Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Coast Road, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мая Керезова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 51гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Барбара Делински. Крайбрежен път
ИК „Хермес“, Пловдив, 1999
Редактор: Красимир Димовски
Коректор: Атанаска Кузманова
ISBN: 954–459–655–0
История
- —Добавяне
Девета глава
Джак се чувстваше по-силен. Не знаеше защо, тъй като състоянието на Рейчъл не се променяше. Допускаше, че се дължи на по-дългите му почивки. Животът в Биг Сур не бе свързан с вечерни ангажименти. През последните няколко дни беше спал повече, отколкото за месеци наред.
Това го изненадваше. Би трябвало да лежи буден и да се тревожи за Рейчъл и момичетата и за онова, което можеше да стане, ако Рейчъл не се възстановеше. Трябваше да не мигва — заради работата във фирмата, да се взира в тавана и да се чуди какво ще прави с Джил. Той наистина мислеше за всичко това, но само денем. Леглото на Рейчъл беше твърдо и макар чаршафите да ухаеха на самата нея и да събуждаха инстинктите му, той спеше спокойно.
Мислеше си за това сега, докато караше с момичетата на юг по крайбрежния път. Рейчъл обичаше да се гуши в него. С цялото си тяло усещаше топлината й под завивките. Тя се прилепваше до него, сякаш тялото му беше магнит. Поне нощем той винаги се чувстваше силен и можещ.
И така, доброто спане вероятно бе една от причините за настроението му тези дни.
Друга причина можеше да е и самото шофиране. То му действаше успокояващо, но преди да се преместят в големия град. Това, което чувстваше сега, му напомняше за онези години. Движението винаги намаляваше след Кармел и това му позволяваше да обръща внимание на пейзажа — пясъчната ивица, нивите, лилавите петна от диви цветя по поляните на ниските хълмове, които се издигаха в далечината пред него. Чувстваше, че се размеква, когато стигнеше до тях, че диша по-дълбоко. Дори мястото на катастрофата не можеше да промени това.
Или пък се дължеше на недовършените картини на Рейчъл. Непрекъснато си мислеше за галерията, за любимото платно на Бен. За това, че ще е много приятно пак да порисува.
Сякаш живееше нов и различен живот. Вълнуващ, предизвикателен. Смислен беше точната дума, която се въртеше в ума му. Което изглеждаше твърде странно, тъй като животът му и досега бе много смислен.
Телефонът звънеше, когато влизаха. Саманта се втурна към него. Джак я последва в кухнята и зачака нервно. Ако нещо се е случило в болницата — добро или лошо, — той щеше да се върне веднага в Монтерей.
Момичето разочаровано му подаде телефона.
— Дейвид е.
Джак беше не по-малко разочарован. Дейвид му бе изпращал съобщения цяла седмица, искаше работа от него.
— Как я караш, Дейвид?
— Джак? Джак? Ти ли си наистина?
Джак погледна през прозореца. Преди да се скрият, лъчите на късното следобедно слънце докосваха върховете на секвоите и обливаха в ярка светлина ефирните иглички. Коричките на ствола блестяха като рибени люспи. Имаше нещо завладяващо в гледката. Гласът му стана по-опрощаващ, отколкото иначе би бил.
— Денят беше много тежък, приятел.
— Значи няма промяна.
— Не, няма. Какво става?
— Току-що ми се обадиха, Флин замина.
— За Бъфало? Време беше.
— При „Уокър, Янсен и Маккрий“.
Уокър, Янсен и Маккрий. Противниците! Майкъл Флин им беше изневерил. Третият от шест седмици насам. Поне не бе могъл да отнесе някои сметки със себе си. Клиентите не харесваха Майкъл, той беше последовател, а не водач.
— Ще се бавиш ли? — попита огорчената Саманта.
Джак й направи знак с ръка да мълчи и каза на Дейвид:
— Окей! Можем да го преживеем. Има някаква логика в това. Работата на „Уокър, Янсен и Маккрий“ е предимно в местен мащаб. Майкъл има малки деца и не иска да пътува.
— С това съм съгласен, ами ти? Ти си този, който трябва да лети за Бъфало на негово място.
Навикът си каза думата. За секунда Джак се замисли за предстоящата работна седмица и за това как да смени или отложи ангажиментите си, така че да си освободи няколко дни в Ню Йорк. После се сети, че вече го е направил, за да има време за Рейчъл.
Тя трябваше да се събуди. Утре ставаше цяла седмица, това беше много време.
