Барбара Делински
Крайбрежен път (7)

Шеста глава

Джак Макджил напомняше на Катрин за бившия й съпруг. Рой притежаваше същата арогантност и беше също така късоглед. И до днес си мислеше, че причина за развода е била неспособността й да удовлетворява нуждите му, което всъщност беше голям майтап — той се нуждаеше само от най-основни неща: храна, дрехи, секс. Всяка глупачка би му свършила работа.

Неспособна да задоволи нуждите му? Не точно неспособна, нежелаеща бе по-точната дума. Той не искаше да признае, че тя също имаше нужди. Дълго време това нямаше чак толкова голямо значение за нея. Катрин си имаше кариера, приятели, беше намерила другаде лоялност, чувствителност и интелектуален стимул. Но единствения път, когато се нуждаеше от него, той не й помогна. След това отказа повече да изпълнява ролята на лична прислужница.

Катрин беше първата му жена. В момента той се развеждаше за трети път в продължение на пет години. Това доказваше, че тя го бе напуснала с основание. Той беше тарикат — хитър, повърхностен и егоцентричен.

Не съди за нещата по външността им, беше научила от горчивия си опит с Рой. Заслепена от опаковката, не бе видяла истинската му същност, или по-скоро — липсата й. Първо Рой, след това Байрън. Различни мъже, а болката — една и съща.

Скръстила ръце и свела очи, тя се опита да забрави за тях, докато се качваше с асансьора до кафенето в болницата. По принцип тя не обичаше подобна обстановка, а пък тази — още по-малко. Но затова пък тук се оправяше отлично. Запъти се направо към мястото, където бяха оставени пакетчетата с чай, напълни пластмасова чашка с гореща вода и плати, след това седна на една от малките масички. И започна да се чуди колко време щеше да се мотае наоколо Джак Макджил, ако Рейчъл останеше дълго в кома.

Топеше пакетчето с английски чай с повече енергичност, отколкото бе нужна, когато чу някой да казва:

— Извинете, не сме ли се виждали преди?

Тя вдигна поглед. Мъжът, който я гледаше с любопитство, беше облечен в блейзър, риза с вратовръзка и джинси. Косата му изглеждаше мокра. Беше слабо прошарена, гъста и добре подстригана. Катрин забелязваше такива подробности заради работата си. Мъжът имаше доста приятна външност. Но пък и тя беше хубава. А той току-що бе завързал разговор по възможно най-баналния начин.

Изражението й недвусмислено го показваше.

Мъжът обаче не изглеждаше смутен от това.

— Мисля, че се видяхме вчера сутринта. Рано сутринта — каза той и протегна ръка. — Стив Бауер.

Аха, неврологът на Рейчъл! Никога нямаше да го познае така, както беше облечен сега — спретнато и без хирургически екип.

Макар срещата им да започваше банално, тя също подаде ръка.

— Катрин Евънс. Приятелка съм на Рейчъл Кийтс. Днес виждали ли сте я?

— Сутринта. След това влязох за операция. — Той хвърли поглед към кафе машината и вдигна пръст предупредително. — Имам нужда от нещо ободряващо.

Катрин не обичаше да й нареждат да чака. Рой имаше подобен навик — да използва допълнителни жестове, за да й обясни нещо — като че ли без тях нямаше да го разбере. Предупредителният жест, който Стив Бауер направи, не беше чак толкова категоричен, но все пак вдигнатият му пръст беше достатъчно красноречив.

Първият й импулс бе да стане и да си тръгне. Но не го направи — заради Рейчъл.

— Сега е по-добре — каза той между две посръбвания от чашката, изпускаща пара. — При Рейчъл ли бяхте?

— Да. Без промяна е. Не може ли да се направи още нещо за нея?

— Не е дошло времето. Но пък състоянието й не се влошава и това вече е добър знак.

Катрин почувства леко раздразнение. Ставаше все по-нетърпелива и започваше да се безпокои за Рейчъл.

— Вие, лекарите, все така говорите, но аз ще ви кажа, че това нищо не означава. Комата е все едно да си на крачка от смъртта. Не искам тя да прави тази фатална крачка.

— Знам — той се облегна назад.

Очакваше, че ще започне да я успокоява, но той не го направи. След това мислеше, че ще започне да й обяснява колко изтощителна е работата му, колко трудно и мъчително е да се работи с живи хора. Когато не направи и това, тя попита:

— Как издържате?

— На кое? На чакането ли? Такава е стандартната процедура при контузия на главата. Наблизо ли живеете?

— Не много близо — отговори тя, като разбра какво си мислеше той.

— Струва ми се, че ви познавам.

— Нали се видяхме вчера.

