Барбара Делински
Крайбрежен път (3)

Втора глава

Чакалнята в хирургичното отделение се намираше на втория етаж в дъното на дълъг коридор. Джак се отпусна на една седалка, скръсти ръце на гърдите си и се втренчи във вратата. Очите му се притваряха от умора. Единствено страхът ги държеше отворени.

Изминаха цели пет минути, преди да осъзнае, че не е сам. Някаква жена го наблюдаваше, седнала в края на един диван наблизо. Напрегнато се втренчи в нея.

— Вие ли сте Катрин? — най-сетне попита той и видя по лицето й да пробягва лукава усмивка.

— Защо сте изненадан?

Би искал да бъде дипломатичен, но беше твърде уморен.

— Защото не изглеждате от типа на моята съпруга — отвърна той, все още втренчен в нея.

Рейчъл беше изцяло естествена — не боядисваше косата си, не се лакираше. А тази жена беше издокарана — от тъмните клепачи и лакираните нокти до косата с няколко нюанса на бежовото и модните дълги къдрици.

— Бивша съпруга — каза Катрин и добави: — Външността понякога лъже. Значи вие сте Джак?

Той едва успя да кимне и на вратата се появи някакъв лекар. Зеленото му хирургическо кепе беше намачкано. Къса кестеняво сива коса стърчеше на мокри кичури под него.

Джак скочи и го пресрещна, преди вратата да се затвори.

— Джак Макджил — каза той и протегна ръка. — Как е тя?

Лекарят се ръкува с него.

— Казвам се Стив Бауер. Тя е в следоперационната зала. Операцията мина добре. Жизнените й показатели са добри. Диша самостоятелно, но все още не е дошла в съзнание.

— В кома ли е? — попита Джак. Думата кръжеше в нощта и го държеше на мушката си през целия път от Сан Франциско дотук. Искаше лекарят да отрече.

За негов ужас Стив Бауер кимна.

— Не реагира на дразнения — светлина, болка, шум — той докосна лявото си слепоочие, плъзвайки ръка по челюстта си. — На това място е лошо ранена и има външен оток. Липсата на реакция предполага, че има и вътрешен. Следим на монитор вътречерепното налягане. Ако се повиши леко, можем да го третираме медикаментозно. На този етап няма причина да смятаме, че ще се наложи да го нормализираме по хирургичен път.

Джак прокара пръсти през косата си. Главата му бучеше:

— Кома… Много лошо ли е това?

— Е, предпочитам да беше в съзнание.

Джак нямаше това предвид.

— Ще умре ли?

— Надявам се, че не.

— Как ще го предотвратим?

— Не ние. Тя трябва да се справи. Когато тъканите са наранени, те се подуват. Колкото повече се подуват, толкова повече кислород им е нужен, за да заздравеят. За жалост, мозъкът се различава от другите органи, защото е затворен в черепа. Когато мозъчните тъкани се подуят, черепът ограничава разширяването, от което имат нужда, и налягането се повишава. Това води до забавяне на кръвния поток, а тъй като кръвта разнася кислорода, забавянето означава по-малко кислород за мозъка. Това пък, от своя страна, води до по-бавно заздравяване. Тялото й определя колко бавно ще е то.

Джак разбра. Но искаше да знае още нещо.

— Какъв е най-лошият сценарий?

— Налягането да се повиши дотолкова, че да прекъсне напълно притока на кръв, а оттам — и на кислород към мозъка, и човекът да умре. Ето защо наблюдаваме съпругата ви на монитори. Ако забележим, покачване на налягането още в самото начало, имаме по-добра възможност да го нормализираме.

— Колко време е допустимо да издържи така?

— Ще я следим отблизо. Следващите четирийсет и осем часа ще бъдат показателни. Добрата новина е, че отокът вече е минимален.

— Но вие казахте, че тя не реагира. Ако приемем, че отокът не се влоши, кога ще започне да реагира?

Лекарят избърса потта от челото си с ръкав.

