Барбара Делински
Крайбрежен път (11)

Десета глава

Четирийсет и петте минути път от Биг Сур до болницата късно сутринта в понеделник минаха съвсем неусетно. Джак пристигна малко по-спокоен, но откри друг пациент в стаята на Рейчъл. Той изтича до съседната стая, решил, че е направил неволна грешка, но една цяла фамилия непознати с мрачни лица му подсказа, че не е сгрешил. Сърцето му спря да бие за части от секундата, докато се убеждаваше, че Рейчъл не може да е умряла, защото щяха вече да са му съобщили. Тогава — операция? И това беше не по-малко лошо.

Хванал Хоуп за ръка, той отиде до стаята на сестрите.

— Къде е жена ми? — попита и забеляза Синди, която излизаше от една стая в другия край на коридора. Отправи се натам, следван от Хоуп. — Къде е Рейчъл?

Синди им махна да влязат в стаята, от която току-що беше излязла. Тя бе обикновена болнична стая с телевизор, баня и няколко кресла. Катрин седеше в едно от тях. Рейчъл лежеше настрани, с лице към нея. За миг Джак си помисли дали промяната не означаваше, че Рейчъл се е събудила.

Катрин се усмихна на Хоуп, но изражението й след това показа, че няма добри новини.

— Стана вече седмица — започна Синди внимателно. — Състоянието на Рейчъл е стабилно през цялото време. Лекарите сметнаха, че може да бъде преместена.

Джак изпитваше някакво тягостно чувство. Дори след като го отдели от смъртта на Гуинивер, то пак остана лошо.

— Стаята ви е била нужна за някой друг.

— Да, но не затова я преместихме. Жизнените й показатели са стабилни, не се променят.

— Ами ако се променят? Нали въпросът беше да разберете това още същата минута.

— Наблюдаваме я оттук — каза Синди и той наистина видя същите монитори, същите кабели.

— Но тези не са свързани с централния сектор за наблюдение.

— Ще я наглеждаме редовно.

Гласът на Кара Бейтс се чу откъм вратата.

— Това наричаме стая под наблюдение — каза тя, докато влизаше. — Тя е само едно стъпало под интензивното отделение. Тук на Рейчъл ще бъде оказвано такова внимание, каквото получават повечето пациенти веднага след операция.

— Мина само една седмица — уплашен спореше Джак. — Ами онзи човек, когото посочихте, че бил в интензивното отделение от месец и половина?

— Той има проблеми с белия дроб и сърцето. Състоянието му не е стабилно. Повярвайте ми — Рейчъл е много по-добре. Организмът й функционира сам и без никакви отклонения.

Джак се опитваше да се пребори с неприятното чувство, без да знае причината за него. Раната на лицето на Рейчъл заздравяваше — образуваше червеникавокафява коричка там, където бе ожулено, а натъртеното ставаше зелено. Шевовете бяха махнати от ръката й. Но тя изглеждаше по-бледа от всякога, отслабнала. Това го тревожеше, макар никога да не бе имала излишни килограми.

Хоуп се качи на леглото, оставяйки под него каубойските си ботуши, и се настани до кръста на майка си. След малко внимателно положи ръката на Рейчъл в скута си. Главата й беше наведена. Когато започна да подсмърча, тя вдигна ръката на Рейчъл, за да скрие сълзите си.

Джак долови тревожния поглед на Катрин. Гуинивер, промълви той само с устни. Тя трепна и кимна.

Той погали наведената главица на Хоуп, както беше галил козината на котката. Искаше да каже нещо, но не знаеше какво. Реши, че Хоуп най-много се нуждае от това да усеща, че той е с нея.

Джак изведнъж се досети откъде идва неприятното чувство, което го измъчваше. Той направи знак на Кара да излезе в коридора.

— Вие се отказвате от нея! — обвини я той. — Махате я от предната линия, защото не смятате, че ще се събуди скоро.

— Не е това причината — спокойно го увери Кара. — Просто мислим, че тъй като катастрофата е станала преди около седмица и оттогава няма никакви усложнения, шансовете да се получат такива сега са много малки. Синди пак ще бъде нейна сестра. Тя ще наблюдава мониторите и ще я слага в различни положения през всеки два часа. Ще бъде при нея толкова често, колкото и преди. Същото важи за Стив и мен. Такъв е стандартният протокол. В една по-голяма болница можеше да е напуснала интензивното отделение дори още по-рано. Всъщност тя не е в критично състояние.

— Всъщност тя не е в съзнание — тросна се Джак, но повече на себе си, отколкото на Кара.