— И тогава ми изглеждахте позната. — Беше искрено учуден. — Може би греша. Когато срещне някое запомнящо се лице, човек започва да си мисли, че познава човека отпреди. Никога ли не сте работили тук?

— Не. — И за да му покаже колко са абсурдни предположенията му, а може би и за да го шокира така, както бе шокирала Макджил, тя добави: — Аз съм фризьорка.

Замисълът й пропадна. Той даже се заинтригува:

— Така ли? Къде, в Монтерей ли? Знаете ли, имате страхотна коса.

Катрин отегчено погледна тавана.

— Говоря сериозно — каза той.

— Точно това ме безпокои. Аз стоя тук и се притеснявам за най-добрата си приятелка, която лежи в кома, докато вие и другите лекари не можете да й помогнете, а вие правите комплименти за косата ми.

С лека усмивка, той започна извинително:

— Това беше просто невинен коментар.

— Съвсем неподходящ!

— Не, щеше да бъде неподходящо да обсъждам с вас състоянието на приятелката ви или пък, още по-зле, да ви давам празни обещания за излекуването й. Вместо това аз си позволих да споделя едно мое наблюдение. Вие наистина имате страхотна коса. И хубави нокти. Как успявате да ги поддържате така, след като цял ден се занимавате с миене на хорските глави?

Катрин го погледна втренчено:

— С гумени ръкавици.

— Ваш ли е фризьорският салон?

Фризьорският салон беше неин, но не искаше да му каже това. Не знаеше защо лекарите смятаха, че само те могат да задават въпроси. От една страна държаха на официалното обръщение доктор, а в същото време си позволяваха да се обръщат към пациентите си на малко име.

— Къде живеете? — попита тя, като се съмняваше, че ще получи отговор.

Но той й отвърна:

— На улица „Пасифик Гроув“.

О, боже мой! „Пасифик Гроув“ беше в много аристократичен квартал.

— Купих си една малка къща там преди седем години — започна той. — Надолу по улицата, която почва от брега.

— Имате ли семейство?

— Бивша жена плюс двама сина и една дъщеря, отдавна пораснали и живеещи в собствени къщи.

Признанието му я изненада. Кожата му бе много гладка, въпреки посивелите коси. Даваше му не повече от четирийсет и пет години.

— На колко сте?

— Петдесет и три.

И сигурно беше генетично здрав. Късметлия…

— А вие на колко сте? — попита той на свой ред.

Почувства, че той внезапно я изведе от равновесие. Катрин въздъхна и стана, като взе чая със себе си.

— Достатъчно стара, за да знам, че е по-добре да се върна при моята приятелка. Нямам много време, довиждане.

 

 

Десетина тийнейджъри чакаха Джак, когато спря с колата пред училището. Хоуп отвори първа и се качи на малката задна седалка.

— Как е мама?

Стомахът му се сви от този въпрос. Постара се отговорът да прозвучи колкото може по-естествено.

— Доста добре. Но още спи.

Саманта се пъхна на мястото до шофьора, сочейки към другите деца, струпани на тротоара откъм отворената врата:

— Това са приятелите ми — Джошуа, Адам, Шели, Хедър, Бренда, Аманда, Сет и Лидия, ти я познаваш. Интересуват се как е мама. Събуди ли се?

Вдигнал ръка за общ поздрав към всички, той отвърна:

— Не още. Но е добре.

— Оправя ли се? — попита момичето, навело се най-близко до Саманта. Предположи, че това е Лидия, която познаваше само по име. Макар че не би имало някакво значение, ако я познаваше отпреди. Тя изглеждаше абсолютно копие на другите момичета — прилепнала тениска, тесни джинси, дълга коса. Всъщност Лидия не беше точно като останалите — все още носеше скоби на зъбите и изглеждаше по-скоро сладка, отколкото изтънчена. Имаше лъскава и добре сресана коса с естествени къдрици. Като погледна още веднъж, той забеляза, че косите на Саманта са най-прави и че тя изглеждаше най-изтънчена от цялата групичка.

Джак не беше сигурен дали това бе хубаво или лошо.

— Докторите казват, че се оправя — отговори той.

— Може ли да я посетим? — попита друго момиче, на което изобщо не знаеше името.

— Може би след ден-два.

Едно момче ненадейно изникна сред момичетата, на външен вид — по-малко от тях.

— Аз съм Брендън. Мама ме помоли да ви кажа, че тя е задвижила нещата за бала, така че не трябва да се безпокоите за нищо. Тя говори с майката на Саманта в понеделник и всичко е уредено.

Саманта избута приятелите си назад.

— Трябва да тръгваме — и затръшна вратата.

— Какво е уредено? — попита Джак.

— Подготовката за бала. Хайде да потегляме. Искам да видя мама.

Джак запали мотора.

