Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coast Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 51гласа)

Информация

Сканиране
bridget(2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Барбара Делински. Крайбрежен път

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Атанаска Кузманова

ISBN: 954–459–655–0

История

  1. —Добавяне

Седемнадесета глава

Джак беше погълнат от рисуването, затова се стресна, когато телефонът иззвъня. Не беше нужно да гледа часовника, за да разбере, че нещо не е наред. Беше изпратил Хоуп да си легне в полунощ, преди повече от час. Или Рейчъл, или Сам бяха в беда.

Остави палитрата и четката и грабна телефона:

— Ало?

Последва пауза, а след нея едно задавено: Тате, ела ме вземи.

Преглътна шумно. Не беше Рейчъл. Почувства облекчение, след това — страх.

— Къде си? Какво се случи?

— Не ми е добре.

— Препила си, така ли? — Това бе най-малкото зло.

— Лошо ми е. Можеш ли да дойдеш?

Вече бършеше ръцете си.

— Веднага, кажи ми къде си.

Тя му обясни местоположението на някакво кръстовище, но той я попита за адреса на къщата.

— Това е уличен телефон — извика тя. — Можеш ли да дойдеш по-скоро?

Щеше да успее за трийсет и пет минути, ако вдигнеше по-голяма скорост. Но… как така от уличен телефон?

— Сама ли си? — къде беше нейният кавалер? И какво беше направил?

— Побързай, тате!

— Саманта, трябва ли да викам линейка? Или полиция? Има ли нещо лошо?…

— Просто искам да се прибера у дома!

— Добре, миличка, тръгвам… само стой там… не се мести… ако някой спре, викни ченгетата, окей?

Чу някакво треперливо добре. Сети се за нещо:

— Дай ми пет минути, после ми се обади в колата.

Не беше сигурен какво е станало, но не искаше да затвори телефона и да си я представя сама и в окаяно състояние през цялото време, докато пътува нататък. По-добре да й говори нещо през това време. По този начин, ако тя припаднеше или й се случеше някаква неприятност, щеше сам да извика линейка.

— Не знам номера — изхленчи тя.

Каза й го и я накара да го повтори.

Затвори телефона и видя Хоуп зад себе си. Навярно бе чула всичко.

— Мога ли да дойда?

Не й отговори, само я хвана за ръката и като грабна портфейла си от кухнята, изтича с нея към колата.

Минаха пет минути, после десет, а телефонът в колата не звънеше. Стисна волана и даде газ, като не забравяше за падналата мъгла. Молеше се да намери Саманта все още там, когато пристигне.

— Окей — каза той на Хоуп, — какво знаеш, което аз не знам?

— Нищо.

— Смисълът на верността понякога се изменя, разбираш ли! Да бъдеш вярна на сестра си в този момент означава да й помогнеш да се прибере вкъщи здрава и невредима.

— Тя знаеше, че не ми харесва онова, което прави, затова нищо не ми каза. Ти си този, който трябваше да попита къде отива.

— Направих го, но без особен успех — значи се опитваше да прехвърли вината на Хоуп, но не беше много честно. Бе права. Това беше негова работа, а той я оплеска.

Поне Саманта прояви здрав разум да се обади.

Минаваше два сутринта, когато стигна в Кармел. Улиците бяха пусти. Той откри кръстовището, което Саманта назова, забеляза телефонната будка и спря бързо до нея, но не видя нищо. Излезе от колата и се огледа във всички посоки, защото си помисли, че тя може да стои и да го чака някъде другаде. Тогава я чу да го вика:

— Тате! — Въпреки смелостта й и привидната й зрялост тя си беше едно слабичко момиченце, сгушено на пода на телефонната кабина. На нощното осветление мокрото й от сълзи лице изглеждаше зеленикаво. — Обърках номера, не можах да го запомня. Не правеше връзка, опитах всичко.

