това възхищение чрез скромните възможности на фона.

Представи си Рейчъл как се бори за всеки дъх с посинелите си устни. Искаше да го направи заради нея, затова взе палитрата и се залови за работа.

Беше почти пет сутринта, когато почисти ателието, поспа два часа и се събуди изтощен. Саманта каза, че е твърде уморена да ходи на училище. Хоуп помоли да остане при майка си. Обади се в болницата с надеждата, че Рейчъл има подобрение, но уви!

— Ще обикалям да търся лекарите и да говоря с тях. Майка ви би искала да сте в училище, а и аз ще бъда по-спокоен, като знам, че сте там. Ще ви взема веднага щом свършите. Тогава ще можете да я видите — нареди им Джак.

Саманта поспори с него, докато пътуваха, но той не отстъпи. Нужно му беше да остане насаме с лекарите и да изрази страховете си. Не искаше момичетата да ги чуват.

Когато спря пред училището, Саманта не се помръдна. На лицето й не беше изписана познатата кисела физиономия на протест, а истински страх.

Джак се опита да прояви разбиране към онова, което изпитваше дъщеря му в момента.

— За Лидия нямаше такъв проблем.

— Но там са всички останали. И Пам, и Хедър. И… Тийг.

— Тийг — каза Джак, като внимателно подбираше думите си — не заслужава дори да го заплюеш. Колкото до Пам и Хедър — и те не са по-добри, ако заемат неговата страна. В живота трябва да се прави избор, Сам. Можеш да идеш и да се опиташ да спасиш нещо от отношенията си с Пам и Хедър. А можеш да останеш с Лидия — когато тя не отговори, той каза: — Трудно е, знам.

— Унизително е — прошепна тя.

— Да — той въздъхна. — Но колкото по-скоро свършиш с това, толкова по-добре, ако разбираш какво искам да кажа — опря лакти върху волана и се загледа във върволицата тийнейджъри, които слизаха не съвсем въодушевено от един автобус. После се обърна към Саманта. Ако изобщо имаше грим, той бе лек и повече подхождаше на естествената чупливост на косата й, която за разнообразие не беше опънала днес. — Не бях прав онази вечер.

— Ти? Защо?

— Защото ти казах, че изглеждаш възхитително, когато се беше гримирала и облякла за бала. Ти наистина изглеждаше така, но сега изглеждаш още по-добре. По-красива си, по-истинска.

Тя свали сенника и се огледа в огледалото му.

— Изглеждам глупаво.

— Красива си. Всеки, който казва нещо друго, просто завижда.

Саманта приглади косата си назад. Без лъщящия гел тя изглеждаше по-женствена.

— Нищо няма да стане — измърмори тя и вдигна сенника. Отвори вратата и едва беше излязла, когато Лидия се приближи да я посрещне.

С едната свърших, помисли си Джак и погледна назад към Хоуп. Тя изглеждаше много отдалечена, закопчала предпазния колан. Когато й махна да мине отпред, тя се разкопча и се шмугна на предната седалка.

— Какво има, миличка?

— Имам странно усещане — съвсем тихо, почти шепнешком, каза тя.

— Странно усещане ли?

— Искам да бъда с мама. Както бях с Гуинивер.

Сърцето му се преобърна.

Той я придърпа към себе си и я прегърна.

— Майка ти няма да умре — изрече той в косата й. — Няма да я оставим да умре.

— Казвах това и за Гуинивер.

— Гуинивер имаше тумор.

— Туморът по-различен ли е от съсирек?

— Божичко, да — отвърна той, питайки се колко ли време се беше измъчвала тя над тази мисъл. — Съсирекът не е отровен сам по себе си. Той просто засяда някъде, докато не го разбием. Туморът има лоши неща в себе си. Той расте и се разпространява и разболява местата, до които се докосва — беше опростено, вероятно не съвсем правилно, но той правеше, каквото можеше. — Могат просто да й дадат голяма доза от това лекарство, за да разбият съсирека, после ние ще се борим още по-упорито да я събудим.

