Барбара Делински
Крайбрежен път (6)

Пета глава

Хоуп се събуди със стомашни болки. Свита на топка, тя тъкмо си беше метнала завивката презглава и си мислеше колко хубаво би било, ако Рейчъл е там, когато чу жално мяукане. Веднага отхвърли завивката и скочи на крака. Гуинивер беше клекнала на дървения под и я гледаше умолително. Недалеч от нея се намираше причината за нейното неудобство.

— О, миличка, няма нищо, няма нищо! — зауспокоява я Хоуп и нежно я вдигна и прегърна. — Това не е проблем, не е никакъв проблем. Мога веднага да го почистя. Ти си такова добро момиче.

Тя внимателно постави котката на леглото си и хукна да изчисти следите от среднощното й изпускане, преди да ги види Саманта или, още по-лошо, баща й.

 

 

Саманта се събуди с разтегната жила в шията. Чак когато притисна слушалката към ухото си с рамо и премигна от болка, се досети за причината. Рецидивиращи смущения при натоварване на езика — така го наричаше майка й. Но какво можеше да направи? Трябваше да се обади на Шели заради математиката, на Джон — заради биологията, на Аманда — заради испанския, и докато приключи с тях, Брендън й позвъни, за да й дрънка празни приказки, очевидно уверен, че тя примира да слуша гласа му. После пък Линда. В колко часа приключиха? Дванайсет и половина? Или един?

— Интензивното, моля — каза тя на администраторката. Когато я свързаха с някаква сестра, Саманта се представи с подобаваща увереност, с която според майка й щеше да получи нужните отговори. Беше цял театър. Вътрешно тя изобщо не изпитваше каквато и да е увереност, дори ужасно се страхуваше, че Рейчъл може да е умряла през нощта.

— Как е майка ми?

— Справя се чудесно.

Надеждите й се възродиха.

— Събуди ли се?

— Не, още не.

Тогава какво би могло да означава това чудесно?

— Благодаря — каза тя с неприкрито разочарование и затвори.

Обгърнала с ръце коленете си, тя хапеше бузата си отвътре и се поклащаше напред-назад. Значи това беше нейното наказание — да бъде оставена сама с баща си. То доказваше онова, което Рейчъл се беше опитвала да й обясни предишния следобед: макар Саманта да се оплакваше, че майка й не й позволява да си направи татуировка, тя няма представа колко голяма късметлийка е всъщност.

Саманта се замисли за този спор. Ако не беше се състоял, Рейчъл нямаше да бъде толкова разсеяна. Щеше да си остави книгата за групата в кухнята, вместо да я носи в ателието. Ако не се беше върнала да я вземе, щеше да бъде на шосето две минути по-рано, а ако беше станало така, нямаше да бъде блъсната. И така — беше ли нейна вината за катастрофата?

Не беше честно… Учеше най-старателно, а все получаваше петици вместо шестици. Не можеше да свири на флейта като Лидия или да пее като Шели. Беше най-добра по гимнастика, но после взе, че порасна. Сега силата й беше във външния вид, но каква полза имаше от него? Рейчъл непрекъснато й забраняваше всичко. Най-готините деца вече си пробиваха трета дупка в ушите и си правеха татуировки на глезена. Най-готините носеха туш за мигли и опънати по бюста блузки в училище. Е, без Лидия, но тя не беше готина.

Освен това знаеше, че ако плановете й за бала не харесваха на Рейчъл, още по-малко вероятно беше да допаднат на Джак.

 

 

Джак отвори очи силно… възбуден. Още един абсурд в тази заплетена ситуация. Не си направи труда да се замисля какво беше сънувал. Нямаше нужда. Рейчъл беше навсякъде — във велурения халат, закачен на вратата, в шала на пъпки на люлеещия се стол, в сухите цветя в една ваза, която беше заоблена, зелена и… плодовита. Тя беше в коша, претъпкан с дрехи за пране, в разхвърляната купчина книги и списания на пода до някаква огромна, полуоформена буца глина, от която излизаха много ръце, хванали разни бейзболни и една каубойска шапка, която подхождаше на ботушите под нея. Безпорядъкът беше точно в стила на Рейчъл, но, по дяволите, той я виждаше дори и със затворени очи. Чаршафите бяха просмукани с ухание на момини сълзи.