— За какъв бал става въпрос?

— Този, за който ми е нужна рокля. Казах ти за него.

Може и да му бе казала, но той не можеше да си спомни — толкова много неща му се бяха струпали.

— Какъв бал? Та ти си само на петнайсет.

Зад него се чу умолително обяснение, което явно имаше за цел да предотврати караницата:

— Девети и десети клас имат пролетен бал.

— Кога?

— Следващата събота — отговори Саманта. — Трябва да си купя рокля тази седмица. Обеща, че ти ще ми купиш, ако мама не е добре. Тя трябваше да се е събудила вече. Това не е хубаво.

— Не е ли? — намеси се изплашено Хоуп, неспособна повече да стои мълчаливо.

— Всичко е наред — каза Джак. — Лекарите са доволни от подобрението.

— Какво подобрение? — попита Саманта.

— На жизнените й функции. Всичките са с добри показатели — не знаеше какво друго да каже. Очакваше Рейчъл да бъде в кома само ден-два. Смяташе, че вече трябваше да се е събудила. Чакането го изнервяше.

— Татко! — чу той от задната седалка.

— Какво има, Хоуп?

— Какво ще правим с моя пикник? Мама трябваше да го организира, ама щом й е счупен кракът, няма да може да кара колата. А това означава, че трябва да ходим до училище и обратно, да викаме други майки, да си събираме нещата от училище, и какво ли не още.

Джак се почувства като натоварен с тухли човек, който започва да се олюлява при прибавянето отгоре на всяка следваща тухла. С купуването на роклята за бала щеше да се справи — трябваше само да стои в магазина, да казва да или не и накрая да използва кредитната си карта. Да организира пикник обаче беше съвсем друго нещо. Щеше да му отнеме много време, нямаше да бъде в свои води, а освен това го чакаше и огромна работа. Можеше да не обръща внимание на всичко това за два-три дни. Но то трябваше да се свърши и тази мисъл тегнеше на съзнанието му.

Можеше да напълни колата с двулитрови бутилки с газирана вода и да закара децата до определеното място. Но да ръководи целия пикник? Трябваше да дойде и друг родител, който разбираше от тези неща.

— Ще се обадя на учителката довечера. Имаш ли й номера?

— Мама го има. Кажи й също и за Деня на професията. Мама не може да го организира.

— А изложбата й? — изведнъж попита Саманта.

— Каква изложба?

— Мама трябваше да има изложба в галерията на Емет. Тук, в Кармел.

— Знам къде е галерията на Емет — светът на изкуството не му беше толкова чужд. По очарователните малки улички на Кармел галериите бяха наредени една до друга. „П. Емет“ беше от най-добрите. Това силно го впечатли.

— Откриването е след две седмици. Ами ако тя не се събуди дотогава?

— Ще се събуди — увери ги той. Списъкът на събитията, които Рейчъл пропускаше, ставаше твърде дълъг. А той беше само временен заместник.

— Но все пак какво ще стане, ако не се събуди? Или пък се събуди една седмица преди това? Картините не са довършени. Тя нещо беше притеснена за тях. Ще трябва да говориш с Бен.

— Кой е пък този Бен?

— Бен Уулф, управителят на галерията. Той организира изложбата на мама. Тя излиза с него — добави Саманта, доста самодоволно според Джак. — Е, нали сте разведени. Не смяташ, че тя ще си стои сама! И ти си имаш приятелка. Какво казва Джил за твоя престой тук?

— Джил разбира, че аз имам отговорности — каза той. Джил поне му влизаше в положението. Не беше говорил с нея от понеделник. Май й дължеше поне едно обаждане.

— Бен продава повече работи на мама, отколкото другите галерии. А сега й урежда самостоятелна изложба.

Джак подсвирна, още по-впечатлен.

— Какво ще стане, ако картините й не са готови? — попита Саманта. — В близките месеци Бен няма да има друга възможност за уреждане на самостоятелна изложба. А мама страшно я искаше. Какво да правим?

Джак усети допълнителен товар върху и без това вече приведените си от тежести плещи.

— Ще говоря с Бен — каза той, но реши да отложи това си намерение за по-късно. Преди всичко искаше Рейчъл да се събуди, и то колкото можеше по-скоро.

Намерението му обаче да отложи срещата се провали. Бен Уулф беше в болницата, когато Джак и децата пристигнаха. Той имаше кестенява коса, носеше очила с телени рамки, а на ръст и тегло си беше обикновен човек, който едва ли щеше да привлече внимание при своето появяване. Със сигурност не беше изключителната личност, която Джак си представяше като подходящ приятел на Рейчъл. А тя бе смятала Джак за консервативен! Та този Бен Уулф бе истинско въплъщение на консерватизма, но това работеше в негова полза. Като гледаше чисто бялата му риза, прилежно пъхната в шити по поръчка сиви панталони, и имаше предвид репутацията на галерията на Емет, Джак предположи, че той беше достатъчно способен.