— Как? — чу се слабото й гласче.

— Не знам. Не знам, но ще измислим начин.

 

 

Не можеха да дадат на Рейчъл свръхдоза от лекарството. Дори бяха прекъснали венозното вливане през нощта.

— Става въпрос за правилна преценка на риска и ползата — обясни Стив. Бяха в коридора — Джак, Стив и Кара, двама специализанти и една сестра, която работеше с Рейчъл, и Синди. — Антикоагулантите разреждат кръвта и разбиват съсиреци, но разреждането на кръвта води до риск от кръвоизливи.

Джак се съгласи, но чувстваше, че ще полудее.

— Защо не се повлиява?

Стив поклати глава. Когато никой друг не предложи обяснение, той каза:

— Ще започнем ново вливане със същата доза, но ще бъде под наблюдение.

Като свали перилата, Джак седна на леглото и започна да раздвижва китките и раменете на Рейчъл. Говореше й, че лекарството действа на места, които не могат да се видят, и че е само въпрос на време дишането й да се успокои и да се върне нормалният цвят на лицето й. Стигна дори дотам, че й каза, че щом се случат тези неща, тя ще се събуди.

— Звучи ми като лекция за силата на позитивното мислене — каза Дейвид Сънг от вратата. Не беше висок, но се обличаше добре. Днес бе в светлосиво каре. Косата и обувките му бяха тъмни, лъскави и поддържани.

Той влезе в стаята и втренчи тъмните си очи в Рейчъл.

— Реших да дойда сам да видя какво става тук. Може би дори да те подкрепя в известен смисъл — той тихо изруга: — По дяволите, разбирам защо си уплашен. Не предполагах, че е толкова зле.

Джак беше доста изнервен и не се сдържа:

— Значи смяташе, че се шегувам? Че съм измислил всичко като оправдание да се измъкна от работата за две седмици?

Дейвид вдигна помирително ръце:

— Ей, аз не съм виновен за това!

Дали? Ако Дейвид не беше давал зор, работата нямаше толкова да се разрасне и Джак нямаше да бъде тъй заслепен, и Рейчъл нямаше да го напусне и да се премести в Биг Сур… Следователно нямаше да я блъсне и тази кола по крайбрежния път!

Не, твърде лесно беше да се прехвърля вината. Джак би могъл да спре мелницата по всяко време. Можеше просто да се оттегли.

Дейвид мушна ръце в джобовете си — знак за подчертано въздържание.

— Хайде да започнем отначало. Тя има ли някакво подобрение?

— Не, не още — въздъхна Джак.

— Как приемат момичетата всичко това?

— Просто стоят тук.

Настъпи мълчание. Джак не поглеждаше партньора си. Не искаше да говори за работа, но това се оказваше единственото, което ги свързва. Преди време беше смятал, че няма да е така. Но Дейвид никога не бе имал семейство. Развеждаше се е всяка следваща съпруга. Дори след развода на Джак двамата не общуваха в личен план така, както бяха правили в самото начало, когато нямаха нищо.

— Чуй ме, Джак — Дейвид се покашля. — Не искам да бъда… — той откъсна очи от Рейчъл и погледна към коридора. — Не може ли да поговорим отвън, май не е редно да бъбрим за работа тук.

— Няма нищо. За Рейчъл е добре да чува гласове. Кажи каквото искаш.

Дейвид дълго се колеба, преди да заговори. Макар и тихо, думите му се нижеха бързо:

— Прав си. Това е семейно нещастие. Тежко е. Съжалявам, че не го разбрах по-рано, но истината е, че съм притеснен. Тук става нещо, което не разбирам.

Джак докосна ръката на Рейчъл. Запита се какво ли бе направила със сватбената си халка.

