Барбара Делински
Крайбрежен път (12)

Единадесета глава

Естествено, Катрин я нямаше в болницата, когато той пристигна, но Джак беше взел телефонните номера от бележника на Рейчъл. Застанал пред стаята на Рейчъл, той набра номера й в салона на клетъчния си телефон.

— „Форма и цвят“ — чу се звънък глас на момиче.

— Катрин Евънс, моля.

— Съжалявам, има клиентка. Бихте ли искали да си вземете час?

— Не и за моята коса — отбеляза Джак.

— Тогава може ли да ви се обади по-късно?

Той даде номера си на милото девойче, мушна телефона в джоба си и се върна при Рейчъл. Дръпна един стол и опря лакти на перилата на леглото.

— И така — каза той с известно негодувание, — тя е твоята официална говорителка. Нека, може да се окаже и политически вярно в този случай. Изглежда, ще трябва да минавам през нея, за да стигна до теб.

Очакваше самодоволна усмивка в отговор. Естествено, такава нямаше, което, съвсем неоснователно, го ядоса още повече. Той потърка с палец неподвижните й устни, видя, че са сухи, и ги намаза с вазелин. Излишъкът втри в дланта си.

— Помниш ли, когато ходехме на ски? — бяха ходили в Аспен и Вейл, после в Сноумас и Телурайд. Пътуванията бяха подаръци от Виктория, единствените, които истински им харесаха. Докато момичетата вземаха уроци по ски, Рейчъл и Джак се спускаха заедно. — Онова беше забавно, но това не е. Рейчъл? Тук ли си? Чуваш ли ме? Мина седмица, цяла седмица. Може да се веселиш там, но на нас тук ни става все по-тежко. Хоуп има нужда от теб, за да преживее смъртта на Гуинивер. Тя изчезна тази сутрин — не се появи за закуска и въобще я нямаше в къщата. Изтичах до гроба на Гуинивер. И там я нямаше. Бях готов да изпадна в паника, когато тя слезе откъм къщата на Дънкан. Това започва да ме изнервя. Искам да кажа, че той е голям мъж и живее сам. Може и да е извратен — Рейчъл не изглеждаше разтревожена. Нито пък Хоуп, когато се връщаше от дома на Дънкан. Джак я беше наблюдавал отблизо за някакви признаци на душевно разстройство, но такива нямаше. — Тя казва, че се нуждае от неговата вяра. Дори да е само това, пак не мога да схвана всичко. Ние с теб никога не сме говорили за религия. Може би е трябвало. Може би децата имат нужда от своя вяра за по-трудни периоди като този.

Той се изправи, като едновременно вдигна и ръката й.

— А Сам? Тя е истинско мъчение. Нямам никаква представа какво става в главата й. Люшка се между ролята на ангел и на опърничава дама. Никога не съм сигурен дали слуша какво й казвам, или само кима, докато умът й е някъде другаде. Ти разбираш ли я?

Телефонът в джоба му иззвъня приглушено. Джак нежно отпусна ръката на Рейчъл, после отвори телефона, докато вървеше към вратата.

— Да?

— Катрин е — каза изплашен глас. — Какво има?

— Трябва да говоря с теб.

Последва пауза.

— Рейчъл все така ли е?

— Да, извинявай. Все така е.

Катрин изруга тихо.

— Може ли да те помоля за една услуга? Когато ми звъниш следващия път, кажи, че не е спешно.

— Но то е — каза Джак, като погледна назад към жена си. — Намерих пакет рисунки в ателието на Рейчъл. На бебе. Момченце.

Тишината този път продължи повече.

— Трябва да знам какво значат тези рисунки, Катрин. Това бебе имаше моите очи.

Отново мълчание. Накрая тя избъбри нещо на някого до себе си и каза:

— Ще бъда при теб след четирийсет и пет минути.

Докато Катрин пристигне, Джак беше направил нужните за Рейчъл упражнения. Беше говорил е Кара Бейтс и със Синди Уинстън. Беше пренаредил снимките на Рейчъл, за да направи място за още няколко, донесени от момичетата. На тях Рейчъл тичаше, рисуваше, смееше се — още доказателства за жизнеността на жената, чиято обвивка лежеше на леглото. Беше изслушал Гарт Брукс от начало до край, беше си задал дузина въпроси за бебето, чието съществуване най-добрата приятелка на Рейчъл не беше отрекла.