Жената с него обаче беше нещо съвсем друго. Всичко в нея говореше за бунтарство: розовите кичури в косата й, нанизът от половин дузина обици на едното й ухо, многоетажната й блузка и оскъдната й поличка. Очевидно беше човек на изкуството. Джак предположи, че няма трийсет години, и я определи като скулпторката от читателската група на Рейчъл още преди да се запознаят.

„Бен Уулф. Чарлийн Авалон“. Джак кимаше с глава, докато те се представяха, но после бързо се съсредоточи върху Рейчъл. Лицето й беше спокойно, бледно и застинало. Не бе мръдвала, откакто я бе видял за последен път.

Погали страните й, след това взе ръката й. Така се чувстваше малко по-добре — сякаш имаше абсолютното право да бъде там.

Момичетата стояха до него и се вглеждаха смутено в Рейчъл. Той се обърна към Хоуп:

— Искаш ли да й кажеш какво прави в училище днес?

— Не изкарах контролното по математика — обяви Саманта, преди Хоуп да успее да заговори.

— Не изкара контролното ли? — попита Джак разтревожено, защото представянето й в училище внезапно бе станало негова грижа.

Хоуп се намеси плахо:

— Казва това само за да види дали мама ще я чуе. Здрасти, мамо, това съм аз, Хоуп. Още съм с ботушите, дето ми носят късмет.

— Това е много тъпо — коментира Саманта.

— Не, не е тъпо. Като ги нося, си мисля за неделя вечерта. Ще ги нося, докато мама се събуди — Хоуп се обърна към Рейчъл и добави: — Гуинивер е у Дънкан. Надявам се, че е добре — тя вдигна очи и погледна Джак тревожно. — Отиде ли да видиш как е?

Трябваше да се сети за това.

— Предположих, че Дънкан е излязъл с овцете си — той погледна часовника си. — След малко ще опитаме да му се обадим.

— Чарли познава Дънкан. Тя често го посещава.

— Той има един навес, пълен със стари ръждясали железарии — каза Чарлийн. Бе застанала откъм краката на Рейчъл с вперени в нея очи. — От време на време ми позволява да си взимам неща, от които имам нужда за моята работа.

— С метал ли работите?

— Работех с глина, докато не срещнах Дънкан. Рейчъл ни запозна.

Дънкан и Чарли? Ако Дънкан бе твърде стар за Рейчъл, то за Чарли беше определено стар.

— Как се запознахте с Рейчъл?

— Илайза ни запозна.

— Илайза?

— Вчера я срещна — обърна се към него Саманта. Джак не си спомняше да е срещал никаква Илайза, но реши, че е по-благоразумно да не спори. Бяха идвали много приятели, не им беше обърнал особено внимание. — Тя държи хлебарски магазин в града — продължи Саманта.

— Как се запозна майка ти с нея?

— В хлебарницата — отговори Хоуп. В гласа й прозвучаха нотки на невинно удоволствие. — Това е място, в което освен всичко друго правят и сандвичи. Когато се преместихме тук, ходехме на различни места да ядем, но непрекъснато се връщахме при Илайза, защото тя правеше специалитети за Сам и мен, а после тя и мама започваха да си приказват, докато ние помагахме в кухнята.

— На теб нямаше да ти хареса — каза Саманта, отмятайки косата си. — Там винаги има опашка и трябва да си чакаш реда заедно с всички останали.

Джак наистина мразеше да чака в ресторанти. Нима това беше толкова лошо? Той просто мразеше чакането. Ти го знаеш, Рейчъл, нали? Една мъничка част от теб сигурно се наслаждава на това.

— Ти всъщност не си помагала в кухнята, нали? — попита той. Беше сигурен, че това не бе разрешено.

— Е, ние не готвехме — призна Саманта, — но пък вършехме други работи — сгъвахме салфетки и украсявахме таблото с менюто. Илайза е много готина.

Джак се обърна към Чарли:

— Как се запознахте с Илайза?

— Някога работех за нея. И все още го правя, но в повечето случаи просто се отбивам да я видя. Ние сме приятелки.

— И тя ли е в читателската група?

Чарли кимна, после погледна тревожно към Рейчъл.

— Изобщо не очаквахме това в понеделник — тя стисна обицата на ухото си. — Няма да й хареса този гипс, само ще я бави — и пак погледна към Джак. — С Бен се чудехме какво да правим с изложбата. Вие нали знаете, че се подготвя изложба на Рейчъл?