Отърсвайки се от умората, той грабна телефона. Чу щракане, но не и сигнал. Натисна няколко пъти бутона, като се питаше какво ли още можеше да се развали. За щастие, сигналът се появи.

След не повече от минута узна с облекчение, че Рейчъл все още е жива; със страх — че е още в кома; и с неочаквана гордост — че Саманта е имала смелостта да се обади лично в болницата.

Не беше свикнал да изпитва такива силни емоции рано сутрин. Поне ерекцията му изчезна. Не му се искаше да анализира защо.

Отметна завивките, отиде до прозореца и като подпря лакът на рамката, надникна навън. Каньонът беше изпълнен със сутрешна мъгла. Но тя бе твърде различна от онази, която изпълваше двора му в града. Беше по-мека, по-нежна, изглеждаше някак фланелено сива и неясно зелена. И за миг, без да разбира какво го привличаше, той остана загледан така. Нищо не помръдваше. Нищо не се променяше. Виждаше дървета, мъх и мъгла. Усети, че го обзема сънлив унес.

— Тате!

Погледна през рамо към вратата, през тясната пролука се виждаше само лицето на Хоуп.

— Не ми е добре, тате. Стомахът ме боли.

Веднага го сви и неговият. Той се изправи.

— Как те боли — присвива те остро, така ли? — ако беше апандисит, щеше да си оскубе косите.

— Не, не остро.

Отиде до нея и сложи ръка на челото й.

— Нямаш температура. Мислиш ли, че е от нещо, което си яла?

— Ако ида на училище и ми стане лошо, ще трябва да те викат, а ако си в града, не можеш да дойдеш, затова може би трябва да си остана в леглото.

Не му изглеждаше болна. Луничките, които беше наследила от Рейчъл, бяха много нежни върху кремавата й кожа.

— Не искаш ли да видиш майка си?

Очите й се разшириха.

— Ако поспя тази сутрин, мога да ида, когато иде и Сам, нали?

Изглеждаше съвсем искрена. Значи беше заради котката.

— Къде е Гуинивер?

Бинго! Забеляза внезапната й тревога.

— В леглото. Мисля, че и тя е зле. Ако остана тук с нея, и двете ще се почувстваме по-добре.

Джак разтърка тила си. Какво да каже?

— Е, това звучи чудесно. Само че какво ще стане, ако и утре една от вас не се чувства добре? Или вдругиден? — котката умираше. При това положение не можеше да се оправи за ден-два. — Разкъсвана между майка си и Гуинивер, би могла да пропуснеш останалата част от учебната година. Мисля, че нито една от тях не би искала да правиш това.

— Но ако ида на училище, а после ида да видя мама, Гуинивер ще бъде сама цял един дълъг ден.

— Сам не каза ли, че тя ще спи през повечето време?

Хоуп кимна хрисимо.

— Е? — настоя Джак.

Последва шумно преглъщане.

— Тя е моя котка. Не мога да я оставя съвсем сама. Не… не и сега. Аз я обичам.

Той я прегърна през раменете. Те бяха слабички и крехки под тениската, която стигаше до коленете й. Между края й и каубойските ботушки се виждаше съвсем малко от голите й тънички крачета.

— Знам, че я обичаш, Хоуп — опитваше се да измисли разрешение на проблема. Ако децата бяха сгради, би могъл да прерисува фона. Беше много находчив, когато ставаше въпрос за архитектура. — Ще бъдеш с нея през целия уикенд.

Тя не каза нищо, само вдигна към него очи, пълни със сълзи. На лицето й бе изписан страх. Той се почувства още по-ужасно.

Изведнъж се сети.

— Какво би казала майка ти?

Хоуп вдигна рамене.

— Щеше ли да ти позволи да не ходиш на училище?

— Не, но щеше да е тук да наглежда Гуинивер.

А той нямаше да го прави. Разбираше се без излишни думи. Щеше да остави момичетата на училище в Кармел, да се отправи на север към Монтерей и болницата, после още по на север — до Сан Франциско, сетне обратно надолу — да вземе момичетата, и пак нагоре, отново до болницата. Биг Сур беше на четирийсет и пет минути южно от Кармел. Не беше разумно да прибавя още деветдесет минути към всичкото това пътуване само заради котката.

— Не мога да я оставя сама, тате — замоли го Хоуп. — Не и за цял ден, не и когато е толкова болна. Ти би ли оставил мама да лежи там съвсем сама през целия ден?