— Това е нещо, което не мога да ви кажа. Бих искал да можех, но при всеки случай е различно.

— Ще остане ли някакво трайно увреждане? — Джак искаше да знае всичко — дори и най-лошото.

— Не зная.

— Вероятността за трайно увреждане увеличава ли се пропорционално на времето, през което е в кома?

— Не, стига отокът да не се влошава.

— Има ли нещо, което да можете да направите, за да спадне отокът?

— В момента й вливаме лекарства венозно. Но и прекалената медикация също има своите проблеми.

— Тогава да я оставим просто да си лежи там, така ли?

— Не — търпеливо обясни лекарят. — Оставяме я да си лежи там и да оздравява. Човешкият организъм е чудно нещо, мистър Макджил. Той си работи самостоятелно, докато ние чакаме.

— Какво можем да направим, за да помогнем? — попита Катрин зад него.

Стреснат от гласа й, Джак се обърна, но тя не отмести очи от лекаря.

— Не кой знае какво — отвърна Бауер, но изглеждаше раздвоен. — Ако питате сестрите, специализирали за подобни случаи, ще ви кажат да й говорите. Казват, че пациентите в кома понякога чуват неща и могат да ги повторят с удивителна точност, когато дойдат в съзнание.

— Вярвате ли в това? — попита Джак.

— Не отговаря много на медицинската наука — той понижи глас. — Колегите ми го отхвърлят, но аз смятам, че говоренето не може да й навреди.

— Какво да говорим?

— Всичко, което е позитивно. Ако чува, нека поне да чува хубави неща. Колкото по-оптимистично звучите, толкова по-голяма оптимистка ще бъде и тя самата. Кажете й, че се справя добре. Бъдете ведър.

— Ами момичетата? — попита Джак. — Имаме две момичета. На тринайсет и на петнайсет години. Вече задават въпроси. Може би трябва да ги държа настрана? Няма смисъл да ги стряскам, ако има шанс тя да се събуди до утре. Дали да не кажа, че все още не е добре от упойката, и да ги оставя вкъщи.

— Не, гласовете им могат да й помогнат да фокусира съзнанието си.

— Как изглежда тя? Дали няма да се уплашат?

— От едната страна лицето й е одрано и подуто. Започва да си сменя цвета. Ръката й беше разрязана от стъкло…

— Лошо ли? — прекъсна го Джак, защото това означаваше още една нова тревога.

Катрин също добави разтревожено:

— Тя е художничка, рисува с лявата ръка.

— Наистина беше лявата й ръка, но не е нещо съществено. Няма да има никакви трайни увреждания. Кракът е гипсиран и вдигнат във въздуха, а ребрата й са стегнати в превръзка, за да не направим беля, ако стане неспокойна и се размърда. Това е всичко.

— Неспокойна? — повтори Джак, питайки се какво ли още имаше предвид лекарят. — Като при пристъп или гърч?

— Наричаме тези единични движения заемане на поза. После отново може да остане абсолютно неподвижна чак до идването в съзнание. Това е, което може да изплаши най-много дъщерите ви. Ще бъдат еднакво притеснени както от мълчанието й, така и от всяка физическа проява, която видят.

Джак се опита да възприеме всичко, но му беше трудно. Обрисуваната картина беше пълна противоположност на активната жена, която Рейчъл винаги е била.

— Кога мога да я видя?

— Веднага щом се уверим, че положението й е стабилизирано, ще я прехвърлим в интензивното отделение — рече той. Но когато очите на Джак се разшириха, дообясни: — Това не означава, че е в критично положение, а само че искаме да я наблюдаваме отблизо — той погледна часовника на стената, беше четири и десет. — Дайте ни един час.

Джак и Катрин не бяха сами в закусвалнята. Няколко медицински работници по масите закусваха с чаша кафе пред тях. Разговорите се водеха тихо. Подрънкването на прибори или порцелан отекваше по-силно от гласовете.