— Знам, разбира се — каза самодоволно Джак, сякаш цял живот го е знаел. — Откриването е след две седмици. Предполагам, че ще се събуди много преди това:

— И все пак гипсът ще създава проблеми.

Превързаната ръка също беше проблем. Макар по-важната част от таланта да се намираше в главата, тялото беше основният инструмент, с който боравеше мозъкът.

Джак потърси с очи Бен Уулф.

— Може ли да поприказвам с вас за малко? — като издърпа Саманта да заеме неговото място до Рейчъл, той излезе навън в коридора. Когато Бен дойде, Джак го попита: — Съществува ли възможност да се поотложи изложбата?

— Опитвам се, но нищо не става. — Бен поклати глава. — Свързах се с всички други, които са планирани да правят изложби, но нито един от тях не може да се приготви толкова бързо. Лятото е активен туристически сезон, затова изложбената ни площ се използва интензивно, а това означава, че нямаме достатъчно място за повече от една изложба наведнъж. Програмата е сгъстена чак до септември.

— Колко от работите на Рейчъл са готови?

Бен побутна очилата си нагоре.

— Не съм много сигурен… Тя ми обеща осемнайсет. Готови са вероятно само пет или шест, но нито една не е сложена в рамка.

Джак се чудеше как бе станало това. През всичките години, когато Рейчъл идваше да го вземе от летището, тя никога не бе закъснявала. А имаше и случаи, когато й се беше обаждал в последния момент. Доста често тя идваше направо от работа — разрошена и миришеща на разредител за боя или пък цялата в лепило от нещо, което правеха с момичетата, но ухилена до уши. Винаги засмяна и винаги навреме. Тя се гордееше с това.

— Не е нейна вината — поясни Бен. — Тя всъщност ни правеше услуга. Друг художник трябваше да има изложба по това време, но избра Лондон. Работите на Рейчъл се продават толкова добре, че съвсем логично се спряхме на нея да излага вместо него. Тя обича сама да си поставя картините в рамки, но ако нещата не се оправят, може да ги подготвим в залата — той пъхна ръка в джоба си, погледна назад към стаята и понижи глас: — Как всъщност стоят нещата — дълго ли ще бъде така?

— И аз не знам. Може ли изложбата да бъде по-малка?

— Да, макар да не ми се ще, особено когато повечето от работите са почти готови. Може би ако дойда и хвърля едно око на картините, ще получа по-ясна представа какво е положението.

Джак беше изненадан, че Бен още не е сторил това. Ако Бен и Рейчъл ходеха сериозно, той щеше да е посетил вече ателието й. Изкуството на Рейчъл беше неделима част от нея, нещо като предварителната любовна игра. Правенето на любов сред маслени бои за Джак бе едно от нещата, които го възбуждаха. Това бе започнало още в жегата на Таксън, когато миризмата на маслени бои щеше да е просто потискаща, ако не я разреждаха с пот и секс. Поне така си казваха те, при положение че имаха един вентилатор на тавана, който обаче ни най-малко не охлаждаше страстите им. Не ги охлади и появяването на децата. Вратата на ателието се заключваше и те много често прибягваха до ключа.

— Няма нужда да го правите — каза Джак.

Бен Уулф изглеждаше твърде умерен за Рейчъл. Той никога не би представлявал предизвикателство за духа й, никога не би поискал да прави любов сред маслени бои. Беше твърде изряден, безличен. Нищо от това, което правеше в леглото, не можеше да се сравни с нещата, които Джак бе правил.

— Аз ще видя картините. Имате ли визитка? — след малко, държейки визитната картичка на Бен в ръцете си, Джак допълни: — Ще ви съобщя какво съм намерил.

 

 

Джак случайно откри седем фотографии. Попадна на тях още вечерта — след като почисти остатъците от пицата и се обади на учителката на Хоуп заради пикника, и след като поработи два часа с лаптопа си над няколко проблема по проекта в Бока, изпратени му по факса. Вече беше твърде уморен, за да преглежда картините в ателието на Рейчъл, и започна да рови в чекмеджетата й. Синди Уинстън бе предположила, че Рейчъл ще се чувства по-добре в обичайните си дрехи, а може би — и момичетата, ако я виждаха в тях. Като се вземеше предвид гипсираният й крак, една нощница би била подходящо облекло.

Не ставаше въпрос за благоприличие, понеже нощниците на Рейчъл бяха много консервативни. Тя винаги бе облечена в топли фланелени дрехи. Казваше, че нощите в Сан Франциско са твърде влажни, за да спи сама и разголена в огромното за сам човек легло. Двойното й легло в Биг Сур бе малко в сравнение с онази спалня, на която някога спяха заедно. Джак видя, че тук си беше купила дебела пухена завивка — нещо, което той никога не й бе позволявал, защото му беше много топло. Въпреки това сега чекмеджетата й бяха пълни с дълги до глезените нощници.