Коленичи и я вдигна на ръце. Хоуп изтича до него, помогна му да я настанят на предната седалка и да закопчеят предпазния колан. После заобиколи бързо колата и се шмугна отзад. Джак свали якето си и покри Саманта, която трепереше с голи ръце и рамене — нощният въздух беше доста хаплив. Той сложи ръка върху главата й.

— Имаме ли нужда от болница? — тихо попита той. Не беше видял синини или кръв, но и не смееше да погледне там, където трябваше.

Саманта поклати глава.

— Просто пих твърде много.

— Къде е Тийг?

Тя започна да плаче.

— Той искаше… да прави неща… които аз не исках.

Сърцето го заболя.

— Добро момиче — тихо каза Джак. Наведе се и я целуна по главата, после обърна колата и тръгнаха към дома.

Караше към Биг Сур бавно и внимателно въпреки напредналия час. Колата изглеждаше безопасна — за разлика от мястото, където Саманта беше прекарала последните часове, и онова, което вероятно щеше да разбере, когато стигнеха вкъщи. През по-голямата част от пътя Саманта спа, сгушена под якето му. Срещу колата се стелеше гъста мъгла. Той погали Сам по главата, каза й да го предупреди, ако й стане лошо и иска да спрат. Но очите й останаха затворени, а дишането — равномерно. Не изглеждаше пияна. Нямаше конвулсии и начинът, по който често се размърдваше, предполагаше нормален сън. Можеше да види, че е повръщала, и допускаше, че вече е изхвърлила онова, което не е успяло да отиде в кръвта й.

Той искаше да прави неща, които аз не исках, беше казала Саманта и думите й го преследваха и се врязваха в съзнанието му. Чудеше се какви са били тези неща, но не я попита. Спомни си как баща му обичаше да го тормози, когато беше на годините на Саманта. Спомняше си как той тормозеше и сестра му и все я караше да доказва своята невинност. Джак нямаше да постъпва така със Саманта.

Но каква е алтернативата — мълчание? Джак беше научен да мълчи от баща, който изпитваше нужда да изкара някого виновен, и от майка, която мразеше непокорството. Рейчъл бе избрала мълчанието заради майка, която знаеше всичко за всичко. Когато Джак срещна Рейчъл, те приличаха на души, пуснати на свобода. Говореха надълго и нашироко, но после мина време и старите навици се върнаха. Да, това се бе случило — видя го, разбра го. Но мълчанието не беше отговорът на въпроса какво да прави със Саманта. Не можеха да затворят очи за онова, което се е случило. Трябваше да поговорят.

Когато стигнаха у дома, Джак отнесе Саманта в стаята й. Докато тя се къпеше, той гледаше гората през прозореца на всекидневната и се питаше дали тя не измиваше някои доказателства. Саманта твърдеше, че не се нуждае от болница. Ако искаше да настоява, можеше да й каже, че не й вярва. Но в такава ситуация нямаше победител.

Водата продължаваше да тече. Той й остави достатъчно време да се приготви и да си легне, после отиде да провери как е. Не запали лампата. След миг привикна с мрака и приближи до леглото й. Прозорецът беше леко отворен, отвън навлизаше мирис на влажна пръст, листа и дървесна кора. Лъхаше на спокойствие.

Саманта беше дръпнала завивката до брадичката си. Ако спеше, той щеше да си тръгне, но очите й бяха широко отворени и влажни. Той коленичи до нея.

— Това, което най-много трябва да знам — нежно каза Джак, — е дали той те е докосвал по непозволени начини. — Не знаеше как иначе да попита. Истината е, че той дори нямаше понятие дали Саманта е била девствена преди това.

Отначало тя не отговори, затова той продължи:

— Ако е било изнасилване…

— Не е — троснато отвърна тя.

— Изнасилване от приятел.

— Не.