Междувременно му дойде наум друго разрешение на проблема:
— Брина Джонсън може да направи проекта в Бъфало.
Дейвид се покашля неодобрително:
— Брина е само чертожничка.
— По-опитна е от другите и познава Бъфало. Освен това смятам, че е страхотна.
— Тя е бременна.
Джак не знаеше за това.
— Без майтап? Няма нищо, пак можем да я повишим.
— Какъв е смисълът, когато ще напуска?
— Така ли?
— Знаеш как правят жените сега. Това, което ще се случи със сигурност, е, че тя ще вземе обикновен отпуск по майчинство, а когато той свърши, ще ни съобщи, че няма да се върне. Защо да правим такава жена мениджър?
— Защото има талант — каза Джак, като си мислеше за дъщерите си, които щяха да се озоват в същото положение някой ден — и защото, ако й подадем ръка, може би и тя ще ни върне жеста. Нека бъдем лоялни.
Дейвид изпръхтя:
— Лоялност? Боже мой, не съм чувал тази дума от доста време. Някой да я е чувал?
Чудесно! Значи лоялността беше нещо, за което не бяха говорили много. Но бе крайно време. Несигурността в по-ниските етажи на фирмата усложняваше нещата за хората на върха. Джак трябваше да може да разчита на своите съдружници. Едва сега разбираше до каква степен.
— Може би, ако тя чувства, че е в течение на всичко това, ще се върне след майчинството. В кой месец е?
— Не знам. Третия или четвъртия.
Джак си спомни Рейчъл в четвъртия месец на бременностите й. Със Саманта почти не й личеше, но с Хоуп беше по-явно. Първата промяна настъпваше в гърдите и в корема й — ставаха заоблени и женствени.
Това беше видял само Джак. А останалият свят — че до четвъртия месец Рейчъл преодоля сутрешното гадене и се чувстваше добре. Тя не искаше да бъде глезена, не желаеше допълнително внимание, не щеше никой да й забранява да върши обичайната си работа. Единственото, за което молеше понякога, беше горещ фъч с много бадемов сладолед — любимото й ядене. Екстазът, който се изписваше на лицето й; начинът, по който облизваше всяка лъжичка и изстъргваше остатъците по ръба на чинията — това беше гледка, която си струваше да се види.
В четвъртия месец на бременността Рейчъл беше силна и уверена. Брина Джонсън му изглеждаше същият тип жена.
— Брина може да иде в Бъфало — реши той. — Освен ако не иска. В този случай ще пратим Алекс Тобин. Но първо държа на Брина.
— Тате, трябва ми телефона — скимтеше Саманта.
— Защо не идеш сам? — попита Дейвид. — Щом Рейчъл е стабилизирана…
— Тя е в кома. Не мога да замина сега.
— Окей, забрави за пътуването. Ще съм доволен поне да се върнеш в офиса. По дяволите, ще се съглася дори на четири часа на ден. Прави го, докато момичетата са на училище. Ако Рейчъл е в безсъзнание, няма да знае, че те няма, а ако се събуди, по дяволите, ако се събуди, тя няма да те иска там. Имаме да вършим работа, Джак. Тя не може повече да чака.
Джак и Дейвид отдавна бяха заедно. Срещнаха се като чертожници на едно и също долно стъпало и като си съчувстваха, започнаха да изкачват заедно стълбата. Джак беше по-добрият проектант, Дейвид — по-добрият бизнесмен. Но двамата споделяха еднакви мечти за успех, признание и пари. По-рано, когато още бяха на дъното и тези мечти, решиха някой ден да създадат съвместна фирма. Звучеше добре. Въпреки различието в силните им изяви, културата и произхода им, те имаха общи цели и ги свързваха доста неща.
В продължение на две години мечтата беше само мечта. Те бавно изкачваха стълбата и станаха младши архитекти, после — проектант-архитекти. И после, съвсем бързо, всичко се промени. В деня, в който Дейвид омагьоса една голяма компания да ги наеме отделно от фирмата, където работеха, те си подадоха оставките и образуваха „Сънг и Макджил“. Оттогава бяха минали тринайсет години и те винаги бяха на еднакво мнение за онова, което е нужно да правят, за да успеят. Все още можеше да е така. На Джак просто му се искаше партньорът му да е малко по-чувствителен човек.
— Нужно ми е разбиране, Дейвид. Нужна ми е помощ.
— Ясно. Но за колко време? Тя е твоето минало, ние сме настоящето и бъдещето.