Все пак трябваше да признае, че са хубави, в различни ярки цветове. Извади една в мораво, една в тюркоазно синьо и една в бледозелено. Двоумеше се дали да не вземе и още една в яркочервено, когато видя фотографиите. Лежаха обърнати надолу — седем фотографии, които покриваха цялото дъно на едно от чекмеджетата. Веднага ги разпозна — дори след толкова дълго време, даже и от задната им страна.

Първо обърна най-голямата. Тя беше поставена в златна рамка, която само майката на Рейчъл би могла да купи и която Рейчъл пазеше, за да й напомня за това. В рамката стоеше официалната им снимка от сватбата: младоженец и младоженка, заобиколени от родители. И двамата имаха по един екземпляр. За тях тя беше нещо като увековечаване на мит — нагиздени и неприличащи на себе си, със засмени родители, които рядко се смееха в истинския живот.

Снимката от годежа им изглеждаше по-естествена, но каква кавга бяха имали за нея! Застанали съвсем небрежно, приличаха на себе си — нещо абсолютно различно от това, което майката на Рейчъл искаше да излезе във вестниците. Накрая те едва успяха да й се наложат. Той я докосна сега — простата дървена рамка, върху която Рейчъл бе залепила с шеллак ярко фолио и декоративна хартия. По-млади със седемнайсет години, лицата им излъчваха енергия, невинно непокорство и щастие. Реши, че Рейчъл не се е променила много. Когато я видя преди шест седмици, тя изглеждаше също толкова пълна с енергия, непокорство и обсипана с лунички, както тогава. А той? На тегло не се беше променил много, също и на височина. Косата му — с цвят на орехова ядка, както казваше Рейчъл — се беше прошарила, а в крайчеца на очите му се бяха образували ситни бръчици. Лицето, което всеки ден виждаше в огледалото, беше по-широко, по-зряло, с ясно очертана бръчка на тревога между веждите.

Той издърпа още четири свои фотографии, правени от Рейчъл през различни периоди и на разни места. На тях изглеждаше щастлив, това се виждаше ясно на всяка снимка. Предположи, че тя ги бе запазила само за да ги остави с лицето надолу, заровени дълбоко в чекмеджетата.

Имаше обаче още една, тя беше неговата любима снимка. Погледна я и почувства как нещо отвътре го стегна. Снимката отначало съвсем не му липсваше — толкова беше ядосан, че Рейчъл го напусна, та искаше да има само нови неща около себе си. След време започна да търси фотографията сред нещата на тавана… Така значи! Била е при Рейчъл през цялото време.

Снимката, сложена в груба рамка от полиран камък, Рейчъл бе направила година преди развода. На нея бяха той и момичетата в малкото им дворче зад къщата в Пасифик Хайтс. Рейчъл се намираше зад фотоапарата, но като че ли беше сред тях. На снимката се виждаха преплетени ръце и крака; но и очите им, усмивките и смеещите им се лица гледаха право в Рейчъл и излъчваха любов.

Джак винаги бе държал на тази снимка. В дните, през които той се чувстваше все по-отчужден от нея, снимката му говореше, че нещата в основни линии бяха наред.

След това Рейчъл си тръгна и всичко му се струваше даже по-неправдоподобно, отколкото великолепието и помпозността на сватбата им.

Постави внимателно снимките обратно в чекмеджето, но когато трябваше да пъхне и сватбената снимка, нещо го възпря. Не й беше мястото там. Беше като гнила ябълка сред здрави — разваляше ги.

Реши, че ще я постави на друго място, самичка, колкото се може по-далеч. Отвори най-долното чекмедже и почувства, че нещо сякаш го удари силно в гърдите. След дълго колебание той протегна ръка и докосна пъстрия колаж от фина дантела, коприна и памучна дамаска и внезапно се пренесе назад във времето, преди шестнайсет години — рано вечерта в един топъл апартамент в Таксън. Той беше по-голям от старото му жилище. Можеха да си го позволят, тъй като се беше дипломирал и имаше нова работа. Бяха се преместили в него едва предната седмица.

Джак се върна от работа и намери Рейчъл в стаята за гости, за която предполагаха, че е била ателие. Сватбата им предстоеше само след седмица и помещението се бе превърнало в склад за ежедневните доставки. Последните получени подаръци, все още в кутии, просто се губеха в морето от празни кашони, разкъсана хартия и изхвърлени панделки за опаковане.