Изчака я да каже нещо повече. Когато тя не продължи, я помоли:

— Разкажи ми, Сам. Притеснен съм, уплашен съм. Ти си разстроена. Искам да ти помогна — след още малко продължи: — Ако майка ти беше тук, тя щеше да прави това, което аз правя сега. Щеше да говори с теб. Не искам да се ровя в тайните ти, да те обвинявам или да търся грешките ти. Просто се опитвам да се уверя, че не се нуждаеш от медицинска помощ или пък че не се нуждаем от правна помощ. Но ще ти кажа едно — добави той и леко се засмя, — ще удуша това момче, ако те е изнасилило.

— Не е — прошепна тя.

— Но как се озова сама в телефонната будка посред нощ? — опитваше се да я провокира. — Искам да ми кажеш какво стана — имам предвид само толкова, колкото смяташ, че могат да понесат чувствителните ми уши.

Саманта затвори очи. Една сълза, после още една се търколиха от ъгълчетата на очите й. Долови болката й. Когато тя закри с ръце лицето си и се разплака, той изпита нейната безпомощност, страх и неудобство.

Искаше му се Рейчъл да е тук. Не знаеше как да разговаря с петнайсетгодишно момиче. Това беше женска работа.

Но Рейчъл не беше тук и нямаше да бъде за известно време. Не му харесваше тази мисъл, но бе реалност, с която трябваше да се примири. Пък и Саманта не му казваше да се маха. Това беше особено важно.

Приклекна и продължи да я гали по главата, докато плачът й стихна. После тежко въздъхна:

— Не бих искал да съм на твоята възраст за нищо на света.

— Защо? — тя подсмръкна.

— Защото е една такава… неопределена — колко добре си спомняше само. — Вече не си дете, така че не можеш просто да играеш и да минаваш за сладичък или глупавичък, когато нещо се обърка. Тялото ти върши странни неща. Чувстваш се като възрастните, но все още не си такъв. Не можеш да караш кола или да печелиш парите, които би искал да харчиш; не можеш да вършиш онова, което си искаш, въпреки че точно това ти се иска да правиш. От теб се очаква да правиш доста неща като възрастен, защото се нуждаеш от опит, само че не можеш, защото ти липсва именно този опит. И така, през по-голямата част от времето просто не знаеш какво правиш. Не, бих искал да съм отново на двайсет и седем. Но на петнайсет — за нищо на света!

— Какво му беше хубавото на двайсет и седем?

Той се замисли.

— Запознахме се с майка ти.

Саманта отново започна да плаче. Джак я погали.

— Имам нужда от нея — изхлипа тя.

— Знам. Но тя не е тук, затова двамата се опитваме да изясним нещата така, както би направила тя. Искаш ли да ми кажеш за снощи? Или предпочиташ да спиш?

Тя изсумтя.

— Спах в колата — изпъшка тя. — Сега не ми се спи.

Помисли си да запали лампата. Но в полуздрача имаше нещо толкова плътно, че служеше като буфер.

— Кажи ми, искам да чуя.

— Само защото обичаш да научаваш… — гласът й секна. — Каква неудачница съм.

— Не си неудачница — разпалено каза той. — Ако беше, още щеше да си на някакво парти с младежи, които се правят на глупаци, пият и се смеят, и танцуват върху масите, като се събличат…

Очите й се разшириха.

— Как разбра?

— Бил съм там, мила. Вашата музика може да е по-различна от нашата на времето и Бог е свидетел, че сега има далеч по-голям избор на марки бира, но човешката природа не се е променила много.

— Знаеше ли, че Тийг ще има бира в колата си?

— Не, не исках да знам това. Не съм изненадан обаче.

— Но не го хареса.

— Как бих могъл? Та той дори не ти каза колко си хубава. А ти наистина беше прекрасна, Сам, обзалагам се, че си била по-хубава от всички на бала. И така, той пред телефонната кабина ли те остави, или какво?

— Аз бягах дотам. Той беше някъде… на няколко пресечки по-назад. Вероятно се е върнал на партито.

— Добро момче — измърмори Джак, но не можеше да остави нещата дотук. — Ако беше свестен, щеше да те последва и да те докара вкъщи. Ако наистина беше свестен, преди всичко щеше да си държи ръцете на мястото. Ти си непълнолетна. Това си е чисто изнасилване.