— Та-те! — нетърпеливо произнесе на срички Саманта.
Той си запуши ухото и й обърна гръб.
— Искаш ли да се обадиш на Брина или да го направя аз? Всъщност не, забрави този въпрос — Дейвид можеше да бъде и рязък. Джак се страхуваше какво ли може да каже на Брина. — Аз ще й се обадя. Ще дойда утре сутринта. Ще се срещна с нея и ще се уверя, че тя разбира какво трябва да се направи.
— Говори ли е Бока?
— О, да, говорих. Ще трябва да се променя целия дизайн — защо ли се страхуваше, че това нямаше да е за последен път? Стомахът му завираше само като си помислеше за това. — Слушай, Дейвид, ще трябва да затварям…
— Да направиш какво, Джак? Аз съм на фронта сега. Аз съм този, който тича да оправя нещата. Трябва да знам дали напредваш с нещо. Работиш ли? Момичетата са на училище през целия ден, а и няма кой знае какво да правиш за Рейчъл.
За миг Джак без малко да излее гнева си.
— Всъщност има. Мога да рисувам — каза той, когато се овладя. — Виж, дъщеря ми трябва да се обажда по телефона. Трябва да свършвам, Дейв. Ще се видим.
— Какво да рисуваш? — веднага го попита Саманта, отмятайки косата си с жест, който беше пренебрежителен и властен.
— Нещата на майка ти — отвърна спокойно Джак.
Тя направи ужасена гримаса.
— Не можеш да правиш това! Нещата на майка са си нейни, защо й се бъркаш!
Телефонът отново иззвъня. Той я изпревари.
— Да?
— Виктория е. Как е дъщеря ми?
— Не можеш! — настояваше Саманта.
— В същото състояние — каза той на тъща си и отново запуши с пръст ухото си. — Лекарите смятат, че това е добре.
— А аз — не. Трябва да има нещо, което да могат да направят. Питах някои хора тук и те всички мислят така. Не може просто да седиш и да чакаш. Знаеш ли колко истории като от филми на ужасите чух за това какво е ставало, когато не са били предприемани своевременни действия! Ако бях на твое място, не бих искала да се връщам след шест месеца към всичко това и да съжалявам, че не съм настоявал. Моят човек не предложи ли нещо?
— Нищо по-различно от лекарите тук.
— Лекарите там! Ха! Онзи, с когото говорих завчера, ми звучеше като твърде млад, за да разбира много. Бих искала да се консултирам с някого в Ню Йорк. Ще се върна там по-късно утре. Моят управителен съвет изпрати цветя. Пристигнаха ли?
— Току-що, но тя е още в интензивното отделение, Виктория. Ще бъде най-добре да помолиш хората да не пращат нищо. Само ще трябва да ги раздаваме — това не беше цялата истина, но си представи как Виктория ще разпространи новината и стаята на Рейчъл ще се превърне в цветарски магазин.
— Каза ми да не идвам, Джак. Това още ли важи? Има ли нещо, което мога да правя там?
Саманта го дърпаше за ръкава. Чакай, изрече само с устни той, после каза на Виктория:
— Не, просто отчитаме времето.
— Майка ти намина ли?
— Не съм говорил с нея.
— Тя не знае ли? Това е ужасно, Джак! Обади й се. Трябва да й се каже. Ще ти позвъня отново утре. Междувременно, знаеш как да ме намериш.
— Не е правилно — каза Саманта, щом той затвори телефона.
— Кажи сега — въздъхна той, като си мислеше за майчината всеотдайност. Ако Виктория дойдеше да види Рейчъл, щеше да настъпи трудно време за всички тях. А майка му? Един телефонен разговор с нея беше не по-малко затруднение. Все по някакъв начин тя щеше да успее да го обвини за катастрофата.
— Значи няма да го правиш?
— Няма какво?
— Да се бъркаш в работата на мама.
Той превключи на друга вълна:
— Нямах намерение да се бъркам. Просто обмислях идеята да довърша няколко от картините й, за да може Бен да подготви изложбата.
— Тя не би искала да правиш това.
— О, питала ли си я?
Саманта свъси вежди.
— Това беше подло от твоя страна.
— Е, питала ли си я? Не, защото майка ти е в кома, което означава, че никой от нас не може да я пита, затова не знаем какво иска. Тя наистина държеше на тази изложба. Съмняваш ли се в това?
Саманта изпръхтя, което Джак прие за „не“.
— А Бен казва, че изложбата не може да бъде отложена, тогава какво се очаква да направим ние?