Тя го потупа успокоително по лакътя и тръгна по коридора. Синди и Катрин се появиха пред стаята на Рейчъл. Тъй като не беше успял с Кара, Джак нападна Синди:

— Рейчъл отслабва. Това не е ли опасно?

Синди намести очилата си и погледна обратно в стаята.

— Не — бавно и тихо каза тя. — Рейчъл получава хранителните вещества, от които се нуждае, чрез венозните вливания. Все още се надяваме, че ще се събуди скоро.

— Радвам се, че някой се надява все пак. Довечера става една седмица. Колко може да преживее с венозни вливания?

— О, още няколко седмици.

— А после?

— Ще обсъдим възможността за хранителна тръба. Тя отива директно в стомаха.

Щеше му се да не бе питал. Хранителната тръба беше нещо дълготрайно и също като преместването на Рейчъл в обикновена стая намирисваше на подготовка за дълго чакане. Беше разучил въпроса. Следващата стъпка беше разговор за някое специализирано болнично заведение, където да се грижат за нея.

Опита се да потисне надигащата се у него паника.

— Не мога да приема, че нещата ще останат така завинаги. Сигурно има още нещо, което може да се направи.

— Говоря с разни хора — каза Катрин. — Има и други неща, които бихме могли да опитаме.

Джак не беше сигурен, че му харесва Катрин да говори на други хора за състоянието на жена му, но беше достатъчно отчаян да я изслуша.

— Бихме могли да й четем — каза Катрин, — да й пускаме любимата музика, да донасяме любимата й храна. Миризмата може и да достигне до съзнанието й. Можем да горим тамян.

— Може би да доведем и някой махариши^[1] — избухна Джак.

Катрин се усмихна.

— Мислех си за тамян, който мирише като гората около къщата й. Това е доста силен аромат.

— Ще подейства ли? — попита той сестрата.

— Няма да навреди — каза Синди, както много пъти досега. Гледайки покрай тях, добави с почти мистичен глас: — Науката мълчи по този въпрос — нито е „за“, мито „против“. Ето, идва и доктор Бауер.

— Ще отида при Хоуп — каза Катрин, но преди да тръгне, някой я извика. Тя се усмихна широко и тръгна да поздрави някакъв млад и симпатичен мъж във виолетов хирургически екип.

 

 

Като я наблюдаваше, Джак неволно си помисли, че има нещо по-различно в това да живееш и работиш в малък град. Хората се срещаха често, имаха познати навсякъде. Беше доста приятно, особено в трудни моменти.

Невинаги беше смятал така. Докато растеше в малък град, където всеки знаеше какво и кога е правил, той се задушаваше от интимната атмосфера. Затова избяга в колежа в Манхатън, където анонимността му донесе желаното облекчение. Би направил и дипломната си работа там, ако го бяха одобрили. Но в Таксън му отпуснаха стипендия, а после срещна Рейчъл.

Рейчъл обичаше Аризона, въздуха, слънцето, откритото пространство. Обичаше романтиката на пустинния пейзаж, там усещаше духа на Джеронимо^[2], който яздел в храсталака. Обичаше жегата, обичаше да носи оскъдни тениски и къси панталонки и да завързва косата си високо вдигната, обичаше дори да се поти.

В Таксън талантът й на художник разцъфна. С напътствия и упражнения усвои тайните на занаята. Колкото по-уверена ставаше, толкова по-силни ставаха картините й. Прекарваше часове наред в пустинята, почти неподвижна пред статива, с широкопола шапка и четка и палитра в ръце. Имаше търпението да чака пустинните същества да се появят и да стои неподвижно, за да не ги изплаши. Когато растенията в пустинята цъфтяха, тя беше на седмото небе. Но не само те й доставяха удоволствие. Виждаше красота там, където другите забелязваха само пясък и еднообразна растителност. Един поглед към последните лъчи на залязващото слънце я караше да ахва от възхищение.

Джак и Рейчъл живяха в Таксън три години — през последната женени — и през цялото време нямаха нито едно разногласие. После на Джак му предложиха работа в Сан Франциско, но и това не породи спорове между тях.

Съвсем разбираемо беше за един архитект да е в големия град, а фирмата предлагаше много възможности за издигане и заплащане. Рейчъл изказа опасенията си, Джак намери отговор за всичко. Накрая приеха факта, че тя може да работи навсякъде, а той — не. И се преместиха.