Катрин влезе в стаята предпазливо. Приближи и целуна Рейчъл.

— Миришеш на хубаво. Значи той те маже с крем? Не е ли типично за тях? Правят всичко, за да се докопат до телата ни.

— Сексът никога не е бил проблем за нас — пресече я Джак. — И така, какви са тези рисунки — неосъществени мечти на Рейчъл или тя наистина е била бременна?

Катрин, изглежда, се двоумеше.

— Хайде, Катрин — предупреди я той, — казвала си ми и други неща за Рейчъл. А и не го отричаш, което означава, че е била. Освен ако не съм разбрал погрешно рисунките, тя е изгубила бебето — когато Катрин сведе поглед към Рейчъл, той каза по-тихо: — Виж, не знаем какво ще се случи, мина цяла седмица. Аз спя в нейното легло, използвам нейния душ, вадя зърна кафе от кутия с форма на краставица, използвам кърпите й, ям от замразения й хляб с тиквички. Слагам си бельото в чекмеджето й за бельо, защото ми писна да живея с куфар…

— Да, била е бременна — кротко изрече Катрин.

Щом това се оказа реалност, той изведнъж остана без дъх. Погледна Рейчъл и се опита да си го представи. Изпитваше режеща болка.

— Как тогава е могла да си стегне багажа и да ме напусне?

Очите на Катрин се разшириха.

— Не е била бременна, когато те е напуснала. Било е преди това.

— Преди това?! — Беше още по-невероятно. — Не, аз щях да знам.

— От онова, което ми е доверявала, научих, че и тя самата не е знаела. Нещата между вас двамата не са вървели добре. Все по-малко разговори, все повече мълчание. Когато пропуснала един месец в графика на месечното си неразположение, решила, че е от напрежението. Не се досещала за причината, докато това не се повторило. Дори тогава не обърнала внимание. Сетне не знаела какво да прави.

Той поклати глава.

— Познавах тялото й. Дори и на два месеца…

— Била е на три.

— Щях да го забележа.

— Не и ако е била по-слаба в началото. Ранната бременност само би й придала по-нормален вид.

Джак се насили да се върне в спомените. Да, Рейчъл беше отслабнала преди раздялата. А истината бе, че към края нямаха много интимни моменти. Или той беше на път, или един от двамата се чувстваше изморен. Имаше вероятност да не я е виждал съблечена, освен посред мрака на нощта.

— Но тя би ми казала — не се предаваше той. Една бременност го засягаше съвсем пряко — бебето беше и негово.

Катрин въздъхна:

— Опитала се. Бил си в командировка, когато й станало зле. Обадила се и те помолила да се върнеш вкъщи, но не си пожелал.

Джак преглътна и като се загледа в неподвижното лице на Рейчъл, отново се опита да се върне в спомените си. Имаше едно пътуване до Торонто, две седмици преди раздялата. Да, тя се беше обадила, че не се чувства добре и че иска той да се върне у дома. Но пътуването беше много важно, решаваше се съдбата на голям договор. Той се обърна към Рейчъл:

— Непрекъснато те питах какво ти има. Ти каза, че не е нищо ужасно. Това каза — нищо ужасно. Имаше стомашни болки. Може би грип, каза тогава — той погледна към Катрин. — Пометнала е, нали?

Катрин кимна.

Той се насили да си спомни още.

— Беше бледа като платно, когато се прибрах, но каза, че се оправяла. Бях си вкъщи четири дни. Нито веднъж не ми спомена за никакво бебе — почувства, че трепери вътрешно и е готов да се разплаче. — После имах няколко пътувания едно след друго — както и ултиматум преди последното. Спомни си, че се беше подразнил — тя изглеждаше така, сякаш я болеше нещо. Боже мой! Боже мой, тя е имала причина! — Когато се прибрах последния път, нея я нямаше — прошепна той, задавен от гняв. — Защо не ми е казала?

— Не е могла.

— Изгубила е бебе, за което не съм знаел, после си е тръгнала, защото аз не съм могъл да се сетя?!

Когато Катрин не прояви охота да говори, той размаха пръст пред лицето й.

— Хайде, Катрин, говори! Обясни ми какво ти е споделила.

— Каза, че не е било само заради аборта. Отнасяло се е до отношенията ви. Абортът е бил последното камъче, което обърнало колата. Приела го е като знак, че бракът ви няма да просъществува.