— Някои от картините й са завършени. Те могат да участват.
Ами ако майка ти никога не се събуди или, още по-лошо, умре? Може да се окаже, че въпросът е — сега или никога, миличко, искаше му се да каже, но се овладя.
— Виждала ли си картината в галерията с рисчетата на една поляна?
— Разбира се, че я знам — възмутено отвърна тя. — Всеки, който е бил вкъщи, я знае. Беше във всекидневната години наред. Това е любимата картина на мама.
— Добре — каза той, добил увереност. — Знаеш ли, че аз помагах при рисуването й? — скептичният й поглед му подсказа, че тя не само не знаеше, но и не му вярваше. — Ти беше на шест годинки. Двамата с майка ти отидохме в планините, които не са много далеч оттук. Когато се върнахме, това беше една от картините, които нарисувахме.
— Е, коя беше твоята част? — присмя му се Саманта. — Някое дърво?
Съвсем преднамерено Джак пъхна ръце в джобовете си. Ако беше като баща си, щеше да използва една от тях, за да заличи презрителния поглед от лицето на Саманта. Но сигурно имаше по-добър начин.
— Рисувала ли си някога дърво? — попита той.
— Всеки е рисувал.
— Аха! — като я хвана за китката не много силно, но достатъчно здраво, за да не може да се изплъзне, той тръгна към вратата.
— Къде ме дърпаш? — извика тя. — Имам си работа!
Той не отговори, не се обърна назад, не спря, докато не се озоваха в гората, застанали пред дънера на една от най-големите секвои. Не беше от онези гигантски дървета, които вирееха по на север в сушата, просто една крайбрежна секвоя.
Той дръпна Саманта пред себе си и я хвана за раменете.
— Какво виждаш? — попита я строго.
— Кора — отсече тя.
— Какво още?
— Кора.
— Окей, какъв цвят е?
— Червен — каза тя и бавно добави: — Това е червена секвоя.
— Яркочервен? Керемиденочервен? Махагон? Кестеняво червен?
— Не знам. Нещо такова.
— Ако ти трябваше да го нарисуваш, как щеше да го оцветиш? Яркочервен? Керемиден?
Когато тя не отговори, той стисна рамото й.
— По-тъмен — измънка тя.
— Махагон?
— Може би.
— Цялото ли?
— Какво искаш да кажеш?
— Цялото ли ще го нарисуваш махагоново?
— Да! — озъби се тя.
Той се пресегна над рамото й и докосна парче от кората.
— Ами тази част? По начина, по който пада светлината, тя става с един-два тона по-тъмна от другата. — Той продължи да движи пръста си. — А тази тук е почти черна. Можеш ли да го видиш?
— Да, мога.
— Ако нарисуваш цялото дърво в махагон, ще се загуби структурата му — той прокара пръсти по кората. — Погледни формата на това парче — по-широко горе, скосено надолу. А как се люлее напред-назад другото. Ами онова с формата на сърп? Ще изгубиш тези форми, ако направиш всичко в един цвят — Джак вдигна глава и каза: — Ами горе, там, където лъчите на залеза падат косо? Правят кората по-скоро оранжева, отколкото червена. И това също би пропуснала, ако го направиш цялото махагоново. А сега погледни игличките.
— Постигна замисъла си.
— Погледни ги така или иначе — каза Джак и насочи главата й с ръце. Използва само толкова натиск, колкото беше нужен леко да я наклони. — Игличките са като пухчета. Наситенозелени. Не — по-скоро синьо-зелени на тази светлина. По-топъл цвят, почти жълто-зелен, където ги огрява слънцето — той спря. — Игличките ли миришат така хубаво или кората?
— Не знам. Виновна ли съм, че съм единствената в семейството, която не може да рисува?
Джак беше толкова изненадан от въпроса, че веднага я пусна, щом тя се дръпна.
— И само защото разбираш от цветове — изстреля тя от три метра разстояние, — не означава, че си нарисувал част от картината на мама. Ако е било така, защо ще я окачва в дневната? Тя се е развела с теб. Искала е да напуснеш живота й!
Саманта си тръгна сърдито, а Джак отново изпита предишната празнота.
— Баща ми е идиот — каза Саманта на Лидия. Дишаше тежко в телефонната слушалка. — За какъв се мисли — нахлува тук и започва да се разпорежда! Той не знае какво иска мама. Не е живял с нея от шест години. Не, повече…
— О, Сам, той не е толкова лош.