Сега Джак се питаше дали не се оказа твърде късоглед. Беше откъснал Рейчъл от стихията й, без да разбере какви последици може да има това. Вероятно бе открила нов извор на вдъхновение в Биг Сур, но преди това бяха изминали немалко дълги и безплодни години. Беше пострадала работата й. Би трябвало той да го забележи.

А накрая по някаква прищявка на съдбата Джак караше към болницата, за да е с нея за седми пореден ден. Ако не се бяха преместили в Сан Франциско, тя нямаше да стигне до Биг Сур, нямаше да кара по крайбрежния път по едно и също време с някаква стара дама, която изобщо не трябваше да седи зад волана, нямаше да е в кома сега…

Катрин предложи да наглежда Хоуп, докато Джак отиде до Сан Франциско.

— Понеделник е — обясни тя. — Салонът ми не работи.

Но Джак искаше да вземе Хоуп със себе си. Виждаше тъжното й изражение и сълзите, които непрекъснато застрашаваха да облеят лицето й. Не знаеше дали тя си мислеше за Гуинивер или за Рейчъл, но пътуването до града щеше да я разтуши малко. Чувстваше се по-близък с нея след смъртта на Гуинивер. Представяше си, че са установили някаква тайнствена връзка, и искаше да я поддържа.

Самият той също беше в лошо настроение, като си мислеше, че някои хора се отказваха от Рейчъл. Ако можеше да избира, нямаше да ходи в Сан Франциско, а щеше да остане с нея, да й говори, да я предизвиква, да прави каквото и да било само за да я събуди. Но сега Хоуп беше с него и той трябваше да се заеме с други неща.

Освен това тя беше като негов щит — едно видимо доказателство за отговорностите му и за причините, поради които не можеше да остане в Сан Франциско за дълго.

Джак се обади на Джил от телефона в дъното на коридора и й обясни за смъртта на Гуинивер, за късното тръгване от Биг Сур и за измяната на Майкъл Флин. С възможно най-нежен тон той се извини:

— Не мога да дойда за обяд, Джил. Хоуп е с мен, а и нямаме много време. Съжалявам. Сигурен съм, че си приготвила нещо невероятно — освен всичко друго, Джил готвеше превъзходно.

— Още не съм. Щях да правя ризото примавера точно преди да се обадиш. Съставките могат да траят. Ще дойдеш ли утре?

Той затвори очи и разтърка чело.

— Няма да съм в града. Почти до края на седмицата.

Последва пауза, а след нея едно тихо:

— Рейчъл знае ли, че си там?

— Не знам, но не мога да не съм там.

Нова пауза и още по-тихо:

— Защо?

Джак почувства, че се надигат сериозните неща, усложненията. Не му се искаше да се занимава с тях.

— Защото има значение, Джил. Като й говорят, момичетата може да й помогнат да излезе от комата. Аз също бих могъл да й помогна, като й приказвам. Тя е майка на децата ми, искам да е добре.

Джил отстъпи с въздишка.

— Разбирам…

— В четвъртък — предложи той, защото я нараняваше, а не искаше да го прави. — Какво ще кажеш за четвъртък? Зеленчуците ще издържат ли дотогава?

— Остави зеленчуците.

— Знам — ставаше дума за привързаност. — Обяд в четвъртък, обещавам.

Отбиха се в къщата на Джак, преди да се отправят към „Сънг и Макджил“. Джак накара Хоуп да събере пощата в една торбичка, докато той пълнеше голям спортен сак с дрехи. Работеха бързо. Слънцето беше високо, но задният двор още изглеждаше мрачен.

Точно когато слагаше багажа в колата, Джак се сети за нещо. Върна се в спалнята, отвори дрешника и като бутна встрани пуловерите от най-горния рафт, свали две фотографии в рамки. На едната Рейчъл беше с момичетата, а на другата — сама. Той ги мушна в една торбичка и се върна при Хоуп.

Спряха в една близка сладкарница да похапнат. Джак често посещаваше това място. Познаваха го и бързо изпълниха поръчката.

Въпреки това се позабавиха. Той напълни отново чашата на Хоуп е кока-кола и тя я изпи. Предложи й и десерт, който тя отказа. Въпреки това той поръча парче торта, връчи й една лъжичка и я накара да я опита. После изпи третата си чаша кафе.

Когато нямаше как да отлага повече, двамата се отправиха към офиса му и там Джак прекара почти три часа в спорове с предприемачи, извинения пред клиенти, поставяне задачи на проектантите. Вършеше всичко това, като се стараеше да отбягва Дейвид. Успя във всичко, освен в последното. Дейвид го откриваше навсякъде, задаваше въпроси за работата, сроковете и Рейчъл и увеличаваше напрежението, на което беше подложен.