— При мама е друго. Има лекари и сестри… — когато тя започна да кима утвърдително, осъзна, че е паднал в капан.

Предаде се с въздишка. Но наистина не желаеше Хоуп да пропуска училище — е, най-вече защото не искаше да кара чак дотук, за да я вземе по средата на деня. Трябваше да има и друг начин.

— Ами Дънкан? — досети се той. Ако човекът беше чак толкова предан, можеше да свърши и това. — Мислиш ли, че ще я наглежда?

Хоуп го погледна скептично.

— Него също го няма доста време. Но си идва вкъщи за обяд. — Лицето й леко се проясни. — Бих могла да го попитам.

Дънкан имаше контрапредложение, което Хоуп хареса още повече, макар Джак да не разбра защо. Не проумя как за Гуинивер ще е по-добре да прекара деня у Дънкан, а не в своята къща.

— Той има вяра — беше всичко, което Хоуп каза, когато Джак я попита, и той не настоя за повече. Слушаше за вярата на Дънкан от години. Момичетата я споменаваха на един дъх заедно с името му, и то толкова често, че Джак бе попитал Рейчъл дали Дънкан не принадлежи към някаква секта. Бяха му казали, че Биг Сур има своите свободни духове, застаряващи хипита, слънцепоклонници, но Рейчъл направо му се беше изсмяла.

И така, Дънкан беше религиозен. Онова, което имаше по-голямо значение за Джак, беше, че в бързината да се облече и да занесат котката с нещата и храната й до малкото ранчо на три минути път нагоре Хоуп забрави за стомашните си болки.

Джак я чакаше до колата, докато настани котката. Когато Дънкан излезе навън, той му каза:

— Благодаря, това значи много за нея.

— Как е майка й?

— В същото състояние. Сега тръгвам натам.

— По-добре се обадете на Бен.

— Кой е този Бен? — попита той, но преди Дънкан да отговори, Хоуп го беше хванала за ръката и почтително бе вдигнала очи към него.

Беше странна картинка: хубавичката Хоуп със слънчево руса коса, лешникови очи и с ненадейно избила руменина под луничките, и грозноватият Дънкан с голяма бяла брада, дълги уши и загрубели ръце.

— Ще дойда да я взема по-късно — каза Хоуп, с което явно искаше да приключи разговора.

Големият мъжага кимна, стисна ръката й и я побутна към Джак.

Когато Джак пристигна в болницата, Рейчъл лежеше току-що изкъпана в белите чаршафи и миришеше на дезинфекционни разтвори също като предишния ден. Той беше донесъл тубичка с крем от банята й и започна да го втрива в откритите участъци от кожата й.

— Така е по-добре — каза той, когато се разнесе уханието на момини сълзи. — По-обичайно е за теб. Поласкан съм. По-скоро бих си помислил, че ще го смениш с друга марка — той намокри с лосион страните й, като внимателно заобиколи синината. — Тук е синьо-черно — каза й той. — Ако не знаеха причината, щяха да се чудят кой те е ударил. Слава богу, че бях в Сан Франциско.

Каквито и други недостатъци да имаше, никога не беше вдигал ръка на Рейчъл или на което и да било от децата. Като син на ревностен привърженик на дисциплинарните методи бе ставал свидетел на физически посегателства толкова често, че му стигаше за цял живот.

— Бас държа, че те боли главата.

Тя не отговори. Ръката й лежеше отпусната и натежала. Разгледа внимателно очите й, търсейки някакъв признак на движение. Когато не го откри, провери екрана на монитора. Кривата на сърдечната й дейност се набраздяваше на равни интервали. Със сигурност беше жива. Чудеше се дали намира неговите притеснения за забавни.

Разказа й как са закарали котката при Дънкан, как е чакал Саманта да си изсуши и изправи косата, как е оставил момичетата в училище почти в последната минута. Сподели плановете си за деня. Каза й, че тя му обърква живота много сериозно, и когато не реагира дори на това, напусна разочарован стаята.

Срещна Кара Бейтс в коридора. Перлените обици бяха заменени е квадрати от оникс с цвят на слонова кост, които впечатляващо контрастираха с черната й, стилно прибрана на тила коса. Значи искаше да я приемат насериозно? Можеше да й даде шанс.

— Не трябваше ли Рейчъл да реагира вече по някакъв начин? — запита я той. — Мина цяло денонощие и половина.

Кара посочи с палец зад гърба си.