— Защото не трябва да живееш с него. Не го виждаш как се опитва да завладее всичко. Не си ти тази, която не може да вземе дрехите на майка си, защото той е там през цялото време. Уверява ме, че помагал на мама да рисува, а аз го прекъсвам: А тя защо никога не ни е казвала?, и той няма какво да отговори. Писна ми да го гледам наоколо. Нищо не мога да свърша както трябва, когато е тук. Знаеш ли какво иска той? Иска да си затварям устата. Иска да съм миличка и послушна и да си мълча като Хоуп. Но аз не съм като Хоуп и не искам да бъда като Хоуп.
— Не мисля, че иска това. Казвал ли го е някога?
— Не би го направил, но аз знам. Мога да видя как гледа нея и как гледа мен. Различно е.
— Мислех си, че е доста симпатичен.
— Така е искал да си помислиш. Преструвал се е.
— Изглежда истински разтревожен за майка ти.
— Да-а, защото ако тя не се оправи, ще останем на неговите ръце. Това ще наруши стила му на живот. Защо го защитаваш? Не знаеш дори половината неща. Трябва да видиш с каква жена се среща. Джил. Джак и Джил. Можеш ли да си представиш? Толкова е хубава, че ще ти се догади.
— Ще се жени ли за нея?
— Горката тя, ако го направи. Той е неверен. Няма да мине много време и ще търси нещо ново.
— Така ли постъпи с майка ти?
— Защо иначе ще се развеждат? — върху телефонния апарат се чу щракване на бутона „друг разговор“. — Защо заставаш на негова страна? Нали уж си ми приятелка, Лидия? Почакай така… — тя натисна бутона. Беше Брендън. Обикновено разговорът с него не я караше да бърза да прекъсне разговора си с Лидия, но в този момент Саманта й беше страшно ядосана, затова продължи с Брендън: — Лидия е тъпа! — каза тя веднага на Брендън.
— Значи знаеш за партито?
— Какво да знам?
— Тя не ти ли каза? Трябваше да го направи.
— Какво да ми каже?
Последва пауза, после едно мекушаво:
— Може би трябва да й се обадиш.
— Брендън, кажи ми!
— Родителите й остават вкъщи — смотолеви той.
— Какво?
— Лидия се изпуснала, че след бала ще идват също и момчета, и те променили плановете си. Ще си бъдат вкъщи през цялата нощ.
— Лидия се изпуснала?! — възмутено въздъхна Саманта. — Как е могла?
— Някои от другите родители започнали да се обаждат на нейните и да задават въпроси, така че се разбрало.
— Трябваше да се сетя — Лидия беше най-добрата й приятелка от трети клас, но напоследък бе твърде мека. През цялото време нервничеше за партито. Страхуваше се, че някой ще повърне, родителите й ще открият защо и ще я накажат. — Тя е тъпа. Това проваля цялата работа.
— Защо?
— Забрави за бирата, ако родителите й са там.
— Да, но майка смяташе, че те ще бъдат там, така че сега няма да загазя. Освен това ще стоят в друга стая. Няма да е толкова зле.
— О, не! Жалък си като Лидия — когато той не каза нищо, Саманта измърмори: — Този бал ще бъде адски скучен. Не съм сигурна, че искам да отида.
За миг той замълча.
— Какво искаш да кажеш?
— Може да не отида!
Трябваше да протестира. Ако беше на негово място, щеше да го направи. Но явно очакваше твърде много от Брендън. Като помълча още малко, той попита:
— Ами аз?
— Мисля, че трябва да вземеш Яна.
— Така ли?
— Да. — Тя нямаше намерение да отива на бала с някакъв мухльо.
— Наистина ли не искаш да ходиш?
— Наистина. Обади се на Яна.
Той не можа да измисли нищо, освен едно тихо:
— Е, добре. До утре.
Саманта затвори телефона. Беше бясна. Откога само чакаше да иде на бал — най-вече заради лимузините и бирата на събиранията през нощта. Беше ходила на безброй дискотеки. Ако и това беше нещо подобно, по-добре да беше купила глупавата синя рокля, която баща й хареса. Но това беше бал! Предполагаше се, че ще е нещо по-различно.
Лидия, Брендън! Никой от тях нямаше достатъчно смелост, никой от тях не притежаваше усет за авантюри. Бяха едни големи бебета. Тя ли бе единственото изключение?
Не, познаваше още един човек. Вдигна телефона и набра номера му. Знаеше го наизуст, беше го набирала много пъти, макар да не бе правила нищо, освен да слуша гласа му.