— Не трябваше да изгубваме Бока. Не можем да си позволяваме да губим такива неща, както не можем да си позволяваме да проектираме къщи, както правехме преди десет години. Като обядвах при Мууз онзи ден, се чу дума, че сме изпята песен. Вместо да разширявам клиентелата, аз се занимавам с оправяне на имиджа ни. На този етап от живота ми не ми се иска да правя това.

— И на мен също — каза Джак. Странно, като се имаше предвид състоянието на Рейчъл, едва сега стомахът му се сви.

— И така, добре, изгубихме Бока. И без това не си струваше главоболието. Окей, изгубихме сътрудници. Можем да наемем други. Но ако говорим по принцип — не можем да се заемем с Хилсбъро. Твърде малко е, твърде дребно. Нужна ни е Монтана — която още не е взета, но ще бъде наша, ако стигнем навреме за обсъждането на последния проект, — а също и… — Той се напрегна в очакване. — … Атлантик сити.

— Какво има в Атлантик сити?

— Нов хотел — обясни Дейвид с неприкрита радост. — Много блясък, много шум, много пари.

Джак не беше така въодушевен. Дори не любопитстваше да узнае повече. Не му харесваше това стягане в стомаха, което започна заедно с деловия разговор.

А Дейвид продължаваше все така радостно:

— Ухажвам тези приятелчета от седмици. Видели са достатъчно твои работи и смятат, че можеш да им дадеш нещо малко по-различно от останалите. Искат ни там — и двамата. Говорим за многоетажна сграда, Джак.

Многоетажна сграда? Той говореше за казино. Някакво скапано казино!

Джак повдигна ръката на Рейчъл и я прегъна бавно под гърдите й. Това движение означаваше нещо твърде лично, дори интимно. Като рисунката, която Хоуп беше направила на Гуинивер и я беше залепила на стената; като малката плитчица, която Саманта бе сплела от едната страна на буйните вълнисти коси на Рейчъл. Описваното от Дейвид се намираше толкова далеч от всичко това, че му се струваше от друг свят.

— Е? — попита Дейвид с разперени ръце, в очакване на отговор. — Не съм ли постъпил добре, кажи де? — той потри доволно ръце. — Това ще свърши работа, Джак. Голямо парче е, една крачка по-напред от Монтана. Ако го пипнем, никой няма да ни се смее в ресторанта на Мууз. Това ще означава наемане на значителен брой хора, но ще можем да се справим. Докато говорим тук, бъдещите чертожници си взимат дипломите. Търсят работа. Едва ли има по-подходящ момент. Окей, това ще означава доста пътуване и за двама ни…

Предупредителният поглед на Джак прекъсна възторга му.

Дейвид отпусна ръце и се втренчи в него обезсърчен. Когато Джак не направи опит да отмести очи, Дейвид въздъхна:

— Смятам — каза той съвсем преднамерено, — че се намираме на кръстопът. На масата стои тази нова сделка. Това е моментът на истината. Трябва да знам вътре ли си или не.

Вътре или не. Ултиматум ли му поставяше?

— Това е грубата действителност. В идеалния случай Рейчъл се оправя и ти се връщаш към собствения си живот. Искам го, Джак, искам го повече от всичко друго! Но грубата действителност казва, че има вероятност Рейчъл да не се оправи и ти ще трябва да промениш доста неща, за да се грижиш за момичетата, но рано или късно ще трябва да работиш, Джак — неочаквано той започна да го моли: — Познаваме се от колко — петнайсет години, нали? Тринайсет от тях сме партньори, които работят здравата за едно и също нещо, и ето — добрахме се до него! Добрахме се, друже! На крачка сме да грабнем онзи голям златен пръстен, след който тичаме толкова много време. Не разваляй всичко сега, Джак! Не изпускай от поглед онова, което наистина има значение. Твърде близо сме до целта.

Но думите му увиснаха във въздуха без отговор. Накрая той въздъхна и се изправи.