— Боже мой! — той стисна главата си. — Но защо не ми е казала после?

— Кога после? Когато си се обаждал, си го правил, за да си уредиш среща с момичетата, а не за да питаш за нея. Нищо от онова, което се е случило след това, не е доказвало, че е сгрешила. Беше убедена, че си изгубил интерес към нея.

— Е, не бях — обзе го безкрайна тъга. — Рейчъл! — изпъшка той и повдигна ръката й към гърдите си. — Трябваше да ми кажеш.

— Това щеше ли да промени нещо?

Чувстваше се твърде опустошен, за да се подразни.

— Не зная, може би.

Би му харесало да има син. По дяволите, би му харесало да има и още една дъщеря. Бяха говорили за повече деца, но средствата им бяха ограничени. А после, когато Хоуп се раздели с пелените, започнаха да се радват на свободата си.

Ако беше научил, че е бременна, може би щяха да поговорят. Тя не бе единствената, която смяташе, че партньорът й не я обича повече. Ако знаеше, че е бременна, щеше да се прибере веднага от онова пътуване.

Поне в този момент това му се струваше най-правилното решение. Но тогава той се намираше в друга ситуация — бе на гребена на вълната, живееше заради работата си.

— Истината е, че тя е щяла да изгуби бебето независимо дали си бил там или не. Не те обвинява за аборта, а само за това, че не си бил с нея, за да я успокояваш, когато се е случило.

— Да-а — въздъхна той. — Вече мога да го разбера.

Сега знаеше какво всъщност беше причинило окончателната им раздяла. От това обаче не му ставаше по-леко. Той все още се чувстваше изоставен, сам. А тя си беше тръгнала и започнала нов живот.

Като си мислеше за този нов живот, той се върна към дружбата й с Катрин.

— Каза, че си я срещнала при гинеколога. В Кармел ли?

— Да.

— Имаше ли нови неприятности, след като ме напусна?

— Не, просто си правеше профилактичен преглед и искаше да опознае някой местен лекар. Заприказвахме се. Веднага си допаднахме. Отидохме на кафе, после на обяд, после пак на кафе. Много ме окуражаваше.

Би си помислил, че е било точно обратното.

— Тя те е окуражавала? Защо си била при лекаря?

Катрин пребледня.

Той разбираше как трескаво работи умът й, докато го гледаше втренчено. Тя погледна към вратата. Нямаше никого. После погледна към Рейчъл. Мина цяла минута, докато срещне очите му.

— Току-що ми бяха открили рак на гърдата.

Очите му се разшириха. Едва се сдържа да не погледне към гърдите й.

— Лош ли?

Тя се изсмя.

— Това ми звучи като малко бременна или много бременна.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, не беше лош в това отношение. Нямаше разсейки. Лимфните възли бяха чисти. Онова, което откриха в мен, бяха микроскопични карциноми на каналите. Аз съм живо доказателство за чудото на ранната диагностика. Ако не си бях направила мамография, сега вече щях да имам бучка или да съм умряла — тя си пое дъх. — Това беше хубавото. Лошото беше, че имах малки карциномни зрънца и в двете гърди. — Тя направи жест, който би означавал обезглавяване, ако бе на около педя по-нагоре.

Джак наистина погледна този път, защото, макар и да беше виждал Катрин безброй пъти през последната седмица — облечена в различни тоалети, включително и прилепнали пуловери, — винаги я бе възприемал като привлекателна четирийсет и няколко годишна жена с приятни форми.

Тя се засмя.

— Устата ти е отворена.

— Знам… просто… не разбирам…

— Пластика.

— Като нови са — той се смути.

— Само външно — каза тя и с тези две думи отново зае отбранителни позиции. Джак не беше осъзнал, че бе свалила защитата до този момент. Да, наистина изглеждаше по-тиха, по-човечна.

— По какъв начин ти помагаше Рейчъл?

Катрин погледа малко Рейчъл, преди да кимне бавно.

— Беше все до мен, да не говорим за телефонните обаждания. Успокояваше ме в много трудни моменти. Например, когато трябваше да избера между отстраняването на зрънцата или на гърдите. Когато трябваше да реша кой да бъде хирургът и кой пластичният хирург, както и кой метод на възстановяване е най-добър. Също и когато след операцията трябваше да разбера дали пробите от лимфните възли показват разпространение на рака, или не. Когато се чудех дали ще преживея операцията, още повече — и болестта — ъгълчето на устните й трепна. — Не си ли доволен, че попита?