Джак бе платил за кафе, чай и една покрита с дебел лепкав слой кифла. Кафето беше за него, останалото — за Катрин. Лакираните й нокти блестяха на светлината на флуоресцентното осветление, докато разкъсваше кифлата си.

Джак се загледа за минутка в нея, а после в кафето си. Нуждаеше се от кофеина, беше съвсем скапан. Но не можеше да яде, не и в това напрегнато очакване. Мъртва Рейчъл беше нещо немислимо. Рейчъл с увреден мозък се яви в съзнанието му секунда след това.

Като изпи живителното кафе, той погледна часовника си. После се поизправи и се изпъна, опитвайки се да поотпусне възела в стомаха си. Отново погледна часовника си, но стрелките не бяха мръднали.

— Не мога да си я представя тук — каза той, като разсеяно оглеждаше останалите хора в закусвалнята. — Тя мрази болниците. Когато раждаше момичетата, постъпваше и веднага напускаше. Ако беше селянка, щеше да ражда на полето.

— Вярвам го — Катрин кимна. — Рейчъл е един от свободните духове в групата.

Групата… Джак трудно можеше да си представи Рейчъл, в каквато и да е група. По време на брака им тя се прозяваше като вълк единак — и то в град, където и най-малкият повод предизвикваше събирания. Тя беше отхвърлила всичко това, както и самия него. Беше си събрала багажа и се беше преместила на три часа път на юг, в Биг Сур, очевидно, за да се занимава точно с някои от нещата, които беше отказвала да върши под неговия покрив.

Ужилен от тази мисъл, той измънка лицемерно:

— Сигурно е някаква страхотна група.

Катрин спря да дъвче за миг, после трудно преглътна.

— Какво искате да кажете?

— Ами странно е да сте тук, кажи-речи, цяла нощ.

Тя върна парче от лепкавата кифла в чинийката си и внимателно избърса ръцете си в салфетка.

— Рейчъл е моя приятелка. Не ми изглежда справедливо тя да е в операционната, а никой да не се заинтересува от нея.

— Но нали аз вече съм тук. Можете да си тръгвате.

Тя го изгледа подозрително. Тръсвайки леко глава, събра чашката и чинийката и се изправи. С достатъчно висок глас, за да бъде разбрана правилно, но без думите й да стават достояние на всички в закусвалнята, отсече:

— Ти си безчувствено лайно, Джак. Не се учудвам, че Рейчъл се е развела с теб.

Докато се пренасяше в другия край на заведението, Джак си мислеше, че е донякъде права. Той беше безчувствен и неблагодарен, дори груб. Вече започваше да разбира защо двете жени са приятелки. Ако беше използвал същия тон с Рейчъл, тя също би избягала от него.

Той взе кафето си и тръгна след Катрин.

— Права си — тихо рече той. — Ти си нейна приятелка и си тук от часове — благодаря ти за това. Чувствам се уморен, безпомощен и уплашен. Предполагам, че затова си го изкарах на теб.

Тя го изгледа продължително и отново се зае с кифлата си.

— Мога ли да седна? — попита той. Изведнъж усети страшна нужда да го направи. — Нещастието се понася по-лесно в компания, нали? А и всеки приятел на Рейчъл е и мой приятел.

Стори му се, че колебанието й вися във въздуха цяла вечност, но най-сетне му махна към свободния стол. Докато се настаняваше, тя отпи от чая си, после остави чашката и втренчена в нея, прошепна:

— Ти не си ми приятел. Рейчъл — да, заслужила е това право. Не се привързвам лесно към хората, а ти започваш с оправдания. Не си единственият тук, който е уморен, безпомощен и уплашен.

Едва тогава забеляза признаците на умора зад спретнатата й външност. Не беше искал да нажежава още повече атмосферата. Радваше се, че Рейчъл има такава приятелка. Несъмнено Катрин вече знаеше повече за Рейчъл от него.

Погледна часовника си — беше едва четири и половина. Имаха още доста време.

— Рейчъл никога не ми е казвала, че е в някаква читателска група — полюбопитства той.