Пулсът й се ускори, като го чу сега — плътен, хубав глас на седемнайсетгодишен.
— Ало?
— Здравей, Тийг. Обажда се Саманта. Онази от автобуса за училище.
Гласът омекна, очевидно придружен от усмивка.
— Мисля, че познавам Саманта от училищния автобус, само че не съм я виждал в него вече цяла седмица.
— Майка ми е болна, затова татко ни кара. Как вървят нещата?
— Сега — по-добре. Започвах да си мисля, че ме отбягваш.
Тя се засмя.
— Не бих го направила. Искам да кажа, че настоявам пред татко да взема автобуса, но той казва: Искам да закарам сестра ти, а тя няма да дойде без теб. Така че съм принудена да се кача в колата.
— Ей, твоята майка ли беше катастрофирала?
— Да — отвърна Саманта и се почувства по-особено. — Карала към Кармел, когато някой я блъснал. Колата изхвръкнала от пътя и прелетяла над скалите. Стояла под водата доста време. Мама диша отново, но е в кома и не знаят дали ще се събуди. Прекарваме всяка свободна минута при нея в болницата.
— Страшно ли е?
Саманта сви рамене.
— Не, нищо особено. След известно време забравяш за апаратите и тръбичките. Искат от нас да говорим с нея и ние това правим. Казват, че ни чувала и че ако нещо може да я върне в съзнание, това са нашите гласове.
— Страхотно.
— Въпросът е, че съм толкова заета с мама и болницата, та не мисля за нищо друго, но татко каза, че мама би искала да ида на моя бал. Той е в събота вечер, но просто не съм поканила още никого. Ти какво мислиш? Искаш ли да дойдеш с мен?
— Къде е това?
Сърцето й се сви. Тийг беше в единайсети клас — неговият бал щеше да е в хотел.
— В училище — измънка тя и побърза да продължи, — но въпросът е, че няма да стоим там дълго. Имам предвид, че това ще е един скапан малък бал, но щом мама иска да ида, мисля, че трябва да отида. Имам страхотна черна рокля, която според татко е прекалено секси за моята възраст, което показва колко разбира от тези неща. Е, искаш ли да дойдеш?
— Разбира се — той отново се усмихваше, — ще дойда.
Тя също се усмихна.
— Страхотно!
Хоуп седеше на пода в стаята си. До нея лежеше една отворена книга, но тя разглеждаше календара — онзи, който Рейчъл й беше направила с различни водни бои за всеки месец. Гуинивер лежеше в скута й, свита на малка топка.
Като вдигна внимателно котката, Хоуп се изправи и отиде по чорапи да търси баща си. Нямаше го в дневната, нито в кухнята; не беше в килера, нито в стаята на майка й. Намери го в ателието, беше се облегнал на една стена с кръстосани крака и скръстени ръце. Изучаваше много съсредоточено картините, наредени на отсрещната стена.
Тя застана тихо до вратата и си каза, че може би трябва да се махне и да дойде по-късно. Но искаше да поговори с него.
— Здравей, миличка — каза той и погледна краката й. — Къде са ти ботушите?
— В стаята ми. Какво правиш?
— Гледам нещата на майка ти. Добри са.
— Наистина ли ще довършваш картините й?
— Не знам, беше просто една идея. Какво мислиш ти? Майка ти ще се сърди ли, ако го направя?
Хоуп не смяташе така. Тя никога не беше чула Рейчъл да казва нещо лошо за Джак. Сам й натякваше, че просто не е слушала, но не беше така.
— Тате!
— Какво, миличка?
— Утре ще стане една седмица. Смяташ ли, че мама ще се събуди?
— Да, просто ще отнеме повече време, отколкото се надявах.
— Какво казват лекарите?
— И те чакат. Доволни са, че състоянието й не се влошава.
Хоуп предположи, че щом Рейчъл е добре, то тогава лошите й предчувствия са свързани с котката. Тя вдигна ръце, така че да може да отърка лице в козината й. Мекичка, както винаги. Но нещо не беше наред.
— Но Гуинивер се влошава. Мисля, че вече не ме чува. Пляскам с ръце, а тя дори не обръща главата си. Тя ще умре скоро, тате.
Той се присегна и погали Гуинивер зад ушите.
— Боли ли я?
— Не. Щеше да мяука, ако я болеше — Хоуп преглътна. Гърлото я стягаше — трябваше да изкарва думите насила. — Тате, какво ще правя, когато тя умре?