Иначе нямаше да има обяснение на някои неща.

— Рейчъл беше до мене през цялото време — преди, по време и след операцията.

— Нямаш ли семейство наблизо?

Тя скръсти ръце върху тези толкова естествени на вид гърди.

— Дали имам? Не. Имала ли съм? Тогава бях омъжена. Съпругът ми имаше нервен стомах.

Имала е съпруг. Това бе липсващата част от пъзела — и то доста голяма.

— Той въобще ли не беше край теб?

— Е, донякъде — тонът й стана горчив. — Рой беше професионален играч на голф. Преместихме се тук от Маями, когато получи изгодно предложение за работа, което не можеше да отхвърли. Провеждаше турнири в един клуб в Пебъл Бийч. Това е важна работа. Нямаше време да седи в лекарски кабинети и да държи ръката на жена си. Можех да го понеса. Искам да кажа — беше досадно… напрегнато… Седиш в някоя студена кабинка в тънка като хартия нощница и чакаш деветдесет минути да се появи някой лекарски екип, и за какво? За петминутна среща. И през цялото време си мислиш, че това е началото на края, а не ти се иска да умреш. Аз съм доста сдържана, но имаше случаи, когато, докато чаках, се изпотявах и започвах да треперя и да си мисля, че ако не изляза от проклетата кабинка в следващата минута, ще откача и ще започна да буйствам.

Джак би предположил, че Катрин е сдържана по рождение. Държеше се сдържано дори сега — но само привидно, външно. Очите и гласът й издаваха доста тревога.

Тя се стегна.

— И така, Рой не можа да го възприеме, а и аз не настоявах. Щеше да ми бъде още по-трудно, ако трябваше да се грижа и за неговите нерви. Минах през всичко, като го ангажирах възможно най-минимално — лекари, предоперативни изследвания, операция, дренажи, амбулаторни прегледи. Рейчъл ме караше на някои от тях. Също и други приятели. Всичко беше наред, докато не ме оставиха вкъщи.

— Тогава?

— Рой се отнасяше с мен като с прокажена.

Джак преглътна.

— Давал ми пространство, по неговите думи. Не искал да рискува да се обърне и да ме удари в леглото, затова спеше в гостната. Не сядаше твърде близо до мен, за да не ме бутне, без да иска. Имахме огромна баня — две мивки, отделно — джакузи и душ, тоалетна масичка и още свободно място — но тя беше изцяло моя. Каза, че не искал да се стеснявам. Давал ми време да свикна с новата си личност.

Тонът й беше прям, подигравателен.

— Възстанових се от операцията. Беше по-бавно, отколкото очаквах — не ти казват и половината от истината. Но постепенно натрупах сили и се почувствах по-добре. Казвах си, че ми е подарен живот. Върнах се на работа дори преди да съм възстановила напълно ръцете си.

— Какво им имаше на ръцете ти?

— Лимфните пътища тръгват от подмишницата, затова има известно рязане и вътрешни белези. Това се оказа най-трудната част от възстановяването, още едно нещо, за което никой не ме беше предупредил. Но по онова време работех за другиго, клиентите ми проявиха лоялност. Пък и бях уморена от живота си на саката, затова се напрегнах. Това беше най-доброто, което бих могла да сторя. През онези първи седмици капвах до обяд и се довличах до вкъщи с грейка на гърба и студени компреси на ръцете. Но скоро си възвърнах свободата на движенията.

Тя спря. Гледаше Джак така, сякаш й беше крив за нещо.

Той се осмели да попита съвсем внимателно:

— И после?

— Рой не можеше да го вдигне.

— Моля?!

— Никакъв секс. Не можеше да се справи. Не можеше да погледне гърдите ми. Купих си черни секси камизоли, така че да не се налага да ги гледа. Това нямаше значение.

— Изрита ли го?

Отговорът го изненада:

— Отначало не. Помислих, че му е нужно време да се приспособи. На мен също ми беше нужно. Истина е, че и аз не бях толкова запалена по секса тогава. Гърдите са важно условие за секс. Изведнъж се оказа, че аз ги нямам — когато Джак погледна към добре оформения й бюст, тя каза: — Не е същото. Дори да оставим емоционалния елемент, който е водещ, физическата реакция отсъства. Борех се с това. Затова оправдавах Рой известно време. Докато научих, че чукал една малка червенокоска от Санта Круз — тя докосна рамото на Рейчъл. — Това също ни свързваше с нея.