— За онова семейство там вече мина месец и половина. Тези неща изискват време, мистър Макджил. Състоянието на вашата съпруга не се влошава. Жизнените й показатели са стабилни. Няма спад в насищането с кислород, нито пък повишаване на артериалното налягане. Трябва да допуснем, че организмът й работи в правилна насока.

— Лесно ви е да го кажете.

— Не — рязко отвърна тя, — никак не е лесно. Искам да правя нещо, не да чакам.

— Очаквам един невролог от града. Каза, че ще дойде днес.

Тя пресегна зад бюрото и извади една визитна картичка.

— Вече беше тук. Предложи да му позвъните малко по-късно следобед.

— Видя ли картона й?

— Картонът й, нея, всичко. Казва, че е съгласен с нашата диагноза. Не смята, че може да се предприеме нещо друго, поне засега.

Джак въздъхна спотаено — още една рухнала надежда.

— Ако трябваше да отгатнете кога ще се събуди, бихте ли могли…

— Не мога.

Щом искаше да се прави на важна, трябваше да бъде по-добра.

— Опитайте все пак.

Тя просто поклати глава.

— Бих искала да ви дам надежда, но просто… не знам. Така е при нараняванията на главата. Най-доброто, което мога да кажа, е, че Рейчъл е добър кандидат за пълно възстановяване.

Това беше само една част от онова, което Джак искаше да знае.

Би трябвало да се почувства по-добре, докато караше на север към Сан Франциско. Това беше неговият град, неговият терен. Там беше домът му, бизнесът му. Там бе постигнал забележителен успех, беше изпитал удоволствието да попада на доходни поръчки и да види проектите си реализирани. Там стана известен, уважаван…

Колкото повече приближаваше обаче, стомахът му все повече се свиваше. Към това се прибавяше и странна умора — сякаш умът му беше заспал.

Първо спря пред своята къща, като се надяваше там да се съвземе и ориентира в обстановката. Мястото обаче му се видя студено. Тъй като пътуваше често, имаше опит в бързото приготвяне на багаж. Хвърли един сак на леглото, напълни го автоматично с дрехи, като не забрави да сложи самобръсначка, крем за бръснене и четка за коса. В ателието натъпка едно куфарче с листове от факса и една папка с планове в различни етапи на изпълнение. Не си направи труда да погледне в двора. Нямаше какво да види — отново беше паднала мъгла. Отдели цели десет секунди, за да прерови вчерашната поща, преди да я захвърли настрана; после тръгна, но се спря на вратата и се върна. Застанал в предния коридор, чиито стени бяха боядисани в тъмносиво, което на времето му се струваше красиво, той се обади на Джил.

— Как мина? — попита той, веднага щом чу нейното ало.

— Джак! Къде си? — Ентусиазмът в простичкия въпрос го зарадва.

— У дома, но не за дълго. Ще се отбия за малко в офиса и тръгвам обратно. Казах на момичетата, че ще ги взема от училище. Рейчъл е все още в кома. Как мина снощи?

— Чудесно! С голям успех.

— Знаех си, ти вършиш тези неща отлично — тя беше сърдечна и щедра домакиня, независимо дали посрещаше у дома, в ресторант или в бална зала. Бяха се срещнали като гости на нечие парти преди две години и тя веднага го бе впечатлила. Беше интелигентна, знаеше как да се държи и да задава въпроси, можеше да обсъжда политиката, но — най-важното — знаеше кога да не го прави. — Колко събра?

— Все още изчисляваме последната лотарийна разписка, но, изглежда, сме прехвърлили четвърт милион.

— Страхотно, Джил, браво! Сигурно си много въодушевена — беше доволен заради нея, дори гласът му да не го издаваше. Бе работила здравата, заслужаваше си успеха.

— Липсваше ми — призна тя.

Би трябвало да й каже ти също, но беше толкова зает със състоянието на Рейчъл, че едва ли се бе замислил за Джил.

— Заслужаваш нещо по-добро от един мъж, който изчезва в последната минута, макар и с основателни причини. Беше ли много неловко? — провокираше я да му се разкрещи, като през цялото време знаеше, че няма да го направи.

— Не, прав беше, непрекъснато обикалях. Щеше да се чувстваш неудобно. Ще те видя ли, Джак?

— Нямам достатъчно време, Джил.

— Дори и за една минутка? Само за едно бързо отбиване на път към офиса?