Джак откъсна очи от него и се обърна към Рейчъл. Броеше нейните вдишвания и издишвания — наистина груба действителност. Не, не можеше да вини Дейвид за състоянието й. Но този мъж олицетворяваше всичко, което беше развалило техните отношения.

— Вътре ли си? — попита Дейвид.

Беше ли? Искаше ли този голям златен пръстен? Искаше ли да проектира това огромно казино и да продължи да тича, докато забележи следващия голям златен пръстен? Имаше ли някакво удовлетворение в това? Или предизвикателство? Или забавление? Искаше ли същото, каквото искаше Дейвид за тази фирма?

Изборът не беше лесен. Откакто се помнеше, беше мечтал да създаде собствена фирма.

Не изпускай от поглед онова, което наистина има значение, беше казал Дейвид. Този аргумент изглеждаше необорим.

Джак го погледна и бавно поклати глава. Беше се уморил да избягва Дейвид, да изтрива съобщения и писма по електронната поща, да мачка факсове и да се чувства виновен за това. Уморен от проектиране на неща, които не харесваше. Уморен от пътуване. Уморен от онова напрежение, което присвиваше стомаха му.

— Това повече не ме интересува. Искам да напусна.

Дейвид не повярва на ушите си.

— Да напуснеш?! Да напуснеш фирмата?!

— Нали за това ме питаше?

— Да, но не го очаквах… фирмата е колкото моя, толкова и твоя.

— В действителност — въздъхна Джак — от известно време не е така. Вече е повече твоя, отколкото моя. От известно време съм прът в колелата й.

Дейвид все още изглеждаше озадачен. Джак не можеше да си спомни да го е виждал така. Неговата самоувереност беше твърда опора в работата им. Джак съжаляваше, че го изоставя, но Дейвид Сънг беше пробивен. Щеше да оцелее.

— Независимо какво ще стане с Рейчъл, аз искам да сляза в низините. Искам да представлявам хора, ти искаш да представляваш конгломерати. Аз искам Хилсбъро, ти искаш Атлантик сити. Време е да се разделим.

— Просто така?

Джак слисано разтърка чело. Мислите му бяха накъсани, но вървяха все в една посока.

— Не просто така… Имахме добри години. А сега предстоят някои подробности. Хората, които трябва да успокоим — Тина и някои други. Авоари, които да поделим.

Въпреки всичко Дейвид продължаваше да гледа изумено.

— Защо си толкова изненадан? Сега си тук, сам виждаш — Рейчъл вдишваше и издишваше ритмично и шумно. — Това не е ваканция, това е моят живот.

— Тогава правиш избор, така ли? Или аз, или бракът ти?

— За бога, не! Аз съм си виновен за всичко. Аз, защото отхапвах повече, отколкото можех да сдъвча. Защото трудно проумях тази истина. Просто искам да напусна, Дейвид. Уморен съм.

Дейвид беше ужасен.

— Разбираш ли от какво се отказваш?

Джак направо се изсмя.

— Твърде съм уморен да се замислям за това. Знам само, че напускам.

— Отличен избор! — отрони смаяно Дейвид.

Някога си имаха своя шега, но сега тези думи не успяха да накарат Джак да реагира. Бе твърде уморен.

Изведнъж Дейвид изпита нужда да възстанови емоционалното преимущество, което беше изгубил.

— Тя те изостави веднъж, сега напускаш работата си. Нужно ли е да правиш толкова жертви?

— Виж какво — предупреди го Джак, — двамата се разбирахме добре твърде дълго, за да ставаме врагове сега. Да се разделим, докато е време.

— Да не смяташ да отваряш своя шибана фирма, а?

Джак повиши тон:

— По дяволите, не знам.

Дейвид го изгледа продължително, после рязко се обърна. Последното, което Джак видя, беше, че той, клати укорително глава и ускорява крачка. Чак когато го изгуби от поглед, Джак осъзна какво важно решение е взел и се изуми от себе си не по-малко от Дейвид. Макар и слисан, изпита страхотно облекчение. Да, беше му невероятно леко. Макар да не бе го планирал по този начин, успя да се освободи от още един товар. Неочаквано задиша по-леко.