Във внезапната тишина, настъпила след поредното нажежавано на обстановката, Хоуп го попита:

— Харесваш ли Дейвид?

Седнала по турски на дивана в офиса му, тя ту четеше книга, ту драскаше в скицника си, ту наблюдаваше как работи Джак. Дейвид току-що беше излязъл наперено, стиснал последния преработен вариант на проекта за курорта в Монтана, който Джак го беше помолил да представи на събранието във вторник.

— Разбира се — отвърна Джак. — Двамата сме заедно от петнайсет години. Делили сме и хубаво, и лошо. Той върши нещата, които аз не мога, и обратно. Нямаше да съм архитектът, който съм днес, ако не беше той. Това е нашата фирма, изградихме я сами, ние сме партньори.

Хоуп се замисли за малко и отново попита:

— Но ти харесваш ли го?

Някога Джак се възхищаваше на неговото себеотдаване и целеустременост. Но по-късно Дейвид започна да му се струва твърде напорист. Ала как да спори с него, когато фирмата процъфтяваше?

— Ние сме добър отбор. Той поддържа огъня, за да ме мобилизира, когато се изкушавам да се отпусна.

— Мама не го харесва — тихо отрони Хоуп.

— Така ли? — това беше ново за Джак. Рейчъл никога не беше казала дума против Дейвид. — А защо?

— Твърди, че е много суров.

Суров — като безчувствен, безмилостен и експлоатиращ.

— Някои хора биха казали, че и аз съм такъв.

— Мама никога не е казвала това — бързо го прекъсна Хоуп.

— Никога ли не ме е ругала? — подразни я той.

— Може би — хрисима усмивка озари лицето й. — Но винаги се извиняваше след това.

— А какво казваше?

— Когато се извиняваше ли?

— Когато ме ругаеше.

— О, ти знаеш — тя вдигна рамене: — Инат, егоист. Но тя казваше, че за един брак са нужни двама души и за разтрогването му — също. Затова тя била не по-малко виновна от теб.

Това беше интересно. Като слушаше приказките на Саманта, Джак си мислеше, че единствено неговото дезертьорство е било тема на дискусии. Той беше лошият, Рейчъл — добрата. Не можеше да допусне, че Хоуп ще каже нещо различно, ако то не беше истина.

Прикри изненадата си, като започна да прелиства скицника й. Тя беше нарисувала Гуинивер и бе предала нейната уязвимост със съвсем малко щрихи. Разгледа и другите рисунки. Всяка една от тях излъчваше някаква скрита красота. Джак знаеше, че Хоуп може да рисува, но никога не беше придавал особено значение на това, преди всичко, за да не нарани Саманта, която добре осъзнаваше липсата на талант.

Но сега Саманта не беше с тях. Истински възхитен, той призна на Хоуп:

— Изцяло приличаш на майка си.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждаш същите неща като нея — малки, неуловими неща, и можеш да ги предадеш върху листа. Това е повече, отколкото мога аз.

Хоуп скромно сви рамене, но бузите й порозовяха.

— Обичах Гуинивер. Като я рисувам, сякаш я чувствам все още до себе си — гласът й секна и тя сведе очи. — Непрекъснато си мисля за нея. Ще ми липсва.

— Ти беше добра с нея. Гордея се с теб.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Но тя пак си е мъртва.

— Ти облекчи последните й дни, беше й вярна приятелка — Джак искаше да я зарадва. — Можем да ти вземем друга котка, ако искаш.

Без да се замисля, тя веднага поклати глава.

— Искам да си спомням за Гуинивер известно време. Тя винаги малко се плашеше от нови хора и не обичаше да се занимава с играчки, но спеше с мен от нощта, когато я намерихме. И винаги мъркаше, когато й шепнех. Затова, ако съм й била вярна, това е, защото тя беше такава. Не искам друга котка да заема мястото й толкова скоро.

 

 

— Брендън казва, че няма да дойдеш с нас. Защо? — попита Лидия.

Бяха пред шкафчетата си след края на часовете. Саманта отбягваше Лидия през целия ден. Тя отметна косата от лицето си:

— Ще ида с Тийг Раниян. Той има кола. Така ще бъде по-добре.

— По-добре за кого? Тийг е истинска беля, той има полицейско досие.

— Обвинили са го в кражба от магазин, но после се оказало, че крадецът е друг. Обвиненията са отпаднали, което означава, че той няма полицейско досие.