— Може би защото сте разведени — напомни му Катрин, после смекчи тона си: — Тя помогна да се сформира групата, събрахме се преди пет години.

— Колко често се срещате?

— Веднъж в месеца. Седем жени сме.

— Кои са останалите?

— Местни жителки — туристическа агентка, скулпторка, една собственичка на хлебарница, две — на голф игрища. Всички бяха тук по-рано. Разбира се, не обсъждахме книги.

Естествено не са говорили за книги. Обсъждали са катастрофата, която не е трябвало да става. И понеже нямаше за какво друго да се захване, той попита:

— Кой я блъсна? Пиян ли е бил? Полицаите поне заловили ли са го?

— Някаква изкуфяла старица. На осемдесет и няколко години, без каквато и да било работа на което и да било шосе, още по-малко на това. Естествено, полицията я заловила. В моргата.

Дъхът му секна. В моргата. Смъртта променяше нещата. Правеше действителността още по-реална, а положението на Рейчъл — по-сериозно.

Той изпусна един тих продължителен стон. Гневът му се стопи.

— Била е нечия майка, нечия баба — каза Катрин.

— Сигурно — той се отпусна назад. — Божичко!

— Виж, за това съм съгласна с теб.

Бяха съгласни и за нещо друго — Джак първи да види Рейчъл, и той беше благодарен за това. Да влезеш призори в полумрака на една абсолютно стерилна стая и да останеш до високото болнично легло насаме с бледото копие на жената, чиято личност винаги си познавал в ярки цветове, беше непоносимо само по себе си. Но да бъдат изложени личните ти колебания на показ щеше да е далеч по-зле. Четвъртата стена на стаята представляваше плъзгаща се стъклена врата. Завесата, която би могла да покрие стъклото, беше дръпната назад, за да може медицинският персонал да вижда Рейчъл.

Той приближи тихо до леглото: апарат до стената и множество стативи за банки; вдигнатият крак на Рейчъл, който иначе бе строен, но в гипса изглеждаше много по-дебел. Очите му намериха лицето й и останаха върху него. Лекарите съвсем уместно го бяха предупредили. Дори на слабата светлина, която струеше зад нея, се виждаше, че лявата й страна — ожулена до кръв и подута, беше започнала да придобива морав цвят. Той контрастираше с останалата част от лицето й. Очите й бяха затворени, устните — бледи, кожата — пепелявосива, луничките й — като загаснали. Дори косата й, естествено руса и гъста, която стигаше до раменете й, изглеждаше необичайно мека.

Посегна към дясната й ръка, непокрита с шевове и тръбички — пръстите й бяха отпуснати, кожата — хладна. Той предпазливо я обхвана в своята.

— Рейчъл? — тихо я повика той. — Това съм аз, Джак.

Тя продължаваше да спи.

— Рейчъл? Можеш ли да ме чуеш? — той преглътна. — Рейчъл?

Краката му трепереха, облегна се на перилата на леглото.

— Хайде, ангелче! Време е да се събуждаш. Никак не е забавно да говоря, ако ти си мълчиш — Джак стисна ръката й. — Приятелката ти Катрин каза, че съм лайно. И ти го казваше. Кажи го сега, изобщо няма да възразя.

Тя не помръдна.

— Няма дори да мигнеш ли? — той разтвори пръстите си. — Какво ще кажеш да мръднеш едно пръстче, за да покажеш, че ме чуваш? Искаш ли да опиташ? Или ще ни караш да отгатваме какво чуваш и какво — не?

Тя не даде признаци да го е чула.

Засега нищо ново, помисли си той. Тя беше водила свой живот години наред, особено през шестте, когато бяха разделени. Дали го чуваше? Или нарочно го игнорираше? Не знаеше какво още да каже.

Като вдигна ръката й до устните си, той я целуна и я задържа до гърдите си. Почти я усещаше със сърцето си, макар и през памучната материя.