Изведнъж осъзна, че не е единственият, който диша по-леко. Погледна Рейчъл, ослуша се. Задържа дъха си, за да се увери, че не си въобразява, после позвъни на сестрата.

 

 

Саманта се чувстваше сигурна с Лидия. Тя беше магията, която веднага възстанови позициите й пред Шели и Брендън. Това само показа на Саманта колко е подценила приятелката си. Като свърши първият час обаче, тя се озова сама с Пам на път за кабинета по история.

Седна на мястото си, без да се оглежда, и се съсредоточи в думите на учителя, но когато той започна да мънка монотонно, писането й се забави и тя се разсея. Започна да си представя, че всеки втори отегчен ученик в класа се е втренчил в нея, затова не снемаше очи от учителя и не сваляше самоуверената маска от лицето си. През цялото време обаче непрекъснато си спомняше колко чужда се е чувствала на партито и колко уплашена беше с Тийг. Не поглеждаше назад. Не го направи дори когато чу шумоленето на бележка, която предаваха зад гърба й.

Мина цяла вечност, докато бие звънецът. Саманта затвори тетрадката си, прибра нещата си и се измъкна иззад чина. Едва беше излязла в коридора, когато Пам я настигна и тръгна редом е нея.

— Не ме интересува какво говорят другите, аз още смятам, че ти си окей — каза й тя. — Значи не успя да се справиш с Тийг? Имах чувството, че той ще ти дойде малко множко.

— Малко множко? — попита Саманта. Изпитваше нещо, но не знаеше какво.

— Е, имах предвид, че е повече от онова, на което си свикнала, нали? Ами направо е страхотен. Бренди страхотен ли е?

Раздразнение — това изпитваше Саманта. Беше видяла Пам да пие, да танцува, да се залива от смях пред полуголата танцьорка. Пам я видя да си тръгва с Тийг. Опита ли се да ги спре?

— Не, Брендън не е…

— Ето — прекъсна я Пам. — Знаех си, че ще се съгласиш, затова ти прощавам. Ако искаш да седнеш при нас на обяд, ще ти позволим. Между другото, това естествена чупливост ли е? Значи си се успала и не си имала време да си издухаш косата — тя я гледаше косо и пружинираше на пръсти. — Познавам най-добрия стилист в града, той ще я изпъне.

— Не я искам изпъната — каза Саманта. По-красива, по-естествена. Това беше нещо, което майка й също би казала.

Пам изкриви лице в гримаса.

— Харесваш я къдрава?

Саманта се спря.

— Всъщност да.

Пам също се спря.

— Много ми напомня… Лидия.

В живота трябва да правиш избор, спомни си тя думите на Джак.

— Благодаря — приятно усмихната й отвърна Саманта. — Ей, имам испански. Трябва да вървя.

Пам отметна лъскавата си черна и права коса от рамото си.

— И така, идваш ли с нас на обяд или не? Защото, ако не идваш, край. Искам да кажа, забрави, повече няма да се натрапвам. Ако искаш да бъдеш с Лидия, бъди с Лидия.

Саманта изгледа продължително най-популярното момиче в класа. После приближи към нея и я загледа втренчено:

— Това от грима ли е? Не, това е черна точка, точно тук отстрани на носа ти. Голяяяма. Имаш ли си кожен лекар? Е, аз никога не съм имала нужда от такъв, но познавам един, за когото съм чувала страхотни неща — тя погледна часовника си. — О, боже, закъснявам. Ще се видим после.

 

 

Хоуп опитваше да се съсредоточи, но отново я бе връхлетяло онова странно усещане. Нещо ставаше, но не можеше да определи дали лошо или добро. Главата й беше пълна с мисли за майка й и баща й — дали майка й ще се събуди, дали ще се съберат отново, какво ще стане, ако го направят, ами ако не го направят, дали Рейчъл щеше първо да умре… А и все още й липсваше Гуинивер и се събуждаше сутрин рано с желанието да я прегърне.