— Беше изключен от училище за преписване.

— Само за един ден, не е било чак толкова сериозно.

— Няма начин родителите ми да го допуснат вкъщи.

— Ако ги нямаше вкъщи — дяволито подхвърли Саманта, — никога нямаше да разберат. Защо им каза, че ще има момчета?

— Започнаха да питат, не можех да ги лъжа в лицето.

— Е, не са мои родители, затова нямам такава грижа.

— Баща ти знае ли, че ще отидеш на бала с Тийг?

— Разбира се, той ми има доверие.

Когато Лидия не отвърна нищо, Саманта изпита известно задоволство. Но то бързо се изпари, защото приятелката й си събра книгите и като ги прегърна пред гърдите си, си тръгна сама.

 

 

Когато Джак се върна в болницата, вече беше късен следобед. Катрин беше взела Саманта от училище и се бе върнала с CD-плейър, който сега свиреше тихо върху нощното шкафче, на педя от главата на Рейчъл.

— Гарт — каза му Саманта, на вид поне необезпокоена от смяната на стаите.

— И тя ли е негова почитателка? — знаеше, че са ходили на концерта заради момичетата. Неговата Рейчъл беше пристрастна към певците като Джеймс Тейлър, Ван Морисън и „Ийгълз“.

— И то голяма — каза Саманта.

Хоуп го потвърди с кимване. Той нямаше какво да отвърне, затова постави на шкафчето снимките, които беше донесъл.

Саманта веднага се заинтригува.

— Откъде ги взе?

— Имах ги — нехайно отвърна той. — Искам лекарите и сестрите, които влизат тук, да виждат майка ви с отворени очи. Нека гледат на нея като на жив, дишащ и чувстващ човек.

— Баба със сигурност го прави, виж какво е изпратила.

До стената зад леглото бяха наредени три големи кутии. Всяка от тях преливаше от яркорозови тъкани и пухкави бели неща, каквито Рейчъл не беше докосвала, откакто ги беше нарязала и зашила като наметка.

— Нощници. — Обяснението на Саманта беше излишно.

Хоуп коленичи и започна да рови в кутиите.

— Мама няма да ги носи. Защо ги е изпратила?

Появата на Дайна Монроу спести на Джак отговора. Тя работеше в туристическа агенция и беше облечена в хубав костюм. Тъмната й коса бе прибрана в лъскав кок. След като опипа бельото с истинско възхищение, тя целуна Рейчъл по бузата и с радостен тон, който не съответстваше на загрижеността в очите й, заговори за дяволския клиент, комуто цял ден уреждала морско пътешествие по Егейско море. Тя съвсем естествено се пошегува със Саманта за тяхна обща приятелка и съчувствено сподели с Хоуп спомени за Гуинивер. Не остана повече от десет минути и скоро след това бе последвана от Илайза с тъмните очи и къдрици, която пристигна с топли орехови кифли. Сладкият им аромат се разнесе из стаята и Джак преглътна. Като поговори тихо десетина минути с Рейчъл, Катрин и момичетата, тя също си отиде.

Кифлите останаха на подвижната масичка. Джак ги поглеждаше и се питаше какво да сготви за вечеря, когато пристигна непознат мъж. Казваше се Харлан, беше гей и един от онези, които бяха оперирали Катрин. Той прегърна момичетата и целуна Рейчъл, поговори малко с всеки и си тръгна. Джак едва беше започнал да се преборва с чувството, че е тук е излишен, когато влетя Фей с друга препълнена чанта.

— Месо от гърди — съобщи делово тя. — Със зеленчуци и юфка, притопля се и се сервира.

Не остана по-дълго от времето, което й беше нужно да разкаже на Рейчъл за чудесната си игра на голф, за приятната изненада от следващата книга на групата и за пиеската в детската градина на тригодишната си внучка. После изчезна също като другите.

Половин час по-късно, когато пристигна отрупаната с обеци Чарли Авалон и донесе ухаеща на кедър свещ, Джак махна на Катрин да излязат в коридора.

— Кажи ми истината. Тези посетители се точат като по часовник. Някой е организирал всичко това. Ти ли беше?

— Че кой друг. Искаха да дойдат, но на Рейчъл нямаше да й се отрази добре да се струпат всички наведнъж.

— Заръчала си на всекиго какво да донесе?

— Не беше нужно, те си знаеха. — Тя се намръщи. — Това проблем ли ти създава?

Да, но не знаеше точно какъв…

Всъщност знаеше — беше свързано с чувството му, че е излишен.