Рейчъл приличаше на златна статуя, седнала сред бъркотията до една дълга маса. Косата и бе вързана на дебела конска опашка, луничките й се виждаха ясно, а лицето, ръцете и шията се открояваха като тъмен кехлибар над лимоненожълтата й блузка. Тя работеше на шевната машина и беше толкова съсредоточена в спирането и пускането й, в смяната на лостчетата и придърпването на плата, че отначало не го видя. Цялата маса бе покрита с парчета плат, най-вече в бяло и слонова кост, а също и в бледозелено и синьо.

Джак не можеше да разбере какво прави тя. Виктория не й бе разрешила да си приготви сама сватбената рокля и Рейчъл беше ушила от плата пердета за останалата част на апартамента. Той се приближи с любопитство. Тя вдигна глава и на лицето й разцъфтя усмивка.

— Какво правиш? — попита я той, като си мислеше същевременно колко е очарователна, когато я гледа отгоре.

— Лице за юрган — отвърна тя и отметна глава, готова за целувка.

— Какъв юрган?

— Който да ми напомня за моминското парти^[1].

Той се вгледа в платовете:

— Мили боже! Това не е ли е дантелата на покривката, която изпратиха ирландските роднини на майка ти?

— Не изпратиха — каза Рейчъл, явно доволна от ефекта. — Донесоха на моминското ми парти.

Празненството беше в Ню Йорк преди месец. Знаейки колко разточително ще е всичко, Рейчъл беше присъствала само по принуда. За нея бе върховно удоволствие да се върне вкъщи с празни ръце, след като даде инструкции на майка си да прибере подаръците за себе си. Ала Виктория не само изпрати всички подаръци в Таксън, но трябваше, като капак на всичко, да ги пренасят от стария апартамент в новия.

 

 

Джак пак погледна към парчетата плат, този път със смесено чувство. Сред тях се виждаха парчета от пеньоар, сатенени чаршафи, покривка за маса, престилки.

— Тя настояваше, че имам нужда от тях — каза Рейчъл, гледайки щастливо към него. — Но аз нося ли копринени нощници? Не! Използвам ли модни покривки за маса? Не! Искам ли да спя на чаршафи, които трябва да се гладят? Не, не и не! Юрганът е нещо по-практично.

— Знаеш ли колко са скъпи тези неща? — попита смаяно Джак. Даже толкова години след този ден това, което си спомняше сега, беше гледката, която се откриваше в деколтето на Рейчъл.

— Знам точно колко струват, мама ми каза. Ето защо съм доволна, че съм ги използвала добре, а не съм ги оставила да стоят неупотребявани по кутии и чекмеджета.

Когато Джак откъсна очи от гърдите й и погледна отново какво е направила, трябваше да се съгласи с нея. Имаше и ръчно, и машинно съшити парчета, но съчетани по такъв артистичен начин, какъвто можеше да измисли само човек с усета на Рейчъл. Изходните материали бяха не само много скъпи, но не бяха и използвани така, както би искала Виктория. Тя страшно мразеше Рейчъл да шие. Макар че сама я бе научила да шие, смяташе, че вече са надмогнали нуждата да си преправят дрехите, след като бащата бе забогатял преди около десетина години.

— Виктория ще умре, като види какво си напакостила! — предупреди я Джак.

Рейчъл поклати глава, неочаквано станала сериозна.

— Никога няма да види. Тя няма да дойде тук, Джак. Това не е мястото, където тя иска да живея, и затова ще игнорира изцяло факта, че аз наистина живея тук.

— И това те огорчава?

— Да, но не толкова, колкото ме огорчаваше някога — тя отново се засмя. — Не и откакто намерих теб.

Рейчъл често изричаше такива дребнички фрази, които го караха да се чувства обичан. И беше права — това наистина помагаше да се намали огорчението. Той я целуна — дълго и страстно, подложил ръце под главата й.

— Тогава аз ще се заема с благодарствените писма за изпратените подаръци.

— Няма нужда да правиш това, те са вече написани — Рейчъл се усмихна горчиво. — Съвестта ми заговори. Не можех да взема ножицата, преди да ги напиша — тя вдигна вежди. — Но ако искаш, се заеми с някои от нещата в сватбения ми списък.

— Вече го направих — възрази той.

Първоначалната им уговорка беше всеки да напише благодарствени писма за подаръците, получени от неговите роднини. Но когато подаръците от роднините на Рейчъл започнаха да нарастват лавинообразно, той я съжали. Забеляза няколко неотворени кашона, които се издигаха сред бъркотията.

— Днес са пристигнали още. Знаеш ли наистина кое къде е?

Тя се огледа:

— Разбира се, всичко е подредено на купчини.

— Не виждам никакви купчини.