Часът свърши. Измъкна се с другите, но когато те свиха надясно, тя сви наляво. Влезе в тоалетната и се затвори в една кабина. Остана там само докато тоалетната опустя. После излезе и тръгна по коридора към изхода съвсем спокойно. Ако вървиш с вдигната брадичка и се държиш така, сякаш знаеш какво вършиш, хората ще те уважават, винаги казваше Рейчъл. Беше й давала съвети, когато ходеше на рождени дни. Хоуп знаеше, че всеки ще я гледа, когато пристигне, затова трябваше да се преструва, че всички са чакали именно нея. Поне така я учеше Рейчъл.

Хоуп вървеше с вдигната брадичка и се преструваше, че в кабинета на директора е получено съобщение, че майка й я чака отвън да я заведе на зъболекар. Докато слизаше по стъпалата, тя погледна намръщено към тротоара, където обикновено чакаха родителите. После провери колко е часът. Майка й очевидно закъсняваше. Реши да повърви малко, за да я пресрещне. Това не беше против правилата, вече не бе в началното училище.

И тя тръгна. Вървеше самоуверено, докато се добра до ъгъла, после зави и хукна. Спря чак когато стигна до едно място, където можеше да хване автобус. Нямаше други чакащи хора, което означаваше, че или автобусът току-що беше минал, или въобще нямаше да дойде. През зимата не вървеше по тази маршрут. Не помнеше дали тръгваше отново през април или през май.

Тя дълго стоя там с раница на гръб, като си мислеше, че е с ботушите, които й носят късмет, и е крайно време те да направят нещо. Отпускаше ту единия крак, ту другия. Седна на бордюра. Изправи се отново и заподскача от крак на крак като бегач, който очаква смяната на светлините на светофара. Ставаше нещо, знаеше, че е така…

Свали раницата от гърба си й започна да рови в нея да провери дали има достатъчно пари за такси, когато ботушите й най-сетне си свършиха работата и автобусът се появи на пътя.

 

 

Бауер влетя в стаята. След него бързаха Бейтс, Уинстън и всички останали на етажа, които се грижеха за Рейчъл. Мониторът отчиташе повишен приток на кислород, дишането на Рейчъл стана по-леко и макар устните й да не бяха нежнорозови, както Джак ги обичаше, вече не изглеждаха толкова сини.

Всички се пляскаха радостно с ръце. Рейчъл все още се намираше в кома, но в медицината всичко беше относително.

Дълго след като си отидоха, Джак все още се усмихваше. После — тъй като дълго време беше изпитвал нужда да я прегърне — той се надвеси над нея и внимателно пое тялото й в прегръдката си. Тя беше крехка и отпусната. Миришеше му на болница, а ръцете му — на боя, но въображението му пръсна ухание на момини сълзи. Той притвори очи, за да спре нежеланите си сълзи, и въздъхна дълбоко.

Не знаеше колко време я държа така. Когато отвори очи, Катрин се усмихваше насреща му.

Джак отпусна много внимателно Рейчъл върху възглавниците. Можеше да се закълне, че устните й вече са по-розови от преди.

— Стив ми се обади и ми съобщи новината. Беше развълнуван колкото мен — тя приближи до леглото. — Това е добър признак.

Джак също смяташе така. Според лекарите медицината най-сетне беше възтържествувала. Според Джак Рейчъл бе слушала разговора му с Дейвид и бе реагирала по свой начин в негова подкрепа. Той отново се усмихна. Чувстваше се толкова уморен, толкова шокиран.

— Катрин, аз току-що пратих по дяволите своята работа. Ще разтрогваме фирмата.

— Браво! И без това я беше надживял. А и имаш вече създадено име. Можеш да работиш сам, когато поискаш.