— Не се стигна дотам. Освен това вината не беше само негова. Аз го насърчих… малко.

Джак беше очаквал това. Взе ръката на Саманта и я целуна. Миришеше на сапун — чиста и здрава.

— Да го насърчиш малко не е лошо, стига да имаш доверие на момчето и да не е замесен алкохолът — тихо каза Джак. — Предполагам, че сте пили и нещо друго, освен бира.

— Пунш.

— Подправен с водка — когато тя не отрече, той продължи: — От това ти е станало лошо. Основно правило е, че ако пиеш първо водка, после можеш да пиеш бира. Ако бирата е първа, от водката ще ти стане лошо. Имай предвид — не искам да кажа, че одобрявам пиенето. Напротив, алкохолът кара хората да вършат глупости. Понякога трагични неща — вече говореше по-високо. — Не усетих Тийг да мирише на нещо, когато пристигна тук. Кога започна да пие? Пиеше ли в джипа? А накрая, тогава… беше ли пиян?

В този миг Джак дочу гласа на баща си. Това го накара да се овладее.

— Не ми отговаряй — тихо каза той. — Каквото станало — станало. Може би не трябва да ти разправям как да пиеш и как да не пиеш. Само че младежите наистина пият понякога и аз искам да знаеш, за да си в безопасност. Важното е да имаш познания по въпроса. Както и опит — той спря. — Разбираш ли, недостатъкът на това да си възрастен е, че си отговорен за своите действия. Окей, значи не си била изнасилена. Можеше да бъдеш убита, ако Тийг беше катастрофирал с джипа. Можеше да умреш от алкохолно отравяне или от нещо, което е сипано в пунша ти. Или някой друг можеше да умре. С такова петно човек остава цял живот. Не искам да ти се случи такова нещо, Саманта. Едно от най-важните неща, докато растеш, е да се научиш на предпазливост. Както и да осъзнаеш, че всичко, което вършиш, има последствия.

Тя се умълча толкова дълго, че Джак се запита дали не е заспала. Но това щеше да е много хубаво. Беше доволен от начина, по който завърши разговора. За баща, дето налучкваше напосоки верния път, май се справяше доста добре.

Не трябваше да е толкова самонадеян. Със същия сериозен тон, който беше използвал в наставленията си, Саманта попита:

— И как се връзва всичко това с развода? Отговорен ли си също за действията си в един брак?

Той помълча известно време, преди да отговори:

— Да, напълно.

— Тогава приемаш вината си за развода, така ли?

— Не. За един брак са нужни двама, за развод — също — това според Хоуп бяха думи на Рейчъл, но то беше и доста голямо признание от негова страна. Преди две седмици би хвърлил вината за разтрогването на брака върху Рейчъл: Тя беше тази, която си тръгна. Само че напускането й на Сан Франциско бе симптом, а не причина. Можеше да си го признае сега. Причината за раздялата бе много по-дълбока. Рейчъл може да се е чувствала изоставена, защото той поставяше работата си на първо място.

— Но как така допуснахте това да се случи? — попита Саманта и в гласа й отново се доловиха плачевни нотки.

— Не сме допуснали…

— Напротив! — яростно се развика тя и това му напомни нещо. Катрин беше казала, че тя мисли само за развода. Май се оказваше права. — Не сте спорили, просто сте се разделили — нападна го тя. — Каква е твоята версия на историята?

Не беше сигурен, че трябва да я казва в отсъствието на Рейчъл, но по гласа на Саманта разбираше, че тя наистина се нуждае от отговор.

— Почувствах, че майка ти не ме иска. Че сме се отчуждили и може би се нуждаем от различни неща. Аз бях обвързан с града заради работата си, а това беше последното място, което майка ти желаеше.

— Значи всичко е било заради мястото, така ли?

Преди две седмици би казал, че е така. Но нещата бяха по-сложни, сега го разбираше добре.