— Чувстваш ли това? — пулсът му беше силен и бърз. — Така е, откакто ми се обадиха по телефона. Саманта и Хоуп също са уплашени. Но поговорих с тях, ще се успокоят — това му прозвуча като финал на разговор, затова продължи: — Ще им се обадя отново след малко.

Това също не му прозвуча добре и той допълни:

— Ще отида при тях, щом си тръгна оттук. Сега там е Дънкан. Каква е тази работа, той само детегледач ли е или какво?

Запита се дали тя не се смееше вътрешно.

— Сериозно говоря, не познавам човека. Вие двамата излизате ли?

Тя не каза нищо.

— Сам се зарече, че няма да ходи на училище — той започна да размишлява на глас: — А може би ще ги докарам тук, няма да им стане нищо, ако пропуснат един ден в училище — юни наближаваше. — Кога започват годишните изпити? — Рейчъл не отговори. — Няма нищо, аз пак ще питам.

Джак погали ръката й леко в гърдите си.

— Събуди се, Рейчъл!

Тя продължи да спи.

Той отново вдигна ръката й до устните си. Кожата й беше мека, както винаги, но й липсваше онзи познат аромат на бои. А това не беше в неин стил. Ако не миришеше на материала, с който работеше, ръката й ухаеше на момини сълзи. Още от времето, когато нямаше достатъчно пари, той крадеше момини сълзи от сенчестата страна на къщата на своя хазяин. За втората годишнина от сватбата им и беше подарил парфюм с тази миризма. Не, не парфюм, а тоалетна вода, парфюмът щеше да е твърде силен за Рейчъл. Но когато започна да печели, той й купи лек и ухаещ на цветя парфюм. Това подхождаше на Рейчъл.

Сега тя едва ли използваше същата тоалетна вода. Сигурно беше сменила марката, за да не я връща към стари спомени, макар повечето от тях да бяха добри.

— Събуди се, Рейчъл! — примоли се той, внезапно изплашен. Беше живял без нея шест години, но през цялото време знаеше къде е тя. Сега не знаеше дали изобщо е в действителността. Тази мисъл беше доста обезпокояваща. — Трябва да знам как се чувстваш — предупреди я той изплашено и напевно. — Трябва да знам какво да кажа на момичетата. Имам нужда да поговорим.

Когато тя продължи да мълчи, той се ядоса.

— По дяволите, какво стана? Ти си най-внимателният шофьор, когото познавам. Непрекъснато ме спасяваше от катастрофи — казваше: „Маниак налита отляво.“ или „Откачен кара след теб.“ Не видя ли колата зад себе си?

Може и да не я е забелязала, карала е на север по един път, който се виеше непрекъснато между каньоните. От изток е била притисната от скали, а от запад — от лентата на обратното движение, мантинелата и унищожителното спускане надолу. Като е вземала някой остър завой, едва ли е виждала колата зад себе си. Ако това е ставало при висока скорост, Рейчъл я е забелязала секунди преди катастрофата. А и тогава — къде би могла да отиде?

Доловил паниката, която тя може би бе изпитала, той прошепна набързо:

— Окей, окей! Вината не е твоя, знам това. Извинявай за предположението. Просто е… отчайващо — отчайващо, защото не можеше да я вдигне. А и лекарите не можеха. Защото виновницата беше мъртва и нямаше как да си понесе наказанието. Но той, естествено, не можеше да каже това на Рейчъл, не и когато имаше шанс тя да чуе. Тя беше с твърда глава, но с меко сърце. Щеше да бъде съкрушена, ако разбере, че някой е умрял в катастрофата.

А дали ще й бъде приятно да узнае, че фирмата му се разпада? Но Рейчъл не беше отмъстителна, това нямаше да свърши работа. Нито пък: Изгубил съм си усета — вече нищо от онова, което проектирам, не е както трябва! Рейчъл не си падаше по самосъжалението. Нито пък по ревността, което означаваше, че не би могъл да й каже за Джил. Пък и какво ли щеше да каже? Джил беше почти със също толкова меко сърце като Рейчъл. Беше почти толкова хубава и почти толкова умна. Но изобщо не можеше да се мери с нея по дух, талант или уникалност. Винаги щеше да бледнее при едно сравнение.