— Да, но искам да работя около Биг Сур, а това е територия на Рейчъл. И, доколкото знам, тя не ме иска.

— Така ли мислиш?

— Не знам какво да мисля, защото тя не говори. Ти си най-добрата й приятелка. Чула си нейното мнение. Смяташ ли, че би се замислила да опита отново с мен?

Катрин вдигна ръце.

— Не е моя работа да давам мнение.

— Ти я познаваш, подскажи ми.

Тя предпазливо попита:

— Да опита да заживеете заедно ли? Повторен брак?

— Повторен брак — отрони Джак. Очевидно това беше ден на големи сътресения. Нещо го стегна отвътре, когато забеляза, че Катрин е притеснена. — Хайде, кажи го, аз съм голямо, момче.

— Въпросът е друг. Едната криза свърши, но другата продължава. Ти я искаш отново заради спомените от най-добрите ви времена. Но какво ще стане, ако не може отново да бъде така? Ами ако тя се събуди парализирана или онемяла?

— Вече говорихме за това.

— Ами ако има трайни умствени увреждания и не може да разсъждава както преди? Ами ако не може да рисува или да готви, или дори да се изкъпе?

— Защо си толкова вманиачена на тази тема?

— Защото е част от онова, което значи да обичаш Рейчъл.

— Но защо си такава песимистка?

— Не съм! — извика тя, но после се овладя и каза по-тихо: — Не съм, но бих могла да бъда. Бих могла да допусна, че другия месец или другата година ще открият, че не са ме изчистили добре и ракът ми се е разпространил. Една-две години след операцията се паникьосвах винаги, когато изпитвах някаква болка. После реших, че надеждата е по-добрият начин да продължа напред. Предпочетох да вярвам, че ще живея до старини. Но няма гаранции. Ако се обвържа с някого, той трябва да знае това.

Джак разбра. Тя го питаше за онова, за което трябваше да попита Стив Бауер. Би могъл да поспори, защото положението на Рейчъл бе по-тежко. Ако Катрин се събудеше някоя сутрин с рецидив на рака, щеше да последва лечение и ремисия и евентуална възможност за още хубави времена. Ако Рейчъл се събудеше с умствени увреждания, нямаше да има нищо.

Предположи, че именно това е изпитал Дънкан с Фейт. Животът след инцидента беше различен. Дънкан бе сменил работата си. Беше се научил да домакинства. Беше се отказал от живот сред хората — само защото обичаше Фейт.

Щом този жилав мъж можеше да го направи, и Джак със сигурност можеше.

Едно беше сигурно. Ако Рейчъл се събудеше с трайни увреждания, не би се доверил на никого да се грижи за нея така, както би го правил той.

— Не ми отговори на въпроса. Имам ли шанс? — попита тихо той. — Чувството още ли е там? Или го няма вече?

Катрин погледна зад него и засия, после веднага се намръщи.

Джак се обърна и видя Хоуп на вратата — запъхтяна и потна. Къдравата й руса коса беше разчорлена. Широко отворените й очи бяха вперени в Рейчъл.

Той тръгна към нея, но тя се спусна край него към леглото.

— Знаех си! — извика тя и се усмихна развълнувано. — Знаех, че нещо става, но не знаех дали е хубаво или лошо — тя прегърна Джак, като не спираше да подскача, после целуна шумно Рейчъл по бузата. Когато се изправи, въздъхна доволно и погледна триумфиращо.

Джак чувстваше, че трябва да й се скара за нещо, но не можеше да се сети за какво. Катрин беше тази, която най-сетне се поизкашля:

— Джак, може би трябва да се обадиш в училището да кажеш, че тя е при теб, преди да са позвънили в полицията.