— Мястото бе само една от причините…

— Но ти я обичаше. Обичаш ли я още?

Помисли си за онова трепваме на сърцето, което изпитваше всеки ден, влизайки в болничната й стая.

— Вероятно…

— Тогава защо не си се борил, за да я задържиш? Не си ли струваше? Нима ние не си струвахме труда?

— Да, да, струвахте си — въпросът го зашемети.

— Непрекъснато си го мислех, докато чаках да дойдеш да ме вземеш. Непрекъснато си мислех, че си бил прав. Ние просто не сме си стрували труда… Особено аз.

— Ти си полудяла!

— Виждаш ли? Никога не би казал такова нещо на Хоуп?

— Не, но бих казал други неща на Хоуп, защото двете с Хоуп сте различни хора. Различни, а не по-добри или по-лоши.

— Тя може да бъде обичана, а аз — не.

— Но аз наистина те обичам.

— Аз не съм за обичане. Приказвам твърде много.

— Това е едно от нещата, заради които може да те обича човек. С теб винаги знам къде съм. Това е истински плюс в едни взаимоотношения. Честност, доверие, спокойствие. Е, понякога не сме много спокойни ние двамата, но това е, защото ти си на твоята възраст, а аз — на моята. И ми даваш да разбера, когато съм…

— Стар?

Джак въздъхна.

— Предполагам, че е така. Е, виждаш ли, можем да говорим също и за това.

Тя се изпъна по гръб и се загледа в тавана.

— Не можех да говоря с Тийг. Не и по начина, по който исках. Страх ме беше, че ще ме помисли за хлапачка.

— Тийг не струва. Можеш да намериш по-добър, Сам.

— Смятах, че той е по-добрият. Това доказва колко разбирам от тези неща.

— Разбираш достатъчно, за да се махнеш от него, когато нещата са излезли извън контрол, нали? — тъй като тя не му отговори веднага, Джак изпита моментно съмнение. — Каква е истината, Сам? Или — насили се да каже той — трябва да ти обяснявам нещата от живота?

Тя му хвърли един поглед.

— Мама вече го направи. Не съм го вършила с Тийг. Но той искаше. И тогава се махнах.

— Виждаш ли? Научила си се. Ето с това е свързано порастването. Какво не беше наред с Брендън и Лидия?

Неочаквано Саманта започна да плаче отново. Когато се опита да се обърне настрани и с гръб към него, той я дръпна обратно.

— Разкажи ми, мила.

Тя започна, като ридаеше и говореше на пресекулки:

— Зарязах ги… сега ги изгубих, а не мога да бъда и с Пам и Хедър, защото… Тийг сигурно се е върнал и е разказал какво стана. Няма да мога да си покажа носа в училище… изобщо. Такава глупачка съм.

— Не, не си.

Но тя не желаеше да бъде успокоявана.

— Обърках всичко, точно както стана и с мама. Ако не бях аз, нямаше да катастрофира.

— От къде на къде пък измисли това?

— Онзи следобед се карахме.

— Това, което се е случило следобеда, няма нищо общо със сдърпването ви.

— Има, защото тя мислеше за караницата и занесе книгата си в ателието, а ако не се беше наложило да я взима оттам, щеше да тръгне от вкъщи по-рано.

— Не разсъждавай така, Сам — предупреди я Джак. — Защото тогава аз също ще трябва…

— Какво?

— … да се обвинявам. Мислиш ли, че не ми е минавало през ума, че ако бях стоял повече край майка ти, тя нямаше да се премести тук? А ако не се беше преместила, нямаше да бъде в тази болница. Но няма никаква полза да мисля по този начин. Станалото — станало. Вината не е твоя или моя, а на жената, която е карала другата кола.

— Тя е мъртва, нали?

Реши, че ако Саманта беше достатъчно голяма да пие бира и водка и да върши бог знае какво е момче, с което никога преди не е излизала, то беше също и достатъчно голяма да знае истината.