— Момичетата имат CD-плейъри. Подарих и на двете миналата Коледа. Може да искат да донесат на Рейчъл от своите.

— Ако искат, могат да донесат компактдискове от вкъщи. Както и книги. — Тя го изгледа подозрително. — Ревнуваш ли?

— Да ревнувам от какво?

— От това, че донесох диска. Или от приятелите й, които мъкнаха други неща. От приятелите на Рейчъл.

— Не, просто съм изненадан. Тя предпочиташе повече да се усамотява. Нямах представа, че е имала толкова приятели, и то добри. Оставили са работата си, за да помогнат.

— Нямаш ли приятели, които биха направили същото в подобна ситуация?

Джак имаше много приятели. Но предани ли бяха? Джил щеше да дойде със сигурност. А Дейвид? Не можеше да си го представи със сигурност.

— Да не би приятелите на Рейчъл да те карат да се чувстваш като изоставен?

— Разбира се, че не. Защо го казваш?

— Просто ти личи, като стоиш там до прозореца. Сякаш разбираш, че не познаваш сегашната Рейчъл, и не знаеш какво прави с живота си. Макар да сте разведени, това те притеснява. Да не е нещо, свързано с желанието за доминиране?

Джак беше слисан от нейната язвителност.

— Абе ти шегуваш ли се?

— Ами! От онова, което казва Рейчъл, ти си имал надмощие в брака. Твоята работа, твоите нужди са били винаги на преден план. Бих го нарекла доминиране. Старите навици най-трудно си отиват.

— Благодаря, доктор Фройд — каза той и раздразнено добави: — Има ли някаква причина да ми говориш това?

— Рейчъл би го направила, ако можеше.

— Не, нямаше — не и неговата Рейчъл. — Тя никога не се заяждаше.

— Но тя мисли, чувства. Спомня си доста за брака си, откакто е приключил. Научила се е да се изразява по-открито, отколкото когато сте били женени.

— И тогава тя се изразяваше доста открито.

Катрин просто сви рамене.

— Окей, а какво е премълчавала? — нетърпеливо попита Джак. — Мога да го понеса. Какво не ми е казвала?

— Важни неща. Просто ги е отминавала. Отнася се пак до въпроса за доминирането. Ако Рейчъл можеше да те види с нейните приятели, вероятно би помислила, че ревнуваш. И че се чувстваш несигурно.

— Аз съм властен, ревнив и несигурен — Джак въздъхна шумно. — А ти си жестока.

Това не беше силна обида. Много жени биха я приели за комплимент. Очевидно не и Катрин, тя се разгорещи.

— Налага ми се да съм жестока, защото съм зависела от мъже като теб и те винаги са ме разочаровали. Това е първата прилика между мен и Рейчъл.

— Аха, колежки мъжемразки.

— Не сме мъжемразки, имаме много приятели мъже.

Той не можа да се сдържи.

— Като Харлан?

Тя го изгледа втренчено.

— Харлан поддържа своя приятел, който е болен от СПИН. Той готви, чисти, пазарува, плаща за медицинското обслужване. Бърза за вкъщи всеки ден, за да сготви обяд. Отказа се от семинарно обучение в Ню Йорк, което можеше да му помогне да напредне в кариерата, само за да се грижи за партньора си. Би могъл да вземеш пример от Харлан.

Но нито Харлан, нито дори младият мъж във виолетов хирургически екип интересуваха толкова Джак. Нещо друго се беше загнездило в ума му.

— Рейчъл има много приятели мъже, така ли? А къде са те? Бен ли е нейният възлюбен? Или излиза с много само за да флиртува, понеже веднъж вече е опарена?

— Чудесно се разговаря с теб — каза Катрин. — Ето те — вече обрисуваш, както си знаеш, бившата си жена, докато мамиш Джил вече колко… две години ли станаха?

— Ха! Присмял се хърбел на щърбел! Ами ти и Бауер? Той е симпатичен човек, но щом се появи, веднага започваш да говориш нервно и високо, подвиваш опашка и бягаш — Джак спря и се намръщи. — Във всеки случай откъде знаеш за Джил?

— Рейчъл ми каза.

— Интересно, тя ревнува ли?

— За нищо на света, направо цъфти след развода. Виждал си работите й. В града не е могла да рисува, а сега може. Нещо я е задушавало там. Чудя се какво ли е било?

Джак знаеше, че тя се канеше да му го каже, но изведнъж му дойде до гуша и вдигна ръка.