Той се замисли.
— Ще си тъжна. Ще тъгуваш за нея.
Не това беше имала предвид Хоуп.
— Какво ще правя с нея? Имам предвид, че не мога просто… да я изхвърля навън като парцал.
Джак се ядоса.
— Не трябва да се тревожиш за това сега, Хоуп. С това не постигаш нищо. Тази котка не ми се струва готова да умре.
— Готова е, знам, тате. Чувствам го.
— Просто си уплашена.
— Не — настоя тя. — Това наближава. А аз какво ще правя?
Той се намръщи — не толкова ядосан, колкото несигурен.
— А ти какво искаш да направиш?
— Искам да я погреба.
Джак се улови за тила и за миг задържа ръката си. Тя виждаше, че той не знае какво да прави. Саманта беше права, той не мислеше като тях.
— Окей — каза той, с което я изненада. — Можеш да я погребеш. Сигурно има гробище за домашни любимци наблизо.
Но Хоуп не искаше гробище за домашни любимци. Не искаше да се налага да ходи там с кола, за да види Гуинивер. Искаше котката да е наблизо, искаше и котката да знае, че тя е наблизо.
— А може да я погребем и в гората — предложи Джак, като погледна през прозореца. — Някъде наоколо. По-добре ли ще се чувстваш, ако направим така?
Много по-добре, помисли си Хоуп и кимна.
— Дадено — каза Джак и я придърпа към себе си.
Тя не каза нищо за известно време, защото гърлото отново я стегна. Този път изпита облекчение, че Сам не беше права. Той наистина разбираше. Това означаваше, че ги обича.
— Тате — прошепна тя, за да не я чуе Сам, — няма да ни оставиш сами, нали?
— Как бих могъл да го направя?
Хоуп знаеше, че ако Сам го ядосваше прекалено често, той би искал и би могъл да го направи.
— Ако мама не се събуди и ти трябва да се връщаш на работа в града, би могъл да наемеш някого да стои тук.
— Няма.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Тя въздъхна. Още по-тихо, едва дишайки, тя каза:
— Обичам те.
Той не отговори, но тя усети бузата му върху главата си. И в този миг миналото се върна и тя повярва.
Когато се събуди на следващата сутрин, Гуинивер не бе помръднала от мястото, където я беше оставила предната вечер. Уплашена, Хоуп се наведе близо до нея — толкова близо, че котката би почувствала дъха й.
— Гуин? — прошепна тя и потърка с пръст бузата й. Когато почувства съвсем слабото й помръдване, въздъхна.
Тя обгърна внимателно котката и легна до нея, като си мислеше: „Гуинивер, обичам те, Гуинивер, обичам те.“ После чу в отговор слабо като шепот мъркане, но то заглъхна. Хоуп не помръдна в продължение на няколко минути.
— Гуин? — прошепна тя. Погали котката по главата и зачака да чуе мъркане, погали я отново и отново зачака. Когато не последва нищо, зарови глава в изстиващата козина на Гуинивер и се разплака.
— Хоуп? — извика Джак, като вървеше към стаята й. — Станала ли си?
От гърдите й се изтръгваха мъчителни ридания. Когато се опита да ги спре, те станаха още по-силни. Тя прегърна по-здраво котката. Надяваше се, че е сгрешила… Чувстваше огромна празнота, някаква зейнала дупка, безкрайна самота.
— Миличка? — Джак я погали по главата. — Хоуп, какво има?
Той докосна котката и задържа ръката си за малко. И точно когато Хоуп си мислеше, че не знае какво ще прави, защото всичко, което обичаше, я напускаше, Джак се наведе по-близо над нея и я прегърна заедно с котката.
Не каза нищо, просто стоеше така, сякаш ги пазеше. А когато Саманта влезе да пита кога ще тръгват, каза:
— Хоуп няма да ходи никъде днес. Гуинивер току-що умря.
— Съжалявам, Хоуп — рече съвсем тихо Саманта и се приближи.
— Ще я погребем тук — каза й Джак. — Искаш ли да вземеш автобуса днес?
Хоуп не чу отговора. Започна отново да плаче, защото думите бяха твърде истински. Гуинивер току-що умря. Освен това точно в този момент Саманта не й бе нужна. Онзи, от когото имаше нужда, я прегръщаше силно.
Ако някой беше казал на Джак, че докато жена му е в кома и фирмата му затъва, той ще цепи дърва на трески, за да прави мъничък ковчег за котка, би го пратил в лудница. Но това, изглежда, беше най-доброто нещо в момента.