— Но аз никога не съм мамил Рейчъл.

— Не, но си я оставял сама.

— Не и когато съм бил вкъщи. Може би съм подценявал онова, което изпитва, когато ме е нямало.

— Меко казано.

На Джак му бе твърде болно, за да бъде критикуван. Все още се опитваше да възприеме факта за бебето.

— Изливаш гнева си срещу Рой върху мен. Не е честно, аз не съм Рой.

— Би ли харесал жена без гърди?

— Аз харесвам жена в кома — каза той, преди да обмисли думите си, после бързо добави: — Забрави за Рой. Има и други мъже по света.

Катрин въздъхна драматично.

— Е, и аз си казвах същото, затова се появи и Байрън. Срещнах го на една изложба на прически в Ню Йорк.

Тогава вече имах собствен салон благодарение на моето бракоразводно споразумение. Когато имаш собствен салон, трябва да си запознат с последните стилове и техники. И така, срещнах Байрън в Ню Йорк. Какъв чаровник — цветя, картички, малки подаръци. Когато долетя да ме види, го настаних в гостната. Казах му, че не съм готова да спя с него, и наистина не бях. Но той беше страхотен и много настойчив, пък и имаше определена искра между нас. Целувахме се. Аз го милвах.

— Но той не ти ли… милваше гърдите? — Джак не можеше да си представи да не го прави с Рейчъл.

Именно това липсваше на Катрин и тя никога нямаше да го има отново. Започна да разбира загубата й.

— Мъжете могат да забравят всичко, освен собствените си нужди, ако натискаш вярното копче — каза тя, — но това беше окей. Той беше добър в други аспекти. Не бързахме да се опознаем. Възприемах го като приятел, както и като евентуален любовник. После му казах.

Джак чакаше.

Тя остана спокойна. Само очите й издаваха болката й.

— О, то стана постепенно — неговото отдръпване. Започна да ми се обажда през все по-големи интервали. За Коледа не можа да дойде, защото имаше демонстрация в Париж. Когато аз трябваше да съм в Ню Йорк, той имаше демонстрация в Милано. Не след дълго аз станах тази, която го търсеше. Когато спрях, настъпи краят. След тримесечно мълчание той се обади да пита как съм. Аз му затворих телефона — Катрин потръпна. — Рейчъл ми помогна да преживея и това. Така че може би ние наистина се подхранвахме една друга с гнева и обидата си — тя се усмихна злобно. — Наистина ни беше добре.

Джак се усмихна. Как да се обиди, когато жената току-що му се беше изповядала по такъв начин. Съмняваше се дали са много хората, които знаеха за нейната болест.

Изведнъж нещо му дойде наум.

— Ами онзи човек във виолетовия екип?

— Моят анестезиолог. Бях му симпатична, отбиваше се всеки ден в стаята ми да види как съм. А Дарлен бе моята сестра при пластичната операция. Отново работи на този етаж.

— А Стив Бауер?

Твърде небрежно тя каза:

— Какво за него?

— Познаваш ли го отпреди?

— Не.

— Дали не съм си въобразил твоята реакция към него?

Видя, че тя се канеше да кимне, но после вирна предизвикателно брадичка.

— Не.

— Значи има искра?

— Но доникъде няма да доведе. Първо, той е лекар, а от тези хора ми писна напоследък. Второ, той е мъж. Ще се радвам, ако мога да държа този животински вид на разстояние за известно време.

— Не ти ли липсва?

— Кое? — попита тя и се втренчи в него, предизвиквайки го да го назове.

— Окей — не можеше да си го представи, при положение че тя беше толкова привлекателна, но… разни хора — разни предпочитания. — Значи не ти липсва.

— Не съм казала такова нещо — омекна Катрин. — Едно време обичах секса. Понякога много ми липсва. Точно сега, както би се изразила Рейчъл, не ми е първа грижа.

— А кое е?

— Да потръгне салонът, за да прекарвам повече време с приятели. Да бъда край хората, които са били край мен в трудни моменти.

Джак знаеше, че има предвид Рейчъл. Знаеше, че приоритетите й бяха благородни. Затова се почувства още по-зле — особено като се имаше предвид, че е мъж. Чувстваше се виновен заради Рой.

— Не всички сме лоши. Аз съм тук, нали?