Какъв е смисълът да казва това на Рейчъл? Тя го беше напуснала, бяха разведени.

Почувства се безполезен и по-уморен, отколкото би си представил, че е възможно да бъде.

— Приятелката ти Катрин е тук — отрони той. — Тя ми се обади. Била е тук от момента, в който са те докарали. Тя също иска да те види. Отивам да говоря с лекаря. После ще ида да взема момичетата. Ще се върнем след два часа. Окей?

Наблюдаваше клепачите й за най-малкото движение. Нищо.

Обезсърчен, той върна ръката й върху колосания болничен чаршаф и като се наведе, я целуна по челото.

— Ще се върна.

 

 

Когато напускаше болницата, на изток от Монтерей вече се развиделяваше. Щом отмина Кармел, хълмовете се издигнаха пред него, сякаш да забавят настъпването на зората. Небето обаче започна да изсветлява. Когато стигна до Санта Лучиас и шосе № 1 започна да лъкатуши, гъста сутрешна мъгла, надигнала се от водата, мокреше настилката на пътя с фееричните си воали.

Джак не изгаси светлините и непрекъснато се взираше, макар че едва ли би могъл да пропусне мястото на катастрофата. Движението беше отбито в едното платно, а двама души от „Пътна помощ“ работеха в другото. Вече бяха извадили една смачкана кола, но тя не беше на Рейчъл. Наблизо лежеше откъсната част от мантинелата.

Сърцето му се присви, но тъй като имаше нужда да си отговори на някои въпроси, спря зад работниците. Въздухът беше студен и влажен, в известна степен приглушаваше бруталността на сцената. Но онази малка част от нея, която плаващата мъгла скриваше, бе възстановена веднага от въображението на Джак.

Колата на Рейчъл лежеше върху големите камъни доста по-надолу. Таванът и вратите бяха нагънати и ожулени. Водата се блъскаше в скалите на метри от нея, но самата кола изглеждаше суха.

— По-добре продължавайте, сър! Ако един се спре, и другите започват да спират. Преди да се усетим, ще стане някоя беля.

Ръцете на Джак се разтрепериха и той ги мушна в джобовете си.

— Жена ми е била в тази кола. Изглежда, се е преобърнала на тавана си. Истинско чудо е, че е жива.

— Тогава значи е добре? — попита го полицаят малко по-меко. — Никога не знаем какво става с тях, след като ги откарат от мястото на произшествието.

— Жива е…

— Не знам дали съм прав, но е карала в рамките на допустимата скорост.

Джак погледна назад към шосето, което току-що бе изкачил. То се извиваше над един басейн, ограден отляво и отдясно с кипариси, тъмни и призрачни в мъглата.

— Лошо… Ако е карала по-бързо, можеше да е вече там, долу, по времето, когато е била ударена. Тогава щеше да изхвърчи на по-равен терен.

— Можеше и да се забие в дърветата или в насрещното движение. Имаше доста коли, които пътуваха на юг. Бъдете благодарен и на малкото, което сте получили.

Но Рейчъл не беше сторила нищо, за да го заслужи. Не беше нужно да му казват, че е карала с безопасна скорост или че е сложила обезопасителен колан. Ако не беше така, щеше да е мъртва — там, долу, върху скалите.

Работниците се мъчеха да закачат въжета за колата й и да я издърпат нагоре.

— Кога ще се махнат тези хора? — попита той полицая. — Ще минавам обратно оттук с дъщерите ни и ми се иска да не виждат това.

— След два часа, предполагам. Можете ли да изчакате толкова?

Не беше го планирал, но всъщност можеше. Ако завареше момичетата все още да спят, всичко щеше да се нареди чудесно. Той щеше да използва времето, за да прецени как най-внимателно да съобщи новината.