— Клиентките ти може да си стоят на стола и да се изповядват, ала това си е тяхна работа. Но моя живот не ми се налага да го обсъждам с теб.

— Това не беше ли един от проблемите на брака ти? Липса на общуване?

Джак отстъпи назад. Канеше се да се върне в стаята, когато Катрин вметна по-внимателно:

— Бягай, ако искаш, но проблемът няма да изчезне.

— Рейчъл и аз сме разведени, нещата стигат до тук.

— Затова ли си при нея всеки ден от изминалата седмица? Затова ли си запазил тези снимки? Ти си загрижен, Джак.

— Разбира се, че съм загрижен. Бях с Рейчъл две години преди брака и десет като съпруг. Това не означава, че трябва да анализирам всяка дреболия, която се е случила след това — включително и тези снимки. Тя има мои снимки, защо аз да нямам нейни? Не можеш да зачертаеш дванайсет хубави години. Не можеш просто да ги заличиш, сякаш не са били! Тук съм заради онези времена, защото някой, с когото съм бил близък години наред, би могъл да умре. И защото тя е майка на дъщерите ми, които също се нуждаят от грижи.

— Момичетата можеха да останат при мен или Илайза, или Фей. Всички ги познаваме много добре, а имаме и място за тях. Живеем по-близо до болницата, отколкото е къщата в Биг Сур, но ти ги караш напред-назад, когато всъщност искаш да си в града.

— Важното е какво смятам за най-добро и тъй като сега съм им най-близкият, аз решавам.

— Не е ли винаги така?

— Всъщност не — той раздразнено въздъхна. — Аз не съм молил за развод, не съм се изнасял. Рейчъл го направи. — Той се замисли за миг. — Защо ли ти казвам това? Моят живот не те засяга. Не се меси, ако обичаш!

Джак все още беше мрачен, когато тръгнаха обратно към вкъщи, но крайбрежието отново му въздейства. Докато отминат Биг Сур, мъглата вече го беше забулила и отделила от външния свят.

Прекара трийсет минути със своя лаптоп, включен към факса на Рейчъл. Сетне вечеря с момичетата от пилешките гърди, които Фей им донесе. Не говореха много. Хоуп беше насълзена, а Саманта непрекъснато я гледаше. Джак можеше единствено да вметне от време на време:

— Ще мине, за тези неща е нужно време.

После момичетата отидоха в стаите си и го оставиха сам. Каза си, че трябва да работи над проектите или да рисува. Вместо това той изсипа торбичката с пощата от къщата си върху кухненската маса и почти без да ги поглежда, изхвърли всички неща, освен сметките. Сетне огледа кухнята. Бавно започна да отваря чекмеджета, да прелиства рекламни менюта от ресторанти в Кармел — италиански, мексикански, тайландски. На някои имаше оградени неща, други бяха с петна от храна. Всички очевидно бяха използвани, което означаваше промяна. В Сан Франциско Рейчъл винаги бе готвила. Казваше, че е доста лесно, като се има предвид, че работи вкъщи. Тя и сега работеше вкъщи. Дали той не беше онзи, който ги беше задържал вкъщи? Винаги бе предпочитал домашно сготвена храна. Предположи, че това би могло да се нарече доминиране.

Прерови пощата на Рейчъл, изхвърли ненужното в коша и подреди сметките й до неговите. Саманта вече беше отнесла в стаята си няколко каталога. Тези, които бяха адресирани до Рейчъл, бяха за туристическо облекло, за художнически материали и за градински доставки. В това нямаше нищо чудно, както и в колекцията от компактдискове в дневната. Тя имаше много дискове на Джеймс Тейлър, Ван Морисън и „Ийгълз“, но имаше и още толкова кънтри музика. Предположи, че те вървяха с туристическото облекло и градинските неща. И с живота в провинцията. Но дори не беше си помислял, че Рейчъл е романтичка. Беше мила, сантиментална и чувствителна — но чак пък романтична?

Спомни си как, връщайки се веднъж от командировка, Рейчъл го взе направо от летището. Бе запъхтяна, но дойде навреме. Навън беше тъмно. Момичетата седяха на задната седалка по пижами и се кискаха в шепите си. Сега му се струваше, че са били на шест и четири годинки, което означаваше, че това се е случило няколко години преди развода. Когато заминаваше, обстановката вкъщи беше доста напрегната. Рейчъл го закара до летището в мълчание. Пропускаше училищна пиеска, в която и двете момичета имаха роли. Ако ставаше въпрос само за мен, нямаше да имам нищо против, каза тя вечерта преди заминаването му, но пътуването бе важно за него, а сетне се оказа и много ползотворно.