— Не гледаш както трябва. Всичко оттук — ръката й проряза стаята наполовина и махна наляво — е напълно оправено. Всичко насам — ръката й се придвижи в противоположната посока — трябва да се оправи. А сред тези отдясно — тя посочи по посока на часовниковата стрелка — имаме сребро, злато, кварц, платове и някои неща, които спадат към категорията отвратително.

Джак видя нещо да се подава от купчината, която бе наречена отвратителна, и се съгласи. Беше или някаква декоративна лампа, или огромен свещник, или пък нещо, което тепърва трябваше да разгадава.

Рейчъл отново вдигна ръце към него, наклони главата му, за да може да го целуне. Шията й беше нежна и мека. Той започна да я гали и сякаш с върховете на пръстите си усещаше думите й.

— Като каниш половината свят, ще получиш подаръци от половината свят — говореше тя. — Ама интересува ли го този половин свят какво искаме ние? Поискахме много неща, но светът си знае неговото. Искаме ли тези неща, Джак? Не. Харесваме ли ги? Не! И така, не само че трябва да пишем любезни благодарствени писма на половината свят, ами ще трябва да им намерим и място къде да ги приберем.

Джак изобщо нямаше намерение да ги прибира.

— Знаеш ли, намери къде да ги изхвърлим.

— Исках да свърша, преди да дойдеш. Исках това да бъде нашият дом, когато се върнем. Защо ли изобщо се занимавам с шев и кройки, вместо да се захвана с тази бъркотия?

Джак знаеше много добре защо тя прави всичко това.

— Отговорът е — продължи Рейчъл, като се усмихна, — че тъй като тръгваме за Ню Йорк вдругиден и изобщо няма да мога да разгледам всичко, за да го изхвърля или прибера някъде, поне мога да се позабавлявам.

Той се наведе и я целуна отново.

Гласът й прозвуча по-разнежено, когато й позволи да си поеме дъх:

— Чия сватба е тази, Джак?

— Нашата, само нашата. Така се разбрахме. Онова, което се случва край нас, няма да е това, което ние ще си мислим и ще чувстваме. Ти ме обичаш, нали?

— Обичам те!

— Лудо и страстно?

— Абсолютно!

— Тогава гледай така на нещата — ние решаваме къде и как ще живеем, така че по отношение на сватбата можем да отпуснем малко свобода на майка ти. Но това е всичко. Така сме квит. Дотук с нашите добри дела. Никакви компромиси повече. Никакво чувство за вина.

— Боже, съгласна съм!

Ако питаха Рейчъл, тя щеше да избере да избяга с него. Сега Джак се чудеше дали това можеше да има някакво значение да им тръгне животът по-добре.

Но Виктория Кийтс отдавна мечтаеше да направи за единственото си дете такава сватба, каквато тя самата не бе могла да има. А Юнис Макджил, която живееше в някакъв неизвестен град на около един час по пуст път от Юджин, Орегон, се беше съгласила на това заради удоволствието да натрие носа на строгия си съпруг с успеха поне на един от нейните синове.

Сега и двете жени бяха вдовици. Юнис никога не се обаждаше на Джак — чакаше Джак да й позвъни и го критикуваше, задето не се е обадил по-рано. Виктория се обаждаше от време на време под претекст, че се безпокои за Рейчъл, но дори и да беше така, това й чувство може би беше нещо съвсем странично в живота на един главен администратор на компания. Това, което тя желаеше, беше помирение. В семейството й браковете никога не се разпадаха. Приятелите й можеше да се женят два или повече пъти, но бракът на дъщеря й трябваше да е здрав. Джак имаше чувството, че тя не бе казала на никого за техния развод.

Главната администрация на компанията беше в Манхатън. Виктория не можеше да си представи да е някъде другаде. Нито пък би могло да й мине през ум да живее на друго място, освен в Апър Ийст Сайд. Тя обожаваше средата, блясъка и лукса на квартала. Джак не знаеше телефонния й номер, но беше сигурен, че може да го намери в тефтерчето на Рейчъл.

Той напъха някои от нощниците една по една върху обърнатите фотографии в чекмеджето и го затвори. Отвори друго, точно под него, и мушна сватбената им снимка под една купчина пуловери. Затвори и него, след това се изпъна и прокара пръсти през косата си. Трябваше да се подстриже, винаги носеше косата си малко по-дълга, но сега май беше прекалил.

Косата щеше да почака.

Погледна часовника си — в Ню Йорк сигурно беше късно. Но Рейчъл лежеше в кома вече, четирийсет и осем часа и добра или лоша, Виктория беше нейна майка. Не можеше да чака повече. Отпусна се на леглото на Рейчъл и вдигна телефонната слушалка.

— Давам ти още две минути, след това линията ще ми трябва. — Той затвори телефона, преди Саманта да може да му каже да използва мобилния телефон, и започна да отчита времето по неговия часовник.