Хоуп седеше на земята наблизо. Гуинивер лежеше увита в избелялата от пране пелена на големи квадрати, която Рейчъл беше изплела и с която Хоуп спеше през първите осем години от живота си. Макар одрипавяла, тя бе най-ценното й притежание. Щом уви Гуинивер в нея, Хоуп спря да плаче. Държеше вързопчето, сякаш е злато.
Джак изпитваше някакво удовлетворение, докато сечеше цепениците и забиваше пирони. Когато малкият ковчег бе завършен, той изкопа гроб, доста по-дълбок, отколкото беше нужно, но не искаше други животни да го разровят. Освен това му беше приятно да работи, да се поти и да се задъхва.
Измори се достатъчно, така че когато Хоуп постави малкото вързопче в ковчега и той го закова с пирони, сложи го в дупката и започна да го покрива с пръст, вече не се чувстваше толкова тягостно.
Хоуп заплака. Беше неизбежно. Джак я прегърна и я остави да се наплаче. После седнаха, ей така, просто за малко — и отново всичко му се стори абсурдно. Последното, за което Джак имаше време, беше да се мотае из гората в понеделник сутрин. Трябваше да се изкъпе и да посети Рейчъл, после да отиде на работа в града. Но Хоуп имаше нужда от тези неща. Трябваше да си признае, че те успокояваха и него.
Седяха един до друг и гледаха гроба на Гуинивер. След известно време, с глас, който още напомняше плач, Хоуп попита:
— Знаеш ли защо избрах точно това място?
— Не. Защо?
— Заради гледката. — Тя посочи напред. — Виждаш ли през дърветата? Тук каньонът се отваря.
Джак проследи линията на пръста й. Отвъд него, в дълбочина, която фината като паяжина мъгла й придаваше, се виждаше цяла палитра от горскозелено. Обърна се към Хоуп да сподели красотата му, но тя беше обърнала глава и присвила очи.
— Ако погледнеш отвъд него — доста по-далеч дори, — онова, което прилича на облаци, всъщност е океанът.
— Откъде знаеш?
— Ако бяха облаци, щяха да са бяло-сиви или черно-сиви. Тези са синкавосиви. Можеш ли да видиш?
Наистина можеше.
— Мама ме научи на това. Както и да слушам — тя наклони глава. — Чуваш ли я?
— Тишината ли? Разбира се.
— Не — скара му се тя е лека усмивка, — рекичката.
Той се заслуша.
— Това е тишината.
Тя поклати глава.
Джак можеше и да поспори, но щом Рейчъл беше чула рекичка, значи имаше рекичка. Нямаше защо да го поставя под съмнение. Рейчъл чувстваше природата. Това бе едно от нещата, с които отначало го беше заинтригувала. Веднъж в Таксън го накара да седи с нея в пустинята часове наред със затворени очи и да слуша. Той беше чул припкането на някакъв плъх, плъзгането на змия. Беше доловил как шепне вятърът в кухото като флейта стъбло на една захарна палма.
Спомняйки си това сега, седнал сред тази красота, от която на човек му спираше дъхът, той почувства от какво се беше отказала Рейчъл, когато се бе преместила в Сан Франциско с него. Тя живееше и дишаше с природата. Беше така свързана с флората и фауната, както много малко други хора.
Затова Джак се заслуша да чуе звука на рекичката. Наостри уши, като се постара да отдели външния свят от шума на кръвта в слепоочията си. И го чу — един едва доловим шепот доста далече отляво.
— Ей там? — посочи той.
Хоуп се засмя доволно и кимна.
— На колко път е оттук? — попита Джак.
— На пет минути. Спуска се надолу към океана. Проследила съм целия й път с мама.
— Къде пресича шосето?
— Минава под един мост. Ще ти го покажа някой път — каза тя, но някак по-несигурно и без да го поглежда.
Джак знаеше какво си мисли Хоуп — че щом Рейчъл се събуди, той ще си тръгне. Но дори Рейчъл да се събудеше в същия ден, тя все още щеше да се нуждае от помощ. Е, може би нямаше да го иска край себе си през цялото време… Но пролетта вече си отиваше, наближаваше лятото. Тук вече имаше нови нюанси на зеленото. Идеята за една разходка покрай течението на реката изглеждаше много примамлива.
Той се усмихна. Беше обзет от същото чувство на радостно очакване, което изпита, когато шофираше обратно към Биг Сур предишната вечер.