— Да, мъртва е. Затова трябва да оставим тези неща, Сам. Не можем да я виним, не можем да виним и себе си. Просто трябва да помогнем на майка ти да се събуди. А също и да придвижим и твоите неща. Смятам, че трябва да се обадиш на Лидия по-късно.

— Не мога! Тя няма да иска да говори с мен. Аз се държах ужасно с нея!

— Би могла да се извиниш.

— Това няма да помогне! Тя няма да ме иска отново.

— А ти искаш ли я?

— Да, тя ми е приятелка.

— Повече от Пам ли?

Саманта се замисли.

— Чувствам се по-сигурна с Лидия.

— Кажи й го — тя не отговори и Джак продължи: — В това е твоята сила — да казваш каквото мислиш. Това е много ценно нещо, Сам. Не всеки има смелостта да го прави. Знам, че е трудно, но е по-важните неща в живота винаги е така. Ще трябва да събереш смелост и да рискуваш. Възможно е да се чувства толкова обидена, че да не те иска повече за приятелка, но аз поне мисля, че това няма да се случи. Лидия прави впечатление на човек, който може да прощава.

Саманта отново започна да хлипа.

— Какво има пък сега? — попита той озадачен. Смяташе, че вече всичко бяха оправили.

— Мама ми липсва.

Нещо го стегна отвътре. Той приглади косата й назад и откри лицето й.

— На мен също.

Тогава си даде сметка колко много в действителност му липсваше Рейчъл.

Продължи да я гали, докато се успокои. После чу някакво ситно трополене и отиде до прозореца. Приличаше на дъжд, само че не валеше.

Саманта дойде след него, завита в юргана си.

— Това са стъпките на мъглата.

Стъпките на мъглата, изразът сигурно беше на Рейчъл.

— Така става, когато мъглата е толкова гъста, че вдига шум, като се движи през гората.

Той я погледна.

— Искаш ли да излезем? Или нямаш настроение.

— Ще изляза.

Двамата се показаха навън — Джак в изцапаните с боя работни дрехи, Саманта — по нощница и с юрган. Бяха боси, но в този миг беше по-важно да чувстват земята под краката си. Не отидоха далеч — само до едно равно място, където дърветата се издигаха призрачно в мъглата.

Не се движеха, не говореха. Чувстваха влагата по лицата си като нежно лекарство и слушаха монотонния успокоителен шум от стъпките на мъглата. На Джак му мина през ум, че това беше истинско вълшебство — да стои тук с дъщеря си след една такава нощ. Опита се да се сети кога за последен път се беше чувствал толкова доволен, и осъзна, че това се е случило в същите тези гори. Тогава беше с Хоуп. Сега — със Саманта.

— Често стоях така с мама — прошепна тя така тихо, че можеше и да не я чуе, ако не стоеше толкова близо до нея.

Не каза нищо повече, защото изведнъж почувстваха, че Рейчъл е с тях. Толкова осезателно беше присъствието й, че Джак погледна зад гърба си, почти очаквайки да види как тя изниква от мъглата.

Дали все още я обичаше? Да каже, че му липсва, беше като да разкаже половината история. Истината — осъзната едва сега, в гъстата мъгла, в която само най-важните неща в живота бяха видими — бе, че тя му липсваше от години.

 

 

Джак се събуди в неделя сутринта, като чувстваше Рейчъл в леглото до него — толкова ярък беше споменът. Ръката й се движеше по гърдите му и надолу по корема му. Тя тихо и съблазнително шепнеше в ухото му и той долавяше топлото й ухание. Целуваше я и я любеше и накрая изпита такъв мъчителен оргазъм, че дълго след това лежеше задъхан с ръка на очите си и проклинаше ли, проклинаше…

Пулсът му тъкмо бе започнал да се нормализира, когато резкият звън на телефона рязко го изправи на крака. В неделя сутрин, в осем часа, когато Саманта и Хоуп спяха сладко в леглата си?

— Джак? Обажда се Кара. Рейчъл е направила емболия.