— Не мога.

— Кога ще се върнеш отново?

Често му беше задавала този въпрос през последните две години. Джак непрекъснато пътуваше. Всяка жена, с която излизаше, знаеше това, но Джил беше първата, която го беше приела благосклонно. И защо не? Тя си имаше свой живот, свои каузи, свои приятели и беше зрял, всеотдаен човек. Той обичаше тези нейни качества. Особено факта, че го караше да се чувства желан. Винаги щеше да има нужда от това. Но тя не мърмореше — както не го правеше и сега, макар въпросът й да звучеше различно този път. Можеше да се закълне, че долавя боязън в гласа й. Усетил я бе и един-два пъти по-рано, когато Джил беше намеквала за общо бъдеще. Обикновено той се измъкваше от положението, като обвиняваше работата си.

— Не би искала да се обвържеш с мъж, който е женен за бизнеса си — дразнеше я той. Или казваше: — Нека да се поотърся от тази поръчка и ще говорим отново — или пък: — Моят живот не ми принадлежи, Джил, не и е толкова много големи проекти, които се осъществяват.

Но този път просто каза:

— Ще се върна веднага щом мога. Моли се за Рейчъл.

Със съзнанието, че тя — Бог да я благослови — вероятно щеше да направи точно това, той отиде до офиса. Но в минутата, в която се озова на мястото, за което плащаше скъпо всеки месец, изпита импулсивното желание да се махне веднага. Тук имаше проблеми, твърде много, за да ги назове или преброи. Никой от тях не беше свързан с икономическо оцеляване, макар от него да се беше страхувал през целия си живот. Повечето бяха лични. Чувстваше се объркан, главата му тежеше от умора. Искаше да избяга, да се махне, да изчезне.

Но това беше неговата фирма. Като партньор беше отговорен за двайсет и няколкото човека, които двамата с Дейвид бяха наели.

Като вземаше по две стъпала наведнъж, той прекоси фоайето и само кимна на секретарката в приемната. Тръгна по коридора, без да поглежда към отворените офиси, за да не го забележат, и не спря, докато не стигна офиса със стъклени стени на Тина Чиани.

Завари я на телефона. Очите й се разшириха от изненада и тя затвори само след секунди.

— Какво правиш тук, Джак? Не трябваше ли да си в Монтерей? — после по-предпазливо добави: — Как е тя?

— Жива е. Но е все още в кома.

Тина въздъхна облекчено.

— Е, това е добре. Как са момичетата?

— Стоят си там. Какво става тук?

Тя замълча и го изгледа предупредително.

— Не ти и трябва да знаеш.

— По-лошо ли е от кома?

— Дейвид би казал, че е — сухо отвърна тя. — Очаквахме Майкъл Флин да ревизира плановете за Бъфало снощи. Телефонът непрекъснато загрява от звънене. Всеки ден закъснение на онези прозорци струват на Джон Пери доста солидна сума.

Джак го знаеше отлично. Последния път, когато беше работил с този посредник във връзка със серия от групирани жилища, беше паднал голям сняг и работата беше спряла в три критични момента. Всеки ден закъснение означаваше продължаване на лихвите по строителната ипотека. Този път проектът беше за художествена галерия и няколко свързани с нея студиа — проект повече по вкуса на Джак, отколкото на останалите. Но бяха пристигнали не такива прозорци, каквито желаеха. Посредникът твърдеше, че е поръчал каквито трябва, но дали беше така, никой не можеше да знае със сигурност. Изпълнението на нова поръчка и самата доставка щяха да ги забавят с още два месеца.

Като партньор-проектант Джак беше свършил първоначалната работа. Ревизира плана, за да включи такива прозорци, каквито имаха доставени. Тъй като Майкъл Флинт отговаряше за проекта, трябваше да се погрижи онова, което Джак е проектирал, да бъде построено. Това означаваше да вземе копия с поправките на Джак, да ги занесе до Бъфало и да проследи изпълнението там да стане много бързо.

— Къде е Майкъл?

— У дома. Вчера следобед изфуча оттук в три, за да заведе двегодишната си дъщеричка на лекар. Тя получила масивен обрив от отровен бръшлян и съпругата му се паникьосала. На път за вкъщи бил блъснат и паднал по някакви стълби с детето на ръце. Истинско чудо е, че и двамата са живи. Момиченцето е добре. Майкъл смята, че си е счупил глезена, защото е подут. Ще си прави рентгенови снимки.