 

 

Катрин трябваше да се върне на работа, Джак — да се обади на адвоката си, а Хоуп — да сплете още няколко плитки в косата на Рейчъл. Чак когато тя се обади, че е гладна, и Джак почувства, че е прегладнял. Заведе Хоуп да хапнат в центъра на Монтерей и се върна в болницата тъкмо навреме, за да отвори новите подаръци от Виктория — памучни нощници, парфюм, пудра и не по-малко от дузина компактдиска, всичките — симфонии. Отново бяха върнали Рейчъл в обикновена стая, където Джак веднага заспа, отпуснал глава на леглото й, близо до ръката й. Когато се събуди, беше станало време да прибере Саманта. Отново поговори с адвоката си, после разказа на Рейчъл за разтрогването на фирмата. Откара момичетата в Биг Сур, приготви вечерята и отиде в ателието.

Саманта поработи известно време с него, после стана да говори по телефона. Джак се беше успокоил, че тя отново се чувства добре. Хоуп продължи да работи до него, докато най-сетне я изпрати да си ляга. Тази вечер поставиха в рамка още шест картини. Вече бяха готови общо дванайсет. Не можеха да продължат нататък, преди Джак да приключи с рисуването.

Избра едно платно с голяма бяла чапла, разперила криле, готова за отлитане. Задачата му беше да предаде здрача, който се спускаше над Евърглейдз^[1] и на фона, на който изпъкваше бялата птица. Едва взе палитрата и четката, когато Хоуп се върна. Беше съвсем боса, облечена в тениска до коленете.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Тя кимна. Държеше ръцете си зад гърба. Изглеждаше така, сякаш просто искаше да се помотае край него, затова Джак започна да говори за платното. Обясни й защо е смесил определени цветове и й показа какво се постига с различните четки.

Хоуп го наблюдаваше как работи и кимаше разсеяно, което предполагаше, че мисли за нещо друго. След няколко минути започна да се разхожда из ателието. Той я гледаше как прави бавни обиколки. Всеки път спираше до бюрото, опряно в стената.

— Хоуп?

Тя му се усмихна някак твърде сияйно, вдигна рамене и продължи. Но след три минути отново застана на същото място.

Джак остави нещата си и отиде до бюрото. Там беше лаптопа му. Под него лежаха няколко проекта, но те едва ли биха могли да я заинтересуват. Не интересуваха дори него. Беше решил да ги прегледа по-късно само заради адвоката си, който му бе препоръчал да довърши колкото може повече от работата си във фирмата, преди да подпишат договора за нейното разтрогване.

— Какво се върти в хубавата ти главица? — попита той.

Тя заговори бързо, като едва отваряше уста:

— Тук има и други неща, за които би трябвало да не знам.

— Какви неща?

— Скици.

— И къде са те?

Тя махна към бюрото:

— Там, отзад.

Джак се наведе над бюрото. Дръпна го напред и извади тънка папка. Положи я внимателно, защото си спомни последния път, когато отвори една такава папка и научи за детето, което бе изгубил.

С известен трепет отвори и тази… и веднага се озова в час по рисуване на жив модел, седнал до Рейчъл. Рисуваха голо тяло. Тя използваше въглен върху дебела хартия е цвят на слонова кост. Гледаха фигурата отзад — хълбоци, тяло, рамене, глава. Без лице тя можеше да мине за анонимна. Но това бяха неговите форми, неговата коса, неговият белег отзад на лакътя, всичко това — нарисувано с такова чувство, че мъката по изгубеното завладя и него.

Той поспря. Белегът беше от една отхвръкнала част от скеле. Стана преди около шест месеца. Рейчъл го видя, когато дойде да вземе момичетата, и го попита за него.

Искаше му се тя да е тук в този миг. Започна да прелиства скиците. Някои бяха с въглен, други — с водни бои. В някои едва бе загатнат профилът му, другите нямаха лице. Във всяка от тях обаче чуваше гласа й, който отговаряше на въпроса му.

Чувството още ли е там? Или го няма вече?

Катрин не беше отговорила, защото бе пристигнала Хоуп. А тя сигурно го беше чула.

Хоуп му бе направила подарък, но когато се обърна да й благодари, нея вече я нямаше.