Тя се замисли върху думите му, очевидно без злоба.

— Мислил ли си за възможността Рейчъл да се възстанови само частично. Ами ако се събуди с увреден мозък? Ами ако не може да говори или да ходи? Ами ако не може да рисува? Какво ще направиш тогава?

Не беше стигал дотам в опасенията си. Не искаше да го прави и сега.

— Нека първо да я събудим. После ще се тревожим за останалото. Мина една седмица.

Катрин кимна и погледна часовника си.

— Трябва да се връщам на работа.

— Благодаря ти — каза Джак.

— За какво?

Трябваше да помисли за миг. Благодарностите бяха изненадали и самия него.

— За това, че дойде днес. За това, което ми разказа — за Рейчъл и за себе си.

— Не съм го разказвала на много хора. Ще ти бъда благодарна, ако не…

— Няма — Джак тръгна към вратата. Когато тя го настигна, той каза: — Благодаря ти, че си тук, с Рейчъл. Тя е щастлива, че има приятелка като теб.

— Хубави думи.

— Понякога съм страшно добър — той импулсивно я прегърна.

— Това за какво беше? — попита го тя, когато я пусна.

— Не знам. Просто ми се стори, че трябва да го направя.

— Мисля, че просто искаше да усетиш гърдите ми.

— Пред погледа на жена ми? — Той се обърна към Рейчъл и се зачуди дали беше разбрала смисъла на прегръдката. Изведнъж замръзна и се върна се отново до леглото.

Катрин веднага се озова до него.

— Какво?

— Рейчъл? — той се наведе над нея с разтуптяно сърце. — Видях това, Рейчъл!

— Какво направи тя?

— Мигна! Трепна! Нещо такова — Джак взе ръката й. — Рейчъл? Ако ме чуваш, стисни ме — почака, но не почувства нищо. — Хайде, ангел мой! — затаи дъх. Нямаше нищо. — Опитай се да мигнеш — отново зачака. — Видях нещо, знам, че можеш да го направиш.

— Рейчъл? — опита Катрин. — Помъчи се! Пробий си път нагоре. Искаме да знаем, че си тук. Дай ни знак, какъвто и да било.

Стояха един до друг, надвесени над Рейчъл.

— Може би съм сгрешил — каза Джак. — Боже, бих се заклел…

— Рейчъл! Говори ни, Рейчъл! Помръдни заради нас.

— Какво става? — чу се гласът на Синди.

Когато Джак й каза, тя се надвеси от другата страна и разтърка брадичката на жена му.

— Рейчъл! Рейчъл!

Джак я наблюдаваше толкова отблизо, че не би пропуснал и най-незабележимото движение, но не видя нищо. Тримата чакаха. Синди отново извика името й. Той се изправи с пораженческа въздишка.

— Не знам. Може би е било трепване само във въображението ми. Не го очаквах, стана изведнъж.

— Вероятно е било неволно — предположи Синди. Това, че заговори по-бързо от обикновено, издаде вълнението й.

Джак си спомни един термин, който Стив Бауер беше използвал.

— Заемане на поза?

— То е нещо по-голямо — случайни движения на ръцете или краката. Мислех си по-скоро за онова, което наричаме олекване. Това е постепенно събуждане, което започва от пръстите на ръцете и краката.

Надеждите му се върнаха. Ако Рейчъл не смяташе да си отвори очите и да се усмихне веднага, би се задоволил и с едно постепенно събуждане.

— Трепна лицето й. Дали това все пак не може да е начало на нещо?

Очите зад дебелите очила на Синди казваха: може би да, може би не. И отново го обзе разочарование.

— А сега какво да правим? Нещо по-различно?

Отново бавна и спокойна, сестрата започна да стиска ръката на Рейчъл от лакътя до рамото.

— Продължаваме да говорим. Когато видяхте това движение, казвахте ли нещо, на което тя би могла да реагира?

Джак погледна Катрин.

— Говорихме си лични неща, но бяхме свършили. Отидохме до вратата, аз те прегърнах. — Той вдигна вежди. — Може би е ревнувала?

— И по-леки емоции са изкарвали хора от кома — тихо каза Синди.

Джак продължи да говори на Катрин:

— Ние сме разведени, не би трябвало да ревнува.

Сега беше ред на Катрин да се учуди. Но тя не се задълбочи в думите му. Чакаха я клиентки, а той имаше нужда от време за размисъл.