Бръмченето в главата на Джак се усили.

— Къде са останалите?

— Работят, но става бавно. Когато Майкъл се оттегли, загатна, че почти е свършил, но не беше. Алекс и Брина поеха работата.

Джак въздъхна уморено. Трябваше да се вбеси, защото неговото име щеше да е очернено, ако поръчката в Бъфало се объркаше. Репутацията му беше заложена на карта.

Но той стоеше като вцепенен.

— Друго какво?

— Бока — регулации и комитети. Обратно на чертожната дъска!

Проектът в Бока представляваше някаква симбиоза между учрежденска сграда и търговски център. Вече два пъти беше ревизирал проекта, но да потрети — и то само за да задоволи прищевките на един по-гласовит член на комитет от голяма важност — беше твърде много. След предварително одобрение на ревизирания проект той бе наредил на двама чертожници да направят работни чертежи. А сега се налагаше да преглътне изгубените часове, за които трябваше да плати на чертожниците си, без възможност да възстанови сумите. Струваше ли си тези пари?

Тина беше права. Не трябваше да е тук.

— Да ти отменя ли срещите за утре?

— Отмени ги.

— Изглеждаш преуморен. Спал ли си?

— Малко.

Като отпусна назад глава, той зарея поглед в тавана. Не можеше да се съсредоточи върху Бъфало, нито пък върху Бока. Но той беше водач във фирмата, а духът в нея беше спаднал. Затова тръгна по коридора и започна да се отбива във всеки един от офисите, за да накара хората да почувстват присъствието му. С въпрос — тук, с предложение — там, газейки през бушуващото в главата му море в търсене на най-уместна тактика. Той беше индивидуално отговорен за три четвърти от проектантската работа, извършвана от фирмата. А това бе добра работа, чието значение все повече нарастваше. „Метрополитън Хоум“ беше фотографирал неговия музей в Омаха. „Аркитекчъръл Дизайн“ пишеше статия за библиотеката му в Мемфис. Получаваше покани за участие в най-вълнуващи проекти, както и постоянни клиенти. Всеки архитект жадуваше за обвързване е конгломерат от непрекъснати проекти — и мечтата вече ставаше действителност за „Сънг и Макджил“. Въпреки това Джак не се чувстваше заинтересуван, а по-скоро се дразнеше, че трябва да е в офиса.

За щастие, Дейвид се намираше в Сиатъл във връзка с една от поръчките. Джак нямаше настроение да се обяснява. Как можеше да обясни онова, което не разбира?

Кабинетът му беше в един отдалечен ъгъл на помещението. Също като в студиото му у дома, бизнес атмосферата надделяваше над изкуството. Повечето от картините на стената бяха графики под стъкло, елегантно пресъздаващи любимите му проекти, както и преснимани статии в списания. За миг, докато ги гледаше, той почувства старите блясък и слава. Абсолютно нищо не можеше да се сравни с еуфорията, която бе изпитал, когато бе видял първия си проект, превърнат в дом. После имаше и други такива изживявания — при проектирането на нещо по-голямо, по-сложно, по-скъпо; при печеленето на някоя награда или когато го молеха да работи за някой толкова властен клиент, че му се завиваше свят. Изпитваше гордост… Но сега това чувство изглеждаше някак далечно.

Имаше нужда от почивка, може би това беше причината. Бе работил без прекъсване твърде дълго. Двамата с Рейчъл обичаха да си вземат ваканция и да следват някакви отдалечени маршрути в Канада или Южна Америка, винаги с бележник и молив в ръка. Често взимаха и момичетата. След развода не му се случваше да ползва повече от някой дълъг уикенд, и то винаги за нещо по-малко натоварващо и по-шикозно. Джил не беше туристка. Беше скиорка и двамата караха ски заедно. Но това не проясняваше главата му така, както ваканциите с Рейчъл.

Може би се бе преуморил. Все трябваше да има някакво обяснение за отвращението, което изпитваше към работата. Всеки нормален човек би преживял стрес при такова бурно развитие на нещата. Всеки би изпитал нуждата да реши кое е най-спешно и да се концентрира единствено върху него.

Рейчъл го наричаше „избиране на приоритети“. Поне този път беше права.

Като мушна в джоба си купчина телефонни съобщения, той се върна при Тина и й каза да отмени срещата в Остин.

После тръгна на юг към Монтерей.