Момичетата се кискаха през повечето време на връщане от летището.

— Хей, какво сте намислили? — подпита ги той неведнъж, но те само избухваха в още по-силен кикот.

Бяха намислили повторение на пиеската в дневната, с декори, взети направо от училището — леснопостижимо, след като Рейчъл беше главният сценограф. Тя изпълняваше и всяка роля, освен тези на момичетата. Джак бурно ги аплодира, после чете приказки за лека нощ и на двете. Беше решил, че смехът им се дължеше просто на присъствието му у дома.

Като отиде в спалнята, Джак намери стаята пламнала от жълти нарциси, облени от светлина на свещи. Рейчъл беше разопаковала багажа му и беше напълнила ваната с гореща вода и пяна. В банята също имаше нарциси и свещи. И пресни малини. И вино… Почувства се преситен, без да е хапнал нищо.

Толкова по-гладен се чувстваше сега, гладен за нейното присъствие. Отиде до ателието й. Лаптопът му все още стоеше включен върху купчина документи, свързани с проекта в Бока. Но погледа му привлякоха платната, които беше наредил до стената предишния ден. Седна на пода и започна да ги изучава.

После разрови материалите й. Имаше маслени и акрилни бои в тубички, стриктно подредени върху работното бюро. Акварелните бои бяха в ламаринени кутии. Четки с различна ширина лежаха върху един парцал, имаше още тубички и кутии в килера. Там се намираше и полевото й оборудване — тежка ръчна камера и филм, преносим триножник, голяма платнена торба, сгъваемо столче и изобилие от скицници, моливи и химикали.

Имаше също и метален шкаф картотека. Отвори го и видя професионалния й архив — фактури от продажби, списъци на това коя картина в коя галерия е, фактури за разходи, данъчни формуляри, бележки от счетоводителя й. Затвори го, защото го досрамя да разглежда колко пари печелеше Рейчъл. Не искаше да го знае.

Вместо това, ровейки нехайно, той измъкна една папка, мушната между картотеката и стената. Приклекна и я отвори, като я подпря на картотечния шкаф. Вътре имаше тънък сноп груби листове, завързани с парче синя прежда. Той го извади, развърза го и се облегна назад, подпрял листовете на нозете си.

Първата страница беше бяла. Обърна следващата и видя нещо, което приличаше на ембрион. Обръщаше следващите страници и наблюдаваше как ембрионът се развива в зародиш с черти, които все повече наподобяват човешките. После торбичката, която съхраняваше зародиша, се спука… Джак беше потресен. Дълго време остана загледан в тази рисунка. Когато шокът попремина, продължи напред и разбра, че нещата се развиваха, сякаш спукването не се е случило. Зародишът растеше с всяка страница и се превръщаше в бебе, ограничено в своята торбичка, но в различни положения.

Това беше малко момченце. Имаше си ръчички и крачета с пръстчета, както и мъничък член.

Джак отново се смути. Заразглежда детето, изпитвайки усещане за неговата реалност, макар да бе нарисувано само със син писец.

Оставаха само три страници. На първата бебето изглеждаше просто по-голямо и нарисувано с повече детайли — малки клепачи, идеално оформени ушенца, палец в устата. На втората малкото му телце беше обърнато в подготовка за раждане — само с лакти и пети, а главата и дупето му правеха издутини в гладката яйцевидна форма. На последната бебето си беше отворило очите и гледаше право в Джак.

Толкова истинско! Джак усети, че го полазват тръпки…

Върна се отново на първата страница и прелисти купчината листа. Почувства, че усещането за нещо познато започваше скоро след спукването на торбичката. Докато стигне до последната страница, вече го обземаше зловещо предположение. Той го отхвърли, събра отново страниците, завърза ги с конеца от прежда и върна всичко в папката. Затвори я здраво и отново я мушна между шкафа и стената.

Въпреки това последната рисунка беше все пред очите му. Преследваше го през цялата нощ и го събуди призори. Обади се на Брина в Бъфало и на клиента си в Бока, но веднага щом затвори телефона, бебето се върна пред очите му.

Като гледаше момичетата в колата, Джак се питаше дали те не знаеха нещо за някакво бебе. Не можеше да ги пита. Независимо дали беше прав или не, самото му споменаване щеше да създаде много неприятни подозрения.

Рейчъл знаеше. Но Рейчъл не говореше. Оставаше Катрин…