 

 

Рейчъл имаше невероятно елегантни ръце и крака за такава дребна жена като нея. Джак винаги бе отдавал тази елегантност на грациозните й движения, но сега я забелязваше дори когато лежеше неподвижно. Той втри лосион в ръката й, сгъвайки пръстите и китката й по примера на сестрите, които беше наблюдавал, после премина към лакътя. Горната част на ръката й нямаше излишни натрупвания, а само мускули на активна жена. Винаги й се беше възхищавал за това. Тя не играеше ролята на крехка представителка на нежния пол, а много често бързо вдигаше онова, което трябваше да се носи, без да моли за помощ.

Възхитително, но и доста унизително. Особено за този от по-силния пол, когато пред него тя просто се нагърбваше да свърши нещата. Спомни си как й се ядоса още в Таксън, когато започнаха да живеят заедно. Бяха излизали в продължение на три месеца и решиха, че плащането на два наема е глупаво. Тогава предпочетоха неговото място пред нейното — заради пространството и светлината. В уречения ден той хукна към апартамента й, за да започне да пренася нещата й, но не откри почти нищо от мебелите. А тя го чакаше в неговия апартамент, мръсна и потна, но широко усмихната и започна да му показва къде е наредила всички неща и как добре пасват с останалите. Гневът му не трая дълго. Тя беше твърде развълнувана, горда и нетърпелива да улесни живота му. О, боже, обичаше я заради тази нейна сила!

Сила, независимост, самостоятелност, инат…

— Здрасти — гласът на Катрин го върна в реалността. Тя беше още една силна жена, дошла да види приятелката си дори когато бившият й съпруг непрекъснато изливаше яда си от разочарованията върху нея.

— Здрасти — отвърна той, решен да се държи по-мило. — Как вървят нещата?

— Биха вървели по-добре, ако Рейчъл се събуди. Още ли спи?

— Да, още. Аз я отегчавам.

Катрин наистина се усмихна.

— Тя казваше, че невинаги си бил отегчителен. Дори, че си бил забавен в началото — усмивката й помръкна. — Изглежда същата. Няма ли някаква промяна?

— Никаква. Надявах се, че ще се е събудила досега — това беше основен източник на тревоги. Той потърси мнението на Катрин по друг въпрос: — Мислиш ли, че трябва да се обадя на майка й?

Внезапното изопване на лицето й разкри, че тя знаеше нещо за Виктория Кийтс.

— Какво ще ме посъветваш, Катрин? — сухо попита Джак. — Трябва ли да се обадя на майка й?

Когато зададе същия въпрос на Рейчъл, той едва ли не очакваше тя да скочи и да каже: Не, не, не! Фактът, че дори не трепна, говореше много за дълбочината на съня й. Двете с майка й изобщо не се разбираха. Ако питаха Рейчъл, Виктория съчетаваше най-лошото от новобогаташите и от корпоративна Америка. Тя беше свързана с живота по-скоро материално, а не персонално — дори когато ставаше въпрос за единственото й дете. Съмняваше се, че Рейчъл би желала да я види край себе си — освен, разбира се, ако не умираше.

— Ще изчакам още малко — каза той на Катрин. — Тя е длъжна да се събуди скоро. Моят човек от Сан Франциско я прегледа и се съгласи с плана на Стив Бауер. Така че всички ще чакаме — той изсумтя недоволно: — Това не е начинът, по който обичам да действам.

Катрин взе една четка за коса от нощното шкафче.

— Е, да, мъжете обичат действието. Тази четка е нейна. Ти ли я донесе?

— Да, а ти си само донякъде права, мъжете обичат прогреса. Не ги е грижа как се постига, стига само да се постига. Може би това става в момента — той се вгледа в лицето на Рейчъл, в миглите й, разположени в идеалните дъги над очите й, в луничките й, в грозната синина, в отпуснатата уста…

Катрин започна да реше косата на Рейчъл. Ноктите й проблясваха, докато работеше.

— Момичетата на училище ли са?

Джак можеше да се закълне, че тези нокти бяха кафяви предишния ден. Днес бяха червени.

— Да, на училище — като отметна чаршафа настрана, Джак стопли малко лосион в ръцете си и започна да го втрива в здравия крак на Рейчъл. — Не мисля, че Рейчъл би искала да пропуснат още един ден. Освен това трябваше да ида до града и не исках да останат тук съвсем сами. Ще ги взема след час, тогава ще я видят — той изгледа монитора. — Това тук им идва малко множко.

Катрин мушна ръка под главата на Рейчъл, внимателно я повдигна и започна да сресва косата назад.

— Имам чувството, че това е само част от проблема.

Той спря. После внимателно сгъна крака на Рейчъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че присъствието ти тук повдига други въпроси.

— Разводът? Не мисля така. Притесняват се за майка си. Притесняват се за някакъв училищен пикник и бал. За това кой ще сготви ядене довечера. Не мислят за развода, това е нещо отминало за тях.

— Мислят — настоя Катрин, без повече да се преструва, че има само подозрения. — Обзалагам се, че Саманта е маниакално обзета от тази мисъл. Като повечето тийнейджъри и тя не признава авторитети, това е от възрастта. А сега изведнъж се появяваш ти и заемаш мястото на Рейчъл, след като си отсъствал от ежедневието й толкова дълго. Вероятно си мисли, че нямаш право да й нареждаш какво да прави.

— Тя ли го каза?

— Не, но си мисля, че се пита защо си тук — Катрин вдигна вежди и каза напевно: — Аз самата си задавам този въпрос.

Като положи внимателно главата на Рейчъл върху възглавницата, тя започна да четка косата й отпред.

Джак я изгледа слисано. После погледна Рейчъл, после — отново нея.

— Жена ми е в кома. Къде другаде да бъда?

— Тя е твоя бивша жена. Непрекъснато забравяш това. Неволно ли пропускаш тази подробност?

— Двамата с Рейчъл споделихме повече от едно десетилетие заедно, както и две деца. Съвсем естествено е да съм тук. Не се мъчи да придаваш на това повече смисъл, отколкото в действителност има.

— То наистина е повече, ако все още я обичаш.

Не я обичаше.

— Разведени сме от шест години. Почти не знам коя е тя сега и какво е правила през цялото това време. Как бих могъл да обичам жена, която не познавам?

— Хората се придържат към спомените понякога. Няма да бъдеш първият.

— Ти ме изумяваш! — възкликна Джак. Но не прозвуча като комплимент.

Катрин спря да четка косата на Рейчъл.

— Това нова война ли е? — усмихна се тя. — Обичам да се бия вместо приятелите си, когато те не могат да го направят сами. А Рейчъл не може, това е съвсем сигурно — усмивката й изчезна, докато гледаше неподвижното лице. — Поне, ако слуша, ще й хареса, че обсъждаме момичетата. Те винаги са били първата й грижа.

— Да, а в момента са моята.

— Знаеш ли за котката?

— Как да не знам. Трябваше да закараме проклетото животно у Дънкан тази сутрин. Хоуп не искаше и да чуе да я остави сама цял ден.

— Тя обича котката — Катрин продължи тъжно, като гледаше Рейчъл: — Мисълта, че умира, беше достатъчно травмираща за Хоуп преди. Сега положението е дори по-лошо — склонна е да се почувства изоставена от всеки и от всичко, което обича — Катрин го погледна. — Така че има и друг начин, по който разводът се вмества в събитията. Тя се чувстваше изоставена от теб. И за това няма да изостави котката си. Това беше една от причините да откаже на ветеринаря да я приспи с инжекция.

— Заради развода? — помисли си, че това беше прекалено пресилено.

— Знаеш ли какво мисля?

Нямаше търпение да чуе.

— Мисля, че си тук, за да наваксаш за всичко онова, което не си направил тогава.

— Тук съм, защото момичетата имат нужда от мен.

— А Рейчъл?

— Заради едно време.

Катрин се усмихна.

— Това е чувство на вина.

— Вина? Страх от изоставяне? Господи, всички ни подреди на бърза ръка. Каква си ти? Психоаналитичка ли?

— Нещо такова — тя остави четката на нощното шкафче. — Фризьорка.

Това бе по-изненадващо от всичко, което очакваше да му каже.

— Ами, будалкаш ме!

— Защо ще те будалкам?

— Не приличаш на фризьорка.

Тя се засмя.

— Каза също, че не приличам и на нейна приятелка.

— Фризьорка! — Не можеше да повярва. — Последният път, когато кракът на жена ми стъпи във фризьорски салон, беше в деня на сватбата ни. Закле се, че никога няма да го направи отново.

Катрин сви рамене.

— Очевидно е осъзнала грешката си.